Ангел Грънчаров
Преследване на времето (12) (Изкуството на свободата)

10. Ситуации и проблеми

10.1. Неопределеност и подвеждаща двойнственост. 10.2. Усещането за отчужденост. 10.3. „Самите ние, доколкото живеем, сме времето“. 10.4. Приобщеност към живота. 10.5. „Злокобността“ на времето. 10.6. Умението да живея. 10.7. Първата стъпка към пълоценния живот. 10.8. „Погнусата от непонятното“. 10.9. Проблематизирането е проясняване. 10.10. „Утре си е… утре, днес си е… днес“. 10.11. Включването в собствената динамика на „аз-времето“. 10.12. Всеки пропуснат миг по-късно ни отмъщава. 10.13. „Живостта на посоката, нейната съдбовност“. 10.14. Жизнената целостност на делото.

Живеейки, „занимавайки“ се със своето всекидневие, ние се „озоваваме“ или попадаме в най-различни ситуации, последователно следващи една след друга или пък „стоварващи“ ни се едновременно. Тук все още оставям настрана нашето участие в пораждането на една или друга ситуация — правещо в крайна сметка нашата, каквато и да е тя, участ — тъй като това е въпрос, нуждаещ се от по-задълбочено изследване. Но думата „ситуация“ съдържа явна

неопределеност и подвеждаща двойнственост

в която се налага да вникнем. Употребявайки я много често съвсем безразборно, не става ясно дали се има предвид моята, субективната въвлеченост в някакви събития и личната ми ситуираност в тях (разположеността ми в тяхното движение, възникване, развой и край) или пък се набляга на само по себе си възникналото „нареждане на нещата“, сред които съм се озовал само заради „простото съвпадение“ на време и място — моето и тяхното. (Във втория случай аз неизбежно гледам на тях — на „независимо от мен възникналите обстоятелства“ — като… „теле в железница“: по обичайния и разпространен израз.) От друга страна не е ясно също дали ситуацията е моя или „някаква друга“, „сама по себе си появила се“, в която съм „попаднал“, но мога и да се „извлека“, измъкна, отърва. Това разграничение е твърде важно: човекът не е безмълвна и бездейна твар или вещ, която бива „поставяна“ тук или там, „сега или някога“, а същество, което непрекъснато избира своето съществуване и свободно разполага с възможностите, които сам си дава или открива. Защото — ако се вземе предвид това последното — е възможно да се окаже, че не „някой друг“, а аз самият „ситуирам своите ситуации“ в зависимост от това къде избирам да отида и какво да направя, и особено как и кога да го направя. Не е известно също дали тези разграничения не са валидни по отношение на някакви различни „видове ситуации“, всяка от които си има своите възможности и особености, а също дали изобщо е реално да се мисли, че нещата „все пак“ и „някак“ си стават „отделно от мен“, а от мен се иска просто да се „вместя“ в тях, един вид да им се „натрапя“. Ясно е,че ние едва ли съзнаваме своя дял в появата и разгръщането на дадена ситуация, по-скоро естественото и „нормалното“ е да не го съзнаваме, което определя

