Ангел Грънчаров
Преследване на времето (11) (Изкуството на свободата)

9. Очакване на бъдещето

9.1. Алтернативите. 9.2. Времевата предразположеност на душата. 9.3. Пълна отдаденост на настоящето, на „сега ставащото“. 9.4. „Слятост“ на душата с неповторимия миг. 9.5. Миналото е „втвърдено“ време. 9.6. Неудовлетвореност от настоящето, неразположеност към бъдещето. 9.7. Романтичната настроеност към миналото. 9.8. „Висините“ на абстракцията за съвършен живот. 9.9. „Живеейки, ние ставаме близки на живота“. 9.10. Оживяването на миналия живот в спомена. 9.11. Адекватност спрямо бъдещето. 9.12. Истинската ценност на времето за човека. 9.13. Безразличие към свободата. 9.14. Искащите да живеят пълноценно. 9.15. Само разбирането постига живота.

Времето се „състои“ от минало, настояще („сегашно“) и бъдеще — ето една безспорна истина, от която може да се тръгне: „тъй като всички я признават“. Но едва признали я, между нас, хората, се появяват неизбежно основни различия. Нека ги проследим.

„Знаем“, че миналото не може да се върне, но то съществува за нас в съзнанието, в паметта, в представата за преживяното някога и преди. Бъдещето все още не съществува („актуално“), но то „иде“, ние трябва да бъдем „нащрек“ в очакването му: за да не го изпуснем от нас се иска да сме подготвени за него, а също и сами да го подготвяме. „Сегашното“ време се намира в актуално „разположение“ на всеки човек, но то пък има свойството „да изтича между пръстите ни“, да се „изнизва“ неусетно (все едно че е… нежелан гост!), да се стреми към миналото и във всеки миг да преминава в него; затова тайнството на настоящето вълнува всеки човек. Впрочем, кое точно е настояще време? Нашата интуиция улавя настоящето по твърде противоречив начин и дори на нея то успява да се изплъзне: този ден трябва да съществува, но същевременно едната му част вече е минала (и значи я… „няма“!), другата му част все още предстои и значи също не съществува актуално; тогава може би настоящ е поне този час? Да, но и него го сполетява същата участ: едната му част вече я няма, а другата още не е дошла, тя е в бъдещето, тогава изглежда поне тази минута е настояща, сегашна? Нищо подобно, дори и при нея има минала и бъдеща част, които актуално не съществуват, значи настоящ е единствено мигът („сега“), в същия миг обаче отиващ в миналото, а това е почти нищо. Щом като е така, то защо тогава сериозни мислители като един Шопенхауер например разглеждат настоящето като единствено „действителното“ време: „През целия си живот ние сме господари единствено на настоящето и никога — на нещо повече. Разликата е в това, че на младини виждаме едно дълго бъдеще пред себе си, а към края — дълго минало зад гърба си…“? Или това разсъждение, което съвсем не е „безпочвено“, напротив: „Времето може да се сравни с един безкрайно въртящ се кръг: вечно падащата половина е миналото, вечно издигащата се — бъдещето, а неделимата точка на върха, докосваща тангентата, е неразтегаемото настояще. И както тангентата не се върти заедно с останалото, така не се върти и настоящето, допирната точка на обекта, чиято форма е времето, със субекта, който няма форма, защото не спада към познаваемото, а е условие за всичко познаваемо. Или: времето прилича на неудържим поток, а настоящето — на скала, в която той се разбива, но не я повлича със себе си… И както на волята е осигурен животът, нейната собствена проява, така й е осигурено и настоящето, единствената форма на действителния живот. Ето защо не трябва да търсим миналото преди живота, нито бъдещето след смъртта. По-скоро трябва да признаем, настоящето за единствената форма, в която се явява волята за живот. То няма да й избяга, но и тя на него… На волята за живот е осигурен животът, а формата на живота е настояще без край.“

