Ангел Грънчаров
Преследване на времето (15) (Изкуството на свободата)

13. Новият ден

13.1. Денят на будния човек. 13.2. Структуриране на деня и повседневността. 13.3. Дните, в които нищо ново не се случва. 13.4. Моят зазоряващ се ден. 13.5. „Считай всеки ден за последен“. 13.6. Поводът да препотвърдя себе си. 13.7. Хоризонтът на бъдещето. 13.8. Един единствен миг може всичко да преобрази. 13.9. „Времето не минава, минаваме ние“. 13.10. Откритост спрямо бъдещето. 13.11. „Един час може да върне това, което са отнели много години“. 13.12. Противоположност на действието е страданието. 13.13. За да не страдаме трябва да действаме. 13.14. Не трябва да се „щадим“ в своя ден. 13.15. Всеотдайната съпротива срещу слабостта и болестта. 13.16. Бездействието не е невинен инцидент. 13.17. Безценното време на деня. 13.18. „Всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“. 13.19. „Като в ден, да се държим благоприлично“.

Човек „разполага“ съществуването, действията и делата си, в дни, т.е. във времеви „отрязъци“, които са относително обособени и завършени. Всичко, което става (или се случва) в живота ни, става или се случва в периодите на будно съществуване, в този или някой друг ден. Ако ни липсва разбиране за конкретното — денят — то с това всички наши представи и разбирания за общото — съществуването, действията, делата, животът — „увисват във въздуха“, оказват се изтръгнати от почвата, от която така или иначе са израсли. Поредицата от всички дни, в която се разгръща животът ни, наричаме всекидневие, което потвърждава значимостта на деня като „конституивна единица“ на всекидневността, а оттук и на битието на човешкото същество, преизпълнено с живот и стремящо се към неговата истина в… много дни, които съставят нашия земен път. Казано е, че „Ден деня сменява“ (Dies truditur die) — думи на Хораций — и това не бива да бъде забравяно. С оглед на това целостта от дни, обособена от периодите на будност, може да бъде уподобена на „голям ден“ на живота, който също си има своя изгрев, своето „пладне“, своите вечер и залез, съответстващи на определени възрастови периоди с конкретен жизнен смисъл. Денят, накрая, е светлата част на съществуването, в която светът е налице заедно с будния човек, поставен в него и „разчистващ сметките си“ с него. Това не означава, че нощта е лишена от екзистенциални измерения, но те са твърде различни от

деня на будния човек

с които ни предстои да се занимаем, да си дадем отчет — за да проясним разбирането си за техния значим смисъл.

Длъжни сме, давайки си отчет за всичко, което „принадлежи“ на човека — воля за живот, душа, свобода, време и т.н. — да погледнем на деня в неговата екзистенциална цялост, а значи и да проникнем в структурата му, да прозрем най-вече начина на

структуриране на деня и повседневността

Ще започна с това: денят не е просто „фрагмент“ на живота, а е „малък живот“, започващ с раждане („пробуждането“ сутрин), продължаващ с нарастване на темпа на живот с неговата кулминация (действия и дела, за които поемаме цялата отговорност) и, накрая, завършващ с край, с умората, която, подобно на смъртта, затваря очите и ни пренася в едно друго съществуване — това на съня и безсъзнателността, на нощта с нейната тъмнина (подобна на онази… в утробата преди раждането!). Денят е живот, в който присъства всичко онова, което е същност на живота изобщо, на „големия живот“, сътворяван в много дни. От това, следователно, как живеем и съществуваме в „малкия живот“ на деня, от това как протича нашият ден, зависи и се определя как живеем и съществуваме в целия си земен живот, каква е или ще бъде целостта на битието ни от същинското раждане до истинската смърт. На тези, които не разбират значимостта на новия, на раждащия се ден, е уместно да се припомни проницателната мисъл на Марциал:

„Утре ли ще живееш? Дори днес да живееш вече е късно. Онзи е мъдър, който е живял вчера!“

А от друга страна А. Айнщайн добавя:

