Ангел Грънчаров
Преследване на времето (4) (Изкуството на свободата)

2. Интуицията за време

2.1. „Траенето“. 2.2. „Потокът“ на времето. 2.3. Неуловимостта на мига. 2.4. „Възкресяване“ на отминалото в спомена. 2.5. „Следите на изгубеното време“. 2.6. Предусещане на бъдещето. 2.7. Спектър от възможности. 2.8. Решаващите мигове и моменти. 2.9. Магичен живец на жизнеността. 2.10. „Времето е подвижен образ на вечността“. 2.11. Синхронизираност на време и съзнание. 2.12. Затрудненията на разсъдъка. 2.13. Доверието към самия себе си. 2.14. Практически следствия

Всеки човек има такава интуиция, което ни принуждава да започнем от нея. Другояче казано, в случая интерес представлява чувството за време, дълбоко вкоренено в нашата душа. Ясно е, че тази интуиция-чувство е неизразима в пълния й обем, тя не се поддава на изразяване с понятия и думи. Тя може само непосредствено — а думите са „посредник“! — да бъде разбирана, преживявана, внушавана. Но все пак един подходящ подбор на думи — които не „разсъждават само“, а и намекват за неизразимото — може да ни доведе до дълбинната интуиция за време, която единствено е здравата основа на по-нататъшните търсения. Затова ще се опитам да очертая поне някои от контурите на (по принцип) неуловимата с думи интуиция.

Времето се свързва със субективния усет за време, тоест с

„траенето“,

с продължителността, със „ставането“ на нещо с нас самите — което може да става именно „във времето“. Всяко нещо за нас трае „известно време“, поне има продължителността на мига („едно мигване на окото!“). Отчитането на миговете, които в своята съвкупност „правят“ времето, с мигванията на окото (или пък с ударите на сърцето!) е изпълнено с дълбок смисъл, за който ще стане дума по-нататък — когато започнем да „разсъждаваме“, засега само се опитваме да интуираме.

На второ място „времето тече“, трудно можем да си го представим като „спряло“, „неподвижно“, „вкаменено“, „замръзнало“ и пр. Затова сме по-склонни да го уподобяваме — за да си го представим по-плътно, по-релефно и пластично — на „времеви поток“, ограничен между два „бряга“, в който така или иначе сме „потопени“. Вярно е, че от време на време чувстваме, че

„потокът“ на времето

започва да тече по-бързо, ускорява се, дори започва да „препуска“ и — съответно — в други случаи почти като че ли спира, започва да тече мъчително бавно, едва-едва, с една непоносима инертност. Ние все още не знаем защо е така, но като допуснем, че „на нас може би само така ни изглежда“ — други хора в същото време го чувстват по друг начин, на тях то им изглежда различно — стигаме до разбирането, че времето „става в нас самите“, зависи от нашето чувстване, преживяване и съзнаване, тече по някакъв тайнствен субективен начин. Не е нужно да давам особени примери за илюстрация на този непосредствено достоверен „факт на съзнанието“, но нека да използвам поне този: при развлечение, при приятно преживяване времето „лети“ неусетно за нас самите, докато при скука и при продължително „нищонеправене“ неговият ход става крайно мъчителен, ужасно тягостен. Смисълът на всичко това, разбирането защо е така, все още ни предстои — засега не е нужно прибързано да го предполагаме.

Непосредствената ни интуиция за време съдържа в себе си и това, че то никога не спира, че „тече“ непрекъснато. Онова, което е станало, безвъзвратно „отива“ в миналото и вече не може да се върне „оттам“, а ако се върне, то тогава ще бъде нещо друго, не „станалото преди“, не „онова преди да отмине“, не „изчезналото“, не „вече не съществуващото“. Нищо не съществува „извън“ времето, при това „съществуващото“ и „несъществуващото“, изглежда, еднакво „принадлежат“ на времето, и то по един парадоксален начин. Миналото, заедно с всичко, което е „отишло“ в него, вече го няма, бъдещето (и онова, което ни „чака“в него) още го няма, единствено настоящето „съществува истински“, но и при него нещата не стоят така просто: „настоящ“ е като че ли само „този миг“, в същия миг „отиващ“ в миналото, а това е почти нищо, въпреки че интуитивно ни изглежда все пак нещо повече. Не бива да си затваряме очите пред този непосредствено даден ни факт, безапелационно сочещ