Но настоящето, както се вижда, не може да бъде схванато само по себе си — и затова нека да спрем дотук. Общият въпрос, който за сметка на това се изправя, е: как следва да се отнасяме към миналото, настоящето и бъдещето? (От нашите прояви в настоящето, миналото и бъдещето се определя времето, в което живеем, т.е.какво е времето за нас; обратното също е валидно — в зависимост от това какво е времето за нас, то такива са и нашите прояви „в“ него!) Нека да си опростим задачата. Ще приемем, че възможностите или алтернативите за човешко отношение към времето са три. Първата е: миналото и бъдещето са нищо, всичко е настоящето, този миг, който трябва да бъде уловен и изживян (китайците обичали да казват: „най-хубав е днешният ден“!). Втората: настоящето е илюзия, бъдещето „още го няма“, действителното време е миналото, което е изцяло в наша власт — с него може да се живее наново в спомена. Третата, съответно се свежда до настроеност спрямо бъдещето, която в очакването му „строи“ своето настояще — проецирайки „това, което е“ към „това, което ще бъде“ (което „иде“!), същевременно не интересувайки се особено от миналото. Така изразени, трите алтернативи и нагласи може би изглеждат прекалено схематични. Описанието, към което пристъпвам, ще им придаде потребната жизненост и пълнота.

И трите алтернативи представляват безсъзнателни дълбинни нагласи, които човек, без да знае това, „носи“ в себе си и проявява в своето отношение към времето. Става дума за преобладаване на едната или другата нагласа, за тенденция в ориентацията на душата и човека било към настоящето, било към миналото, било към бъдещето. Оказва се, че при този човек доминира сравнително устойчиво една ориентация или

времева предразположеност на душата,

което не означава, че пред него е закрита възможността за пренастройване, за преориентация. Макар че всеки човек е по принцип способен еднакво да цени и трите модуса на времето — което като че ли е някакво „идеално“ разположение на душата спрямо времето — то въпреки това за всеки от нас се оказва подходяща именно едната от трите ориентации — без специално да сме я избирали или съпоставяйки с другите. Получава се нещо като „пасване“ на тази нагласа към това съзнание (съзнанието на този човек), което е вътрешно предразположено към нея — и затова непринудено живее с нея, удовлетворява се с нейната насока, при това изцяло безсъзнателно. Ако човек се опита да си даде сметка за това коя е неговата нагласа, то това се оказва изключително трудна за изпълнение задача (поради „потопеността“ и отдадеността, поради въвлечеността му в нея, поради липсата на опорни точки за сравнение) — подобна на тази когато се намираме сред безкрайните простори на океана и всички посоки ни изглеждат еднакви, нито една не може да бъде предпочетена без отправяне на погледа към звездите. Затова е глупаво някой да бъде попитан директно „кой модус на времето предпочита повече“ или „дали му харесва повече миналото, или бъдещето, или настоящето“ — защото той просто не може да знае това и дори и да измисли някакъв отговор, то едва ли това ще бъде истинския, съдържащ реалната нагласа (казах, че тя е несъзнавана!) на този човек. Но въз основа на даденото по-долу описание на трите ориентации всеки би могъл да си даде сметка коя от тях е „неговата“ — приблизително и условно, разбира се. (Процесът на рационализация на несъзнаваното е твърде сложен, за да мога тук да му отделям подобаващото място.)

И така, първата нагласа беше: миналото и бъдещето са „нищо“, всичко е настоящето, то е реално течащото време, значение има само този миг, който трябва да бъде уловен и пълноценно изживян. Ясно е, че тук имаме пълно безразличие (индиферентност) спрямо миналото и бъдещето и също така

