Ангел Грънчаров
Преследване на времето (9) (Изкуството на свободата)

7. Първите начала

7.1. Началната онтологическа картина. 7.2. Уран, „небето“ и „небесното“. 7.3. Гея, „земята“ и „земното“. 7.4. Кронос, „чистата времевост“. 7.5. Олимп, „олимпийското начало“. 7.6. Тартар, „най-ниското“ място в Космоса. 7.7. Аид, „царството на мъртвите“. 7.8. Понт, духът на морето. 7.9. Възходите и паденията на всеки един от нас. 7.10. Екзистенциалните структури, от които никой не е независим. 7.11. Истината е в нас самите.

„Около“ времето се „завъртяха“ теми и въпроси, които обаче съвсем не са тръгване по страничен и обиколен път: питането за човешкото същест-вуване „във“ времето необходимо предполага едно разширяване, което е предпоставка за концентрирането ни именно във фокуса на времевата проб-лематика. И ако до времето се свежда всичко останало — по някакъв начин — то това именно означава, че нямаме право да го разглеждаме единствено само по себе си, откъснато от всичко свързано с него, съдържащо се в него.

Връщането ни към началото, в което се намират първите начала и опо-рите на съществуването, в този смисъл е неизбежност. Затова

началната онтологическа „картина“

която ще се опитам да възсъздам на основата на дълбоките гръцки представи, ще се превърне в здрава опорна точка на последващото движение по избра-ния път. Нали сверяването на ориентирите и посоките във всяко пътуване е „ежеминутна“ потребност…

За гърците в началото на всичко стои Хаоса (от „зев“, „зинал“, „зейнал“, „зеещ“, „зеене“, подобно на „зейнало пространство“, „празна протяжност“; по същия начин казваме, например, „зейнала пропаст“). Според Хезиод Хао-сът се намира сред първопотенциите наред с Гея (Земята), Тартар и Ерос, Ерот (Любовта). Тъй като за Гея и Тартар ще говорим по-нататък, то тук трябва да се каже нещо повече поне за Ерос. Ерос, заедно с Ефир и Метида („мисълта“) са деца на Ереб („мракът“) и Никта („нощта“), произлезли от Хаоса. Наричат го също Протогон („първороден“), Фанет („явяващ се, явен“) и Фаетон („сияещ“, „сияен“). Ерос е всевластна световна сила, представяли си го като смел стрелец, крилат, многоизкусен, владетел на ключовете на ефира, небето, морето, земята, царството на мъртвите и Тартар, дори като хитроумен, но жестокосърдечен „малчуган“, подобен на вятъра, „златокос“ и „златокрил“ бог на любовта. Но да се върна отново на Хаоса; според Платон хаосът е мястото на разделянето и разчленението на стихиите, някои други си го представяли като пространството между небето и земята. Общо взето Ереб и Нощта (Никта) създали „световното яйце“, от него се родил (по други све-дения) Ерос, а Ерос чрез смесване на всичко породил Земята, небето, морето, боговете и хората. Излиза, че Хаосът се разбира двояко: като физическо праз-но пространство, „напълнено“ по-късно с всичко, от една страна, и като нещо живо и животворно, като основа на световния живот — от друга. Хаосът е бил разбиран и в следния многозначителен смисъл: като безкрайна протяж-ност, но не по отношение на пространството единствено, а особено спрямо времето. За това свидетелствуват думите на Марк Аврелий, написал:

„Обърни внимание на това как бързо всичко се предава на забрава, на Хаоса на времето, безпределно в едната и в другата страна…“,