неуловимостта на мига

и на самото време, тяхната крайно мистериозна природа, която непрекъснато ни убягва и ни се „изплъзва“. Това, че „ние си мислим“, че разполагаме с почти неограничен ресурс от време, очевидно е фатална илюзия, грешка, неистина. Интуицията безпогрешно ни сочи, че ако с нещо разполагаме, то това е неуловимия миг, онзи миг, за който поетът е написал:

О, миг, поспри; ти си тъй прекрасен!

Ако останем при тази интуиция, съдържаща неудържимото изтичане на времето, то в съзнанието ни се натрапва мисълта за безсмислената „гонитба“ между човек и време, като тук още не е ясно кой е преследваният и кой — преследвачът. Този въпрос може да се окаже главен в предстоящите разсъждения „около“ посочените интуиции, но още тук мога да прибавя поне това: ако има все пак някакъв автентичен смисъл в чисто човешкото „отношение към времето“, то той се поражда във връзка с точката „сега“ и „около“ нашата необходима реакция спрямо нея. От друга страна почти всички ние интуитивно сме уверени, че независимо от непрекъснатото „изтичане“ на времето „между пръстите ни“ — което като че ли трябва да предизвиква някаква неудържима паника в нашето съзнание — ние все пак успяваме да „задържаме“ по някакъв начин времето и неговите „уж неуловими мигове“. Ние следователно „разполагаме“ с тях, те все пак ни принадлежат и е любопитно да си дадем сметка за това „как го правим“, „как става така“, че преодоляваме ужаса, неизбежно произтичащ от коварната „неуловимост“ на мига и времето. Интуитивната увереност, за която тук става дума (усещането, че „времето все пак няма да избяга“!), съвсем не е случайна, тя си има своите основания в съзнанието; но тя трябва да бъде разбрана изчерпателно, което ще ни позволи да я подкрепим и насърчим, дори „съзнателно да я използваме“. Човекът все пак не се е примирил с неуловимостта на времето, законно тогава е да се запитаме защо е така.

Ние „притежаваме“ миналото — безвъзвратно изтекло и невъзвратимо — в спомена за преживяното, в този смисъл то не е загубено за нас. Споменът е следата, останала в съзнанието ни, за нас той е нишката, свързваща ни с едно отминало време или с един отлетял в миналото миг ( носещ „къс от живота“ ни!). Тази възможност —

„възкресяване“ на отминалото в спомена

е неотменен компонент на нашата интуиция за време. Миналото оживява в спомена, който отново ни „потапя“ в някога актуално преживяната „драма на живота“, в оня откъс от съществуването, който е заслужавал да бъде запомнен. Вярно е, че спомените могат да бъдат „преработвани“ и „преформирани“, но нашата власт върху тях не е безгранична. Ние нямаме възможността и свободата да влияем, още по-малко пък да променяме нещо в отминалото време, по-скоро тъкмо в онова, което „някога е станало“. (Въпреки опитите на фантазията в тази насока; нейните старания обаче тук са неуместни: не фантазията, а паметта е отговорна за миналото, сфера на фантазията е изглежда бъдещето и затова тя не бива да напуска своята „територия“, своето призвание.) Станалото се „вкаменява“ във вида, в който е станало, и корекции в него са невъзможни, единствено наши са спомените, които „избледняват“ и бавно, но неминуемо „изпускат“ пълнотата на преживяното преди време. Ние можем да изследваме

„следите на изгубеното време“

(в известен смисъл миналото живее в нашия спомен), но това е всичко. Има граница, която не можем да преминаваме в своето желание да „участваме наново“ в ставането на онова, което е вече само един спомен. Властта ни пък да го променяме както ни се прииска съвсем не ни е дадена, ако си я присвоим, то това е признак — така или иначе — на „болезнена конституция“ на съзнанието, душата и личността. (Но кое е „болезнено“ и кое — „здраво“ е все още съвсем проблематично: ако Марсел Пруст, който по един импресионистичен маниер „подмести“ навътре границата на „допустимото вмешателство“ на човека в отминалото — и така постигна детайлно представяне на неговия значим човешки и личностен смисъл — е „болен“ или е с „патологична душевност“, то нима „здрави“ са единствено ония, които нищо не разбират от своето минало?!)