усещането за отчужденост

на личността от ситуациите на нейния живот, възприемането на самата ситуация като нещо отделно от мен самият съществуващо или дадено ми отвън. В този смисъл да се „озова“ (или пък: „отзова“?!) сред някаква ситуация означава да попадна в нея ненадейно (изненадващо и мен самия!), без да съм го искал и без да съм се почувствал подготвен за нея, без да съм участвал в нейното ситуиране. В този случай ситуацията няма как да не ми се стори нещо чуждо и външно, към което трябва да се приспособя или нагодя, а аз самият се оказвам именно чужд и външен по отношение на нея. Тогава ситуацията ме въвлича и дори „поглъща“ в себе си и на мен не ми остава друго освен пасивно да се оставя да бъда въвлечен и дори „натикан“ (често без да искам или насила) в нея. Ситуацията — така поне ни се струва — идва и ни „завъртява“ в своята динамика, а след това си отива, отминава, изхвърлила ни — подобно на морската стихия — изнемощели на някой бряг. Получава се нещо парадоксално: аз не правя ситуациите, от които е „изтъкан“ моя живот, а те … „си стават някак си“ и независимо от мен самия, аз винаги със закъснение разбирам и научавам какво се е случило или е станало именно с мен самия. Но нали това бяха на мен случващи се ситуации и събития, нима аз мога да-се-оставя-да-бъда-отстранен-от-тях, да бъда и да се чувствам захвърлен в тях, непрекъснато да се оказвам тяхна жертва, обречена безсмислено да се „мята“ от една в друга ситуация (подобно на риба на сухо!) — жертва, която при това даже не е и подозирала че я чака подобно „стоварване на главата“ на крайно нежелани обстоятелства?! Абсурдно е да се оставя на един безжалостен и ненаправляван „поток от ситуации“, следващи една след друга и независещи от мен — случайно „ситуирания“ в тях; мога ли да се примиря с такава жалка участ?! (В която аз самият фактически не участвам!) Излиза, че аз непрекъснато съм изправен пред избора: или да приемам ситуациите на живота си като дадени и независещи от мен самия или пък да „композирам“ сам ситуациите на живота си, да правя тяхната ситуираност, изхождайки от себе си, а също и решително да влияя на обстоятелствата, опитвайки се да се справям с тях, да ги „извеждам“ в желаната от мен посока. Всеки човек — без дори да си дава ясна сметка за това — непрекъснато се изправя пред този избор, принуден е да го прави всекидневно и ежечасно; ако се оставим на стихийния произвол на нещата (случайно ситуиращи се както се случи или „както дойде“), ние наистина сме обречени да бъдем жертви, сами себе си сме превърнали в „хартиено корабче“, носено от прибоя. Затова ако не искаме да ни сполети последното (за което винаги имаме под ръка безброй оправдания!) сме длъжни да се противопоставим на подобна фатална обреченост, която ни приравнява с „бездушните вещи“, поражда и у нас безличността, в която те са потопени. Началото на решаващото всичко останало противопоставяне е да се почувстваме човешки същества, поели своя живот и съдба в собствените си ръце, т.е.да станем същества, които разполагат свободно със съществуването си, избират заедно с него и съдбата си, а значи и своето бъдеще. Тогава никога няма да ни се струва, че с нас самите „си стават някакви неща“, „случва ни се нещо“ (все едно че „получаваме удари по главата сякаш от някаква невидима длан“, по думите на Хегел), „сполетява ни това или онова“ и пр., а ние в същото време сме превърнали себе си в наблюдатели на разгръщането на безличност („нашата“, „моята“, „все пак собствената“); защото така се стимулира „безличността като такава“ (безличното само по себе си), в което съм се оказал потопен, намирайки се в света на бездушните вещи. На човека — на нито един от нас — не е дадено да бъде единствено зрител при разиграването на „световната историческа драма“, на която може да бъде уподобен животът (защото светът, в който живеем, все пак е една голяма сцена!); напротив, на всички ни се налага да играем в нея според силите и дарбите си, при това не само една роля; но най-малко от всичко ни е позволено да отстраняваме себе си тъкмо от драмата на собствения живот (на която освен „водещ актьор“ ми се налага да бъда и „сценарист“, и „режисьор“, дори и „декоратор“). Впрочем, каква ли ще бъде една такава пиеса ако „водещият актьор“ непрекъснато отсъства, давайки всевъзможни оправдания, „режисьорът“ е абсолютно некадърен, а „сценаристът“ дори не си е свършил работата и не е представил поне първи вариант на текста?! Затова като че ли човек всъщност само това прави — ако иска да бъде човек, — а именно съпротивлява се на безличното и на безличността (на склонността към обезличаване) у себе си, опитва се да утвърждава своята личност, да открива своето истинско лице, да изразява и потвърждава личностното си достойнство и превъзходство. Но да продължим нататък.