„Аз даже не успявам да помисля за бъдещето, то идва прекалено бързо!“

което именно показва, че „улавянето“ на вече придошлия ден е изкуство, на което малцина са способни: те живеят, докато останалите се „приготвят“ да живеят „някой ден“ , който по този начин едва ли ще настъпи някога. Действително, денят е непрекъснато подноваваща се възможност да избираме съществуването си, да внасяме корекции в него, да тръгваме по нов път, да започваме да живеем наново, в този смисъл денят е поле на свободата или нейна даденост, от която сме длъжни да се възползваме — за да овладеем живота и така да намерим себе си. Тази прекъснатост, дискретност и дори „парциалност“ на човешкото съществуване — благодарение на което го имаме чрез вечното възвръщане и кръговрата на „дела и дни“, на възможности да подновяваме живота си, да откриваме изненадващото и необичайното в него — е основание на чудото на човешкия живот, на съществуването на човека. Какво щеше да представлява животът ни ако живеехме в един „несвършващ ден“, нямаше ли тогава да пресекне усещането ни че сме свободни, би ли съществувало тогава очарованието от живота, към което се стремим сега?! Но дали не зависи само от нас това всеки ден наистина да е нов, да е ново начало на живота ни, да е начало на един свободно избран и съкровено желан живот? А дали, съответно, не превръщаме дните си „по нищо неотличаващи се“, т.е. не ги ли превръщаме — без да искаме това — в един несвършващ ден с цялото отегчение и абсурдност на един такъв ден, ден, в който са „нанизани“ все едни и същи дни,

дни, в които нищо ново не се случва

в които „всичко е все същото“. Откривайки — и приемайки непоколебимо — смисъла на новия, на идващия ден, човек се предпазва от такава неприятна възможност. Но разбираме ли този смисъл, от което всичко зависи?

Това, което нарекох „структуриране на деня“ (и на повседневността) е „нещото“, от което зависи какъв е нашият ден — дали е начало или пък е… „тъпо очакване на края“, дали е нова възможност да избереш и потвърдиш живота си или пък е проява на скучна, еднообразна търпеливост и примиреност (която пасивно и съзерцателно, т.е. бездейно изчаква „изнизването на големия ден на живота“, неговия заник и залез, пропускайки обаче всички възможности за промяна, за различие), а значи дали е проява на живот — живота обича различието, новостта — или пък е израз на някаква обреченост на смъртта, симптом на отказа от живот (свеждащ се до пренебрегването на различността и отдаване на еднаквостта: „смъртта всички изравнява“). Затова казах, че какъв е нашият ден, такива сме и самите ние, отношението към своя ден показва действителното ни отношение към самите себе си, към своя живот,

моят зазоряващ се ден

— стига само да го разбирам така — е всекидневно потвърждение на свободата и живота ми, той е ново предизвикателство на съществуването ми, на което съм длъжен да отговоря достойно. Разбираме ли обаче какво е денят за нас, живите и обичащи живота човешки същества?

Едва ли, рутината на всекидневието всеки ден се опитва да убие автентичното ни отношение към своя ден, към деня като начало и като свобода, а също и като живот, от който не можем да се отказваме — или пък да го погубваме. Това, че животът ни е цялост от следващи един след друг дни (във всеки един от които можем отново да започваме живота си, било отначало, било отнякъде, където преди време сме спрели) е неоценимо предимство, което не бива да губим или зябравяме. Автентичното отношение към новия ден е изразено най-добре отново от Хораций:

„Считай всеки ден за последен“

и дори за единствен, все едно че само в този ден трябва да получим от живота всичко, което той може да ни даде. Тези, които пренебрегват това, мислейки си, че „има още много дни“, поне утрешния ден може да замести този, трябва да знаят написаното в Притчите Соломонови:

„Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще роди тоя ден!“

Всеки наш ден е нов — какво обаче ще се получи от него ако ние самите сме си все същите? Ясно е какво: неговата новост ще бъде „затрита“, а нашата инертност ще преживее още едно тържество. Много често точно това става, можем ли обаче поне от време на време да го избягваме?

Идващият и дошлият вече ден е открито спрямо събуждащия се човек бъдеще, което трябва да бъде посрещнато и реализирано: за да се сбъдне, за да не бъде пропуснато и загубено. Нека да се вгледаме в непосредствеността на всекидневното преживяване на бъдещето, в съотнесеността с което създаваме себе си.