Във връзка с тези интуиции искам да припомня забележителните думи на Анри Бергсон, който „пак по онова време“ написа:

„И все пак няма душевно състояние, колкото и просто да е то, което да не се изменя всеки миг, понеже няма съзнание без памет, не съществува продължение на едно състояние без прибавяне на спомена за отминалите мигове към настоящото чувство. В това се състои траенето. Вътрешното траене е неспирният живот на една памет, която удължава миналото в настоящето, било когато последното ясно обема непрекъснато нарастващия образ на миналото, било по-скоро като свидетелствува, посредством непрекъснатото си качествено изменение, за все по-тежкия товар, който влачим след себе си — колкото повече остаряваме. Без това оцеляване на миналото в настоящето не би съществувало и траенето, а само мигновеността.“

Вижда се, че тук френският философ изцяло се опира на онова, което интуицията на всеки от нас ясно говори; но по-важното е това, че Бергсон с тези думи разбулва загадката за „неуловимостта на мига“, посочвайки основанията за онова „напластяване на мигове“, което в своята непрекъснатост ражда „времето, неотделимо от нас самите“.

Но нещата са още по-интересни що се касае за онова

предусещане на бъдещето,

което по някакъв начин дължим на своята интуиция за непрекъснатостта на траенето, но сега парадоксално обърнато… напред. Бъдещето наистина „още не съществува“ в модуса на актуалното, на „непосредствено ставащото“. Но ние в очакването и в готовността си да го „посрещнем“ му придаваме съществуване от „друг род“, може би още по-значимо за нас самите. Да се очаква нещо означава, че за нас то все пак и по някакъв начин съществува: само „нищото“ не е очаквано от никой. (Казват и не се уморяват да повтарят прочутата „мъдрост“ на Епикур, че смърт за нас — докато сме живи — не съществува, следователно тя е нищо, от което е глупаво да се боим; а когато смъртта дойдела, нас пък ни нямало, поради което сме орисани „щастливо“ да се… разминаваме „винаги“ с нея. Но ето че въпреки епикуровото остроумие всички ние все пак очакваме смъртта, тя за нас не е нищото, а е само „финал“ на отреденото ни време; затова когато се „сблъскаме с нея“ — по повод на нечия смърт или пък извиквайки образа й чрез и във фантазията — тя придобива очертанията на „нещо“, при това нещо твърде злокобно и абсурдно. Едва тогава неприятното чувство, че смъртта „няма да ни отмине“ или че тя „предстои някога“ — от което ни побиват хладни тръпки на ужас — се появява съвсем релефно; за нас смъртта винаги е, докато поне сме живи, възможна предстоящност, а не нищо: колкото и да е изгодно това на някои… съвременни „епикурейци“.) Нашата предразположеност към предстоящото и нагласата ни да се „включим“ в него говорят за особената реалност, която има за нашето съзнание и за нас самите бъдещето — още не станалото, но все пак неумолимо приближаващото. Всъщност тъй като миговете на настоящето — както вече стана дума — изчезват „безвъзвратно“, то може да се каже, че шансът на човека е именно в предстоящото, даващо ни цял един

спектър от възможности

от които можем да се възползваме, от които не бива да се отказваме — и така да пропиляваме. В този смисъл ресурсът на времето за човека всъщност се дължи на идващото, предстоящото, бъдещето. Затова може да се окаже, че в действителност разполагаме единствено с още не станалото, в ставането на което обаче можем да участваме. Разбира се, този жизнен смисъл на бъдещето в основните му екзистенциални измерения все още трябва да бъде потърсен впоследствие — когато ще се опитам да изведа „подробностите“ в интуицията ни за време. Казаното тук е само „отблясък“ на желаната пълнота, непосредствена реминисценция в пределите на интуицията като цялост.

