Ангел Грънчаров
Преследване на времето (22) (Изкуството на свободата)

20. „Да уловиш“ времето: Изкуството на свободата

20.1. „Времето изяжда всичко“. 20.2. „Силата е във времето“. 20.3. Как да се „справя“ с времето? 20.4. Великото изкуство на свободата. 20.5. Надареността за свобода. 20.6. „Животът е свобода, а свободата е живота ми“. 20.7. „Впечатлителността“ към свободата. 20.8. Пътят „по-посока-към-себе-си“. 20.9. „Забягването“ напред към… себе си. 20.10. Преследването на времето е изкуство на свободата. 20.11. Необятните хоризонти. 20.12. „Обръщане на гръб“ на своята участ. 20.13. Вдъхновените преследвачи на времето. 20.14. Рискуващият се хвърля дръзко в бъдещето си. 20.15. Рискът е решително предизвикателство към „отреденото ни“. 20.16. „Който не обича риска, се страхува от свободата“. 20.17. Най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще. 20.18. Успяват тези, които рискуват. 20.19. Времето не обича сериозността, а играта. 20.20. Рискът е игра с бъдещето. 20.21. Само свободният печели. 20.22. Власт над времето, добивана в работа за своето бъдеще. 20.23. Верността към самия себе си.

Книгата, към края на която все повече наближаваме, преследваше не времето — това не може да е по силите на една книга — а неговия смисъл за човека. Търсеният смисъл прояснява човешкото чувство (и израстващото върху него разбиране) за време, дълбоко вкоренено в нас самите. Но смисълът сам по себе си не може да ни „научи“ какво да правим с времето си и особено как да го правим. Наука и „техника“ на „времепреживяването“ не съществуват, „технология“ на човешкото боравене с времето няма да бъде създадена никога. С времето не може да се работи като с някакъв „инструмент“, самото време се съпротивлява — заради „пристрастеността“ си към свободата — срещу „инструменталното боравене“с него. Това е така, защото самото битие — животът за всичко живо — е време, а никому не е дадено да разпорежда, да съди и „поправя“ битието: за гърците, видяхме, дори и боговете са подвластни на съдбата и на битието си. От гледна точка на казаното не е ли напразно усилие да преследваме времето, да станем и да бъдем вдъхновени и упорити (подобно на „златотърсачите“!) „търсачи“ на живот, време, свобода, съдба, щастие…?

„Времето изяжда всичко“

обичат да казват германците, една нация, прославена със своето прецизно отношение към времето, на което вероятно се дължи осъразмереността, хармоничността на всички прояви на тяхното национално битие и дух. „Времето е пари“ от друга страна е съсредоточие на американския начин на живот и на американската жизненост, от която в ХХ век особено произлязоха удивителни дела и постижения, сбъдването на „американската мечта“.

„Силата е във времето“

и „Времето е наше, времето е пред нас, а в нас е неговата нишка“ — тези две поговорки намирам в „Тълковния речник на живия великоруски език“ на Вл. Дал, издаден през ХIХ век — които, въпреки всичко случило се в ХХ-ия век, вещаят велико бъдеще на този изстрадал, все още непроявил се в истинската си светлина народ. За мъдростта, заключена в поговорките и пословиците на различните народи по света, касаещи темата време, може да се напише цяла една книга, която ще направи излишна настоящата. В нея вероятно ще проличи, че ония народи, които като цяло са насители на едно дълбоко чувство за време („избило“ и проявило се и в тяхното съзнание, в „умотворенията“ им) са постигнали много в своето развитие и живот; това обаче съвсем не е така при други народи, които като че ли са се примирили с „неуловимостта“ на времето и затова не са постигнали нещо особено като народ и държава. Основата на това е „неизбистреното“ им съзнание за време, към тези последните, уви, можем да присъединим и нашия народ с неговия ориенталски „непукизъм“ към времето и неговата съдбовност за живота. Но ако е вярно това, че народите „като цяло“ се отличават с особено отношение и разбиране на времето, то тогава какво може да се каже за индивидуалното преживяване, което всеки от нас има, за твърде различните „сметки за уреждане“, които индивидите имат не само с времето, но и със своя живот?! Следователно всеки един от нас така или иначе е изправен пред задачата по някакъв начин да се „справя“ с времето — както умее и както намира за добре; а от решаването на тази неотменна задача зависят шансовете ни да успеем в живота си. Затова въпросът