пълна отдаденост на настоящето, на „сега“ ставащото

Такива хора са „устроени“ така, че живеят единствено с непрекъснато изтичащите мигове, стремейки се да получат колкото се може повече от всеки един от тях — и да не пропуснат нищо, което мигът може да им даде. Разбира се, всеки миг ни предоставя безкрайно много възможности, но за да се улови поне една от тях трябва да се откажем дори и от най-плахия опит за избор. Безкрайно много (или поне „достатъчно много“) мигове ще се „изнижат“ безсмислено ако се замисля коя от предоставените ми възможности е моята, истинската, потребната ми, значимата и пр. Затова нагласата към простото настояще, свеждаща се до грижата „да не пропусна нито един миг“, неумолимо ме принуждава да се откажа от свободата, от самата възможност да избирам: нещо дълбоко вкоренено в мен ме кара „просто да живея както се случи“ или „както дойде“ — и аз му се подчинявам, уплашен от възможността да не изживея и един-единствен миг непосредствено и изцяло. Понякога пък „гоненето на мига“, оставянето на непосредственото настояще като чиста спонтанност, диктувана от „природата“ (било моята собствена, моите инстинкти, било пък… „природата на нещата“ и на случая!), се превръща в „сладко нищонеправене“, във фатална дезактивираност на субекта, изпаднал в нерешителност какво може и трябва да прави — а това също не е достойна участ за човека. Това е така, защото е невъзможно да се живее по човешки начин без избирането на една от многото възможности, които ми се предоставят във всеки миг. Но тъй като — от друга страна — аз се боя да не пропусна нито един миг и се стремя да го изживея изцяло, то съм принуден да се откажа от самия избор заради влечението си към „непосредствения живот“, отдаващ ми се в този миг. Затова от нагласата към настоящето следват поне две неща: страх да не се пропусне „мигът“, единственият миг — без който времето за мен става нищо — и оставяне на влечението (игнорирайки свободата) към непосредствения живот, на което се оставям да ме води накъдето си иска без моето съзнателно участие. Настоящето може да се живее непосредствено само спонтанно, по същия начин става пренастройването, от което зависи изпълването с едно или друго на всекидневието и неговите „отрязъци“. Затова общо взето такива хора са склонни да смятат, че мисленето е… „чиста загуба на време“ и затова старателно го отбягват, за сметка на това обаче се отдават най-пълно на удоволствието, най-често на наслажденията на плътта — което по естеството си най-силно и дори магнетично привлича човека от този тип. Такава нагласа спрямо времето изглежда е характерна за хората с „първична“, импулсивна, спонтанно реагираща и дори непосредствена душа и същност, което може да се приеме за начин на проявление на една все пак неразвита, но затова пък необременена със „скрупули“ човечност. От друга страна непосредственият живот в простото настояще е всъщност оставяне на „вихъра“ на живота с неговите страсти, което е пълна неспособност да се отделиш, да се дистанцираш от „простото живеене“, да си осигуриш поне някаква минимална независимост и така да поискаш нещо повече от това, което то носи в себе си и ни дава непосредствено. Тази

