Ангел Грънчаров
Преследване на времето (21) (Изкуството на свободата)

19. Пътят към успеха

19.1. Не бива да сме безучастни към своето бъдеще. 19.2. И в годините на младостта си трябва да сме далновидни. 19.3. Младостта е свобода. 19.4. Дух на младостта и дух на свободата съвпадат. 19.5. Животът трябва да е автентичен най-много през младостта. 19.6. Безценното време на възторжената младост. 19.7. Наслаждението от живота. 19.8. „Младото поколение нека възпява любовта“. 19.9. Животът е изпълнен с трагичен привкус. 19.10. Безвъзвратността е безжалостна. 19.11. Триумфът на смъртта може и да не се състои. 19.12. Непобедимата жизненост. 19.13. Ирационалният нагон към смъртта. 19.14. Отслабване и израждане на живеещото. 19.15. Безвъзвратността не е обреченост. 19.16. Безвъзвратността обаче не оневинява. 19.17. Прагматичната нагласа спрямо идващото ново време. 19.18. „Обичай живота повече от смисъла му“.

Нека да продължим вече подетото разсъждение.

Разбира се, че после ще бъде късно, работата е когато му е времето да съм реагирал с оглед на бъдещето — за да не съжалявам и да не се окайвам когато вече съм в това бъдеще и „оттам“ гледам на станалото, упреквайки се за пропуснатите шансове. „Тънкостта“ на преследвача на времето е в това че той гледа на ставащото през призмата и перспективата на бъдещето, той сверява всичко с хоризонта на това, което ще бъде и трябва да бъде. (А иначе всеки може да се разкайва „постфактум“ — когато нищо вече не може повече да се направи или промени.) В това изглежда се състои магията на свободата: тя ни извежда от ограничеността и непълноценността на момента (на това, което става сега и при това еднократно, невъзвратимо, неповторимо) и ни позволява да го „допълваме“, да засилваме пълнотата и ценността му от позицията на неограниченото и дори като че ли безпределно бъдеще — в което наистина „всичко може да се случи“, но ще се случи в действителност само онова, което съкровено сме желали, което затова сами сме „извикали“ към живота, на което сме „придали“ живот и така сме сътворили и породили. Защото

не бива да сме безучастни към своето бъдеще

напротив, трябва най-активно и всеотдайно да участваме в ставането му, в неговата поява в желаната от нас самите насока. Затова съществува следната зависимост, по която може да се разпознае причастността на отделните хора към свободата и бъдещето им: колкото повече някой е склонен да съжалява за станалото, толкова повече той е несвободен; „за нищо не съжаляващите“ са истински свободни, тяхната свобода им е дала това, което са искали (в много по-голяма степен в сравнение с полученото даром от несвободните). Смисълът изглежда е в това да правим така, че за нищо да се съжаляваме после („отминалото не може да се върне“ и затова съжаленията съвсем не помагат), а също и за нищо не се чувстват виновни. И макар че едва ли има човек на този свят, който „за нищо да не съжалява“, то по-горната констатация запазва силата си: работата е в това да съжаляваме колкото се може по-малко (и то за не дотам значимите, но не обаче за съдбоносните неща). В този смисъл може да се добави и това, че ако по някакъв начин можем да съжаляваме (или започнем да съжаляваме) „още когато времето нещо да става“, то това ще е най-доброто: тогава ще можем да повлияем в желаната насока на ставащото, ще можем да се възползваме от него по-пълно, няма да пропилеем безсмислено шансовете, за които иначе и след това ще ни се налага да съжаляваме горчиво и без полза. Фатално важното е тъкмо това „ще“, това „още“, това преди, именно те трябва да се овладеят, те най-вече са достояние на свободния човек; несвободният съвсем не ги забелязва, не се измъчва по тях, за него съществуват само нищо не струващите „след“, „после“, „някога“, „едно време“ и т.н.; той не може да „надскочи“ рамката и границата на миналото, такива не познават кардинално значимия смисъл на бъдещето и затова съвсем естествено разполагат само с едно минало, изпълнено със съжаления, разочарования, неосъществени надежди, безсперспективни надежди (понеже „всичко става както е ставало винаги“, не иначе) и пр.