„Как да се справя с времето?“

е идентичен с въпроси от рода на: „Как мога да постигна свобода?“, „Как се «оправям» със свободата си?“, „Какво да правя с живота си?“, „Кой съм аз?“, „Какво искам и накъде отивам?“, „Защо живея?“ и т.н. Всеки от нас, лутайки се по пътищата на живота си, намира в края на краищата свой път към свободата, опитвайки безброй начини за „справяне“ с времето и открил най-накрая — а защо не и по-рано?! — най-добрия, истинския, „чудодейния“, тласкащия ни към сполука. Защо тогава да не се опитаме да ги проиграем в техния идеален вид, търсейки основите на

великото изкуство на свободата

без което животът се оказва невъзможен; този въпрос ме накара да се заема с написването на тази, да се надяваме, необходима книга. Сега тя е написана и лежи пред мен; исках много, но се появи това — дотук ми стигнаха силите след като се заех с непомерно тежката задача да проникна в необятната тема. Може ли да се добави нещо в заключение?

Както и всяко друго изкуство изкуството на свободата зависи и се определя от едно нещо: талант, гений, вътрешна предразположеност на душата и личността. Това, че не всички еднакво са предразположени към свобода — както и към пеене, рисуване или към нещо друго, да речем, към философия — е прост безспорен факт (независимо от това, че на много хора им се иска да спорят върху него: понеже им се вижда „лично неизгоден“!).

Надареността за свобода

е даровитост за човечност, за човешки живот, в нея „бушува“ една мощна жизненост (виталност), една страст към онова „да бъде“, което сме способни най-решително за себе си, за своята самобитност като човешки същества, за своето неповторимо аз. Този талант за свобода, явяващ се първото й условие, може да се нарече различно: усет, влечение, откритост, страст, готовност, отдаденост, вдъхновеност, любов. Способният, надареният за свобода човек я търси и преследва, той е влюбен в нея, той я създава и сътворява във всеки акт на избор и въ всяко дело, във всяко действие на живота си, той не се отказва от нея на никаква цена защото смята, че свободата му съвпада с него самия. Затова само овладяният от духа на свободата и на нейната непокорна жизненост може да каже:

„Животът е свобода, а свободата е животът ми“

или пък с цялостна ангажираност може да повтори думите на Гьоте като свои:

„Живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва в борба“

Съответно неспособният за свобода не се привлича особено от нея, не я търси, не се впечатлява от от нейните прояви, не умее да я съзерцава и открива, дори да я различава или познава, изпълнен е с безразличие към нея: безразличието към свободата е начало на пътя към несвобода. Такива хора в края на краищата започват да се чувстват задължени да я мразят, да са враждебни към нейните прояви у други хора, да я преследват, да се борят тъкмо срещу свободата, да се опитват да я унищожат или изкоренят. Това най-ясно показа проказата, наречена комунизъм, чиято бесовщина разигра сатанинския си танц тъкмо в отминаващия сега ХХ век. Но