сиреч Хаосът по някакъв начин се свързва с вечността, от която е произлязло и в която ще се върне (и непрекъснато се връща!) „нашето“ време. Накрая трябва да се отбележи и тривиалната представа на по-късните времена, че Хаосът е първозданна безпорядъчност, „объркана смесица“ на всичко с всичко, т.е. „хаос на нещата“, който започва да отпада едва чрез привнасянето към него на животворна сила. Но в същото време как да се свърже това с уподобяването на Хаоса на „световно яйце“, породило от себе си целия свят — и значи явяващо се носител на самия живот? (Явно за Хаоса представите не могат да са други освен… „хаотични“!) Наричали Хаоса страшна бездна (Орфей), символ на безпределността, „ужасна празнота“, в която се коренят само първоначалните източници на живота, но не и самият живот, „безформена и всичко поглъщаща бездна“, в която всички неща се разрушават и потъват, „разтопено битие“, от което космическото първоединство се появява и в което то ще загине, „принцип на ставането“, но и „вечна смърт за всичко живо“, „вечно творящо живо лоно за всички жизнени оформености“, „всемогъщ и безлик“, но всичко оформящ (макар и сам безформен) Хаос, „световно чудовище“, същност на което е пустотата и нищото (в които обаче е заложено всичко) и т.н. Тази плътна представа за Хаоса, която е изразена от руския познавач на гръцката митология А.Ф.Лосев, е напълно достатъчна за нашите цели.

След това иде

Уран, „небето“ и „небесното“

като компонент на гръцката онтологическа картина. Този бог, принадлежащ на най-старото поколение богове, бил съпруг на Гея, която, впрочем, сама го родила, а след това встъпила в брак с него — от който се родили хорите, нимфите, морето (Понт), титаните, киклопите, сторъките и голямо множество деца с чудовищен, ужасен вид. Уран притежавал безкрайна плодовитост, самият той бил изпълнен с ненавист към грозните си деца и затова ги криел обратно в утробата на Гея, която от това тежко страдала. Земята замислила да облекчи съдбата си и затова подучила най-малкия си син, Кронос, да скопи със сърп плодовития си баща: което младежът с готовност направил и така сам поел върховната власт. Така завършила ерата на боговете-чудовища и на първите хаотични стихии, след която започва времето на усъвършенстването на божествените властелини на света — открито от самия Кронос. Уран или Небето е мъжкото начало, което едновременно е и „синовно“ спрямо Гея, а също и вторично (Гея сама го родила, както казахме, бидейки женското начало на битието). Уран се нуждаел от лоното на Земята като „възприемаща“ (или поемаща) плодоносната му мъжка сила, но Земята не могла да понесе безкрайната потентност на Уран, оттървала се от него с помощта на сина си и така си открила възможността да встъпва в нови бракове, преследвайки свои си цели. Това, че първичното мъжко начало било така безболезнено отстранено и елиминирано от женското е може би най-важна особеност на гръцката митология, която по странен начин признава превес и дори хегемония на женското начало в най-ранните времена. Трябва да се признае, че и Кронос, и по-късно Зевс като върховни богове не притежават така ярко изразена мъжественост (стигаща до „пароксизъм“, безкрайно „дива“ и „неизтощима“!), погубена, впрочем, съвсем безславно от сина тъкмо заради безграничната си пораждаща сила. Така постепенно се сменят местата, Гея става „иницииращата“ раждането сила, а „Небето“ и „небесното“ придобиват съвсем немъжествен и дори „безполов“ характер (това се запазва и засилва в по-късните представи). Гея, почитана завинаги оттук нататък, никога не е била лишавана от власт, нейното предимство и първичност се запазват непокътнати, докато съдбата на Уран, както видяхме, била съвсем неблагополучна и — именно като мъжко начало, като мъжественост — с променена насока. Уран и Небето повече не са в първоначалния си облик тъкмо заради Гея и Кронос, те се изпълват с нов смисъл, в някакво отношение обратен на този, с който са се появили в началото (мъжествеността на Небето тежко пострадала: Уран бил „скопен“!). Затова да продължим с