А що се отнася до младостта, то и тук все за нещо ще съжаляваме, въпросът е да не съжаляваме за главното, а също и да направим така, че да започнем да съжаляваме още когато времето на младостта не е отминало; и тъкмо тогава все нещо ще можем да променим според желанията си и според жизнената перспектива, заради която всъщност живеем. Не става дума за „младост, изпълнена със съжаления“, но все пак за една поне малко повече „далновидна“ младост. Излиза, че и в годините на младостта си трябва да сме „далновидни“, сиреч „да виждаме надалече“ и в бъдещето си, нещо повече, тъй като именно през младостта „времето напред е много“, то далновидността е фатално необходима: тъкмо през младостта „има какво да се види напред“, чрез „виждането“ му ние тръгваме към него и отсъждаме „да бъде“; докато на стареца съвсем не му е нужно да е далновиден, неговото „далече“ е съвсем близо и затова се вижда съвсем лесно, нещо повече, знае се какво го чака. Впрочем кога изобщо ще станем далновидни ако не във времето на младостта?

Предразположеността към младостта „още когато тя се задава“ — противно на разпространените мнения, че тя е „еднакво дадена на всички млади“; също както се смята неоснователно, че „човек се ражда свободен“; напротив, човек сам себе си трябва да направи свободен! — е качество на ония, които виждат надалече тъкмо в началото на своята младост. Предразположеният към своята младост разбира, че тя много дава, но и много взема, че тя е „бързотечна“ и неусетно отминава, следователно задачата не е да я „изразходваме“ напълно и безжалостно, а „да я запазим за цял живот“ — колкото и странно да изглежда това. Да имаш подобаващата, чисто младежка нагласа към своята младост означава да я цениш безпределно, да я обичаш, да живееш по младежки вдъхновено, с патос, без фалшиви ограничения и без чужди вмешателства. Но онзи, който цени безпределно младостта си, той прави така, че да я запази завинаги, за я съхрани до края на живота си, т.е. в него „да пребъде“ и да остане до края жив духът на младостта. Затова младият човек на първо място трябва да бъде оставен на самия себе си, той едва тогава ще бъде това, което иска, ще остане верен на себе си, ще открие пълноценния живот и никога няма да му изневери — щом е успял да намери вечния дух на младостта. Съветите на старите (в истинския смисъл на тази дума!) са вредни и дори пагубни за духа на младостта; „послушните“ младежи един вид преждевременно остаряват, те не държат на своята младост и се отказват от нейния дух; младежта е и трябва да бъде непокорна, младежкият дух е непрестанно „непокорство“. Всичкото това е така, защото

младостта е свобода

от което следва, че преждевременно остаряващите са несвободни, те не са обичали както младостта, така и свободата. Човек истински печели онова, което истински обича, който истински обича младостта, само той няма да я загуби — също както няма да загуби и свободата си. Спечеленото през младостта остава за цял живот, то остава „съставка“ на живота ни „и после“, когато вече не сме така млади (като дух, като преданост към свободата, като отдаденост на самия живот!). Загубеното обаче през младостта е загубено безвъзвратно и завинаги, заради него животът ни е останал ощетен, непълен, неистински, без дух и идея. Затова „оплакващите“ младостта си, съжаляващите горчиво за нея като че ли не са били никога истински млади; автентично преживяната младост не може да „отмине“ подобно на автентичната свобода; на младостта — своята и нечия друга — можем само да се радваме, да се наслаждаваме, не да я „оплакваме“, не да й завиждаме или да я съжаляваме; горко на ония, които мърморят „срещу младите“, които недоволстват, че „младежта не знаела какво прави“ и пр.: ако те самите са знаели какво правят когато са били „млади“, то тяхното не е било младост, те още тогава са били преждевременно остарели. Непризнавайки свободата на младежта, тези хора сами никога не са били свободни, т.е. не са били млади: свободата единствена разбира свободата и затова всичко й прощава. Същевременно несвободният млад човек е придобил черти (изневерявайки на духа на младостта!), които са характерни за истинската старост, той затова е станал повече стар, отколкото млад: изразът „несвободен младеж“ е израз „нонсенс“, безсмислица, абсурд. За младежта подобава да бъде и тя дори е длъжна да бъде свободна: ако не си почувствал свободата, автентичната свобода още на младини, то никога после няма да я почувстваш, т.е. цял живот ще бъдеш несвободен, а животът ти ще бъде непълноценен и неистински. Истинското значение на младостта за живота затова е следното: само тя може да възпита, само чрез нея може да „покълне“ духа на свободата, без нея свобода нямаше да съществува. Следователно можем да заключим, че