„впечатлителността“ към свободата

т.е. човешката способност, при която свободата като че ли се „отпечатва“ („впечатва“!) във вътрешността на човека, в неговата душа, оставя следа и бива задържана завинаги, е отличителна черта на предразположените към свобода индивиди: духът на свободата или просто духът (към който много хора просто нямат „сетиво“ или „антена“!) е този, който поставя „белезите“ или знаците, „впиващи“ се навеки в душата. В същото време обаче „другите“, чиито идол е обезличеността, не й обръщат внимание, „тя не ги вълнува“, те са слепи за нея и затова не могат да я забележат: свободата и нейният дух за такива наистина не съществува. Надареният за свобода се вдъхновява и от най-малкия полъх на свобода (на свободомислие, на свободна съвест и пр.), проявите на свобода го ентусиазират и го изпълват с възторг; в тях той среща отнова, което е търсил, те са нещо дълбоко съкровено и интимно, родствено на него самия, в проявите на свобода той среща самия себе си, своята автентична същност, намира и се отдава на себе си, на пълноценния живот, достоен за човека. В светлината на казаното проличава съдбоносната обвързаност между живот и свобода, която надареният за свобода открива у себе си, фаталната предопределеност да бъдеш свободен, от която той никога няма да се откаже: „Бъдещето на човека е бъдещето, определяно от неговата свобода; несвободният няма бъдеще“. Това е дало право на Жан-Пол Сартр да заяви съвсем справедливо в категоричността си:

„Човекът е осъден да бъде свободен“

това „да бъде“, което не може да съществува без свободата, означава — както вече „знаем“ — съществуване в модуса на бъдещето, явяващо се за човека като времево същество единствената действителна причина за битието му: за човека неговото бъдеще е онова, което му дава шанс да бъде непрекъснато себе си, да не изневерява на себе си, да стане, остане и да постигне себе си, да поеме решително

пътя „по-посока-към-себе-си“

(Хайдегер) — ако иска съществуването му да е автентично и човешко, не като това на вещите. В

„забягването напред към себе си“

(Хайдегер) по посока на отправения в бъдещето проект човекът преодолява захвърлеността си — като тяло сред другите тела — в света, „бяга“ от тази непонятна захвърленост, от абсурдната възможност „да го няма“ и „да се разпилее сред нещата“, само така уверено, но и с безпокойство, се приближава към себе си — такъв именно, какъвто иска да бъде. В този смисъл „справянето“ с времето като „улавяне“ на бъдещето е потвърждение на свободата: време и свобода са неотделими, взаимно се определят. Затова с основание можем да кажем, че

преследването на времето е изкуство на свободата

тук сме изключили всякакъв произвол, всяко насилие над истината. Впрочем, как се овладява това изкуство?

Формално погледнато, ако притежаваш талант за свобода, то и изкуството, свързано с нея, в никакъв случай няма да ти убегне. Талантът е силата, която неумолимо ни води напред, към постигането на себе си, към срещата някой ден на самия себе си, което обаче може да стане само ако се отнасяме адекватно към своето бъдеще и към своето време; ако „не се получава“ това последното, то и упоменатата среща се отлага… във времето. Талантът, Божият дар, е почвата, върху която израства онова, за което сме родени — независимо дали става дума за талант за пеене, рисуване или пък за свобода. Нещо повече, дарбата да бъдеш свободен е ядрото на всички други дарования: усетът за свобода води останалите ни способности към пълноценна реализация, без него например стремежът към рисуване може да си остане само мъчително, безсилно „въжделение“, но не и поредица от постижения в насоката, за която си роден. Коварното е това, че все пак нищо не е абсолютно сигурно и гарантирано, ако неумението да се разпореждаш с времето и с живота си е силно, то неизбежно може да „попари“ или „изпепели“ всичките ти дарования — или поне да ги изкриви и изврати, да ги направи неузнаваеми, неприличащи на себе си и непостигнати в истинската им същност и светлина. (Възможно е дори себе си да направя… „неприличащ на себе си“, нима не е така?!) Всичко зависи от мен самия, от това как „разгръщам“ себе си във времето, как се възползвам от свободата си, как, накрая, „правя“ себе си — „справяйки“ се подобаващо (по единствено дължимия начин) с времето, извиращо в собствените ни дълбини. Ала

