Ангел Грънчаров
Преследване на времето (18) (Изкуството на свободата)

16. Темп на живота

16.1. Ритмичността в проявите на неуморната жизненост. 16.2. Общата виталност на индивида 16.3. Категоричното несправяне със задачата да се живее. 16.4. „Живеем не както ни е угодно, а както ни е възможно“. 16.5. Стил на живот. 16.6. Времето е вътрешна и личностна форма на живота. 16.7. Безсмислието 16.8. Ситуацията на „отказалия се от времето живот“. 16.9. Живата връзка на личността с времето и живота. 16.10. „Осъразмереност“ на живот, време и аз-личност. 16.11. „Което бързо се прави, бързо и загива“. 16.12. „Най-доброто и най-лошото стават съвсем бързо“. 16.13. „Бързай бавно, но докато желанието не е минало“. 16.14. „Ако много бързаш ще закъснееш така, както и ако много се бавиш“. 16.15. „Няма защо да бързаш, тръгни навреме“. 16.16. „Често удобният случай се пропуска от мислене“. 16.17. Подходящият случай нищо не струва ако ние самите не сме …подходящи за него.

Думата темп (а в музиката се казва темпо, по италианското произнасяне) е с френски произход по отношение на появата й в нашия език и буквално значи време. Във френския език тя влиза като корен в различни форми и съчетания от рода на temporaire (временен), temporairament (временно, от време на време), temporalite (временност, а също „светска“, „мирска“ власт), temporel (временен, преходен, но също и „светски“, „мирски“), temporisateur (което значи „бавен човек“, „забавител“, „бавен“, „очакващ“), temporisation (очакване, „отгатване“ на времето, „съзнателно забавяне“, „издържане“, „понасяне“ на времето) и пр. Словосъчетанията и изразите, изреченията, в които се използва думата темп са много: „време за говорене“, за изказване, „време на смъртта“, „световно време“ (temps universel), „едва да успея“, „отдавна е време“, „времето не чака“, „не губи време“, „преди известно време“, „всяко нещо си има своето време“, „всичко в неговото време“, „да проживееш своето време“, „да убиеш времето си“, „времето е велик лечител“, „преживяното не можеш да върнеш“, „тъкмо навреме“, „преждевременно, не по-рано от определения срок“, „с времето си“, „в това време, между впрочем“, „мирно време“, „както по-рано“, „по мое време“, „да разполагаш с времето си“, „весело да прекараш времето си“ и пр. Тъй като в нашия език темп не е просто време — ние си имаме такава дума — и въпреки това думата темп също се употребява наред с думата време, то явно с нея се асоциира по-различен от буквалния, от прекия й смисъл. Нас ни интересува в случая именно този смисъл, който изпъква релефно в израза темп на живота.Този израз не означава — както всички разбират — просто време на живота, а нещо по-различно, нещо, което друга дума не може да изрази. Нека да се опитаме да вникнем по-внимателно в този особен смисъл.

Първото, което интуицията ни казва, е това, че темп на живота изразява неговата динамика, неговата вътрешна активност и „текучест“, „протичане“, „текливост“,

ритмичността в проявите на неуморната жизненост,

„флуктуациите“ в осъществяването и реализирането на живота и живеещото. Следователно темпът на даден живот е неговата вътрешна особеност и различие както в сравнение с тези на един друг живот, така и по отношение на друг „времеви отрязък“ на същия живот. Темпът в някакъв смисъл е „нрав“ и „характер“ на живота, негова специфика и качество, своеобразие на „битийстването“ на това съществуващо в даден период на съществуването му. Дори с известна доза условност можем да говорим в тази връзка за „темпераментност“ на този живот в сравнение с всеки друг, разбирайки особеностите на неговата даденост като такава, подвижността и същевременно устойчивостта на неговите процеси — чрез които тоя се осъществява и изявява. Темпът на един живот може да се мени в зависимост от желанията и намеренията на живеещото, но възможните градации на неговата динамика образуват все пак някаква рамка, някаква „природна обусловеност“ и „зададеност“, която не може да бъде игнорирана — по същия начин както наричаме темперамент на човека „неизменните свойства на душата и на същината му“, ония, които го правят това, което е. Изглежда

