Ангел Грънчаров
Преследване на времето (20) (Изкуството на свободата)

18. Безвъзвратността като вина

18.1. „Аз съм буден“ — какво означава това? 18.2. Коренът на думата „буден“ 18.3. Будно съществуващият. 18.4. Будността е в това: да предизвикваш и твориш бъдещето си. 18.5. Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 18.6. „Да бъда или да не бъда“. 18.7. Объркване пред бъдещето. 18. 8. Сбъдване на бъдещето, което заслужаваме. 18.9. „От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска“. 18.10. „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше“. 18.11. Сладкото време на младостта. 18.12. Духът на младостта понякога владее и „не-младите“. 18.13. Живата младост и патоса на живота. 18.14. „Прави каквото искаш, но за своя сметка“. 18.15. Преживяното не може да се върне.

Опитвайки се да навлезем в екзистенциалния смисъл на феномена време — или в онова, което е времето за живота — ние непреодолимо достигнахме до темата за вината. Човешката субективност се свежда до разполагането с два безценни ресурса: време и свобода. Свободата — чувството и съзнанието за сувереност и самобитност на избора, чрез който „аз съм това, което искам да бъда“ — се преживява във формата на времето, а то от своя страна е най-дълбокият израз на вътрешния живот на субективността. Свобода и време не могат да бъдат представяни отделно едно от друго, независими и паралелно осъществяващи се, а само в органично, неразделно единение и цялост. Това, че ставащото в живота на човека става еднократно, неповторимо и безвъзвратно, т.е. разгръща се във формата на неумолимата времевост, на една непрестанно движеща се времева реалност (която при това е оставена „на самата себе си“ като свободна, като живот и битие на свободния човек) и история (при това история не толкова на миналото, а най-вече на бъдещето на човека, което по принцип е изцяло в неговата власт), та всичкото това неизбежно и непрекъснато поражда вина, докосва и навлиза дълбоко в съвестта, прави ни отговорни в пълна степен за ставащото и едва така „придава“ съдбовността, фаталната значимост и ценност на битието за свободния човек. Накратко казано, щом времето е във нас, щом „аз самият“ съм времето според това доколко и как живея — а същото може да се каже и за свободата: „аз съм свобода“, „аз съм свободен“ — то значи нищо извън мен не може да бъде винено за това, което ми се случва; аз самият съм длъжен и трябва непрекъснато да съм готов да поема цялата вина. Това е ясно, но нека да тръгнем по друг път и да видим докъде ще ни изведе.

През деня ние сме будни, а през нощта се „възстановяваме“ чрез сън, през нощта просто спим, отказали сме се от будното съществуване, „уморили“ сме се от него.

„Аз съм буден“ — какво означава това?

Как следва да разбираме своята будност? Сутрин, събуждайки се, най-напред установявам своята съдбоносна обвързаност с времето; това съ-буждане, началото на моята будност, която ме обвързва с времето за целия ден, какво означава то? През нощта, спейки, аз съм „забравил“ за времето, но в първата секунда на моята будност, още с отварянето на очите, времето „идва“ и не ме оставя през целия ден, до късната вечер — когато „склопвам“ очи и така губя будността си, преминавам в блаженството на съня и се оттървавам (за „известно време“!) от… безжалостното време. Това е така, но сигурно ли е, че през деня аз наистина съм буден, какво означава всъщност и наистина моята будност? Как да различа будното от небудното, мога ли да разбера без никакви съмнения разликата между тях?

Един китайски философ заспал и сънувал, че „бил станал пеперуда“. Когато обаче се събудил, се запитал дали пък той всъщност не е пеперуда, която сега сънува че е човек? Как ли е разбрал истината?