Един велик философ и удивително разбиращ, сиреч проницателен мислител — Освалд Шпенглер — пише, че

„самите ние, доколкото живеем, сме времето“

Тази мисъл изразява най-важното, дълбоката връзка между живот и време — между съществуването, което сме избрали, и времето, което по този начин сме породили. Самите ние сме времето, но не по начало, а съобразно съществуването, което „водим“ или… „караме“, съобразно степента, в която наистина живеем. Според тази проницателна идея човек дори може да се окаже… извън времето — ако е избрал определен род съществуване, подходящ за „жизнената форма“, надрастваща самото време. Да запомним добре и внимателно казаното от Шпенглер, неговият автентичен смисъл е този: „Аз съм времето — доколкото живея, аз самият, не нещо друго!“. Познато ли ни е това гордо самосъзнание — или никога не сме се издигали до него?

Това „доколкото живеем“ или „доколкото живея“ — защото животът на всеки човек е негово лично и отговорно дело — съдържа „възела“ на целия проблем за времето. „Доколкото живея“ не е равносилно на „как живея“, макар че вероятно е и това; но още по-вероятно е, че е нещо повече. От друга страна ние често казваме „като че съществувам, но не живея“ и разбираме, че съществуването сякаш е „непълноценен живот“, живот, на който нещо твърде значимо се е изплъзнало. Според това излиза, че има някаква граница, отвъд която започва животът, а до нея е разположено съществуването, което „не заслужава“ да се нарече живот. Затова моето „доколкото живея“ в някои случаи ме поставя отвъд тази граница и „при“ живота — само ако обаче живея „както следва“, „както трябва“, поне с един стремеж към пълнота и пълноценност. Едва в този смисъл отново се появява въпроса „А как живея?“, който съвсем не бива да се пренебрегва: като че ли от „как“ зависи „колко“ и „доколко“ живея и дали изобщо съществуването ми „може да се нарече живот“. „Доколко“ като израз, от друга страна, ни навежда на представата за степен, т.е. „малко“, „средно“, „много“, „твърде“, „съвсем малко“, „никак“ и пр. Оказва се, че трябва да се стигне до „известно ниво“ на живот, да се придобие или „присвои“ известно количество живот, за да можем да кажем с право „аз живея“. (Защото ако ме попитат: „Живееш ли?“, „Колко и как живееш?“ и пр., аз да мога да кажа: „Да, при това толкова и толкова, така и така, не другояче!“). Ако живееш „съвсем малко“, „едва-едва“, т.е. под границата, зад която се отива при живота, то тогава на твоето не си струва да се казва „живот“, на него му липсва твърде много за да може с право да бъде смятано за живот в истинския смисъл. Паралелно на нашата

приобщеност към живота

следователно се мени и нашето време, времето вероятно е едно преди границата (за която става дума) и друго когато я преминем и се „озовем“ при живота, т.е.по-скоро направим живота си именно живот. Какво следва да стане, за да постигна това, което се иска от мен: да мога да почувствам онова време, което съответства на самото естество на живота? „Аз съм времето“, моето, единствено интересуващото ме време, никое друго време аз не познавам — това важи и в двата случая: и когато съм „при“ своя живот и своето време, и когато се разминавам по някакви причини както с живота си, така и с времето, което отговаря на него; но как да разбера същественото различие между двете възможности? Удовлетвореността от живота обикновено свързваме с усещането за пълнота — на такъв живот нищо значимо не липсва, към него „нищо не може да се прибави или отнеме“. Но кой от смъртните (от живеещите!) е постигнал такова олимпийско удовлетворение от живота (освен в някои кратки мигове, които безвъзвратно отминават и си отиват — макар че ни се иска да продължат вечно!)? Дали пък в това не се заключава

„злокобността на времето“

(Шпенглер), която ни принуждава да свързваме някакви надежди с така човешкия стремеж да поставим себе си извън времето, да го „спрем“ и „елиминираме“, да скъсаме с тясната си обвързаност с неговите „своеволия“? Стремежът ни в крайна сметка към „повече живот“ дали е равностоен с желанието да разполагаме с „повече време“ — както на пръв поглед ни се струва и както често чуваме около себе си (когато „единогласно“ почти всички се оплакват от „липсата на време“, от неговия вечен „недостиг“!)? Нима е вярна другата възможност: че от нас се иска самоотвержена човешка съпротива срещу неумолимото, жестоко, злокобно време? (Което дори и с факта на „простата си наличност“ така или иначе вещае перспективата за тотален провал на човека и живота, свързван със смъртта — така ли е?) Въпросите нарастват застрашително, но мястото, от което тръгнахме, беше това: какво е времето, как то тече от „двете страни“ на границата, разделяща автентичния от мнимия живот, от илюзията за живот и съществуване?