Гея, „Земята“ и „земното“

С техния смисъл и съдба; Гея е толкова значима за човека, че с право е била наричана „майка-земя“. Тя се родила веднага след Хаоса и те двамата (наред с Тартар и Ерос) съставляват четирите първопотенции. Вече знаем историята й с Уран, позитивното от която е че се раждат от този брак титаните, сред тях Кронос и Рея, родителите на Зевс. Гея също родила Понт (морето), хорите и т.н. Кръвосмесителният брак на Гея с Понт дал началото на много чудовища, стихийно пораждащата сила на Гея не знае предел, а потомството й се отличавало с дива, необуздана сила, несъразмерност, уродство, накрая с миксантропизъм, смесване на животински и човешки черти. Гея хранела децата си с мощна сила, например синът й Антей бил неуязвим именно благодарение на майчината сила (Херакъл могъл да го победи едва когато го откъснал от земята, вдигнал го във въздуха и го удушил). Внуците на Гея начело със Зевс в битката с децата й, титаните, победили последните и като ги оковали и хвърлили в Тартар, поделили помежду си света. Гея не пострадала в титаномахията (битката на боговете с титаните) и макар че не вземала активно участие в живота на олимпийските богове, често им давала мъдри съвети. Тя например посъветвала Рея как да спаси Зевс от опасността да бъде изяден от Кронос, тя посъветвала Зевс да започне Троянската война (златните ябълки били нейн дар за Хера) и пр. Гея се оказала хранителка на древната мъдрост, на нея били известни повелите на съдбата, законите на битието и пр. Образът на Гея се слива с този на Кибела, оргиастична богиня от фригийски произход (което ни принуждава да се запознаем и с него). Митовете за Кибела са свързани с историята на младия Атис, син на двуполовото същество Агдитис (така на някои места наричали Великата Майка) и дъщерята на реката Сангариос. Атис бил младеж с небивала красота и в него се влюбила самата Агдитис, която попречила на бракосъчетанието му с царската дъщеря. Тази кръвосмесителна любов между майката и сина води до безумието на Атис, който сам скопил себе си и умрял. Агдитис в разкаянието си помолила Зевс да направи тялото на Атис вечно младо и нетленно, това не станало, но от неговата кръв пониквали пролетните цветя. Същият този Атис е любимец на Кибела — според римската версия на мита — страж на нейния храм, който нарушил обета за безбрачие, увличайки се по една нимфа. Ядосаната Кибела погубила нимфата, пратила на Атис безумие, в резултат на което той скопил себе си и умрял в страшни мъки. Кибела излъчвала ужас и отчаяние поради зависимостта от ирационалното, мрачно могъщество — символ на което е самата тя. Богинята изисквала от своите служители пълно подчинение, забравяне на себе си в безумен възторг и екстаз: нейните жреци по този начин си нанасяли един на друг кървави рани, а неофитите сами себе си скопявали, умирайки с нейното име на уста и така подчертавайки безпределната й сила като носителка на живота. Общо взето чрез Кибела Гея се свързва с първичната сила на непосредствената женственост, с непресекващата ирационална воля за живот; самата тя е първоначало на живота и раждането, не знаещи изтощение и покой. Вече споменах за странното доминиране на женския първоелемент в отношенията му с мъжкия в лицето съответно на Гея и Уран. Ще си позволя една интерпретация: Земята, разглеждана като „пространство“ на човешкия живот, е взела превес — дали това не е основанието за мъчителното преодоляване от страна на човека на безусловната му зависимост от земното и „тленното“ (в което той един вид е „закотвен“!), така харектерно за западната „одисея на духа“, на духа, който по начало е мъжка потенция и „привилегия“? Заслужава си да се мисли в тази насока, но засега дотук…