общата виталност на индивида

предпоставя и дори предопределя „степените на темпераментност“, възможностите за съответни „темпове“ на живот, в които той може да се впусне, за които има готовност и за които може да поеме риска — за да постигне „по-силната“ за него пълнота на живота. От друга страна „темп на живота“ като израз намеква за скоростта на характерните прояви на даден живот, а също и за способността за „удържане“ на неговата динамика, за въздържане и умереност, за „трезвост“ на живеещия — който се е отдал на съответното „темпо“ на своята жизнена активност. Ясно е, че за всеки от нас по принцип е възможно например отдаването на един „бесен, неудържим и дори див“ темп на живота (който не признава никакви ограничения!), но въпреки това всеки от нас се опитва непрекъснато да „удържа“ подобна безгранична стихия на живеенето, да се въздържа от пълното отдаване на „вакханалията на живота“, която не позволява, не иска да приеме никакви ограничения и граници. Всички разбираме, че „спирачката“, вътрешното основание и субективната сила, която е в състояние да възпре и усмири стихията на жизнеността, се нарича разум, разумът, който се намира във вечно противодействие и борба с живота. Изглежда, че постижение именно на човешкия разум е удържането на волята за живот в определени граници, а значи и придаването на съответен темп на живота, в който двете велики сили на човека — живот и разум — се хармонизират и уравновесяват. Животът, който е „вкаран“ в определено русло, на който също е зададен съответният темп, е един вид „темпориран“, а значи и ограничен, поставен в граници. Това ми дава основанието да заключа, че тъкмо времето е условието, благодарение на което животът влиза в някакви граници, благодарение на което неговата „стихия“ бива „усмирена“ и овладяна. В резултат на това то постига съответната си ритмичност, „оразмереност“, степента на достижима пълноценност чрез и в ограничението и особено в самоограничението. Всъщност наша непрестанна грижа е тази да владеем живота си, да разполагаме с него, да му придаваме човешки израз и измерения, да не го изпуснем и предадем на неговия собствен произвол. Това вероятно става чрез овладяване на темпоралните, времевите характеристики на живота, чрез „натикването“ в граници и брегове на потока на времето, чрез задаване на темп (на собствения си живот), който да е в хармонично отношение с нашата субективност, с вътрешния потенциал на душата ни, с ресурсите за живот, вкоренени във всеки един от нас. Затова непрекъснато дотук подчертавах, че изпускането от „контрол“ на времето означава

категорично несправяне със задачата да се живее

оставяне на ирационалната стихия на живота и в крайна сметка подготвяне на (без да го знаем и желаем) на един страшен жизнен провал, провал и на личността, от който най-вече трябва да се пазим. Онзи, който получава оценка „несправил се“ със задачата на живота, го е заслужил може би затова, че се е оставил на произвола на природната сила на живота, не е успял да я „вкара“ в разнообразни и желани от него самия „темпове и ритми“, а следователно се е примирил с течението на един „равен“ и неизменен темп, от който изпитва единствено скука и погнуса — защото не е усетил и изпитал възможната пълнота и богатството на шансове, които животът ни дава непрекъснато. Ако трябва накратко да се разкаже защо това става с много хора, то може би и тук се налага да си припомним мисълта на Питагор, която твърди:

„Великата наука да живееш щастливо се състои в това да живееш в бъдещето“

подкрепена при това и от авторитета на безсмъртния Платон:

„Живеем не както ни е угодно, а както ни е възможно“

И така, темпът на живот се свързва по естествен път с постигането на ритмичност на неговата динамика, а това се определя от съответното „базисно“ човешко отношение към времето в порива ни към автентичност, към пълнота на разбирането и живеенето, които са в органична зависимост. Ясно е в този смисъл, че аз (всеки аз!) непрекъснато се занимавам с това да уравновесявам, умиротворявам и хармонизирам поне тези неща: себе си (моят аз), живота, който усещам в себе си, свободата, от която изцяло завися и времето, дадено ми като най-драгоценно достояние. В този смисъл темпът на живот е непрекъснатото и актуално единение на тези „фактори“, тяхното спонтанно и живо единство в различно съотношение — което аз във всеки момент успявам (или не успявам) да поддържам. Темпът е самата непосредственост на единството на аз, живот, свобода и време, което не е неизменно, а в зависимост от „дозата на смесването“ им е твърде различно, динамично възобновяващо се в търсенето именно на адекватност, на пълнота на изживяването. Накрая в този съвсем предварителен анализ може да се каже, че темпът и ритъмът на живота всъщност са пулсациите на обхванатия от горните ограничения човешки живот, или пък съвпада с неговия пулс, с пулса на сърцето, в което именно са „изворите на живота“.