Коренът на думата „буден“

е все този: бъде, „буде“, „будет(ь)“, „да бъда“. Будното е откритото, изпълненото с готовност да бъде, то гледа към бъдещето си, към своята „бъдещност“, която в този смисъл съвпада с будност. Оттук се вижда, че човек може „формално“ и „наужким“ да е „буден“, да е с отворени очи, но всъщност и „в действителност“ да не е буден в истинския смисъл — ако не е открит към бъдещето си, ако съзнанието му е „капсулирано“ и затова не може да прозре своето бъдеще, своето да бъда. Истината на времето е бъдещето — това многократно беше подчертавано, от него не можем да се откажем никога; ако човек се откаже от бъдещето си, от какво се е отказал? Тази истина сега трябва да бъде приложена и към будността, към будното съществуване, което наистина заслужава да бъде наречено така. Какво е то?

Будно съществуващият

е изпълнен с предразположеност към бъдещето, но не като просто очакване, а като работа за „съ-буждане“ на точно това бъдеще, което аз желая, към което се стремя. Бъдещето не може да се чака… да се случи, да дойде наготово, като нещо независимо от мен родило се и затова чуждо на мен самия, аз трябва да го „доведа“ при себе си и само тогава съм буден, когато живея с готовността да бъда според своя собствен проект; иначе просто спя и нищо особено не може да ми се случи, излишно е да го чакам, ще имам само блудкави и скучни сънища. Този е смисъла на бъдността на „будно съществуващия“: неговото цялостно същество вече е въвлечено в пораждането на едно бъдеще, което е изцяло негово, което напълно му принадлежи, което е негово достижение. От друга страна самото бъдеще на истински будния човек вече съществува под формата на проект в него самия, в неговото съзнание и душа; тези последните няма да бъдат изненадани от неговата поява тъкмо защото то е своеобразна еманация на него самия, на уникалната човешка субективност, вкоренена в него.

Будността е в това: да предизвикваш и твориш бъдещето си

изцяло да си въвлечен в него, да го чувстваш като свое, като иманентно присъщо и непреодолимо идващо, като присъстващо даже в настоящето, което наистина е подчинено на бъдещето и затова с лекота му предоставя всеки един свой миг. Изобщо от човека — щом е буден — се изисква да бъде автентично буден, това е истинското основание на грижата в отношението й с времето; грижата е вътрешна сърцевина на времето. Един вид будният човек вече е бил — като предразположеност, като готовност, като откритост и като проект — онова, което ще бъде; за него бъдещето не е непроницаема загадка, абсолютна непрояснимост, то просто е сбъдване на това, което трябва да бъде, което „не може да не бъде“: щом аз съм „аз самият“, а не някой друг, щом се опитвам да живея автентично. В бъдещето си аз по парадоксален начин се връщам към себе си, узнавам самия себе си — такъв, какъвто наистина съм и искам да бъда. Този е пълноценният смисъл на пълноценното, на истински будното съществуване. Затова и Мартин Хайдегер, схващайки дълбокия смисъл на времето за човека, пише така:

„Само доколкото човешкото битие-тук изобщо е като «аз съм-бил», то може в бъдеще да се приближи към себе си по такъв начин, че да се върне-обратно в себе си. Като автентично бъдещо човешкото битие-тук е автентично било. Забягването напред към пределната и най-собствената възможност е разбиращото връщане обратно към най-собственото «било». Човешкото битие-тук може да е било автентично само доколкото то е бъдещо.

Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето.“

Затова в бъдещето аз търся своята автентична възможност и реализацията на самия себе си, аз не мога да „припозная“ едно бъдеще, което не се корени в моята будност или, другояче казано, бъдност (двете думи изразяват едно и също). Човекът е „същество“, което може да съществува истински будно, а това значи, че той носи в себе си своята бъдност, своето най-автентично бъдеще. Чрез това бъдеще той непрекъснато се връща към себе си, достига до себе си, сбъдва се (но винаги съвсем сам и „самостоятелно“, тук никой друг не е в състояние да му помогне, вместо него да „чертае“ бъдещето му, макар че мнозина са ония, които се опитват да го провалят). Всяко друго нещо на този свят съществува по начин, че миналото (на рода, вида или дори на индивида!) изцяло определя настоящето и бъдещето му, то не е и не може да бъде друго, а непрекъснато проявява една строго предзададена и неизменна същност. При човека обаче е вярно точно обратното: настоящето и миналото произтичат от бъдещето му, в бъдещето човек „прави“ себе си, съществувайки по неповторим, избран от него самия начин: съобразно степента на проясненост на своята будност, на своята откритост към бъдещето си. „Да бъда или да не бъда“ — прочутият Хамлетов въпрос съвсем не е просто фраза; той изразява екзистенциалната ситуация, в която се намираме непрекъснато. Казвайки „Да бъдеш или да не бъдеш — в това е въпросът“ Хамлет и Шекспир попадат пряко в сърцевината й, в съдбовната обвързаност на човешкото съществуване с бъдещето и будността. Истински будният човек живее с този въпрос, не просто си го задава (изпадайки в моментно философско настроение), а е пълна отдаденост на своето да бъда, на своята най-интимна бъдещност — винаги съпровождана от опасността за „сгромолясване“, за отпадане в нищото на безпроблемността, на голото „не съм“, „не-бъда“, „не е“, в нищото на не-автентичността и не-будността. Да бъдеш в истинския смисъл е не просто „да си“ или „да съществуваш“, то означава съществуване в истината и перспективата на най-съкровеното ще бъда, на автентичната будност и „бъдещност“; човекът без неговото категорично да бъда наистина вече се е провалил като човек. Тази така наречена не-будност не е друго освен пълно

объркване пред бъдещето

откъсване на субективността от пълнотата на нейния най-интензивен живот, неизбистрено съзнание, което е изгубило (или още не е намерило) чистотата, трезвия поглед към самото себе си, към индивидуалността на човека и към тяхното общо бъдеще. Трябва да се опитваме да гледаме в своето бъдеще и съобразно видяното да правим настоящето си, в противен случай живеем небудно и никой не може да ни събуди. (Не само „гледачките“ — Ванга и пр., оракулите и пророците гледат към бъдещето и го вещаят, предвещават, но това прави — според силите си и според степента на будност — и всеки човек; разликата изглежда е в това, че винаги можем да бъдем „по-будни“ отколкото сме, а и никога не можем да кажем с пълна сигурност дали изобщо сме будни, дали пък само не си мислим че не спим. Оказва се, че способните на автентична будност са малцина, те именно виждат бъдещето, останалите „спят, изправени на крака“, също като… конете!) Събуденият, тоест съпричастният на будността, гледа в бъдещето си, а не само „около себе си“, той вижда себе си в това бъдеще и с увереност върви към себе си, а всичко друго е сън, илюзия за битие, но не автентично битие на човек, който държи на живота си. Затова онзи китаец може успешно да разбере дали е пеперуда или човек само ако погледне в бъдещето си: дали то е бъдеще на една пеперуда или пък е бъдеще на човек с цялата неизменна проблематичност и непреодолима отговорност пред бъдещето, която ни прави човешки същества — не пеперуди, „коне“, „насекоми“ и пр. Нашето е, нашето съществуване в актуалността на следващите един след друг мигове, е

сбъдване на бъдещето, което заслужаваме

на преминаване към сътворената от нас самите бъдещност и бъдност („сега, само сега и никой друг път!“), на изнесената напред и „във времето“, но върнала се оттам към нас самите „себестност“ или самост, която само така отново може да бъде при себе си, при самата себе си — и едва „оттук“ безвъзвратно отива към своето минало, към миналото, за което вече сме изцяло отговорни: в степента, в която сме отговорни пред бъдещето си. Ако, живеейки, не правим нищо друго освен да „спим“ (и нощем, но и денем, въобразявайки си само, че сме „будни“!), не само ще съжаляваме за миналото си, но и (ако все пак някога се събудим истински, поне в последния си ден) ще се срамуваме от него. Ето че и този път ни изведе дотам, откъдето тръгнахме, до темата за вината, която обаче сега е поставена на почвата на автентично човешкото, т.е. на будното съществуване. Трябва да помним, че

„Първото наказание за виновния е това, че той не може да се оправдае пред собствения си съд“

(Ювенал)

и от тази гледна точка ни се налага да разглеждаме и разбираме вината. Но има и нещо друго, което трябва да имаме като предпоставка:

„Тъй като свободното време е цветът или по-скоро плодът на всяко индивидуално битие, защото ни позволява да разполагаме със своя Аз, следва да се смятат за щастливци онези, които притежават забележителна индивидуалност; докато на мнозинството свободното време не предлага нищо друго освен компанията на един досадник, с когото няма какво да правиш, който ужасно се отегчава и обременява сам себе си. Затова «братя, не сме деца на робията, а на свободата» (Гал.,4; 31)“

(Шопенхауер).