дух на младостта и дух на свободата съвпадат

те са едно и също нещо, едното без другото не съществува.

Всяко нещо неслучайно ни е дадено, то се появява или съществува в живота ни с някаква скрита за нас самите цел, която един ден разбираме; работата само е в това този ден да настъпи не когато е късно, а навреме: за да не съжаляваме за безброя пропуснати възможности и шансове. Имам предвид следното: ако младостта например ни е дадена неслучайно, и ако ние не сме успели да „задържим“ нещо от нея за себе си и за цял живот (ако нищо от нея не остане завинаги!), то тогава наистина времето на младостта е било пропиляно и е изтекло без смисъл и без полза за нас самите. Но ако сме запазили и за напред духа на младостта (и съпътстващия го дух на свободата, който изобщо не старее!), то тогава всичко си идва на мястото, младостта ни не се е оказала погубена, при това невъзвратимо, а останала за цял живот. Работата значи е в това да не погубваме безвъзвратно онова, което сме били „когато сме били млади“, младостта е единственото, което не бива да става „минало-заминало“, което заслужава да остане завинаги, което е потребно на живота ни до самия край. В степента, в която разбираме живота, в същата степен оставаме верни на младостта, в младостта животът е истински и този пълноценен живот не бива да бъде погубен: независимо от това, че „силите намаляват“, готовността за живота обаче винаги трябва да е налице, предаността към свободата — още повече. Това е така, защото жизнеността докато сме живи трябва да е налице, в противен случай не живеем, а бавно умираме…

И ако

животът е при самия себе си най-вече в годините на младостта

то нима трябва да се отказваме от него само заради това, че „годините били станали… повече“. Губейки живот „с годините“, ние сме се отдали — неусетно и без да сме го желали — на смъртта, а не на живота; това никога не бива да бъде допускано. Запазвайки духа на младостта в себе си „през годините“, ние с това оставаме верни на живота, но противното е вярност на смъртта (на която изглежда са се отдали „съжаляващите за младостта си“, т.е. вероятно погубилите нейния дух у себе си. И ако във времето на младостта имаме живот и свобода в „преизобилие“, то нима нещичко няма да си оставим и „за после“? Неостаряващият дух на младостта (нима и самата младост може „да старее“!) — носител на живота и на свободата, тяхно „лоно“ и дори тяхна „утроба“ — може да ни ги дава винаги: стига да не сме направили всичко за да го погубим, да го предадем на миналото. Тези, за които младостта е само в миналото, а не в душата им сега и завинаги, вече няма за какво да живеят, те вече „са се наживели“ и тогава какво повече биха могли да искат от живота?! Но на такъв живот, впрочем, никой не завижда: както „мърморещите против младите“, така и „горчиво съжаляващите за погубената си младост“, повтарям, еднакво не разбират живота, те изглежда никога не са живели истински, никога, значи, не са били млади…

И така, трябва да останем каквито сме били: когато сме били млади, т.е. чисти и истинни (истински!), въодушевени и добри (младият, ако е истински млад, че може да е „лош“ или „зъл“, тези неща се „научават“ после, „с възрастта“, „през годините“!), чисти и благородни (самата младост е най-голямото благородство!), жизнени и енергични колкото се може по-дълго; това е единственото, което си заслужава да вземем от миналото на живота си, а значи: да не му позволим да стане минало, да го задържим при себе си, в себе си, дълбоко в душите си. Младостта, както и всичко ценно на този свят, не бива да бъде предвръщана в „инцидент“, в нещо без смисъл, случайно и без последствия появило се и отишло си, напротив, мъдростта изисква да съхраним искрите вечност — а към тях безспорно принадлежи и младостта — за цял живот и завинаги, докато сме живи и дори…„след това“. Всичко, родено в