времевият хоризонт на човешкото съществуване

в пределите на който се „разполагаме“, ни задължава да подготвяме сега бъдещето си, да правим всичко най-вече с оглед на своето да бъда, да предразполагаме бъдещето към себе си (и себе си към него!), да не сме чужди на възможностите, които то ни дава, да не се оставяме на произвола на това, което „някак си идва“ и затова ни сварва неподготвени, изненадани, изгубили контрол или поне влияние над съществуването си. Това, което става с мен самия, не мога да допусна да става „както си иска“, „както винаги е ставало“, това, което правя, не мога да го правя „както се прави“, само както аз искам и мога да го правя. Недопустимо е да се оставя да ме сполети това, за което М. Хайдегер така точно говори:

„Ние харесваме и се развличаме както се харесва; ние четем, възприемаме и съдим за литературата и изкуството, както се възприема и съди; ние се отдръпваме от «тълпата», както се отдръпва; ние намираме за възмутително онова, което се намира за възмутително и пр.“

Това „се“, зад което никой не стои, което е обезличностено и безлично — защото зад него „уж всички стоим“ в някакво странно единство, правещо всекидневността ни, в която така лесно се живее — е „нещото“, което ни обрича на безпроблемно следваме на „вече станалото“, на „многократно ставалото“, на мъртвия, вкаменен в смъртна гримаса опит, от който не може да се роди нищо ново и жизнеспособно. Трябва да осъзнаем, че подобно

„обръщане на гръб“ на бъдещето

е пагубно за човека и човешкото и означава отказ от свободата, пропиляване на възможностите, които времето ни дава във всеки миг, а също и от най-главната възможност да наложа своя „печат“ върху ставащото, своята личност върху живота си, да синхронизирам време, живот и личност в едно неразделно единство. Зад прословутите „така се прави“, „така се учи“, „така се живее“ и изобщо зад всяко „така се…“ не стои никой, а нали зад всяко мое действие и дори „помисъл“ трябва да стоя аз самият — който го искам, аз, който поемам цялата отговорност за ставащото с мен самия, аз, който не обичам да се срамувам за миналото, настоящето и бъдещето си? Да избягат от „мъртвата хватка“ на вече станалото, на това „така се…“ е първата грижа на обичащите свободата и на

вдъхновените преследвачи на времето

или, „както се казва“, на ония, които поне „ценят“, „съобразяват се“ и пр. с времето, т.е. на… „всички нас“.

Има цяла поредица от думи, които започват с представката „пред-“, например „пред-виждам“, „пред-усещам“, „пред-чувствам“, „пред-приемам“, „пред-начертавам“, „пред-сказвам“, „пред-определям“, „пред-намирам“, „пред-назначавам“, „пред-оставям“, „пред-пазвам“, „пред-писвам“, „пред-палагам“, „пред-почитам“, „пред-разполагам“, „пред-разсъдък“, „пред-смъртен“, „пред-ставление“, „пред-стоящ“, „пред-убежденост“, „пред-умишленост“, „пред-шественик“ и т.н. Всяко нещо, което става „някак“, си има своето пред-, например „виждам“ има своето „пред-виждам“, а пазя — своето „пред-пазвам“ и пр. Но има и нещо по-важно, а именно, че думите, започващи с „пред-“, като че ли са значително по-богати по смисъл, например „пред-начертание“ е смислово „по-натоварено“ от простото „начертавам“ или „чертая“, „пред-определеност“ от „определеност“ и пр. Зад този факт стои съответната битийна изпълненост на реалиите, стоящи зад тези думи, а също и различното жизнено значение на „казваното с тях“ за човека. Да вземем един прост пример: минавам покрай някакъв строеж и „виждам“, че някаква падаща тухла ме… удря по глвата — или, за щастие, „за малко не ме удря по главата“: за да мога все пак да допиша книгата си. „Имал си късмет“ — ще кажат за случилото се „очевидците“, но същото съвсем не може да се каже ако тухлата ме беше ударила по главата, а аз само за виг съм успял да видя това (което, впрочем, ще бъде последното нещо, което изобщо съм ви-дял на този все пак прекрасен свят). За да не ми се случи това аз разполагам с нещо, наречено „пред-виждане“, което ме предпазва от възможността не само да бъда ударен по главата от падаща тухла, но и от много други такива не-приятни инциденти; затова аз „пред-видливо“ и „пред-пазливо“, даже „пред-умишлено“ заобикалям местата, където падат или могат да паднат някакви тухли или други такива тежки предмети (саксии и т.н.).Ако не правя това, аз във всеки момент от живота си ще бъда някакъв „пред-смъртник“, т.е. човек, който постоянно се намира в предверието на смъртта; това последното не бива да е моя постоянна и непрекъсната възможност, а само нещо, което аз някога в бъдещето все пак няма да избегна, но твърде много съм загрижен да не го допусна „точно сега-и-тук“, и то поради такова глупаво невнимание (и да умираме трябва по някакви „по-солидни“ причини, а не просто от… глупост!). Ясно е само това, че за мен „пред-виждането“ се оказва значително по-ценно от „виждането“ (само в този смисъл обаче!); аз непрекъснато се намирам в ситуация „пред-нещо“ — и особено… пред бъдещето си. Впрочем, бъдещето ли е пред мен, или аз съм пред него — дали има смисъл подобен въпрос?