Ако това е така, ако в свободното време сме тъкмо при себе си според това, което „сме направили от себе си“, то не трябва да забравяме, че от „децата на свободата“, сиреч от нас, човеците и особено

„От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска“ (Лука, 12; 48),

което ще ни помогне да не се „разхлабваме“ много-много и да съжаляваме след това за пропуснатото: щом си човек, с това вече много ти е дадено, но точно поради това и от всеки ще се иска твърде много за да бъде човек, за да остане такъв. Нима не е жалко, че мнозина не разбират това, сами себе си подценяват и унижават, а и затова съвсем заслужено след това страдат, но и се оправдават, сякаш „са получили удари като че ли от невидима длан“ ?!

Понеже „така е устроен човекът“, че обича най-много младостта — и затова всички съжаляват за нея, когато е отминала — то позволено е да се запитаме какво следва да правим със своята младост: за да не се чувстваме виновни след това. Коварството на отминаващата неусетно младост е всеизвестно, това, че старостта е неприятна, но „за сметка на това“ гарантирана — също. В следната римска сентенция е схванато основното, по-добре не може да се каже:

„Ако младостта знаеше, ако старостта можеше“

Макар че — впрочем — ако младите могат много или дори всичко, то тогава какво им пречи и да знаят? Дали знаенето не се включва в моженето, нали който може, с това вече знае? Та нали почти нищо не е „знаене без можене“, това ли е „мъдростта на старостта“?! Но, от друга страна погледнато, старият и „знаещ“ Вергилий е възкликнал с толкова силна горчивина:

„О, ако Юпитер ми върнеше изминалите години!“

а Овидий, опитващ се да предаде на младите изстраданото си знание, съветва:

„Ползувай се от младостта; тя бързо си отива: следващите радости няма да са равни на първите“

Затова изглежда няма да е излишно да се опитаме да разберем „навреме“

сладкото време на младостта (Петрарка),

съзнавайки същевременно пределно ясно, че

„Старостта е неизлечима болест“

(Сенека), допълнен от Теренций с тези думи:

„Старостта сама по себе си е една болест“

Ако е така, то важното е да се разбере как можем да не остареем прекалено рано, което е сполетяло ония, чиито „девиз“ Цицерон осмива така:

„Остарей рано, ако искаш да бъдеш дълго време стар“

Въпросът обаче е да знаем какво следва да правим: за да не ни се случи това без да сме го искали.

И така, нека да си послужа с една… песен от Банско, която като че ли е уловила всичко — например в този стих:

Пуста младост ни се среща, ни се стига.

Младост тече като вода,

старост дебне като сянка.

Дали в това не се заключава трагедията на човешкото съществуване: че губим младостта, че вървим към старостта неотклонно, ден след ден? В горния стих тази истина е казана като изстрадана, песента се пее обикновено от много преживели старци, които въпреки това съжаляват (вероятно както и всички ние ще съжаляваме) за отминалата младост. Тогава трябва и може ли нещо да се прибави „от философията“ — защото и тяхното също си е „чиста проба философия“?