Всяка сутрин се събуждам и от този миг съзнанието ми „забягва“ напред в непосредствено предстоящото, откриващо ми безброй възможности да подредя днешния си живот. Какъв искам да бъде денят, какъв мога да бъда аз самият в него? — този е въпросът, който „увисва“ или се „стоваря“ върху ми още с отварянето на очите. От този въпрос съвсем не мога да се скрия, той ме преследва през целия ден — въпреки че аз трябва да съм преследващият го. Ясно е, че в мен трябва да се появи проект за потребното и желано бъдеще, който да е достатъчно убедителен и силен за да ме „отлепи“ от постелята („утроба“ на съня и небудността!) и да ме накара да се впусна без колебания в ритъма на моето всекидневие: автентичното всекидневие, което не искам да загубя — защото без него нямаше да съм аз самият. При това аз трябва да съхраня свободата си, т.е. усещането си, че ставащото става по мое желание и по мой избор, а не ми се натрапва независимо от мен, използвайки ме за неизвестни на мен самия цели. Дори и да реша да се откажа кардинално от всичко, което до вчера съм правил, т.е. да избера възможността да пролежа в леглото си целия ден, то това вече е предопределило бъдещето, от което вечерта вероятно ще изпитвам погнуса, гадното усещане че „такъв не мога да се понасям“, съзнанието, че подло съм избягал, опитал съм се да се скрия от предизвикателствата на изгряващия ден. Този ден сега, тази сутрин, ме приветства и ми се предоставя изцяло — подобно на влюбената, на изпълнена със страст жена: какво означава да се откажа от него? Някои неща аз правя спонтанно, например прозявам се, протягам крака и ръце, обръщам се „за малко“ на другата страна, но главното — ставането, обръщането на гръб на леглото като моя възможност за целия ден — изисква претегляне на аргументи „за и против“ на основата на пренасянето в различните форми на бъдеще, които ми се откриват сега, при зазоряването на този ден. Да отбележа: всичко, което става в моя ден, има за свой корен ставането от леглото ми сутрин, ако не стана аз, нищо „няма да стане“ в моя ден, нищо няма да се случи ако не се е „случило“ ставането ми. Това съответствие на думите съвсем не е случайност, напротив. Ако стана просто затова, че „всички така правят“ или че „нормално е да се стане“, а също „защото съм притиснат от обстоятелствата“ да стана дори и да не ми се иска това, то подобни мотиви превръщат моето ставане в нещо различно от човешкия избор да стана — и така сам да определя бъдещето си. Такова предизвикано, предопределено и „предизвестено“ ставане не е автентично, то не е нещо, което аз съм проблематизирал и на тази основа съм избрал, а това ме превръща в „средството“ да се осъществи едно битие, в което аз така или иначе не участвам (и значи то не е съ-битие в моя живот, а е обсебване на моята идентичност и свобода от безликото и безразлично, без-различно и без-лично, от не понасящото различие и различеност, съществуване на вещите и… другите хора!). Накратко казано, това е опит за превръщането на мен самия във вещ, с която нещо друго разполага и си служи както му се прииска, един вид с мен е… станало нещо, но аз самият съм станал… нищо. Ако държа да съм човек, то аз това няма да допусна и затова всяко мое сутрешно ставане е

повод да препотвърдя себе си

своята самобитност, автентичност, свобода. Казано е, че „както ти тръгне денят, така той и ще премине“ („Денят се познава от утринта“!) и затова аз не мога да съм безразличен към това как и защо ставам. За да не съм без-различен към сутрешното си ставане и към своя ден, то аз винаги трябва да ставам по непосредствени, живи, спонтанно родили се подбуди , т.е. всяка сутрин трябва да ставам раз-лично; едва тогава безразличието към деня и всекидневието ще бъде победено. Ставайки „по навик“ всяка сутрин, аз си оставам изцяло без-различен към моя ден, в такъв ден нищо особено няма да се случи: оставя ли се нещо „да си послужи с мен“ още при ставането ми — пък дори и това да е моя „безобиден навик“ — то аз вече съм се обрекъл на това всичко, което ще става или ще бъде по-нататък в деня, да става по същия модел, а значи „не по моя воля“ , просто защото „всички така правят“, по някаква друга съществуваща извън мен „причина“ и пр. Аз не бива да допускам моите постъпки да се определят от неумолимото действие на причини и „механизми“, тласкащи ме към едно или друго и лишаващи ме от власт спрямо самия себе си. Ако допусна нещо без-лично да ме владее и да си служи с мен, то това означава, че и аз самият вече съм станал без-личен, моята личност обаче „не е станала“ и (ако продължавам да живея по този начин) може никога да не стане: безличното ражда безлично по същия начин както само живото създава живо. Това е така, защото причината се опитва да насочва бъдещето ми без мое участие, ако започна да живея „по причини“, моят живот неизбежно става безжалостно детерминиран или манипулиран отнякъде, а това е несъвместимо с естеството ми да съм човек, който държи на свободата си. Една причина, налагаща ми се чрез моето съзнание, съществува в миналото, тя е отблясък на някакво и нечие минало, затова да се живее „по причини“ означава да се „възкресява“ миналото, което по този начин вече „изяжда“ бъдещето ми. Ако успея да намаля до минимум ефектите на миналото върху моето бъдеще, то с това аз самият започвам да овладявам живота си, да „разполагам“ със себе си, аз така постигам възможността да променям във всеки миг нещо според себе си, откривам си пътя, по който ме очаква необичайното, изненадващото, новото, вдъхновеното, неочакваното, непредвидимото. С други думи казано всяка сутрин аз си откривам