Темпът на живота за различните хора е твърде различен, което е разбираемо: нали става дума за индивидуални, неповторими човешки същества със самобитна жизненост, а на тази основа и с особена нагласа спрямо времето, със собствен усет за време, със своеобразна степен на развитост на „съзнанието за свобода“ и пр. От друга страна всеки

стил на живот

непреодолимо води до задаването на именно такъв, а не на „някакъв друг“ темп и ритъм на живот, който дадения човек „води“ или живее. Стилът на живот — а знаем, че „стилът — това е човекът!“ — зависи и се определя от индивидуалността на личността, разбирана като цялост на душевно-телесните качества на конкретния човек. Тази предпоставка — човешката реалност, съвпадаща с нас самите, с мен самия — се „екстраполира“ и осъществява през призмата на на съответното субективно отношение към времето, което този човек е постигнал като „оличностена“ (чисто личностна проява, лице на човека) форма на своя живот. Тази формула като че ли трябва да бъде запазена, тя може би е достижение във връзка със загадката на времето:

времето е вътрешна и личностна форма на живота

„боравейки“ с времето по един или друг начин, ние на тази основа постигаме тъкмо себе си. Тук вътрешността на връзката време-живот трябва да се разбира като степен на достигнатост на автентичния живот в единствената, строго съответстващата му форма на времето, т.е. формата, която се намира във вътрешна — в пределите на индивидуалната личност — „спойка“ с него. Между време и живот може да съществува и външно отношение на просто „съпровождане“ на едното от другото (без взаимно проникване и сливане), а това става когато един живот бъде оставен да „изтече“ в дължимото, в отреденото му време — без времето да е в състояние с нещо да повлияе на живота и без животът да се опита да овладее времето, с което разполага (но разполага ли тогава той с него?!). Човекът именно като личност е този, които е отговорен да намери живата връзка на време и живот, т.е. тази връзка, при която времето наистина става вътрешна форма на неговия живот — а не си остава просто „съд“, в който животът трябва да се „изсипе“ или „излее“. Когато един човек не чувства потребността във всеки миг и неуморно да свързва по вътрешен, интимен начин време и живот, то в такъв случай той оставя тези два потока — на времето и на живота — да текат разделени един от друг, независимо, без да се повлияят с нещо един друг (като че ли двата потока текат един до друг, но без да смесват водите си — все едно че са отделени от невидима, но здрава стена). Животът на такъв човек, течащ без дълбоко и вътрешно отношение към времето, се оказва безпътен, безцелно лутащ се, движещ се в непроходим лабиринт или по циклично въртящи се, омагьосани кръгове, такъв живот е оставен на самия себе си, без посока и ограничения, без регулиране и насочване, той затова е станал сляпа стихия, разрушителна ирационална сила, „река без брегове и мостове“, в крайна сметка е пустота, мъка, отчаяние, безнадеждност. Това е така, защото времето на такъв живот се оказва неповлияна от нищо „огледална повърхност“, нереализирана нито веднъж „безкрайност от възможности“, никога неудовлетворено „желание за живот“, пълна нерешителност и дори парализа на душата, тотален отказ от всеки миг и убиването му в мъчителна бездейност, абсурд на живота, жестоко екзистенциално безсмислие, възникнало на почвата на безгрижната неавтентичност и на игнорирането на времето, накрая, бездушно и невиждащо „гледане“ на света (подобно на това при животните), което не търси смисъла и не разбира, но точно затова си мисли, че светът е проста масивност, но не и жива реалност, от която самият ти си неразделна част, ядро, център и пр. Затова

ситуацията на отказалия се от себе си живот

може да бъде илюстрирана със следния пример, който същевременно показва и какво трябва да бъде човешкото, непосредствено и чисто единение на време и живот.