„слятост“ на душата с неповторимия миг

и отдадеността на чувствения живот е основен белег на разглежданата нагласа, която поради това може да бъде наречена „хедонистична“ (от гръцката дума hedone — наслаждение). „Нагласянето“ към течащите мигове на настоящето, както и силното желание да получим колкото се може повече от тях са изцяло интуитивни, извън сферата на съзнанието и мисленето, т.е. тук установяваме специфична неподправеност на живота и въвличане в неговата ирационална (а може би и… свръхрационална!) непосредственост или стихия, която не иска да знае никакво ограничение, никакъв контрол и регулиране. Оттук следва, че нито един жив човек не може да живее изцяло и абсолютно хедонистично — колкото и да ни се иска това. Такъв един живот би станал „абсурдност без брегове“, пълна отдаденост на „сладкото нищонеправене“ — което на много хора се привижда на хоризонта през мъглата на изпълненото с всякакви усилия всекидневие. Защото всяко търсене на удоволствие вече предполага най-малкото промяна на положението на тялото, стремящо се да запази без изменения хоризонталната посока на обикновеното „лежане“, покоя и безметежността, при които се постига пълна „уравновесеност“ и игнориране на желанията на отделните телесни органи. В същото време когато лежащото тяло сметне, че напълно се е отдало едно непосредствено изживяване на течащите мигове, то в него се събуждат сили и стихии (локализирани в отделните телесни органи: очи, уста, стомах, крака, гениталии, ръце, дори… мозък и пр.), всяка от които категорично започва да иска своето. Започва борба за надмощие и удовлетворяване, за предимство при задоволяване на влечението и желанието, покоят е нарушен, появила се е трудно удържима динамика, която в крайна сметка ще доведе до триумфа на някоя сила и до движение, „развалящо“ удобната поза на тялото — доставяла му до преди миг най-безметежно удоволствие. (Така именно границата, обозначаваща „идеала“ на прословутото „нищонеправене“, е премината, т.е. по този начин идеалът вечно се изплъзва и остава недостижима химера.) Появил се е животът, който е надмогнал безстрастния покой на „пълната отдаденост на мига“, а при него удоволствието на едно се изкупва със страданието на друго, всички еднакво не могат да бъдат удовлетворени и „заситени“, някои неизбежно страдат докато други изпитват блаженство за тяхна сметка обаче. Значи „единият миг“ не може да бъде поделен „поравно“, той е „грабнат“ от една телесна или душевна сила, а другите… „са останали с пръст в устата“, били са напълно пренебрегнати и незадоволени. На тази възможност за тотално задоволяване на всички човешки сили и желания в единия и неповторим миг се дължи неудовлетвореността в крайна сметка на човека, опитващ се да живее с нагласата спрямо настоящето („мига“), като единствено и действително време. Такива хора не познават покоя и блаженството на цялото, а постоянно се разкъсват между много, при това капризни господари. Изводът е един: настоящето само по себе си не достига на човека, мигът трябва да бъде „разширен“ чрез прехвърляне в бъдещето, чрез построяване на „мост“ към него — друга възможност нямаме в своите търсения на пълнота и пълноценност. Невъзможността и непостижимостта за човека на идеала за тотално отдаване на непосредствено преживяваните в наслаждение един след друг следващи и изтичащи мигове беше показана по-горе, струва ми се, съвсем ясно. Вярно е, че желанието и вътрешната предразположеност за такъв живот съвсем не могат да бъдат повлияни от някакви съзнателни аргументи или пък от разсъдъчни „разобличения“ — моята цел обаче не беше такава; исках само да се вгледаме по-подробно в смисъла, който тази нагласа носи в себе си, пък останалото зависи от индивида, от нищо друго. (Впрочем, животните живеят единствено в простото настояще с всичко, което то им дава; изглежда настоящето само по себе си на тях е дадено и затова те ни се струват така удовлетворени, че можем само да им завиждаме; но на човека заедно с настоящето е дадено да живее едновременно и в миналото, а също и в бъдещето — на което животните съвсем не са способни.) Но аз ще се предпазя от оценки преди да сме вникнали и в останалите алтернативи.

Втората алтернатива беше: настоящето е вечно изплъзваща ни се и неуловима реалност (илюзия), бъдещето още не съществува (не е дошло при нас!), действителното време е единствено миналото — което е изцяло в наша власт защото с него може да се живее наново в спомена за някога преживяното: миналото ни позволява един вид да „удвояваме“ живота си. Тук като че ли нещата са още по-сложни тъй като се обръща гръб на настоящето и бъдещето и с лице се застава към собственото минало, което не притежава коварствата на другите два модуса на времето — непостоянни, „бягащи“ ни, изненадващи и сварващи ни неподготвени, опитващи се да ни подчинят на своя ход и да отнемат свободата ни. Напротив,

миналото е „втвърдено“ време

завинаги отпечатано в спомена, с него можем да разполагаме по своя воля, както и когато си искаме, а значи и безброй пъти да го „връщаме“ и живеем „наново“ — внасяйки при това исканите корекции в него, правейки го по-близко, по-добро, по-човечно или смислено и пр. Ясно е, че такава нагласа предполага