безценното време на младостта

остава за цял живот, затова завинаги трябва да остане неговата душа и сърцевина — животворящият дух на младостта, без който животът губи автентичността си и се превръща в несъзнаван абсурд. Истинският „преследвач“ на времето затова е млад човек — дори и само по дух и сърце — ако не преследваме времето докато сме млади, ако не вземем от него всичко, което то може да ни даде, ако пропилеем даровете на младостта, то това значи, че сме загубили много, а сме взели от живота съвсем малко, почти нищо. Ако не „уловим“ времето докато сме млади (т.е. когато му е времето да направим това), то и след това ще живеем в раздор с него, то ще ни „бяга“ докрай, а ние ще си останем неудовлетворени от живота си — понеже няма да го разберем и да му се насладим. Следователно: младежта се наслаждава от живота и затова го разбира най-добре; младите винаги имат право — защото бъдещето им принадлежи изцяло; младежта е носител на новото и затова животът е благосклонен към нея; младите търсят и затова те ще намерят; на тях много е дадено, но и от тях много се иска; само младежкият дух „зачева“, „носи“ и „ражда“ значимото за живота, определян от свободата (старостта нищо не може да роди, тя е напълно безплодна — ако е изцяло чужда на младостта, ако е враждебна към нея); „Младото поколение нека възпява любовта“ (Проперций); времето на младостта е време на любовта, а любовта е сърцевина на живота; „Не дава плодове през есента дървото, което не е цъфтяло през пролетта“ (латинска сентенция); и т.н.

От казаното следва, че:

• Съжалявайки за младостта, всъщност жалим за живота и за свободата си; свободният винаги е млад по дух;

• Не е важно как изглеждаш, а какво наистина си;

• „Подранилата“ старост е жалка колкото и „закъснялата“ младост: „младеещият се“ старец е противен колкото и преждевременно състарилия се „младеж“; всяко нещо с времето си;

• Духът на младостта с напредването на възрастта се трансформира и завладява нови пространства; важното е да го има;

• Каквото постигаме с вдъхновение по-късно, го дължим на младежкия дух у себе си, старостта, казахме, е безплодна;

• Най-голямата отговорност пред собствения живот е тъкмо в годините на младостта: младите носят тежкия товар на бъдещето пред себе си, което, макар че изглежда „необятно“, е крайно и ограничено — и затова те трябва да създадат у себе си оная нагласа спрямо него, която да им гарантира бъдещето, което желаят;

• Младостта пристрастява към свободата — силно и завинаги — само ония, които искат да живеят пълноценно; свободният живот се познава по своята интензивност, по неизразимата си спонтанност и по необичайната страст на увлечените в неговата стихия; „разсъдливо“ младежът не бива да живее, това е „отровата“ на неговата младост; и т.н.

Но тази апология на младостта („апология“ значи „възхвала“!) не значи, че тук забравяме за трагедията на съществуването, свързана така или иначе с „остаряването“, за което като че ли съвсем не сме виновни — а в някакъв смисъл сме негова жертва. Независимо от всичко

животът е изпълнен с трагичен привкус

свързан с неумолимото време. Казват: „Младостта минава като вятър“ (затова понякога и дори по-често я наричат „вятърничава“!), „годините напредват“, „тялото губи гъвкавостта си, присъща на младостта“, жизнеността отслабва, „здравето се заменя от «болежки» и болести“ и т.н. Вярно е, че можем да съхраним младото у себе си (като дух, като самосъзнание, като чувство и жизненост на душата) и да го пренесем в годините след това, но