Всички разбират, че времето не спира и не може да бъде спряно; то не познава покоя и обездвижеността, то е вечно движение. Тази непрекъснатост на времето предполага нещо твърде значимо: за да се „вградим“ или „влеем“ в неспирния поток на времето също трябва да сме подвижни, динамични, да сме в състояние на движение. Това, разбира се, не бива да бъде разбирано плоско: не всяко движение, пораждано от нас самите, се включва във времевия поток, има, вероятно, движения, които му „противодействат“, които са „насрещни“, а също — възможно е — безсмислени. Затова усетът за време, дълбокото чувство за неговата безусловна динамика, е онова, на което трябва да се опираме в своите търсения на пълнота, на стремежа ни да се „вместим“ ефикасно във времето. Всеки човек се стреми към синхрон и „въвлеченост“ във времето; всеки отбягва възможността за неволното или умишлено разминаване и пропускане на

решаващите мигове и моменти

Противното, а именно дезангажираността, безучастността, „проспиването“ на тези мигове (защото в някои решаващи мигове или моменти на нещо значимо е дошло времето, но… нас ни няма!) е основанието за пораждането на абсурда, на „всичко разяждащото безсмислие“, което понякога обхваща един провалящ се (като тенденция) живот. Има абсурдни хора, на които се иска времето да спре — но те сами не разбират какво значи това. Става дума не за задържането на един прекрасен миг, а за устойчивата ненавист спрямо самата времева динамика, която неумолимо ни увлича — и изисква от нас същата подвижност (а това значи също кардинален отказ от собствената ни инертност); ясно е, че отдаденият на инертността си е враждебен спрямо всеки повей на динамичност. Но трябва да се разбере нещо съвсем просто: спирането на времето означава смърт, мъртвина, дори не тление, а една неизменна гримаса на „озъбената смърт“, един „замръзнал“ ужас, парализиращ съзнанието и действието. (Може би затова на съзнанието на европееца дори и будистката нирвана на „невъзмутимостта“ и „безцелното съзерцание“ не изглежда така примамлива и желана.) Съответно на това времевата динамика в нейната несекваща игра е извор на живота и жизнеността, на радостта, любовта, свободата, човечността. Ние не можем да си представим дори и най-елементарната ангажираност с битието и живота, която да е „извън времето“, още по-малко пък „против“ или в раздор с времето — този

магичен живец на жизнеността

тази тайна, от която зависят всички отговори, тази стихия, която напира във всичко живо и одушевено. Субстанциалността — ако мога да използвам тук тази стара, немодерна, но все пак понякога незаменима дума — на времето не се нуждае от „извеждане“ и „обосноваване“, тя в своята пълнота се преживява непосредствено от всяка субективност, чувства се от всяка душа, от всеки живеещ и обичащ живота човек. Единственият начин да „правим“ живота си е да се вместваме ефективно във времето и — както скоро ще се убедим — във вечността, израстваща на негова почва. Преходността, която свързваме с времето („Всичко тече, всичко се изменя“; „Човек се ражда, живее, остарява и умира“, „Ние сме смъртни и тленни същества“…) и благодарение на която след съществуването би трябвало да остава само „пепел“, бива надмогвана и побеждавана само чрез една подобаваща нагласа спрямо времето, битието, живота. Тази нагласа, ориентирана към постигане на нетленни дела, постижения и жизнеутвърждаващи ценности, е предпоставката за съществуване, което в своите недра съдържа поне „искри“ на вечността.

„Времето е подвижен образ на вечността“

е казал философът, изразявайки една дълбинна интуиция, която всеки човек „носи“ в себе си — макар че малцина го знаят или „признават“. Тук няма да подлагам на анализ изречението на божествения Платон, изразил по този начин великото си интуитивно прозрение в тайнственото естество на времето — и вечността. Но да си позволя поне това кратко разсъждение-илюстрация. Онова, което „улавяме“ във времето и което „получаваме“, опитвайки се да се „вместим“ в неговия поток, се намира в някакво отношение с вечността — и това ни прави в някакъв смисъл извън времето (като същества, които все пак разполагат с него, а не са негови безмълвни жертви). Времето не ни „поглъща“ без остатък, а по чуден начин ни съхранява, предоставяйки ни цял спектър от възможности, ресурси, пролуки в инертността, динамични потенции и една все пак достижима свобода за актуално съществуване и осъществяване на самите себе си. Тази изначална