Казваме обикновено „бъдещето е пред тебе“ — вярно ли е това? Ако аз живея без никакви рискове, ако аз не познавам риска, то бъдещето наистина „си стои“ пред мен — и аз просто „навлизам“ в него както се навлиза в чужда, непозната територия. Но ако аз обичам да рискувам, то в риска аз един вид „присвоявам“ бъдещето си и го „вкарвам“ в своите възможности, при това свободно избрани, то тогава къде е бъдещето — пред мене, „вътре в мене“, „около мене“ или пък в известен смисъл… „зад мене“ — защото в риска (чрез риска) аз съм го оставил наистина зад себе си? Ако

рискуващият се хвърля дръзко в бъдещето си

и вместо да го чака то да дойде някога „при него“, сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, „завихря“ времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се „въвлича“ в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че „бъдещето е пред нас“, чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го „пришпорваме“, да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с „непосредственото и пошло“ бъдеще, което „и без нас ще си дойде“, а значи живее в едно съвсем неочаквано и „предизвиквано“ бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че

рискът е решително предизвикателство спрямо „отреденото“ ни бъдеще,

придаващо му живот и битие чак до степента то да бъде „пред-извикано“ от небитието, да бъде заставено послушно да дойде при нас. Така в риска и в дръзкото активно действие бъдещето ни се „предоставя“, оставя се да бъде покорено, а битието се отзовава на нашия порив. Всъщност единствено свободният човек е способен на рискове, рискът е територия на свободата; затова мадам Симон дьо Бувоар правилно е отбелязала, че

„който не обича риска, се страхува от свободата“

От друга страна ако аз приемам нещо „когато му дойде времето“ (и значи тогава то „ще си стане и от само себе си“), то моето включване почти нищо не означава. Ясно е, че подобно действие не е проява на „предвидливост“, а само на инертност, на дезангажираност със ставащото. Но това не е единствената ми възможност, аз мога да съм „предприемчив“, аз мога да проявя своята предприемчивост, способността си на инициатива. С това аз изпреварвам отреденото ми бъдеще — бъдещето на спокойно пребиваващ в своята инертност човек — и се впускам в едно ново, рисковано, изпълнено с неизвестности, но за сметка на това желано (и затова мое, автентично и личностно определено) бъдеще. „Чакането“ на бъдещето — което е толкова разпространено във всекидневността и във всекидневния език — не е единственото, което мога да направя с бъдещето си: рискът и предприемчивостта са другата ми възможност, възможност, разширяваща хоризонта на битието ми, „пращаща“ ме в едно бъдеще, което изцяло е моя заслуга, мое завоевание. По този начин аз решително скъсвам с онова безлично и бавно (като „гъста смола“!) изтичащо време, което — кой знае защо — бях склонен да свързвам с мен самия: та ние съвсем не се познавахме! Предприемчивият човек е заел възможно