Проблематизирането на времето като даденост на човешкия живот е неизбежна съставка на живота; за човека е невъзможно да се справя със „задачата на живота“ ако не усеща и не преживява непрекъснато „примката на времето“ около… гърлото си (или по-скоро около… сърцето си!). Тази драматичност на проблема за времето (за да не употребя и да не прекаля с някоя наистина зловеща дума!) ту се съзнава в нейната неотвратимост, ту пък отслабва и губи яснотата си в съзнанието — на основата на опитите ни да забравим за нейната острота, а оттук и за простата й даденост. Никой не може да каже „валидна за всички рецепта“ кое е по-добре и за предпочитане: дали да живеем със съзнанието за „остра драматичност“ или трагичност на времевостта на човешкото съществуване, или пък автентичният живот на човека „сега-и-тук“ е извън напрежението, пораждано от усета за неотвратимост, единственост, неповторимост и пр. на актовете, които правят живота ни? Ясно е, че лекотата, с която се справяме със съществуването, си пряко зависи от „леснината“, с която нашето време тече, и затова почти не се усеща. Ясно е също, че не бива да „усложняваме излишно“ както живота си, така и да вредим на усета си за време — и двете трябва да стават естествено, съобразно естеството си, а не по един изкуствен („примислен“, фалшив) начин. Накрая обаче трябва да признаем, че всичко опира до човека, до конкретната личност, която решава всичко на основата на своето различие, на своята самобитност и индивидуалност; тук е коренът на всичко останало, тук са отговорите на всички загадки. Разбирайки себе си, ние с това вече хвърляме светлина и върху онова, което има своя корен в нас самите: истината за „този човек“, достъпна единствено нему, съдържа в себе си всички ония истини, които са потребни на него самия — и са негодни за всички останали, едва ли ще послужат на някой друг. Това, че „житейският опит“, „здравият смисъл“, традицията и дори философията казват някои „общовалидни истини“ съвсем не променя, разбира се, факта, че ние ги приемаме единствено „за сведение“ и не се надяваме, че те могат да ни отменят в нашите опити за разбиране съобразно себе си, разбиране, което не съществува никога и никъде преди да се е родило в нас самите, в моите гърди. Затова