синхронизираност на време и съзнание

на живот и човек, на потенциално и актуално в поредицата от актове на съществуването е някаква непонятна мистерия, която в никакъв случай не бива да разрушаваме — мислейки си, че можем да бъдем „нещо повече от нея“ (или пък че „стоим над нея“). Има неща, които съвсем не зависят от нас, напротив — ние изцяло зависим от тях. Сред тях на едно от първите места е времето — нишката, свързваща ни с първичната жизненост и с отвъдната вечност, с вечността, до която никога няма да стигнем ако не разбираме себе си, а по този начин и неумолимото време.

Интуицията за обвързаността на времето с движението (или: на движението с времето?) е основа на разбирането ни за живота, чиято времева същност е без съмнение. Динамиката на живота, включително и на живота на съзнанието, предпоставя една историчност, която намираме в себе си и във всичко, направено от човека („култура“ в противоположност на „натурата“, природата). Това че всеки един живот е динамична реалност или история, в чиито смисъл се вграждат и времето, и съзнанието, и свободата, също е една интуиция, до която без затруднение достига всеки разбиращ човек. Засега само „назовавам“ онова, което непосредствено ни е дадено, опитвайки се да запазя неговата „жива фактичност“, интуитивност. Не искам да мисля върху него, защото мисленето е склонно да унищожава непосредствеността и нейната живост, а „пороя от думи“ и понятия много често не прояснява, а по-скоро „замъглява“чистата и ясна интуиция, скрива нейната „очевидна“ истинност. (За да избягна обяснителността и основаната върху нея „назидателност“ — а от тях, всички разбираме добре, извира една отегчителна, трудно поносима „мъгла“ и сложност — ще се стремя, напредвайки в поставянето на въпроси и търсенето на отговори, да се движа в най-близкото до интуирането и непосредствеността пространство. Тоест ще се опитам да не бягам от него в дебрите на посредствената — и „опосредената“ — мисъл, в която всичко е възможно и условно, всичко може да се каже и докаже, в която… „всички котки са сиви“ и в която истините — с определен, ясно забележим адвокатски „привкус“ — са така мними и относителни, така лишени от контури и пластични очертания.) В този смисъл нека да се задържа малко повече до интуицията за движение, която ще хвърли светлина и върху неотделимото от нея време (нима времето не е движение, отекващо ясно в пределите на субективността и съзнанието на човека?!) Това ще ми даде удобен случай да покажа

затрудненията на разсъдъка

проявяващи се както във връзка с „обяснението“ на движението, така и — особено — на времето. Ще открием, че правомерно сме се отказали от търсенето на обяснения, задоволявайки се изцяло с разбиране (нужно ли е да се обяснява на оня, който прекрасно разбира?!).