Ако трябва и ако може, то вероятно следва да се запитаме дали чезнещата младост — която затова „ни се среща, ни се стига“, което от своя страна поражда опасността да се „разминем“ с нея — все пак може да бъде „спряна“, „задържана“, да не бъде погубена съвсем безвъзвратно. Младостта обаче — ако бъдем честни — не само се отдалечава от нас, но е било време, в което е била „при нас“, също така преди това е „идвала“ към нас, т.е. ние сме „младеели“, ставали сме млади, приближавали сме се към „истинската младост“ и сме се ползвали от нея, от нейните неоценими предимства. Времето на младостта — най-сладкият дар на човешкия живот — е било пълноценно (или не толкова) живяно, „изживявано“, но — поради коварството на самото време — постепенно и неусетно е отминавало, „отивало си е“, а ние също така неусетно сме ставали други, не така млади и преизпълнени с живот. Изглежда най-лошото е това, че всичко става съвсем несъзнавано; в един момент човек „забелязва“, че е… остарял (след като дълго време го е „предчувствувал“!), и тогава не му остава нищо друго освен да запее като тези старци, чиито тъжен вопъл извира като че ли направо от сърцата им:

„Пуста младост ни се среща, ни се стига, ни се с пари купува. Младост тече като вода, старост дебне като сянка“.

Изглежда на човек все за нещо му остава да съжалява по отношение на преживяното през младостта, за някакви пропуснати възможности: независимо колко интензивно е живял на младини. Младите — понеже са „в самата младост“, овладени са и дори като че ли са опиянени от нея — не ценят достатъчно своята младост, факта, че са млади; по някакъв абсурден закон на живота предимствата на младостта се разбират едва когато тя е „отлетяла“ (но тогава е късно, нищо не може да се върне, уви, безвъзвратно късно е, такова „знание“ нищо не струва и никому не е нужно, дълбоко в сърцето остават само съжаленията. Същевременно не трябва да забравяме, че остаряващият човек вече не е същия като младия, значи много-много не бива да се слушат мненията му за онова, което той вече не е, т.е. „отзивите“ му за младостта (той нали е „извън нея“, поради което вероятно й е неадекватен!?). Дали за младостта не знаят най-добре тъкмо младите и дали точно тях не следва да питаме що е младост? Защото кой се вслушва в мненията на младите за… старостта?! Тогава защо трябва да слушаме мненията на старите за… младостта?! Това, че при старите младостта е минала защо да е предимство по отношение на разбиранията им за младостта? Нима и техните разбирания да не са остарели като тях самите? Не и ли по-близък, „по-адекватен“ на младостта оня, който е млад, младият човек, на който младостта е настояще и бъдеще дори? Не е ли по-прав пристрастеният към младостта млад човек — който точно затова я разбира? Защо тогава да вярваме на „завиждащият“ на младите (вероятно заради тяхната младост, която по всеобщото мнение е богатство!) старец, който вече е чужд на младостта, на който сега вече е близка тъкмо старостта — понеже „е част от него самия“?! Това, че някой „някога“ е бил млад, нищо не значи, защото трябва да се вземе предвид и това как „се е ползвал“ от своята младост, от живота си във времето на младостта (не е доказано, че той наистина бил млад, може да се е заблуждавал за това!). Затова вероятно не всички старци са мъдри по отношение на младостта, а само ония, които са били истински млади, т.е. тези, които — да предположим — все още не са чужди на нейния дух. Защото

духът на младостта владее младите

той е в тях, при това вероятно има и млади, чието съществуване не е изцяло открито за този дух; по някакъв начин те са му обърнали гръб и затова съвсем не го разбират. Вижда се, че нещата се „заплетоха“, а работата ни е да ги проясняваме; винаги първоначалната яснота спрямо някакъв проблем е само мнима, но важна е „крайната“, разбраната и окончателно прояснената яснота. Ние осъзнаваме що е младост твърде късно, но съзнанието (и знанието, ако такова изобщо съществува) за младостта въпреки това стои по-долу от пълноценното преживяване (в самата непосредственост и даденост) на живата младост или

младостта, одухотворена от патоса на самия живот

от неговата страст. С това не може да се сравни съзнанието за младостта, останало като блед спомен на старини; то само води до това, че ни се „приисква“ да запеем споменатата песен, явяваща се най-точен израз на разглежданото съзнание; нищо повече от това не може да ни даде подобно съзнание и знание. Мислили ли сме някога, по времето на „буйната младост“, че „един ден“ ще сме стари, че ще съжаляваме за младостта си? Мисли ли за старостта младият човек? Мислим ли когато сме здрави, че някога можем да бъдем болни и недъгави?!