неудовлетвореност от настоящето, неразположеност към бъдещето

(неподготвеност за бъдещето), които на тази основа биват „изгонвани“ по странен начин — чрез „пропускането им през задната врата или прозореца“, чрез мнимото им игнориране и подценяване. (Защото миналото може да оживее пак в настоящето, в спомнянето сега на нещо отминало отдавна или наскоро, а такова актуализирано и непосредствено преживявано минало — само като представа в паметта, разбира се — не може да не се „вреже“ и в предстоящото, не може да не повлияе и на бъдещето.) Да живееш чрез спомена за отминалото, да го възкресяваш и да му придаваш битие сега, едно ново и мнимо битие, не е подход към живота, присъщ само на стария човек (имащ голямо бъдеще… зад себе си, зад гърба си). Тук не се има предвид точно това, макар че такава склонност като че ли доминира особено в „немладата“ възраст. Екзистенциалната неудовлетвореност от „сегашното на своето време“, при която съществуването се насочва и проецира към миналото (на своя собствен или на общностния, общия човешки живот) много често се проявява и в периода на интензивно развитие на самосъзнанието (16–17–18–19 годишна възраст). Това е така защото тогава желанието за живот е изключително силно, а действителният живот, който „имаме“ в тези години, рязко контрастира на жадуваната, страстно мечтаната идея за живота, проявяваща се по-скоро като неясно предчувствие и порив. Тук, значи, същественото не е настроението, обърнато към миналото (с неговата детска чистота и невинност, с живата непосредственост на изцяло импулсивните желания, с които обаче трябва да се разделим окончателно), а смътния копнеж по автентичния живот, по пълнотата на едно по-висше и „по-зряло“ измерение на човешкия живот, което, уви, животът „сега-и-тук“ съвсем не ни предлага — и затова се чувстваме безкрайно ощетени и неудовлетворени. Една такава

романтическа „настроеност“ спрямо бъдещето

определяна от недоволството от настоящето, всъщност се трансформира в безпокойство и неудовлетвореност от самия себе си (пораждаща несигурност в своето бъдеще) и по-нататък в опити за страстно търсене на себе си в представата за друго време, в което животът би (е) бил прекрасен, хармоничен, пълноценен и вълнуващ. Романтическото миросъзерцание (или по-скоро жизнено чувство, обуславящо гледането на света), което на този етап все още не е прерастнало в цялостен мироглед, по парадоксален начин съчетава недоволството от себе си и от своя живот и така жадуваната хармония на един идеал за човечност и живот, който този (сега и тук протичащ живот) съвсем не може да му предложи. Първата възможност за изход от това основно противоречие на живота (на непосредствения и личен живот), е бягството във вече преживяното — било от човека, било от човечеството. По този път се върви към някакво илюзиорно единение с отдавна отминалия и прекрасен златен век на древността или на първичния непосредствен живот („в лоното на майката-природа“), до това се свежда вглъбяването в „романите“ за възвишени рицарски епохи или пък пренасянето чрез въображението в едни също така възвишени романски стилове на живот, устремени, подобно на катедрала, към висшето, небесното, Божественото. Такъв един екзистенциален (не просто художествен) романтизъм поставя твърде високи и чисти изисквания към живота изобщо, към човешкия живот „като такъв“, на които обикновеният, съвсем прозаичен и делничен живот не е в състояние да отговори. На тази почва се поражда съвсем естествено дълбокото чувство за дисхармония, неудовлетвореност и обреченост, дори за безнадеждност и песимизъм, които са ни познати не само от литературата. Бягайки от непосредственото изживяване на течащите мигове на всекидневието във