Нещо се движи, да речем, това е една „точка“, минаваща по права линия от А до В, а ако този пример съвсем не ни харесва, нека да използваме друг: движението на човек по тротоара, забързан нанякъде, може би към своето бъдеще. И в двата примера няма нищо странно и необичайно, интуицията ни изцяло ги разбира и за нищо не се пита. Движещото се — независимо дали това е точка, абстрактната точка по правата или пък е забързан човек по тротоара — плавно минава непрекъсната поредица от „места“ в пространството за определено време, без да спира или да се „вкаменява“ само в едно, което да е „привилегировано“ в сравнение с останалите. При това тези абстрактни „места“, заемани в отделните мигове, не са интересни сами по себе си, но ние си ги „премисляме“, опитвайки се да проумеем ставащото. За интуицията съществува една непрекъснатост както на пространствените положения и координати на движещото се (тяло или точка), така и на поредицата от моменти „сега“, в които движението се осъществява. Тя не ги обособява и „изважда“ от тяхната непрекъснатост, а ги разглежда като „слети“, неразличими дори за окото, пластични и гъвкаво преминаващи едно в друго без никакви интервали помежду им, без „прескачания“ от място на място и от миг на миг. Движението — интуитивно погледнато — за нас не е никаква загадка, в него ние виждаме нещо разбиращо се „от само себе си“, динамиката на стъпките и тяхната скорост, обуславящи преливането им една в друга, са установими „на око“ (без да ги измерваме, без да се интересуваме от количествената им страна), ние само се впечатляваме от грациозността (или сковаността) на походката на този човек — и нищо повече. Разсъдъкът обаче не се задоволява с хармоничната цялост и непрекъснатост на осъществяващото се пред очите ни движение, а започва да си задава не дотам смислени въпроси, които объркват всичко и които в крайна сметка и най-простото преместване в пространството превръщат в невъобразим абсурд. Той започва да се пита например как става така, че в този момент нашата точка е тук, а в следващия е там, и ние въпреки това не забелязваме „скока“ й от едното място до другото и от единия момент в другия. Разсъдъкът устройва „трибунал“ над сетивата и започва да отсъжда, че те са се поддали на непростимо заблуждение и илюзия — щом се оставят да се подвеждат от мнимата непрекъснатост, плавност, пластичност и пр. Същото разсъдъкът прави и с времето, прекъсвайки живата последователност на естествено течащите мигове, обособявайки изкуствено разделени една от друга точки „сега“ — в едната от които, вероятно, мигваме с едното си око, а в другата — с другото. След като по този начин вече е разрушил непрекъснатостта, разсъдъкът започва да се чуди защо тя повече не може да бъде реконструирана и възсъздадена в „точни понятия“ (което е напълно „в реда на нещата“ след като сме я подложили на такава груба предварителна деструкция!). Затруднението на разсъдъка тук е резултат на изходната му нагласа да спира и „накъсва“ движението и времето на части, които след това не може да обедини в първоначалната, но нарушена („разбита“) цялост. (По същия начин — да вметна това — някои умници продължават да се чудят как е възможно от яйца да става омлет, а от омлет да не могат да стават яйца!) Подобни коварни затруднения на разсъдъка мнимо се разрешават от т.н. диалектика на Хегел, който е склонен да приеме явния абсурд (за да преодолее безконечните безсмислени спорове), но не и да вникне в простата и непосредствена човешка интуиция, която ни казва всичко необходимо за разбирането. Той прави това по следния маниер: „Движещото се в един и същи миг е «тук» и вече не е «тук», а и «там», то значи е на две места едновременно, един вид е… «никъде» и т.н.“. Безспорно е, че подобни фокуси не могат да помогнат на провала на разсъдъка по въпроса за разбирането и описанието на най-простото движение (представете си как би могъл да ходи човек според предписанията на разсъдъка, възможно ли е да се ходи изобщо ако трябва да правим крачките си не автоматично и импулсивно, а „осмислено“, по „команда“ и т.н.; не е ли смешен човекът, който започне да ходи по тротоара „диалектически“ — „хем тук“, но вече „и там“, „стъпвайки сега“ с този крак, с него също стъпваш и „не тук“ и „така“, но и „там“ и „иначе“?!). Безсилието на разсъдъка и непълноценността му пред интуицията, в които ще имаме поводи да се убеждаваме и по-нататък — ако убеждението тук е изобщо уместно — не се нуждаят от коментар.

Изводът е само един: не бива да се доверяваме на оня, който ни е излъгал дори и веднъж — или пък не е оправдал обещанията си. За нас това в случая означава да се предпазваме от самоцелните разсъдъчни упражнения, не водещи до никъде, а да се доверим на интуицията, т.е. да се изпълним с

доверието към самия себе си

което ни е така потребно: ако искаме да разберем без особени затруднения какво е време и как следва да се отнасяме към него. Интуицията е израз на човешка цялост (не само душевна, но и телесна, т.е. „душевно-телесна“, именно човешка и личностна; вижда се, че и тук разсъдъкът е оставил незаличими рани от докосванията си до една такава фина „материя“!) и затова е по силите й да разбира цялости от рода на време, живот, свобода, битие, истина, красота… Разсъдъкът е едноизмерност (едностранчивост, „плоскостност“ и пр.) и затова той превръща в същото и онова, до което се докосне: не бива да оставяме по тази причина времето на разсъдъка ако искаме да запазим живота и живеца в него. (Казаното има и значим практически смисъл: времето не търпи чисто разсъдъчното третиране и отношение, ако започнем да „управляваме“ времето си по каноните на разсъдъка много ще страдаме; но това все още предстои, нека не изпреварвам естествения ход на анализа.)