Ясно е, че не, такива мисли и „съзнания“ съвсем не са ни нужни, те са в състояние да убият радостта от младостта, да я „вгорчат“ в същата степен, както и удоволствието от здравето на здравия човек. Нима размислите за старостта са занимание на младостта, нека тогава старостта да се примири, че младостта изцяло принадлежи на младежта?! Затова нека тя да не се опитва да наслагва себе си върху младостта, върху живота на младите; старите, повтарям, не бива да бъдат питани за младостта, те ще кажат нещо, което е „старо“ и „негодно за употреба“, което точно затова може само да навреди, не обаче да помогне. (В „пълното разположение“ на старите е тъкмо… старостта, още повече, че никой няма претенцията да я „обсеби“ или да им я отнеме!) Тази е основата на вечния и никога не разрешим конфликт на поколенията, при който старите се опитват да се месят и да „дават ум“ на младите — без някой, впрочем, да им го е поискал; тогава младите, обикновено, с право отвръщат на непоисканите съвети: „Гледай си, старо, старостта — така както аз, младият, искам изцяло да разполагам с младостта си!“ Та нали това, че е „изтекло много време“ от нечия младост, в което тя се е трансформирала в съвсем нежелана старост, всъщност е фаталното и непоправимото, а не това, че „младите не знаели“, а също и че старите „знаели, ама не можели“? Изглежда вярното е: „Младите могат и точно затова разбират истински своята младост,на тях знание не е нужно; такова знание за нищо не служи — ако изобщо и съществува!“. Към казаното може да се добави и следното: „Старите могат, но не друго, а само да се примиряват със… старостта си благодарение на опита и спомена от младостта; на тях това им стига, а претенциите им към «нещо повече» са съвсем неуместни…“. Всяка младост се изпълва — както и да погледнем на нея — с чисто младежки преживявания, даже и в случай, че на старостта й се струва, че „по младежки глупаво“ пропускаме или проиграваме толкова много възможности и така един вид „хабим“ младост, сили и време. Но младостта е на младите и те ще правят се нея каквото намерят за добре — поемайки обаче всички рискове и цялата отговорност (нима другояче може да бъде?!). Ако все пак трябва нещо да им се напомня от „препатилата старост“, от стария човек (който поне това трябва да е научил от живота), то е:

„Прави каквото искаш, но за своя сметка“

или дори:

„Животът си е само твой: живей го както намериш за добре!“

и за такава мъдрост, предполагам, младите само ще им бъдат благодарни.

И така, на основата на екзистенциалния проблем за младостта, който използвах за пример, стигнахме до някои по-дълбоки измерения, свързани с темата ни за времето и вината, която теговия неумолим ход поражда в сърцето на всеки човек — и млад, и стар, и в „преходната възраст“. Този пример може да се окаже мярка, модел, по който можем да съдим за всичко останало. Той ни насочва към въпроса „Виновни ли сме, че нещо безвъзвратно е отминало, че е станало така, както е станало?“ — и такъв въпрос не бива да бъде оставян без внимание.

Преживяното не може да се върне

това е така, но как е било преживяно, с какви преживявания е било изпълнено — нима това не зависи изцяло от нас? Разбира се, че зависи, макар че тогава, когато то се е случвало, ние не сме разбирали какво губим заради това, че нещо става така, както става, а не иначе. А не сме разбирали това защото вероятно тогава сме били по някакъв начин „обременени от момента“, но същевременно сме загубили перспективата, погледа си върху бъдещето. Ето за това става тук дума: да не допускаме да бъдем „слепи“ или „глухи“ именно когато „му е времето“ на нещо да става, да се случва, да е или да бъде. Ето тук е цялото изкуство на „свободното боравене“ с времето: после ще бъде наистина късно нещо да се поправя, а също и ще бъде безполезно дори само да се съжалява. Но този момент си заслужава да бъде разгледан отделно и по-подробно…