Ето че аз пиша на компютъра си, и във всеки миг натискам, удрям на някакъв клавиш, който обаче не е случайно избран от пръста ми, а така, че в резултат и в края на краищата се получава текст с определен смисъл. Това мое всекидневно занимание, запълващо по-голямата част от живота ми, се разпростира във времето и заема споменатата поредица от мигове, във всеки от които аз удрям не някакакъв друг, а точно този клавиш. Цялото или текстът, който по аналогия всъщност е животът ми, се ражда в постоянната ми ангажираност с „удрянето на клавишите“, което някога (когато пишех на пишеща машина) беше станало съвсем непоносима за съседите ми странност на един абсурден човек, а сега, предполагам, (когато те вече нищо не чуват!) е извор на постоянната им радост от това, че моето „творческо усърдие“ внезапно, но непоправимо е пресекнало. Но да оставим тази подробност, важното е, че текстът (казах, той е тъждествен на живота ми) обаче наистина става абсурд ако аз във всеки миг спонтанно не правя избора…по кой клавиш да ударя, коя буква да напиша, оттук кое изречение-мисъл (част от мене самия!) да изразя и т.н. Излиза, че голямото и цялото (текстът, животът, накрая книгата като фрагмент на моя живот) изобщо не може да съществува извън непрекъснатата ми ангажираност всеки ден с клавишите, извън използването на поредицата от мигове точно за това (да удрям по клавиатурата с пръсти!), т.е. извън живата връзка на живота ми с времето, което съм отредил (възползвайки се от свободата си) за написването на една книга. Ако в един момент се отпусна или разсея, аз правя правописна грешка, което води до „моментален изблик“ на моята нервност, но това поне е поправимо. Фаталното обаче се случва тогава, когато аз изгубя живата душевна връзка, която някъде дълбоко в мен ражда и „реди“ смисъла на текста — и едва на тази основа задава ритъма на удрянето по клавишите. Тогава нещо безкрайно важно се е „пречупило“, а аз виждам пред себе си само клавишите (буквите, азбуката) — и тогава колкото и да внимавам къде удрям, в резултат нищо не се получава, нищо не излиза, написаното не е нищо друго освен глупава „абракадабра“ (или пък смисълът липсва, а значи всичко е изкуствено, мъртвородено). Всъщност нали времето, моята субективна отдаденост на времето не е нищо друго освен тази „жива връзка на душата“, която съвпада с моята личност и затова твори живота ми, а в случая — което е все същото — „произвежда“ текста на моята книга. Но какво би се получило — ето го вече смисъла на голямата аналогия в този пример — ако аз не съумявам в нито един миг да свързвам двете значими реалности: време и живот, „удряне-върху-клавишите-във-всеки-миг“ и текст, раждащ се в душата ми, а ги оставя да съществуват отделно една от друга? Ясно е какво: аз ще си стоя зад клавиатурата напълно бездеен, ще се „прозявам“, нито един импулс, идещ от душата ми, няма да доведе до удар поне върху един клавиш (в посоката на създаването на някакъв смислен текст), аз ще си остана с никога неудовлетвореното желание да напиша книга, ще „линея“ в безсилието, в „импотентността“ си и ще се изпълвам с мъка по желаното, но недостижимото, накрая, ще изхвърля в боклука своите опити да бъда писател и ще тръгна по нов път, по който вече по-добре ще синхронизирам мигове и действия, време и живот, свобода и съдба, себе си и своето съществуване.

Би могло да се даде и друг пример, в който може би по-добре изпъква търсеното. Да речем, един състезател по плуване (плувец) стои на трамплина и чака наред с другите плувци сигнала на съдията. Когато прозвучи, на него не му идва решителността да разтвори ръце и да скочи във водата, а си остава „вкаменен“, изцяло овладян от неразбираема, абсурдна нерешителност. Мигът е пропуснат, стартът заради него е отменен (в най-добрия за „плувеца-мислител“ — защото само разсейването и замислянето може да е причина за станалото — вариант), нашият герой е съсредоточен и отново очаква нов сигнал, нова възможност да се прояви. Ето го и сигнала, този път той намира решимост навреме да скочи, обаче долу, във водата, ръцете и краката му не го… „слушат“, стоят обездвижени, получават се някакви смешни, гротескни конвулсии, липсва онази синхронизираност на движения и мигове, която е налице при добрия плувец. Съзнанието на такъв „плувец“ не контролира тялото, състезанието е проиграно, решителната поредица от мигове, в които той е могъл дори да го спечели, е изтекла за него без никакъв ефект (смислен, не такъв абсурден и дори „позорящ“ го ефект!). В резултат на всичкото този плувец е опропастил, вероятно, и битието си на плувец, неговият живот не може вече да принадлежи на плуването заради коварната несъвместимост на действията му с течащите и невъзвратими мигове. Не е могла да се осъществи фатално важната връзка и синтез на време и живот, миг и действие, съзнание и битие, което предопределя провала на един такъв плувец. Ясно е обаче, че като човек той има още много възможности да прояви себе си, в това число и възможността да преодолее „недъга“ си в плуването.