„висините“ на абстракцията за съвършен живот

романтикът намира едно чисто духовно удовлетворение в някакъв своеобразен естетически хедонизъм, хедонизъм не на чувствеността и на тялото, а на душевното блаженство и на възвишеността на човешкия дух. В по-практически план романтическата нагласа спрямо времето се изразява в жертване на настоящето и бъдещето, в саможертва на „непосредствената екзистенция“ (емпиричния, всекидневен, изпълнен с прозаични грижи, безпокойства и неволи живот) и в крайна сметка на „собственото благополучие“ (в чисто прагматичния смисъл!) — оценявано тук като безсмислено усилие за външно преуспяване, за користно „уреждане сред хората“, като преследване на „пошли“ интереси, амбиции и едни прекомерно плоски страсти. Другата страна — по-значимата, по-изразителната — на този екзистенциален процес се свежда до страшна вътрешна борба, самоосъждане, безпокойство, устремяване към „крайностите“ и безуспешни опити за съчетаването им, „мятане“ на съзнанието от мрачния песимизъм (от „Шопенхауеров тип“!) към някакъв прекалено възторжен оптимизъм и обратно, мнителност и самовлюбеност, откриване на „горчивите сладости“ на индивидуализма, презрение към общностния живот и отчужденост от него, чувство за вина и за изоставеност, копнеж по неведомото и неизвестното, очакване на чудото, което из основи да промени живота и битието (но по възможност… „без мое участие“!), потъване в безкрайните пространства на мистичното и тайнственото, прекомерна непрактичност и отсъствие на всякакви прагматични склонности, тъпо усещане за безперспективност и безнадеждна самота и т.н. Но непосредственото изживяване на тези вътрешни дисонанси на човешкия живот подготвя душата (по механизма на „пресищането“, на погнусата от безкрайното вживяване в едни и същи състояния) именно за непосредствения живот в настоящето, с което човек трябва да се справя всекичасно и ежеминутно. Ясно е, че тази „подготовка“ се осъществява в един идеален план, не практически и като действия, а само като проект на почвата на нереализирани възможности, жизнени сили, душевни способности и перспективи — проект за избавление от абсурдния лабиринт и хаос, в който животът е попаднал, а също и като носталгия по автентичния живот, който все някога трябва да се сбъдне.

Оказа се, че при романтизма, поставящ на най-високо място миналото, не е налице едно пряко и ефективно впускане в „живия живот“ (както беше при позитивната нагласа спрямо настоящето, носена от хедонизма на плътта), но за сметка на това тук имаме също толкова страстно отдаване на живота на духа и на непонятното за разсъдъка удоволствие от него, които — като форми на живота и на жизнеността — съвсем не са за пренебрегване. За да се „впуснеш“ в живота трябва поне една негова форма да ти е дадена непосредствено, без значение коя — дали тази на душата или тялото, дали тази на настоящето и миналото, дали на чувството или на мисълта, дали пък на някоя друга изява на безбрежния и многолик живот. (Но не се ли оказва, че живеещите „с миналото“ всъщност живеят по-скоро „чувствено-интуитивно“ като проява на една чиста духовност, докато „отдадените на настоящето“ правят това под натиска на една не дотам осмислена и затова съвсем плоска „разсъдливост“, която ги кара здраво да се държат за „безценния миг“?! Какво ли тогава ще изразява третата възможност, тази на… „преследвачите на бъдещето“?) Защото само

живеейки, ние ставаме близки на живота

на неговото велико тайнство — и затова първата си стъпка в него и в някоя негова посока винаги правим изцяло интуитивно: той е в нас, вътре във всеки един от нас поотделно, не трябва да го търсим „около“ себе си или пък да го създаваме от нищото. Животът не може да се „знае“ и „учи“, той трябва просто да се живее — по възможност с наслаждение и любов, а не с озлобеност и неразбиране. (Тези последните не произлизат от друго, а от жизнената непълноценност, от ощетеността на „недолюбващите“ живота, които правят всичко възможно да пречат и на другите да живеят.)