Да продължим по-нататък, ето че стигнахме до

Кронос, „чистата времевост“

ако така може да се определи смисъла,който носи в себе си титанът, най-млад син на Уран и Гея. Известно е, че той скопил баща си и се възцарил, вземайки за съпруга сестра си Рея. Предсказанието на Гея че Кронос ще бъде лишен от власт от собствения си син довело до това, че той се опитал да надхитри даже своята съдба — и затова „поглъщал“, „изяждал“ всяко от децата си в мига, в който то се раждало. (Дали оттук не идва поговорката, че „Ненаситното време изяжда всичко“?!) Рея обаче, подучена от Гея, при раждането на Зевс вместо сина си предложила на Кронос завит в пелена камък, той го погълнал без да разбере измамата, а когато Зевс пораснал, дошло времето за изпълнение на предсказаното. Възмъжалият Зевс по съвета на своята жена Метида („мисълта“) опоил Кронос с вълшебно питие, благодарение на което бащата повърнал изядените преди зевсови братя и сестри. Така под предводителството на Зевс започва войната на боговете с титаните, продължила десет години и завършила с пълна победа на младите богове: титаните били хвърлени в Тартар, където стенели под охраната на сторъките чудовища (също техни деца, впрочем, но страдащи от това, че са ги създали така грозни, безобразни — и затова ненавиждащи родителите си). Сред децата на Кронос се отделя кентавърът Хирон, известен със своята мъдрост (съществото, обединяващо кон и човек, не може, изглежда, да не е мъдро!). Според орфическата традиция Кронос се помирил със Зевс и останал да управлява „островите на блажените“ (за които не се знае къде се намират!); оттук иде представата за царстването на Кронос като щастливо и блажено време. Ясно е, че Кронос пряко се свързва с времето, с „хронос“, той е нещо като бог на времето. За римляните Кронос е именно Сатурн, възприеман като символ на неумолимото време. Известни са сатурналиите, празниците в Рим, при които, между другото, господарите и слугите си сменяли задълженията (в някои страни, изглежда, тези празници през последните десетилетия никога не са свършвали — например у нас, в България, в която слугите продължават да се държат като господари вече повече от 50 години: поради което и страдаме). Позицията на Кронос сред онтологическите начала в лицето на титаните и боговете е твърде интересна: сам върховен властелин, отнел властта на баща си, по предписанието на съдбата също бил лишен от нея, и то от собствените си деца — олимпийските богове. Излиза, че това, което Кронос направил за да се възцари, му било върнато от неговите собствени деца — и така той изпуснал върховната власт. Символиката тук е ясна: това, което времето дава, то го и отнема — в лицето на порожденията си, своите „деца“; другояче казано, това, което печелим в своето време, тъкмо заради коварството на времето го и губим, лишаваме се от него. В радостта от преживяваните мигове се крие и предусещаната скръб, която ще дойде на нейно място: тъкмо защото времето е „отлетяло“, тъкмо защото този (времето), който нещо ни дава, той ни и го взема.Тази, струва ми се, е „поуката“ от историята на Кронос…

Така стигаме до

Олимп, „олимпийското“ начало

на живота и битието. Какво носи в себе си многопластовият символ на Олимп?