хоризонта на бъдещето

скъсвам решително с миналото, мъртвото, „вещното“, безличното, започвам да налагам себе си в своето всекидневие, превръщам повседневността си в изцяло моя, близка на мен самия, бъдещето ми започва да зависи единствено от мен (чието бъде-ще е то), скъсвам напълно с инертността, пасивността, безличността и с безразличието към собствения живот. Нали една всекидневност, в която дните, всички дни не си приличат, т.е. се раз-личават един от друг, не може да се нарича вече всекидневост, повседневност, сива ежедневност? Денят става ден в истинския смисъл едва когато се измъкне от обезличаващата примка на всекидневността, в която всички дни си приличат „като две капки вода“. Заради ставащото с мен, което става само ако аз съм го „довел“ при себе си от бъдещето — чрез проекта и проецирането на своите възможности напред, чрез „забягването“ напред в бъдещето, в което аз един вид „пренасям себе си към себе си“ — аз трябва кардинално да скъсам с „вече станалото“ и да се освободя от обвързаността си с него. Станалото или миналото тежи на човека като воденичен камък на шията, с него не може да се върви напред, то не трябва да се мъкне с него в бъдещето му, в неговото „да бъде“. Едва през оптиката на такова разбиране може да се оцени по достойнство мисълта на Виланд, написал:

един единствен миг може всичко да преобрази

което е нашият шанс да живеем в едно бъдеще, което надраства миналото ни, а също превъзхожда настоящето. Но ако налагаме упорито и тъпо миналото върху бъдещето си, ние сами си закриваме възможността за такова преобразяване, тогава наистина „нищо ново не може да се очаква“ в един загубен за бъдещето и новото живот. Ако залагам на „бил съм“ и разчитам на него във вървежа си към неизвестното, то аз съм осъден на вечно повторение на все същото, на „вече-било-то“, при което наистина нищо ново не може да се случи. Следователно ако искам да бъда до степента да съм уверен че ще бъда (бъде-ще), аз трябва да се задоволя единствено с преследване на времето като бъдеще; този е единствения ми шанс за автентично съществуване съобразно себе си и според моята воля да бъда аз самият. Това е така, защото вчера не е днес, защото онзи аз, който тогава е бил, не е същият аз, който е сега, нито пък е онзи аз, който ще бъде — и може да бъде. Динамиката на живота в измеренията на неговата времевост изисква да не забравяме, че