Оживяването на миналия живот в спомена

търси връщане към отдавна (или пък наскоро) преживени прекрасни мигове, които изпъкват на фона на сивото монотонно всекидневие и настояще, от една страна, или пък към минали страдания и горчивини, които дават възможност да се изпита някакво „мазохистично“ и парадоксално удоволствие от страданието и от вглъбяването в него, контрастиращо отново на лишеното от „бури и страсти“ сегашно времеве — от друга. Романтикът, обърнат към своята непрекъснато дадена му субективност и индивидуалност, разполага свободно с нея в своето настояще — и така „вмества“ миналото и дори бъдещето в настоящето, което значи, че не се е отказал напълно от нито едно от тях, включително и от така пренебрегваното настояще. Той превръща вътрешния си живот с всичко, намиращо се в него (преживявания, спомени, представи, мисли, настроения, минали, но възкръсващи, движени подобно на кинолента) в непосредствена реалност на живота като такъв — и това е достатъчно удовлетворение в сравнение с действителния живот на всекидневието с неговата изменчивост, спонтанност, изненади, страхове и… „недотам пристойни трепети“. (Дали зад подобна нагласа не се крие една самолишеност от нови и действителни преживявания, актуално протичащи и сега ангажиращи ни? Дали „заниманията“ с миналото не са израз на компенсация или заместител на липсата на живо настояще, което ни увлича всеки миг, а значи не са ли симптом,който сигнализира, че трябва „да взема в ръще“ настоящето си? Жертването на настоящето с неговата неоценима възможност да ражда нови, досега непреживяни емоции — и то заради „така познатото“ ни минало — не е ли лукс, който не трябва да си позволяваме?) Накрая, романтическото настроение е чуждо на влечението към авантюри и инициативи (в практическия смисъл, като „правене“ и действане), което е предразположеност на една по-особена нагласа спрямо времето; за романтика са странни и непонятни предизвикателствата към бъдещето, на които това влечение служи. Но това вече е проблем на третата алтернатива, към описанието на която пристъпвам.

Ясно е, че тя се опитва да постигне

адекватност спрямо бъдещето

разглеждано като шанс на човешкото „улавяне“ и справяне с времето — защото бъдещето като че ли „иде към нас“, а от нас се иска само готовност да го посрещнем. Вярно е, че бъдещето „още го няма при нас“, то е „някъде напред“ (или пък „навътре“, в нас самите!), но ние можем да се подготвяме още сега за него — подчинявайки настоящето си на „активно очакване“ на това бъдеще, очакване, което да предизвика реалната среща на този човек с идващите към него… „негови собствени възможности“. Нагласата към бъдещето доминира при онези хора, които гледат на своето настояще като даденост, „отпусната“ ни от бъдещето. Те са ориентирани именно към бъдещето, „откъдето“ като че ли извира времето, „откъдето“ иде родилото се и започналато нов живот време. Щом като настоящето е реализация (при това страстно желана!) на „дошлото при мен“ (и също така „съкровено желано“!) бъдно време, то значи това последното е изключителния шанс на човека, в него е скрита

истинската ценност на времето за човека

от която съм длъжен да се възползвам. С миналото нищо повече не може да се направи, то вече е изживяно завинаги и окончателно (като непосредствено, за първи път случващо се събитие), настоящето ни се изплъзва ако започнем да го разглеждаме като проста даденост на „този миг“, за един миг изчезващ в небитието. Затова единствено бъдещето, разбрано като изключително многообразие на неотвратимо идещи към нас възможности — които само трябва достойно да посрещнем, от които трябва само да се възползваме — е реалното време, с което човек разполага и като „времеви ресурс“, и като предстоящо сбъдване на желаното, на осъществяване на страстно жадуваното и дълбоко потребното. И за да не стане така, че „придошлото внезапно“ бъдеще да ни свари неподготвени, блуждаещи без готовност, без цел и посока — подобно на носения от морските течения платноходен кораб с развален рул или без кормчия — то ние трябва да сме живели с бъдещето още преди то да е станало настояще : като един вид сме проецирали себе си в него, като сме станали близки на своето бъдеще, а то е станало предразположено към нас. С други думи казано взаимната откритост между човека и неговото бъдеще се подготвя от подчиненото на бъдещето настояще, т.е. от живота, „гледан през призмата на бъдещето“, на това, което ще бъде („бъдеще“!). Свободата всъщност е точно в това: да не се отказваш от своето бъдеще, да правиш бъдещето си свое, да разполагаш с бъдещето си съобразно себе си, да превърнеш бъдещето си в своя драгоценна собственост и най-скъп жизнен капитал. Затова безразличието към бъдещето се оказва

безразличие към свободата

и отказ от себе си, от своята самобитност и човечност, отрицание на свободния живот, предаване на своя живот в ръцете на случая или пък във властта на една неумолима съдба. И ако за живота се иска известен талант, то и за бъдещето се иска определен усет — или, както е казал Шопенхауер:

„Обикновените хорица само се чудят как да прекарат времето, а човекът с талант се пита как да го използува.“

а още Сенека е съветвал:

„Разглеждай всеки ден като отделен живот“.