Олимп е „най-високото“ място, това е планински връх в Тесалия, обител на боговете или мястото, където те живеят. Тук се намират дворците на Зевс и другите богове, построени и украсени от Хефест. Олимп е символ на върховната власт на новото поколение богове-олимпийци, победили титаните. За разлика от титаните олимпийците не са така ирационални, диви, „титанични“ и стихийни богове, те са по някакъв начин по-близки да човека и някак си „по-цивилизовани“, овладели себе си и своята сила, по-хамонични и съвършени, на което, вероятно, се дължи пристрастеността им към разума и мъдростта. На вратите на Олимп стоят „хорите“ („орите“), три сестри, дъщери на Зевс и Темида и сестри на „мойрите“, богините на съдбата, и „харитите“ (благодетелните богини). Та богините, пазещи вратите на Олимп, всъщност са богини на годишните времена („сезоните“), те се грижат за подредеността на живота, в това число и човешкия, внасят в него установена строга периодичност и наблюдават за закономерното му течене. Имената им са Евномия („благозаконие“), Дике („справедливост“) и Ирена („мир“). Тук нямам възможност (тъй като и не съществува особена потребност за това) да описвам пантеона на Олимп, но нека поне да кажа за сестрите на хорите, именно харитите, които въплъщават доброто, радостното и вечно младото начало на живота; това са благодетелните богини. Такива са съответно Аглая („сияйната“), Ефросина („благомислещата“) и Талия („цъфтящата“). Но като че ли другите сестри на хорите, а именно мойрите (от „мойра“, буквално „част“, оттук иде „участ“, участта, която получава всеки при раждането) са още по-значими персонажи в гръцкия пантеон. (Забелязвате ли, че тук все става дума за божества от… женски род, на които се приписва най-решаваща роля!) Мойрите са самостоятелни божества, които определят една или друга участ на човека, при това чрез изричане (оттук иде „рок“, „реченото“) на волята си, което дава насока на по-нататъшния, на бъдещия живот на човека (т.е. „отсъденото“ или съдбата). Отначало мойрите били представяни като тъмна, невидима сила, но по-късно се установява отчетлива представа за тях като три сестри. Техните имена са Лахесис („хвърляща жребия“), Клото („предящата“) и Атропос („неотвратимата“), съответно на това Лахесис определя жребия още до раждането на човека, Клото преде нишката на живота му, а Атропос неотвратимо приближава бъдещето. Платон смятал, че мойрите са дъщери на богинята Ананке („необходимостта“, въртяща „световното вретено“). Смятало се също, че дори и боговете са подвластни на мойрите и съдбата, самият Зевс, наричан „Мойрагет“ носи титлата на върховен бог и „изпълнител на съдбата“, което значи, че богът знае човешките дела и всичко онова, което мойрите са предназначили, както и онова, което са отказали — но нищо не може да променя (негово „задължение“ е да стане онова, което те са отредили, да се изпълни закона на съдбата). Съперница на мойрите в известен смисъл била само богинята Тиха (богиня на случая), която символизирала неустойчивостта и изменчивостта на живота.

Да се опише „вътрешността“ на Олимп (ние все още сме на вратите му!) е безнадеждна работа, гръцкият пантеон на боговете е изключително многолик, пластичен и ясно очертан, преизпълнен е с дълбока символика и богат смисъл. Нека да задържим в съзнанието си „върховността“ (като „най-високото“ място на битието) на Олимп, откъдето пък се определя и „върховенството“ му спрямо човека, човешките дела и живота изобщо.

Противоположност на Олимп (не само в… „географски“ смисъл!) е

Тартар, „най-ниското“ място в Космоса

и битието. Известно е това, че Зевс, след като победил титаните, ги изпратил в Тартар, откъдето се чували техните стенания. Знаем също, че титаните символизират първичните природни стихии и катастрофи, те са първобитни и диви, не познават разумността и „самоограничаването“, тяхно оръдие е грубата сила и не знаещото предел влечение. С изпращането им в Тартар най-ниското място се оказва обитавано тъкмо от ирационалното, дивото, първобитното, грубото, „катастрофическото“, от унищожителната стихия и дори „бесовщината“ (ако може да се използва тази неподходяща, впрочем, дума). За да не бъдат изпуснати на свобода, което ще доведе до разбиването на целия космически ред, титаните биват охранявани от страшни чудовища, породени от тях самите, от сторъките, които освен сто ръце имали и петдесет глави и понеже ужасили и баща си Уран, били изпратени в недрата на земята. Именно сторъките помогнали на Зевс да победи титаните и от ненавист към родителите си останали в Тартар да ги пазят вечно, да „погубват“ свободата им, оказала се пагубна за хармонията на битието.