най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще

чрез своята предприемчивост той е преди (и в някакъв смисъл „над“!) онова, което бъдещето ще „благоволи“ да му отпусне ако само го „чакаше“, той е при онова бъдеще, което сам е избрал, отвоювал и създал между многото възможности, което сам е взел, а не е чакал да му бъде дадено по милост, като милостиня. Затова можем да кажем, че

успяват тези, които рискуват

които имат „нюх“ към риска и авантюрата, чието благоразумие не е довело до парализа на волята, а я е издигнало до измерението на автентичната свобода. Тъй като

времето не обича сериозността, а играта

то можем да приемем, че „рискът е игра с бъдещето, в която свободният печели“, а страхливият непременно губи — ако изобщо някога е в състояние да я започне (което е съмнително). В същото време несвободните се познават по това, че са прекалено сериозни, че са неспособни на игра и особено на увлечение от играта. Предприемчивият — свободният — човек не „кори“ бъдещето си за това, което „изневиделица се е стоварило върху главата му“ — злокобна участ на „само чакащите“ — той изцяло е отговорен за това, което „е било“, „е“ и „ще бъде“ с него самия и с живота му. Това може да се нарече

власт над времето, добивана в работа за бъдещето си

и в непресекваща грижовност, родствена обаче не на сериозността, а на веселието с неговата спонтанна волност и откритост на душата за радостта от съществуването. Да работим за бъдещето си, да го предизвикваме, предразполагаме, предопределяме, предчувстваме и т.н., да сме изцяло ангажирани с него, да го правим съответстващо на нас самите, родствено на най-съкровената ни „вътрешност“ — това е главното умение, към което трябва да се стремим и което може да ни направи причастни към изкуството на свободата. Да не се отказваме никога от опитите да вървим към своето автентично битие — този е импулсът, на който трябва да останем верни — ако искаме да преуспеем в това велико изкуство. Негов корен е

верността към самия себе си

но не с оглед на миналото, а единствено с оглед на това, което искаме да бъдем — до степента на непреодолимото „ще бъде“, „ще бъда“. Защото човешкото битие — както ни казва тази лежаща пред мен и „завършена“ вече книга — се поражда от онова „да бъде“, което аз съдбовно съм избрал, то обхваща тоталността на ставащото с този конкретен човек, произлязла тъкмо от категоричното да бъде, без което „аз нямаше да съм аз самият“. И без което животът ми неизбежно би се превърнал в един неразбран докрай, но въпреки това кардинален провал (за който, впрочем, нямаме право да се оплакваме и да търсим извинения: несвободните се познават и по това, че вечно се оплакват, че вечно търсят оправдания…).

И така, оказа се, че „справянето“ с времето всъщност е „правене“ на бъдещето и оттук — като „майсторство“ в правенето на нещо значимо — е изкуството на свободата, без което животът неминуемо губи пълнотата си. Тук няма „наука“, която да ни „научи“ как става това; единственото, на което можем да се осланяме, е усетът за време, битие и свобода, който е дълбоко вкоренен във веки един от нас, човеците. Да бъдеш човек се иска поне това: да бъдеш честно и искрено себе си, не „някой друг“, не „нещо друго“, а само себе си. Защото аз съм означава „което искам да бъда“, а тук всеки решава сам за себе си, тук съветите са неуместни, поученията не помагат, истините винаги са лични. Ако това става всекидневно и ако непрекъснато отклоняваме онова, което се опитва да ни отведе някъде „встрани“ от нас самите — смело, дръзко, всеотдайно и вдъхновено — то нима битието ще остане глухо за нашия порив?