Отношението към времето на един човек е показателно — при това категорично — за това що за човек е той, за това какво той е, при това в неговата истина. Разбирайки времето, с това разбираме и себе си, доколкото разбираме времето, дотолкова разбираме и себе си, но предпоставката тук е най-напред да сме при себе си, да сме запазили себе си… „за себе си“, което е същност на доверието, споменато по-горе. Тези, които в реакциите си спрямо времето разпиляват себе си — и с това неусетно пропиляват живота си — не са подходили към него и към себе си като „цялост към цялост“, а значи са се отнасяли или прекалено разсъдъчно, или изключително емоционално, или по друг начин: към себе си, а значи и към времето. За всичките си несполуки и провали не можем да виним „времето“ или някакъв негов корелат, а само себе си: защото това и наше време е станало такова само по себе си, а единствено заради нас (аз, ти, той…), които сме реагирали спрямо него така, а не другояче.

Бергсон, изхождайки от затрудненията, за които стана дума по-горе, предлага изход, а именно

„… посредством едно интуитивно усилие предварително да се поместим в конкретното протичане на траенето… Интуицията за нашето траене — далеч от това да ни остави в неизвестност в пустотата, както би направил честият анализ — ни свързва с цял един поток от траения, който трябва да се опитаме да следваме или надолу, или нагоре: и в двата случая можем безкрайно да разширяваме съзнанието си благодарение на едно все по-рязко усилие и да трансцендираме себе си. В първия вървим към едно все по-разкъсано траене, чиито трептения, по-бързи от нашите, разделят простото ни усещане и превръщат качеството му в количество: на предела би било хомогенното, чисто повторение, с което ще определим материалността. Вървейки в другата посока, достигаме до траене, което се обтяга, свива, интензифицира себе си все повече и повече: накрая то вероятно достига вечността. Това вече не е понятийна мъртва вечност, а една жива вечност. Това е жизнена, а следователно и подвижна вечност, в която нашето траене би намерило себе си в нас като вибрации на светлината, и която би била втвърдяване на всяко траене, както материалността е разпръскване на последното.“

Доверяването на интуицията, за което тук става дума, е пътят, по който трябва да вървим — ако искаме да постигнем разбиране, непосредствено присъединяващо ни към действителното естество на времето и живота, а също — това е особено важно — разбиране, чиято яснота води до много и твърде значими

практически следствия

Човешкият живот би бил невъзможен ако на човека не беше дадено интуитивното прозрение за неговото вътрешно естество, намиращо се в някакво тайнствено отношение и съответствие с времето. Проникването в тайната на времето не може да не доведе паралелно на това до изнамирането на „средствата“ за справяне с иначе „всичко изяждащото време“, т.е. до изкристализирането на някои подобаващи „практически предписания“, които разбиращите времето спазват всекидневно. Но за това особено е предназначена цялата книга, затова тук едва ли нещо може да бъде казано по-конкретно.

За да стигнем до желаното в едно такова нелеко изследване, трябва да сме наясно със задачата си. Може да се каже, че я виждам в следното: проясняване на първоначалната интуиция, превръщането й в релефна, пъстра, обемна, пластична, ясно очертана, „зрима“, отстраняване на напластяванията, на „плесента“, дължаща се на предразсъдъци, недообмислени преценки, умозрителни, прибързани, недоосъзнати в техния корен и основания илюзиорни мнения и изкуствени, безжизнени уверености, поглеждане с чист поглед на това, което е, такова, каквото то наистина е… Това са целите, които си поставя настоящето изследване, построено върху едно естествено интуитивно усилие. Надявам се на благосклонността на търсещия истината читател, който е склонен да извинява някои разминавания с това, което е очаквал предварително. Трябва заедно да разберем следното и да му бъдем верни докрай: всъщност онова, което правим в своето всекидневие, загрижени да не пресекнат, да не бъдат „затлачени“, а да останат чисти и бистри изворите на живота ни, ще бъде автентичния смисъл на нашето усилие.