И така, двата края на мирозданието са Олимп и Тартар, най-високото място, обитавано от боговете-олимпийци — които все пак са по-човечни, но и „по-умерени“ — и най-ниското, намиращо се в най-страшните дълбини на Космоса, за което вече знаем какво съдържа и символизира. От друга страна Тартар е по-ниско и от Аид (Хадес), от царството на мъртвите, той е отдалечен на такова растояние от Аид, на което земята е отделечена от небето. (Гърците смятали, че ако се хвърли менда наковалня от небето, тя ще пада девет дни, също толкова време ще й трябва трябва за да долети и от земята до Тартар.) В Тартар се намират корените на земята и морето, всички краища и начала, той бил ограден от медна стена и Никта (нощта) го обкръжавала в три реда. Тартар е жилище на Никта, от великата бездна на Тартар се страхуват даже боговете. Наричали го „ниско небе“(„долно небе“) в отличие от горното небе, започващо от Олимп.

Казах вече, че между Олимп и Тартар се намира

Аид, „царството на мъртвите“

подземните селения, чието друго име е Хадес (изглежда Аид е доста наблизо до нас, до „светлата земя“). Самият Аид е олимпийско божество, което обаче се намира постоянно в своите владения, той е брат на Зевс и Посейдон (братята разделили наследството на сваления от власт баща). Омир нарича Аид „щедър“ и „гостоприемен“, тъй като смъртната участ няма да отмине нито един човек. Аид също бил наричан Плутон („богат“), защото е владетел на несметно количество човешки души и на скритите в земята съкровища. Известно е и това, че нашият Орфей така очаровал със своето пеене и със свиренето си на лира Аид и жена му Персефона, че те се съгласили да върнат на земята неговата любима Евридика. Аид не бил зачитан много-много от смъртните, те не му принасяли жертви, той няма потомство и даже и жена си намерил по „незаконен начин“ — откраднал я докато тя събирала цветя на една ливада. Обаче той внушава ужас със своята неотвратимост и неизбежност; въпреки това имал само един храм на гръцка земя, в Елида. Описанията на Аид са твърде богати, например на Омир са известни: входът в царството на мъртвите, охраняван от страшен пес (куче), този вход се намирал на запад („запад“, „залез“ — символ на умирането; „умира“, т.е. тръгва си от света), по-точно на края на запада зад реката Океан, опасваща земята; асфоделевата ливада, където блуждаят сенките на мъртвите; мрачните дълбини на Аид, това са Ереб, реките Кокит, Стикс, Ахеронт, Пирифлегетон, към тях са добавени по-късно Стигийските блата и Ахерусийското езеро; Аид е окръжаван от огнената река Пирифлегетон; реката за забравата Лета, от която мъртвите пият за да забравят миналото си и за да не съжаляват за земния живот; превозвача на мъртвите Харон с неговата лодка; триглавият пес Кербер (Цербер) и пр. В някакъв смисъл в Аид се изкупвали земните постъпки („грехове“), което обаче не се „връзва“ много с представите на гърците за съдбата, а също и с това, че за тях свободата е твърде абстрактна и формална. Интересно е, че в Аид има и място за праведници, това са елисейските поля или елизеума — според ранната представа на Омир. Това е всичко, което знаем за подземното царство на мъртвите, намиращо се между най-ниското, Тартар, и земята; това, впрочем, е изобщо „най-ниското“, до което изобщо човек може да падне — просто защото вече не е жив; там обаче ще отидем всички…

Промеждутъчното място между подземното и земното е

Понт, духът на морето

Тук се скъсва с мъртвото, владеещо Аид, тук се заражда животът. Нека да се запитаме какво символизира морето, каква е истината, скрита в него?