На основата на казаното трябва да запомним поне това: ако оставим животът „да си тече“ без отношение с времето и с нашата личностно проявена субективност (т.е. е това, което съм в отношение с онова, което искам да бъда), ако не намерим

живата връзка на личността с времето и живота

то в крайна сметка всичко пропада, задачата на живота се оказва нерешена, сгрешена в корена си, нерешима. Ако в едно жизнено дело не ни се е удало да

открием и постигнем тази жива връзка, от която зависи всичко, ние се проваляме (казваме: „На този човек не му върви…“), но това не ни пречи да опитаме да я намерим в някое друго, ново дело на живота си, напротив, предполага изискването да поемем предизвикателството и да проявим инициатива. И това може да продължава докато не намерим своето, истинското дело на живота си, оживотворено от споменатия синтез и затова обречено на успех — защото се оказва, че ние всъщност за това сме били родени. Ние всекидневно изглежда само това правим: търсим, стремим се, опитваме да постигнем тази жива връзка на време, живот и своя аз в едно пълноценно, автентично и свободно единение; грижите ни „около“ времето са в тази насока, не заради нещо друго. Ето за това ценно напомняне прави Шопенхауер:

„Обикновените умове когато премислят и преценяват възможните опасности, винаги разпитват и съобразяват само какво вече се е случвало; издигнатите умове обаче сами размишляват какво евентуално би могло да се случи и не забравят че, както твърди една испанска поговорка,

«каквото не се случва цяла година, става за няколко минути»

Наистина, споменатата разлика е естествена: защото е нужен разум за да предвидиш какво може да се случи, а за да научиш какво е станало ти трябват само сетива.“

Това, което нарекохме темп на живота не е нищо друго освен „осъразмереност“ на живот-време-и-аз-като-личност, той е динамиката, в която се опитваме да намерим баланс и уравновесяване на тези реалности, пулсациите, които са израз на хармония и умиротвореност между един аз, времето, с което този аз разполага, и живота на този аз, на тази личност, който е автентичен човешки живот само ако е налице подобно равновесие. Ние не можем да оставим живота сам на себе си и извън съотнесеност с времето, с което разполагаме. Ясно е защо: това е моят живот, който аз трябва непрекъснато да чувствам и преживявам като свой, като живот на моя аз и на моята личност, свързваща в едно тялото и душата ми. Не мога да оставя живота си извън тази непосредствена зависимост от мене самия, не мога да съм безразличен към него, затова темпът на живота ми в различните „отрязъци“ от време зависи единствено от мен самия, аз задавам този темп, ускорявам го, мога ако поискам да го направя и „шеметен“, мога да го намаля или дори спра когато пожелая. Защото как да допусна да се отчуждя от собствения си живот — след като той е само един?! Не бива да допускам времето да стане чуждо на живота ми, а моят живот — на времето, в което аз, моята личност живее. Моят живот става чужд на мене самия когато пропускам решаващи и съдбоносни мигове заради неовладян темп и ритъм на времевите и жизнени актове, в които „аз правя себе си“. Нима моята всекидневна грижа не се заключава в това да „сродявам“, да правя родствени и близки моят живот и времето, извън което животът ми се превръща в абсурд, в празна суетност, в нищетата на един „незнаещ какво иска“ и „какво представлява“ бездеен и страдащ „субект“, от който обаче всъщност нищо вече не зависи?! Та нали, отказвайки се от времето и оставяйки живота си на „самотек“ или на… „автопилот“, аз съм станал — понеже съм загубил тъкмо себе си, своето аз, своята личност, самобитността си — станал съм „вещ“, „обект от рода на другите обекти“, аморфна и безлична материя? Как да избягна тази опасност, как да открия моя неповторим, изцяло личен темп на живота си?