времето не минава, минаваме ние

(Паскал), а това значи, че не трябва да се отказваме от шанса си да бъдем раз-лични, който може да ни гарантира едно ново и желано бъдеще. От друга страна ако искам да запазя своето съм такова, каквото е било и в моето ще-бъ-де („бъде-ще“), т.е. ако „пренасям“ себе си в неизменен вид във всяко пред-стоящо време, то това означава, че „нищо вече не се случва“, че време в действителност няма, че такова време е оковано в бронята на мъртвата неизменност, че времето е спряло, а също че и аз самият не живея или че съм станал вещ (която тъкмо защото е „одушевена“, на нищо вече не се надява!). Затова всяка сутрин, овладян от дълбокото безпокойство да не ми се случи това, да не ме сполети такава незавидна съдба (а също и от загриженост да съхраня себе си в потока на времето и в „суетата на деня“, да запазя екзистенциалното условие, което ми дава възможността да съм себе си само ако съм решен да скъсвам непрекъснато с онова, което е умряло в мен, да съхранявам единствено живото и способното на живот), та, значи, именно поради тези дълбоки безсъзнателни предчувствия, овладяващи ме всяка сутрин, аз без замисляне ставам и се отправям по пътищата на живота и на свободата си. С този акт, успешно разрешаващ ситуацията, с която започва всеки мой ден, аз съм избрал и потвърдил живота и съм се отказал решително от превръщането ми в… част от интериора на тази моя стая и част от… „екипировката“ на това мое легло („утроба“ само за нощта!). Ставането от леглото всяка сутрин затова е дълбок символически акт или жест, преизпълнен с екзистенциален смисъл, той потвърждава привързаността ми към живота и я демонстрира категорично. Вярно е, че един ден в бъдещето си „аз няма завинаги да стана от леглото си“, но ставайки днес, утре и в други ден, аз се съпротивлявам и преодолявам всекидневно тази злокобна възможност на смъртния човек — какъвто всъщност съм.

Началото на деня — за което казаното е съвсем бледо описание — е първата стъпка на будния човек, чията будност се свежда до ясна разположеност и

откритост спрямо бъдещето

спрямо неговото бъде и да бъде („буде“, „буден“, коренът е все един и същ: съм; съм е корен и на битие), което конституира деня, новия ден и съществуването на този човек в този ден, а не изобщо. Впрочем, съществуването „изобщо“ или „като такова“ за човека не съществува, „него“ просто го няма; съществуваме винаги сега и днес, „така“ или „иначе“, винаги в конкретни, в този миг разгръщащи се актове, зад всеки от които стои този аз, избрал своето да бъде, своето бъдеще и съдба. Денят затова е непрекъснатост на конкретни актове на съществуване и на последователни избори, лежащи в основата на желаните или нежелани ситуации, в които се впускаме или сме „въвлечени“ — ако за миг сме забравили за своята отговорност пред себе си. Когато дните ни са „неразличими“, ние като че ли не съществуваме будно, а сякаш сме потопени в отегчителен сън с блудкави, еднообразни сънища, от които изпитваме погнуса. Дори и тези еднакви дни да са „щастливи“ и „безметежно радостни“, то скуката (явяваща се по думите на Шопенхауер „бич, с който незаетата воля за живот жестоко ни наказва“) не позволява така да пропиляваме времето и дните си. Не бива да губим новото на новия ден, не можем да си позволяваме старото на отминалите дни да ни владее без остатък, всеки миг е „малък нов ден“ и ако не го приемем като такъв, то и денят ни ще си премине без особен смисъл или напразно. Затова Публилий Сир справедливо сочи:

„Един час може да върне това, което са отнели много години“

имаме ли тогава право да се отказваме от това да придобием отново отнетото? Един напразно изминал ден разкъсва континюитета на битието ни и по същество е „дупка“, „вакуум“ в него; ако е така, то ще можем ли в другия ден да „прескочим“ до отсрещния бряг? Понякога не — и затова много хора не правят друго освен упорито да дълбаят в дупката на едно съществуване, превърнало се в досадна поредица от безизразни, напълно еднообразни дни…

Още древните са забелязали,че

противоположност на действието е страданието

и според тях е справедливо да се смята, че „Което не действа — страда“. Това е принцип, който винаги трябва да имаме предвид при „композирането“ на своя ден. Пасивно-съзерцателното поведение на един човек в неговия ден е предпоставка той да страда, да търпи, а не да оказва въздействия и действия. На тази основа се появява неудовлетвореността, че нещо много значимо ни се изплъзва — ние не сме родени за да страдаме. Обратното, а именно активното и действеното поведение през деня по някакъв начин определя удовлетвореността, усещането за пълнота на съществуването, което денят може да ни даде; не всеки ден обаче, а само оня, в който не сме се оставили на капризите на случая, а сме действали, търсили, налагали сме своето лице върху деня, присвоявали сме своя ден и дори сме го облагородявали.

За да не страдаме трябва да действаме

— защо е така?