За гърците морето е бог Посейдон, той е неговият образ и владетел, негова „душа“, обитавана тъкмо от „морския дух“, Посейдон е персонификация на този последния. По жребий на Посейдон се паднало морето, Зевс и Аид си поделили останалото. Епитети на Посейдон са „разклащащ земята“ и „земледържец“, най-древната представа за него е свързана с оживотворяването и плодородието на земята, проникната и пропита от влага. Той е представян като демон на плодородието и оплодяващата сила на земните недра, като непресекващо пораждаща водна стихия. Отъждествявали Посейдон в ранни времена с влагата, даруваща живот на земята, а по-късно тази носеща живота сила започнали да свързват с морето. Морският бог е с буен нрав, непрекъснато се опитва да съхрани своята независимост, той се счита за равен на Зевс — признавайки все пак върховенството му. Посейдон не живее на Олимп, а обитава собствен разкошен дворец на дъното на морето. Посейдон е морската тъмносиня разпенена вълна, затова постоянно го наричат „бог със сини къдрици“, „тъмнокос“, със страшен облик, могъщ и стихийно-своенравен. Той е баща на много деца, и всички те са стихийни, ужасни, чудовищни, великани и разбойници („побойници“), негов син е даже един кон, великолепен жребец, Ерейон. Единствената страна, където царувал и управлявал Посейдон и неговите потомци била Атлантида; известно е, че заради извънредно безчестие на жителите й тази страна била наказана жестоко от Зевс. Веднъж пък Посейдон, разгневен на земните жители, изпратил на земята безплодие — като я облял със солена морска вода; но след това се смилил и простил на предизвикалите го на този страшен катаклизъм, застрашил живота на всичко живо по земята. Основното за него обаче е това, че Посейдон се намира в неизменна опозиция към Олимп (А.Ф.Лосев). Това противопоставяне, изразено от познавача на гръцката митология и култура, е изпълнено със следния смисъл: двата полюса на дадения на човека свят — Олимп и Понт — определят двойнствеността на „средата“ — земята — по същия начин, по който същите тези две сили (съзнателната и безсъзнателната, „умната“ и „безумната“, хармонизиращата и „внасящата раздор“) разкъсват същината и живота на човека, на земния жител. Всъщност тук в най-чист и първичен вариант е уловена противоположността на разум и живот, залегнала в основите на западната култура. Напрежението между тези две велики сили, заложени като опори на човешкото съществуване, неизменно съпътства битието на земния човек, това напрежение определя както възможността да се движим нагоре, така и възможността да „пропадаме“ (както се „давим“ в морето) надолу. Затова плуването в морето е така изразително и привлекателно за човека, то е точен образ на това, което забравяме, движейки се по земната твърд, но тук усещаме непосредствено: във всеки миг можеш да пропаднеш надолу, в морската бездна — ако не противодействаш, ако на силата надолу не противопоставяш превъзхождаща я сила нагоре; за да останем на повърхността и близо до „естествената среда“ на човека — въздуха — трябва да използваме потенциала на водната маса, която както ни крепи, така и може да ни завлече накъдето си поиска; човекът е прекалено слаб за да надмогне и победи морската стихия, но въпреки това, опрян на разума и интуицията си особено („разумно“ и още по-малко пък „разсъдъчно“ също не може да се плува!), на „опитността“ си в плуването, може да я надхитри — и използва (не винаги обаче, мнозина се давят в морето!). Абсолютно същото правим и бидейки на земята, но не го забелязваме — забравяме го, илюзиорно представяйки си, че тук не се пропада както в морето, че тук „всичко е иначе“, докато то съвсем не е. (Шопенхауер съвсем точно отбелязва, че

„както вървенето е само постоянно възпрепятствано падане, така и животът на нашето тяло е само едно постоянно възпрепятствано умиране, една все отново отлагана смърт…“)

Тази „разходка“ из областите и нивата на битието — така, както то се е представяло на древните гърци — подкрепя интуитивната представа на съвременния човек в основните й контури, двете представи съвпадат по същество, макар и не по детайли и подробности. Всяка епоха си има своите Олимп, Тартар, Аид, Понт и Гея — ние също си имаме своите, макар да не си даваме сметка за това. Но