безвъзвратността е безжалостна

тялото „вече е старо“, няма я енергията, силата на младостта пресеква, дошло е примирението, че жизнеността ни непрестанно вехне и линее. Младостта — свързана с апогея на жизнеността и на живота — и старостта, предвестница на разпадането и на залеза, вестителка на смъртта, са се вкопчили в страшна борба за надмощие, арена на която е така нареченото „зряло“ съществуване на човека (над 40–45 годишната възраст). Двете начала — на живота и на смъртта — не знаят примирие в онтологичната си враждебност, но победата на едното от тях съвсем не е сигурна или гарантирана: не е задължително животът да отстъпи пред смъртта,

триумфът на смъртта може и да не се състои

тук вече всичко зависи от всеки един от нас поотделно. Съпротивлявайки се срещу слабото и опитващото се да умре у нас самите, ние даваме по този начин превес на живота над смъртта; оставяйки смъртното у нас необезпокоявано, ние подготвяме победата — рано или късно, по-скоро рано — на смъртта над живота. (Защо ли са нарекли човека „смъртен“, „смъртно същество“? Нали целта не е да умрем, а да живеем, да пренесем и съхраним живота? Може ли човекът да бъде единствено и само жив, живеещ, т.е. същество, непрекъснато възкресяващо и обновяващо живота, същество, което не позволява „животът да бъде изтръгнат от ръцете му“? „Държащ на живота“ не е ли по-справедливата „дефиниция“ на човека от тази, която ни е завещала древността: „Човекът е смъртно същество“ — как така и защо? Не бива да се примиряваме със смъртта, мисълта, че „има смърт“, е погрешна, истината е, че не смъртта, а животът е вечен, а смъртта е само средството, с което си служи животът, тя му помага да реализира своя триумф, вечното си възпроизвеждане…) В края на краищата и физическото умиране не е потвърждение, че смъртта е възтържествувала завинаги: а ако тя не е край, а ново начало, начало на вечния живот? А ако пък смъртта е само „видимост“, не действителност? (Впрочем, как така смъртта да е „действителна“ след като „действащият“ вече го „няма“, след като действието така или иначе е невъзможно поради… липсата на онова, което да го осъществи?! Не е ли това доказателство, че смърт няма и не може да има?!) „Пълната смърт“ е желана от ония, които не са живели истински нито миг; обичащите живота няма да се разделят с него, тях и смъртта не може да ги откъсне от вечно възобновяващата се жизненост, на която те са само „красноречиво“ потвърждение и проявление. Не бива да гледаме на нещата само формално и разсъдъчно: „умира, значи изцяло е умрял“, „между живот и смърт няма нищо общо“ и пр. Пълноценното разбиране извън едностранчивия разсъдък казва: „възможно е само външно да си жив, да «изглеждаш» жив, а всъщност отдавна да си умрял, да си чужд на живота — като дух на жизнеността, като младост, като всеотдайна съпротива срещу смъртта и пр.“ или пък „здравата връзка с живота, добита в земното съществуване, не може да бъде разкъсана от смъртта, която присъства всеки миг в живота ни, но въпреки това е принудена да отстъпва пред нашия жизнен порив“, от което пък следва, че „чиста и пълна смърт не съществува както сега, така тя не съществува и завинаги“. Затова ако живецът на виталността, на

непобедимата жизненост

и на живота е не само „още жив“, но и непрекъснато черпи сила, нова мощ от разгръщането на реалния живот, то това означава, че смъртта вече е отстъпила, скрила е лицето си зад жалката гримаса на съжалението и безсилието. Смъртта винаги ни чака и дебне — не само „накрая“, но и във всеки миг преди това — но ако сме се приучили да я побеждаваме приживе, то и тя няма да посмее да ни излезе някога и „кардинално“ да се справи с нас, да победи любовта към живота, която ни прави неразделни с него. Казано другояче, това означава, че не бива да се самоунищожаваме в годините на живота си (физически: чрез пушене, „никотинизиране“ или пък чрез „алкохолизиране“; психически: чрез пренебрегване и потискане на спонтанния душевен живот и пр.), напротив, трябва да насърчаваме и да осигуряваме простор за свободно развитие както на тялото, така и на душата си. Защото така наречените „малки пороци“ съвсем не са малки: зад тях стои несъзнавания,