Това, че принципът на действието лежи в основата на съществуването, че той е „душа“ на неуморната воля за живот, е първото, което трябва да имаме предвид. За да сме адекватни на същината на света сме длъжни да действаме: „самият живот повелява това“. Бездействието ни откъсва от естеството на съществуващото и ни прави „абсурдни“, неизбежно поражда абсурд, безсмислие, то е в основата на преживяването, от което пък се ражда страданието като душевен израз на безсилие и безмислие. Това е така защото абсурдът предизвиква усещане за празнота и „пустота“, за липса на така потребната ни пълнота, явяваща се цел на себереализирането на човека (като „носител“ на живот, като „съд“, преизпълнен с живот). Оказва се, че не толкова ние, колкото животът у нас се стреми към пълнота на самия себе си, а тази негова обективация и „материализация“ се осъществява в и чрез действието, на което — ако искаме да сме близо до себе си — трябва да сме безусловно верни. И душата, и тялото на човека не са друго, а форми на живот, оттук иде тяхната привързаност към динамичното себепостигане и осъществяване, към сама по себе си дадената им (благодарение на жизнеността) спонтанност на „интензивните изяви“, накрая, към действието, явяващо се корен на тяхната действителност. Ако не беше действието, то тогава как щяхме да постигнем своята действителност (реалност), своята наличност, а оттук и своето лице?

Оттук следва, че автентичният ден на човека е денят, изпълнен с действия — не със страдания, денят, богат на смисъл, не на безсмислие, на активност, не на самоизмъчваща се пасивност и съзерцателност. Но и това не бива да се разбира плоско: действието само по себе си не гарантира смисъла, а това прави само всецяло ангажираното, „поглъщащото“ нашата субективност действие, действието, чрез което реализираме своята вярност към живота. Впрочем,

не трябва да се „щадим“ в своя ден

ето една проста истина, на която се налага да се подчиним: ако не искаме да страдаме. Нашето тяло по самата си природа копнее за действия и движения — защото това е неговия живот. Какво ще направим с тялото си ако го откъснем от неговата почва, ако не позволяваме на напиращата из недрата му жизненост да потвърди себе си, да се разпростре навън чрез действия, да изразходва енергията и силата си, да изпита насладата, сладостта на умората, на изтощението? Тялото ни иска да бъде „натоварвано“, то е щастливо ако усеща желания „товар“ на движенията и действията: защото само така може да демонстрира своя потенциал и ресурс, своята жизненост и мощ. Защо да го лишаваме от неговото право на щастие?

Ако направим тялото си нещастно — и себе си правим нещастни, ако тялото ни страда — и ние страдаме, ако тялото ни атрофира в бездействие, то нещо значимо и в нас самите е било осакатено, такъв човек вече не е същият. Погледнете децата с тяхната нестихваща „палавост“, с тяхната игривост, с тяхната „немирност“, с тяхната непрестанна страст към движението и действието, с тяхната възхитителна подвижност! Взрете се в тяхната блажена усмивка когато са заспали след своя безкрайно интензивен ден! Какво значи на фона на тяхното щастие нашата „тромава“ сериозност, какво губим след като непрекъснато убиваме или вече сме убили безвъзвратно изначалната, детската предразположеност и отдаденост на движението и действието?! Нима е срамно да се учим от децата си на онова, което сме забравили?! (Но толкова повече нямаме право да изискваме от децата си да се учат на нашата „сериозност“ и инертност — когато им пречим да играят или ги заставяме да „мируват“!) Защо сме се забързали така усърдно към старостта, т.е. към неподвижността и бездейността, към бавната, жалка подвижност и немощното, болнаво действие?! Колко струва нашият комфорт (кресла, коли, транспорт, всички най-префинени средства за обездвижване и бездейност), даваме ли си сметка какво е той за тялото, преизпълнено с енергия и живот? Защо правим всичко за да извращаваме тялото си, да убиваме неговите пориви, да слагаме прегради пред неговото щастие?! Разбираме ли, че „отклонената от предназначение“ енергия в един момент — подобно на лавината, подобно на вече преливащия бент — се отприщва и тогава нищо не може да спре разрушителната й стихия, а и всеки ден незабележимо подкопава здравето ни? Трябва ли да принуждаваме нашата собствена жизнена сила да работи против нас, да се обръща срещу нас?