Всеки човек непрекъснато — в скрита, неосъзната и само понякога в явна, промислена форма — живее с тези въпроси, оказвайки се въвлечен и зает с потока на времето, на всекидневието си, с „правенето“ на живота си. И ето че достигнахме до момента, в който трябва да поставим цялата проблематика за времето на една чисто практическа основа.

Най-напред трябва да си дадем сметка, че темпът на живота може да бъде „бърз“или „бавен“, „забързан“ или „забавен“ (защо казваме: „забавление“ и „забава“? нима идва от „забавяне“ на… времето?!), спокоен или неспокоен. Кое от тях за човека е „по-добро“ и за предпочитане?

Ясно е, че тук общи „рецепти“ няма, че такива опити за „предписване“ на общовалиден темп на живот са изцяло неуместни и непрактични. Всеки човек сам, изхождайки от себе си и от нагласата си към своя живот, избира своя личен темп, „скоростта“ на осъществяването на живота си. Като че ли самият живот — освен живеещото — ни провокира към един или друг темп и ние сме длъжни да приемем предизвикателството (стига да сме го усетили и разбрали, стига да сме готови и предразположени за адекватен отговор). Дали обаче съществуват все пак някакви зависимости в тази насока, с които е добре да сме наясно? Дали например не трябва да имаме непрекъснато предвид казаното в латинската сентенция:

„Което бързо се прави, бързо загива“

Нещата тук не са съвсем прости и „саморазбиращи“ се — както може би изглежда — тъй като сътвореното в една неуместна прибързаност наистина може да се окаже нежизнеспособно, но от друга страна тъкмо лекотата, с която (за да е „бързо“ не трябва и да е „мъчно“!) е направено, говори за съответното вдъхновение и ентусиазъм на неговия товорец; а те, що се отнася до бъдещето на създаденото, не не могат да не повлияят в посока на засилване на жизнеността, т.е. на дълготрайността. Съответно „бавно“ правените неща обаче съвсем не са с гаранция, че продължително ще действат, че задълго ще останат — защото те са израз на една „умереност“ в изразходването на влаганата в тях жизнена сила, което в същата степен ги прави „измъчени“, неестествени, принудително създавани, а значи и фалшиви, недълготрайни. С оглед на това нима не можем да кажем, че

„Най-доброто и най-лошото стават съвсем бързо“

въпреки че тъкмо те имат и най-продължителен ефект? За да приемем подобна максима трябва да се съобразим и с това, че подобни „бързотечни“ в ставането си неща вероятно продължително са били подготвяни, от което пък следва, че те продължително и ще действат. В този смисъл „бързо“ и „бавно“ са съвсем условни, в тях трябва да различаваме за какво точно се употребяват — дали за самата промяна на „външната форма“ на събитието или пък за етапа на неговото назряване в недрата, което не е така „видимо“ и „скоростно“, но за сметка на това е многократно по-значимо (независимо че не може да привлече вниманието ни като първото поради липсата на външна „ефектност“). Това обаче не ни освобождава от потребността да си даваме сметка колко време отделяме на едно или друго. Защото ако някой постига успех „за две седмици“ — в които успехът вече е „изпъкнал“ като такъв, станал е видим — то зад един такъв успех стоят години подготовка, лишения, безброй „временни провали“ или „неудачи“, т.е.е стои цялата личност и дори живота на този човек, който е станал много преди това достоен за своя успех. Защото шансът може да ни се „усмихне“ за миг, но шанс изобщо нямаше да има ако „зад него“ не стоеше точно тази личност с години усилия, които са направили възможен и дори действителен не само един, а много шансове. Това обаче не значи, че миналото определя бъдещето на човека, че то е негов господар: за да настъпи едно или друго бъдеще се искат особени способности за „предугаждането“ и улавянето му, които не са просто пренасяне на миналото върху бъдещето, а са независими в голяма степен от него. Когато се появи някакъв шанс, а ние сме също толкова инертни и неинициативни колкото сме били и в миналото си (когато много подобни шансове са били изпуснати или пропиляни!), то сигурно е, че и новият шанс ще бъде проигран без промяна в нас самите, т.е. без откъсване от миналото, което ни е правило „на времето“ (някога) неуспяващи, препускащи шансовете си, страдащи за това и пр. Затова мобилността на човека в най-широк смисъл (включително и като независимост от собственото минало) е предпоставката да станем различни — постигащи успех, инициативни, предприемчиви и т.н. — а не да си останем „същите“, което би ни обрекло на безсилие, на все по-сериозно затъване в миналото; по този начин се лишаваме и от възможността за „забягване“ в бъдещето си, където може да се очаква много повече от това, което „е било“. В този смисъл като че ли трябва да се признае безусловната истина на латинската максима, за която казват, че била кредо на император Август:

„Бързай бавно, но докато желанието не е минало“

(във втората си половина тя е твърдение на Теренций). Парадоксалността на „бавното бързане“ (което обаче не е същото каквото е „бързото бавене“!) е израз на една умереност в проявите на жизнеността, която като че ли е гаранция за успех — защото същата тази жизненост, която създава, е в състояние и да руши. Ясно е, че желанието е водещото, а то може да се „изпари“ ако дълго се готвим (или ако прекалено бавно се приготвяме) нещо да направим; но ако пък оставим голото желание (без назряването на останалите фактори, които все пак искат време) само и без подкрепа, то вероятно нищо особено няма да постигнем. Затова в много от случаите бързането съвсем не решава проблемите, то няма предполагаемата ефикасност, напротив, създава повече проблеми, отколкото решава. Макар че е прав Публилий Сир, твърдящ че

„При силното нетърпение дори и бързината изглежда бавене“

то в тази насока безспорно по-голямо право има У. Шекспир, написал:

„Ако много бързаш, ще закъснееш така, както и ако много се бавиш“

което се подкрепя и от римската сентенция:

„Който твърде много бърза, по-късно свършва“

Това, че нетърпеливостта води до „изкривено“ възприятие на „обективната продължителност“ — бързото изглежда бавно, а бавното е съвсем непоносимо — е точно така, но тази нетърпеливост и съответно търпеливостта имат и други измерения, свързани с темпа на живота и с „темпераментността“ на човека. От друга страна никой не може да каже дали търпението е по-добро от нетърпеливостта и обратно — дали нетърпеливият е по-адекватен спрямо времето от търпеливия (и обратно), а също и кой по-често постига успех в делата си. Въпросът всъщност е кое от двете качества или способности на един човек изразява по-развита чувствителност, даваща му предимство пред онези, които като че ли са с „притъпени“ сетива спрямо времето. Всичко тук зависи от това кой човек в каква ситуация е попаднал, т.е. зависи от конкретното — и затова тук не можем да мислим и да правим изводи без да познаваме „случая“. Затова и Шекспир твърди, че прекаленото бързане и бавене еднакво водят до закъснение, което обаче не значи, че „прекалено бързащите“ (и затова нетърпеливите) по-добре се разпореждат с времето си от „прекалено бавните“ (и затова истински… търпеливите!). В този смисъл ако е вярно, че „грешките и разкаянието са спътници на бързането“, то трябва да е вярно и обратното, а именно, че и в бавенето съвсем не сме застраховани от грешки и разкаяние — от друг характер, разбира се. Ако например прекалено бързащият ще отиде час преди тръгването на влака — и това ще му даде известно основание след това да се разкайва заради излишната си припряност — то в същото време прекалено бавещият се ще отиде на гарата… след тръгването на влака (макар и минута, но след като влакът е тръгнал) и затова също ще съжалява на друго основание; впрочем, общото между двамата е все това, че „от различни краища“ вървят към едно и също: пилеене на времето си. Казано между другото, в нашия пример умереността и точността тук съвсем не означават, че е най-добре да отидем на перона в мига, в който влака току-що потегля, т.е.съвсем своевременно — тъй като това ще ни направи неспокойни при мисълта, че само след няколко мига сме могли също да изпуснем влака. Затова Лафонтен така мъдро ни предупреждава, пишейки така:

„Няма защо да бързаш, тръгни навреме“

Ето защо трябва да имаме предвид, че „бързащите“ и „бавните“ като че ли еднакво не са в синхрон с времето и затова когато ни се налага да бързаме (или се улавяме, че сме твърде бавни) трябва да се опитаме да преценим на какво се дължи разминаването ни с естествения ход на времето, свързан, както вече знаем, със съответствието (адекватността) на живеещия с неговия живот, със синхронизираността на съзнание и живот. Казват, че „бавните живеят дълго“ — защото спокойствието не разрушавало жизнената им сила — но точно това е свидетелство, че тяхната инертност, водеща до отвращение към промените, няма много да им даде в живота, от което пък следва, че един такъв дълъг живот едва ли е за завиждане. Вярно е обаче, че

често удобният случай се пропуска от мислене

(Публилий Сир) и по-скоро от нерешителността, породена от прекалено обмисляне (което от своя страна парализира действието); ясно е обаче, че действието именно трябва да се развие в рамките на „удобния случай“ (у нас затова казваме: „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“!). Впрочем какво означава, че е настъпил удобен случай за правенето на нещо? Кой от различните случаи е тъкмо „удобен“, до какво се свежда удобството му? Все пак на случая ли (макар и удобен!) трябва да разчитаме?

В степента, в която аз наистина правя живота си (изхождайки главно от себе си), се появяват много случаи, които все са удобни за това или за нещо друго. Удобството на един случай, неговата „удобност“ е в съотнесеността му с моята готовност да предприема нещо, от една страна, и в неговата „подходящност“ за едно или друго ефективно действие — от друга. Случаят е подходящ точно за това действие — значи ситуацията, в която съм попаднал или предизвикал, благоприятства успешния изход. Това вече показва, че за възникването на удобни случаи се изисква моята грижа и моето участие — главно аз с вече предприети преди това действия съм ги направил удобни и подходящи за ново действие и нова активност. Затова ако аз „стоя и чакам“ появата като че ли от небето на „удобния случай“, то едва ли някога ще го дочакам; щом обаче сам „съм го довел“ в моето всекидневие, не е възможно да не го разпозная като такъв и да не се възползвам от възможностите му — които сам съм подготвял, при това предварително и по-рано. Аз съм бил бдителен и в готовност съм „дебнел“ появата на дълго подготвяния удобен случай — как тогава да позволя да ми се изплъзне или да ми „избяга“?! В същото отношение към моята свобода и инициативност се намира не само случая (удобен или неудобен), но и бъдещето ми като цяло: аз непрекъснато работя за едно или друго бъдеще, желая го, но и го подготвям, в този смисъл сам съм изцяло готов за него, то може да ме изненада, но не дотолкова, че да ме „стъписа“ (ние сме си един на друг съвсем познати!). Точно това последното обаче се случва на ония, които чакат някакъв удобен случай, в който за миг да решат проблемите и бъдещето си, но в същото време не разбират какъв точно би могъл да бъде той — и затова в повечето случаи гарантирано ще го пропуснат.

Именно на такива се налага да мислят и точно поради „замислеността“ (равно на… небудност, на инертност!) си пропускат удобния случай — и за тях другояче не може да бъде. На тези, които предварително са живели в своето бъдеще и затова то им е близко, дори вече тяхно, „родно“, „скъпо“, не може да се случи подобно разминаване с удобния случай, на тях също не се налага просто да мислят за бъдещето: понеже са заети с това да го правят, да живеят с него, да работят за него; щом са живели с него, то бъдещето вече е в тях, то не е нещо извън тях, за което трябва да се мисли (ние най-вече мислим за неща, външни по отношение на нас самите). Затова идеалният случай е този да мислиш и чувстваш само за себе си, за онова, което искаш да бъдеш, такова мислене и такова чувство няма да те отведе извън теб самия, а ще те концентрира върху най-важното. Накратко казано,

„Подходящият случай нищо не струва ако ние самите сме неподходящи за него“

(ако ми е позволено да префразирам китайската мъдрост, твърдяща че „Подходящото средство в ръцете на неподходящ човек е съвсем неподходящо“).

Все пак в някой момент идва времето, в което обикновено казваме „Сега или никога!“. Щом сме казали или само сме усетили това, то удобният случай е налице и от нас се иска да действаме — за да не съжаляваме след това. Но тук вече да не се действа е невъзможно: нали много преди това сме работили за появата му и ние самите сме го „извадили“ на белия свят? Точно в такива случаи се преуспява, а всичко останало е… извор на ония „неудобства“ в нашето всекидневие, с които съвсем не бива да се примиряваме.