ирационалният нагон към смъртта

на който осигуряваме необезпокоявано разгръщане, безпределност на стихията, стояща в неговите недра, смъртта. Масовото разпространяване на убийствени навици (наркомания, алкохолизъм, други префинени навици за съсипване на здравето) всъщност е симптом на

отслабване и израждане на жизнеността

през последните два века, на онова страшно дегенериране на човека и човечността, за което пръв заговори Фридрих Ницше - а след него никой друг така силно и патетично, а също и с такава болка. Безвъзвратността на всичко ставащо в този свят показва, че ако нещо вече е станало, то е станало фатално, а ако убиваме тъкмо жизнеността си, то значи сме превърнали живота си в слабост, безжизненост или безизразност, затова и животът ни е станал мним, фалшив, слаб, изкуствен, неистински, само подобие на живот, но в никакъв случай не автентичен и човешки живот. Вината за това е изцяло лична: никой не е заставян да убива себе си, да подражава на ония, които отдавна са тръгнали по пътя, водещ пряко към разрушението на живота, към смъртта. Обратното на това, верността към живота ни заставя да помним, че той е скъпоценен, че животът съвсем не ни е даден случайно (все едно… на някаква маймуна й скимнало да се „очовечава“ и пр. и затова „сега нас ни има“; вярва ли някой още в тези дивотии?!), напротив, ние сме длъжни да го пренесем без загуба и да го предадем на Вечния Източник на всеки живот. Тъй като

безвъзвратността съвсем не оневинява

(но тя не е и обреченост!), то тя е предпоставка за избор, кардиналния избор между живота и смъртта, чиято фаталност е абсолютна — и затова стои в основата на всяка стъпка, която предприемаме. За всичко случващо ни се трябва да виним само себе си, в това число и че:

• прекалено рано (съвсем „подранили“) сме започнали да остаряваме;

• живеейки, си позволяваме да правим само това да убиваме живота, жизнеността у себе си;

• нито веднъж (или много рядко) сме били истински млади, вдъхновено жизнени, безкрайно влюбени в живота, самоотвержени в страстта си да живеем пълноценно;

• вместо да „проектираме“ вечен живот в своето „да бъде“, сме се обрекли на продължителна старост (тези, които дълго живеят на старини, съвсем не са живели на младини), макар че предразположеността към живота, към вечно младия живот, е ценното, а не очакването на смъртта в годините на старостта;

• ни се случват неща, в които ние „наслагваме“ не жизнеността си, не любовта си към живота, а само моментното „отвращение“, случайното разочарование от него;

• се „гласим“ да живеем някога (утре, в други ден и пр.), че отлагаме ползването от жизнеността и от младостта си, и затова всекидневно пропускаме шансове, невъзвратими мигове, дадени ни за наслаждение от живота, от младостта си;

• се заблуждаваме, че „утре е по-добре от днес“, забравяйки, че тъкмо днес е „вчерашното утре“, което трябва да посрещаме с готовност и откритост, да се ползваме от неговите шансове;

• ни е страх от новото и неизвестното, въпреки че трябва да се стремим тъкмо към него, старото и известното, макар и „привично“ и „добре познато“, е опротивяло на открития за живота човек, от него нищо повече не можем да очакваме, изненадите и възможностите за богатство са тъкмо в новото, необичайното, неизвестното; и пр., и пр.

Следователно безвъзвратността съвсем не оневинява, напротив, тя само засилва вината ни за всичко, което правим и което сме. Та нали ако някой миг можеше да се върне и „поправи“, то и вината за пропуснатото би била по-малка — защото и тя става „поправима“?! „Безгрешни хора няма“ — това повтарят всички с някакво особено задоволство — но точно затова всички сме виновни за всичко, което ни се случва: на всеки един от нас поотделно и в неговия си живот. „Втори път“ на човека не е даден, при него всичко става само веднъж и неповторимо — за жалост или за щастие така е. Който се успокоява с това, че „и утре е ден“, трябва да знае, че днес е денят, в който „нестаналото“ никога вече няма да стане — такова, каквото можеше да стане само днес (утре то вече ще е друго, а и ние самите утре вече сме други, т.е. неуспели в изминалия вчера и съвсем безсмислено, без особена полза, ден).