Разбирането че „днешният ден е единствен и неповторим“ (Шопенхауер) или пък че е „най-хубав от всички останали“ (според китайците) е възможно само на почвата на съответстващото отношение към бъдещето, „благоволило“ да ни отпусне и този ден, а също — да се надяваме — и много нови дни след него; ако „запушим отвора“ (в съзнанието си), от който може да премине нашето бъдеще, то тогава ще си останем с един отегчителен и скучен несвършващ ден, в който нищо ново не се случва — и нищо различно не чакаме(а „многото дни“ няма как да не се слеят в един, няма как да не станат неразличими!). Оттук крачката до усещането за абсурдност на съществуването и до вледеняващото душата отчаяние (ужас пред настоящето, но и пред бъдещето) е само една.

Бъдещето не е безразлично на нито един човек, но то е особено скъпо на

искащите да живеят пълноценно

Стремежът към пълнота на живота и адекватност към него е основна тенденция на представяната тук нагласа, издигаща бъдещето на най-високото място — мястото, до което сами трябва да се издигнем. Тази особена нагласа към времето и живота — за да бъде различава от другите две, хедонистичната, обичаща най-силно настоящето и неговите мигове, и романтичната, гледаща съсредоточено в миналото и в някакъв отминал вече идеал за живот — може да бъде наречена екзистенциална (с оглед на нейните влечения и копнежи по пълноценния живот). Животът, даден ни от Бога, става човешки едва в зависимост от съществуването, което сме избрали — и което трябва да е насочено към постижимата от човека пълнота и цялост. Избирайки съществуване, ориентирано към бъдещето и търсещо в бъдещето опорните точки на пълноценно изживяваното настояще, човекът всъщност избира („оптимално“, най-близо до истината, „гарантирано“ и безусловно) себе си, потвърждава човешкото у себе си. Насочеността на човека към едно опиращо се на бъдещето съществуване („екзистенция“ — „излизане отвъд“, „прорив“ извън това, което просто е, насочване към онова, което ще бъде) е основанието да наречем тази нагласа екзистенциална: бъдещето ни дава безчет възможности да правим себе си, да избираме себе си и да разполагаме със себе си, възможности, които в никакъв случай нямаме право да пренебрегваме, да се отказваме от тях. Ние разбираме себе си само на основата на адекватното разбиране на своето бъдеще (каквото човек иска и прави, такъв той и е), а на тази основа откриваме един ден, че

само разбирането постига истината на живота

— за човека не подобава да живее „слепешком“, без здрави ориентири. Затова екзистенциалното разбиране на своя живот, основано на свободата и извиращо от нея в неговата неразкъсваема връзка с времето и със стремежа към пълноценното му изживяване (дълбоко вкоренен у всеки човек, но поради неразбиране пренебрегнат от мнозина) е основната тема на моето изследване. Казах също, че другата цел на правеното тук е изтъкването на значимите практически измерения на нашите автентични реакции спрямо времето и спрямо собствената ни „времевост“. Затова ще се опитам да се предпазя от безкрайните теоретизации на едно безплодно философстване — от „блатата“ и „тресавищата“ на което съвсем не може да се излезе; ще търся само ония истини, без които животът се оказва фалшив и безсмислен.

Надеждата е силите ми да се окажат достатъчни за оправдаването на такива оптимистични очаквания; истината е трудно достижима, тя не е… „монета, която можеш да сложиш в джоба си и да си сигурен, че я притежаваш“(Хегел). Но разположеността към бъдещето изисква от нас „да искаме много“: „който иска, нему ще се даде…“; скромността тук е неуместна. Затова не мога да не завърша с това:

Бъдещето дава всичко на ония, които… могат да си го вземат сами.