За почивка ни е отредена нощта, явяваща се блаженство за тялото и душата на човека, който е изтощил чрез движения и действия себе си през своя ден. Но опропастявайки своя ден, не опропастяваме ли с това и своята нощ? Приспиващите тялото и душата ни удобства през деня не го ли лишават от здрав сън през нощта? Полубудното ни съществуване през деня не предизвиква ли мъчителните, полусънни и кошмарни нощи на „изнервения“, на непознаващия истинския сън човек — и така нататък? Всичко това, което правим — или не правим — има своите ефекти както върху тялото, така и върху душата, а оттук и върху целостта на човека. Действието — било телесно, било душевно, т.е. винаги „телесно-душевно“ — е благотворно върху човека, тъй като е израз на живот. Бездействието винаги е, следователно, злотворно, тъй като е израз на безжизненост, сиреч на смърт, на влечение към смъртта. Тялото ни по естеството си най-силно обича живота, здравата душа — също, тя е неразделна от него. Значи всички прояви на бездействие — телесно или душевно — са болест както за тялото, така и за душата. Най-важното, което правим, живеейки чрез действието, е

всеотдайната съпротива срещу слабостта и болестта

което, от друга страна погледнато, е проправяне на път на силата и здравето — както на тялото, така и на душата. Излиза, че щом като искаме да сме здрави, трябва да помним, че ключът за здравето е действието. Дано тези думи да не бъдат приети в техния „медицински“ смисъл единствено — не това съм имал предвид. Волята за живот, заложена в нашите дълбини от Вечния Източник на Живота — Бог - е добра, от нас се иска само да я разбираме — и да се разбираме с нея. Нека да не насърчаваме една „злотворна воля“ (Св. Августин Блажени), която ни откъсва от живота и ни противопоставя на доброто (за нас самите), на Бога, която ни тласка към абсурда, нищото, злото и, в края на краищата, смъртта.

Бездействието не е невинен инцидент

действието също, те са изцяло съдбовни „инградиенти“(„градива“) на успеха или провала на един живот, на съществуването, клонящо към живота или пък разминаващо се с него.

Ще приведа знаменателните думи на Петрарка, в които всъщност е казано всичко: поетите, да повторя, разбират най-добре живота. Този, който иска да се възползва от

безценното време на деня

трябва да ги запомни завинаги:

„За мене никога времето не е било напълно лишено от стойност, но и никога не е било толкова скъпоценно, колкото заслужава да бъде. Бих искал да мога да кажа, че не съм загубил нито ден, а в действителност съм загубил много и дано не са години. Не ме е страх да призная това, понеже — доколкото си спомням — не съм загубил нито един ден без съжалението за това: времето не изтичаше край мене, а като че ли ми беше изтръгвано насила… Сега поне разбирам, че това ми се е случвало, защото още не бях определил истинската цена на времето… Аз знаех, че дните са скъпоценни, но не знаех, че са безценни. Вие, момчета, на които животът тепърва предстои, чуйте ме: времето е безценно! Аз не знаех това, не ценях времето според стойността му, времето беше за мене на последно място. Сега разбирам, че е трябвало да бъде на първо, понеже щом веднъж изтече, никога не се връща; загубата му е безвъзвратна.“

(Цит. по Ц.Бояджиев, „Августин и Декарт“)

Петрарка, разбрал истинската стойност на времето — а непосредствената реалност на времето за човека е в неговото лично разбиране и отношение към днешния ден — е написал и тези думи:

„Ние непрестанно умираме, аз умирам докато пиша това, ти — докато го четеш, другите — докато го слушат или не го слушат… всички умираме, винаги умираме.“

Ясно е, че денят ни трябва да бъде „употребен“ за живот, но, живеейки, ние така или иначе умираме. Важното е обаче доколко живеем, доколко умираме, тази пропорция е съдбовното: работата е в това да не стане така само да умираме — когато сме обърнали гръб на живота чрез бездействието, когато сме се оставили на коварната апатия. Ако от умирането не можем — в края на краищата — да се спасим (във всеки миг нещо от нас вече е умряло, най-малкото е умрял самият миг), то нека поне да не умре безславно пред очите ни този ден — а ние да го гледаме как умира „без да си помръднем и малкия пръст“, мислейки си лъжовно, че „той може и да умира, но аз поне съм жив“. Така няма да надмогнем смъртта — опитващата се всичко да погълне смърт — напротив, „подхлъзваме“ се и неусетно „литваме“ право към нея. Животът ни е даден за живот, не за отдаването му на смъртта; за живота си трябва да воюваме или поне да сме непрекъснато бдителни: иначе рискуваме да го загубим безвъзвратно. Един загубен ден е ден не на живота, той е ден на отказалия се от него, т.е. на незабележимо умиращия, поне на изцяло „заспалия“ човек. Ако само дишаш — и от всичко друго си се отказал — то това съвсем не ти гарантира, че си жив — или, още по-малко от това, че живееш…