Безвъзвратността предполага, че ние във всеки миг „изпращаме“, разделяме се и се сбогуваме завинаги с някакво време — и затова не можем да не се чувстваме виновни и отговорни за пропуснати възможности, или просто за станалото, особено ако то е станало против желанията ни, а също и без нашето активно участие. Но това е само едната страна, по-важното е, че в същия миг посрещаме и дори „поздравяваме“ едно ново време, едно друго и ново време, което ни дава нови шансове, което отново ни предоставя „късче живот“, от който не можем да се откажем. За да не се чувстваме виновни (след като за „изпратеното“ време вече сме се почувствали) и пред новото, идващото време, сме длъжни да сме готови за него и да му се отдадем без остатък: то ни носи толкова много възможности, съжаленията „постфактум“ тук са неуместни, отминалото не може да се върне, но бъдещето е хоризонтът, според който трябва да подреждаме настоящето си. Изисква се една

прагматична нагласа спрямо идващото ново време

която се свежда до търсене на успех, до разгръщане на перспективата, в която живеем, до ефективното ползване от времето и мига с оглед на започнатото дело на живота ни. Тази нагласа е същевременно и жизнеутвърждаваща, т.е. тя

„обича живота повече от смисъла му“

(Достоевски) тъкмо защото животът е корен на всеки смисъл, на всяко разбиране, на всяка жизнена идея на живота. (Защо ни е смисъл без живот? Но има ли живот без смисъл?!) Тази втора линия на „потвърждаването на самия живот“, която е същност на автентичното живеене, намалява напрегнатостта, напрежението и стреса от чисто прагматичното преследване на успеха — без което не можем да потвърдим и себе си. Напрегнатостта, чувството за все по-засилващо се напрежение и тревожност, е неизбежен резултат от преследването на времето, от засилването на темпа на живот. Тук ситуацията е такава, каквато я представя М. Абрамсон:

„Когато темпът на живота става напрегнат, хората започват да забелязват как бързо и неумолимо бяга времето и се стремят пределно пълно да го използват“

Това е така, но само като принцип, като нещо, което трябва да бъде правено, но… общо взето рядко се прави. Има упорити преследвачи на времето, които — усетили ускоряването на времевото течение, засилването на бягащото време — се „настървяват“ и стават все по-непоколебими в преследването му. Но това не е „най-разпространения случай“, мнозинството от хората са склонни да се откажат от всякакво преследване — щом разберат, че темпът е станал прекалено бърз, „изморяващ“, динамичен, изискващ засилваща се активност от тяхна страна. Това мнозинство предпочита да бъде „гонено“ от времето в своето всекидневие, а не да бъде преследвач, „гонещият“; въобразяват си, че „не бива да се изморяваш“, че „по-малко трябва да се изразходваш“, че не бива… „да се умориш“, един вид страх ги е да не ги прихване някакъв странен „мор“. Преследвачът на времето обаче не усеща умора тъкмо защото бъдещето е негово, защото във времето той постига тъкмо себе си и остава при себе си — за което се опита да ни каже нещо тази книга, която вече се приближава към своя край. Не трябва да се „щадим“ и да се боим от умора: щом главната ни грижа е да сме при живота и да го постигаме, той самият ще ни даде сили „да се възстановим“ и с удвоена енергия да поемем нагоре. При живота, в единство с „живия живот“ мор, смърт, умиране и пр. не съществуват, те са извън него…

Като че ли всички обичат живота. Така поне чуваме отвсякъде, никой не си позволява да каже, че мрази живота. А дали го разбираме? Задоволяваме се с някакво съзнание за живота, което обаче не навлиза в неговите дълбини. Но „съзнанието за живота“ не е по-високо от живота, „знанието на законите на щастието“ не е по-високо от щастието… (Достоевски). Защото животът — извор на всяка мъдрост — се постига с любов, не със знание…