възходите и паденията на всеки един от нас

са разположени по тази линия от висшето към нисшето, от най-горното към най-долното — и обратно. Това че ние — за разлика от гърците или от който и да е древен народ, живял някога на някое място по земята — съвременните хора, нямаме толкова жива, гъвкава и пластична, художествено-символическа представа за тези мирови места, съвсем не променя същината на работата. Ние си представяме тези места, мислим ги някак си „по-практично“, въобразяваме си, че нашето отношение към тях е „реалистично“ — но това е само повърхността, зад която нямаме решителността да погледнем. Истината обаче е, че в дълбините на душата ни са вкоренени

екзистенциални структури, от които никой не е независим

и които неусетно за нас самите определят битието ни. Индивидулното съществуване на отделния човек може да бъде разполагано — не в пространствения смисъл, разбира се — в „координатната система“ с двата полюса, за която открихме, че е била налице и в най-древните времена; то става някъде, някога и някак по пътя, водещ от горното към долното, от нисшето към висшето, от високото към ниското — и само така може да бъде оценявано. Казваме, че някой е „пропаднал“, а друг се е „издигнал“ или дори „възвисил“; в тези изрази, на които не обръщаме особено внимание (дори и заради „метафоричността“ им!) е скрит не само субективен, но и общовалиден онтично-човешки смисъл. Редуването на „възходи“ и „падения“ в нашия живот (а всеки от нас може по безпогрешен начин да определи кое е едното и кое — другото) е естествен ход на „всекидневието“, от което не можем да избягаме, да се скрием — както не можем да се скрием и от себе си. Важното е да не губим посоката и — отклонявайки се от „правия път“ от време на време — без губене на време и без налучкване да можем да го намираме отново, усещайки пак „твърдата следа“ и „почвата“ под нозете си; защото само така може да се поеме без съжаления нагоре, по стръмнината. Опорочеността на едно съзнание се илюстрира категорично в нежеланието да се различават ясно тези посоки на живота; това се потвърждава всекидневно в опитите да бъдат смесвани и разменяни „автентичните посоки“ (т.е.„горното“ да се възприема като „горно“, на „пропадането“, на същинското падение да се лепва етикета „хитрост“, „успех“, „уреждане в обществото“ и пр., а реалният възход и възвисяване — независимо в какъв аспект се проявяват — да бъдат подлагани на осмиване, на подигравка, да бъдат определяни като „наивност“ или дори „глупост“). Ясно е, че от позицията на гореспоменатата изкривеност и опороченост, натрапвана на другите и лековерните като някакъв „здрав смисъл“ или дори „мъдрост на живота“, прагматична при това, всичко изглежда наопаки както в негатива. Сверяването на посоките затова се налага твърде често, което съвсем не е трудно: ориентирите са вътре в нас самите, иска се само да погледнем на себе си непредубедено, с ясен поглед, да отхвърлим решително илюзиите относно

себе си, накрая, да приемем това, което е, тъкмо за такова, каквото то наистина е. В края на краищата

истината е в нас самите

не другаде, ако сме верни на себе си, няма да се отклоним от нея.

Но тъй като в битието е истината, а не просто в кухото „нас самите“, то се иска най-напред да намерим своя път към него; впрочем, само за това си заслужава да се живее: другото, останалото, са само подробности…

Казаното дотук — от първата глава до настоящата, в края на която най-сетне стигнахме — всъщност е опит за една непосредствена „онтология“ на човешкото съществуване, която трябва да ни даде фундамента на по-нататъшните изследвания, да очертае водещите ориентири в него. Ще продължим с поредица от въпроси, които са повече практически, отколкото така кардинални и основополагащи. Но кой може да ни убеди, че „практическото“, в което пребиваваме непрекъснато, във всеки миг и ден, е по-малко значимо — и съдбовно?!