Удивително е, че „разковничето“ в отношението на човека към неговия ден — което тук се опитвам да поясня — ми се разкри в един миг, отваряйки Светата Библия и попадайки на тези именно думи на Св.Апостол Павел:

„Един различава ден от ден, а друг смята всички дни за еднакви. Всеки да постъпва според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа не ги различава… Защото никой от нас не живее за себе си, но живеем ли — за Господа живеем, умираме ли — за Господа умираме, следователно, живеем ли, умираме ли — Господни сме. Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви, и над живи… Всички ще застанем пред съдилището Христово. Защото писано е: «Жив съм аз, казва Господ, пред Мене ще се преклони всяко коляно, и всеки език ще се изповяда Богу»“ (До римляни, 14; 5–11).

Ето защо всяка сутрин, събуждайки се, трябва да се изпълваме с благодарност към Оня, който ни е дал този ден; без неговото благоволение нощта никога нямаше да свърши. Щом като ние самите не сме си дали този ден, то и с право ще ни съдят за това какво сме направили от него; по същия начин както ще сторят това и за живота ни. Ето защо следва да се отнасяме към дните си напълно отговорно: ще отговаряме за това какво правим с тях. Затова думите на Апостол Павел за деня свършват така: „И тъй

всеки от нас ще отговаря на Бога за себе си“,

което е ясно напомняне на истината за ония, които си мислят, че е безразлично какъв е техният ден; напротив, „съвсем различно е“. Нашият ден не ни е даден случайно, той не е „паднал“ отнякъде върху нас, стоварвайки се върху главите ни, денят не сме си го дали ние самите. Този, който ни го е дал, Той ще ни пита какво сме направили с него. Проповедта на Св. Павел за времето и деня, съдържаща тяхната идея, има и такива думи:

„И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението…“

Ще се спасят тези, които са будни, денят е време на будното, и затова изцяло отговорно съществуване, за което справедливо „ще ни държат сметка“…

Светият библейски сърцевед Апостол Павел, който се мъчи да просветли човека в тайната на времето — и така успява да погледне най-дълбоко в неговия жизнен смисъл, пише и следното:

„Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.

като в ден, да се държим благоприлично

без да се предаваме…“ (13; 13)

А на какво не бива да се предаваме, сиреч какво не бива да правим в своя ден, всеки може да прочете сам (основното е „грижите за плътта“ да не превръщаме в „похоти“!). Всеки ден е изпитание, в него ни „изпитват“ дали сме достойни за живота, дали животът е по силите ни; дните ни стават тежки когато не издържим изпитанието. Иска се известна твърдост — за да можем в деня да открием нови възможности да потвърдим себе си, своята сила, верността си към живота, решимостта си да не се предаваме. Самият ден е непрекъснато подновяваща се възможност да проверим себе си; не бива да показваме немощ. Но дали ние, модерните хора, не сме прекалено изнежени — щом сме така склонни да се оплакваме от дните си?

Можем да се „утешим“ така: да приветстваме новия ден още с отварянето на очи, да сме готови да посрещаме и да отвръщаме на предизвикателствата и съблазните на деня, на идващия ден още от зазоряването му, да не губим утринния си ентусиазъм чак до вечерта и нощта — има ли нещо по-значимо, на което може да служи нашия ден?! Защото духът на прелестното, изпълнено с ухания утро не може да омае само… „не-живите“ и „не-живеещите“, сиреч заспалите, и ония, на които се спи, които затова искат да проспят целия си ден — но едва ли всичките дни до края. Разбуждайки ни, обляното със светлина утро е свършило главното, то ни е отдало — ако наистина сме будни, т.е. неотделимо свързани с битието — на деня и на нашето да бъде, от което зависи всичко. Зависи обаче от нас самите, от всеки един поотделно, не от нещо друго…