умението да живея,

тясно свързано със способността ми да се „справям“ с времето, не се основава на общи и „азбучни“ истини, взети наготово отнякъде, а е изцяло субективно достижение и заслуга на отделния индивид,изхождащ от себе си — и решаващ съобразно себе си. Нашето неизменно „Как живея?“ е свързано с определено качество на живота, което също не може да е извън всякакво отношение с времето. Ясно е, че личните „колко“ („доколко“) и „как“ живея се намират в съществена връзка помежду си, която предстои да изследваме. Защото едно определено „колко“ или „количество“ живот (например „едва-едва“, „съвсем малко“) по някакъв начин се намира в отношение със съответстващото му „как“ се употребява все пак това „малко“ количество живот. Та нали ако избера подобаващия, най-добрия за моята „малка частичка“ живот начин на живеене, то аз бих могъл да го разширя, „разтегна“ и увелича?! Респективно ако разполагам с „голямо количество живот“ (като жизненост, жизнена сила, жизнеспособност) със съответното също твърде голямо неумение да живея и да се възползвам от живота си, то каква ще ми е ползата от всичко? Защото нали от умението да се живее, от това как живея зависи превръщането на живота ми в бреме или наслаждение, и нали ако прекалено не умея да живея, с това само „печеля“ непрекъснатото увеличаване на тежестта на това, което си позволявам да наричам живот, да смятам за живот? Факт е, че „количеството живот“, който „имаме“, се измерва с единици на времето, с дни, часове, години — но това не е „съвсем така“. Връзката, за която тук говоря — на колко с как живея — ни навежда на мисълта, че е възможно да се увеличава времевия ресурс на живота чрез промяна на неговата динамика и интензивност, т.е. чрез избора на подходящ или подобаващ начин на живот. Този последния е в състояние да увеличава или съкращава живота ни като време, ала не като проста „продължителност“, но особено като удовлетвореност от преживяването на самото време и на „нещата“, с които го изпълваме и „насищаме“. Следователно „свиването“ и „разтягането“ на времето, зависещо от инертността и, съответно, от динамичността на живеещия, се определя от човека, от проявите на неговата жизненост и интензивност, пълнота, концентрираност в ясна посока, от решителността, с която се справяме със ситуациите на живота си и ги „предизвикваме“, а значи и от степента на саморазбиране, до която сме достигнали или сме се издигнали. Но това, че ние непрекъснато забравяме за ограничеността на живота ни (като „проста продължителност“, измервана с години) и по този начин живеем като че ли животът ни ще е вечен, че никога „няма да свърши“, показва основно неразбиране и пренебрегване на времевата реалност, в която съществуваме — и от която съдбовно зависим. Причината за това е усещането, че всеки нов ден е „нещо като отделен живот“, а значи че ние един вид ще живеем „много животи“ (казваме: „Нов ден — нов късмет!“); това усещане ни успокоява, макар че не може да снеме фаталната ни обвързаност с единия, единен и единствен живот, разполаган в много дни, но оставащ си все този независимо от многоликостта на съставящите го дни и години. От друга страна ние не проблематизираме и не се питаме относно нашето „доколко живея“, не се замисляме дали и доколко живеем, представяйки си, че от „живота не може да се избяга“ или, което е още по-лошото, че „той ни преследва, не ние него“. Склонността ни да изключваме (да „забравяме“) непрекъснато времевия аспект или „разрез“ на живота си води до това да не усещаме остротата и фаталността на неумолимо и непрекъснатото изтичане на времето — и с това и на живота ни. Изострената чувствителност към времето не ни привлича, по някакви причини (кой знае защо?) предпочитаме една „притъпена“ чувствителност (равна на безчувственост), с която си мислим, че по-леко се живее. (Но оттук незабележимо намалява моето „доколко живея“!) Вярно е, че от време на време се сещаме, че времето необратимо тече или пък че „толкова и толкова“ години от живота ни невъзвратимо са отминали, но това моментно настроение в същия миг бива „отпъждано“ или „прогонвано“ (защото вероятно се приема като симптом за недопустимо „размекване“ на душата или пък за проява на „философичност“, която се смята за „противопоказна“ — що се касае за нагласата, свеждаща се до „простото живеене“) — за да бъде заместено от сериозната заетост с рутинното правене на толкова разнообразните „неща от живота“. Изострената чувствителност спрямо времето се свежда, следователно, до цялостно преживяване, определяно от загрижеността ни „около“ следната „мисловно-времева ос“:

• Аз съм времето — ако се откажа от преследване на времето (или дори от елементарна пресметливост във връзка с него), то аз в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от своята „самост“;

• доколко живея, а също и как живея — това е моята основна грижа, която ме занимава всекидневно, дори и да не съзнавам това;

• моята загриженост за живота и неговата пълнота се резюмира в загрижеността ми „да уловя“ времето и едва така да остана при себе си, при живота си, в противен случай се оказва, че „страня“ от тях дори и да не го искам;

• главният ми жизнен проблем е времето, аз всъщност само него решавам във всеки миг (разпореждайки се със себе си, живота си и с моментите, в които „разполагам“ преживяванията си) и така побеждавам индиферентността, справям се с безразличието към „всичко“, но най-вече към самия себе си;

• оказва се, че „опорните точки“, чрез които „мога да преобърна света“, са поне две: аз и времето на моя аз, времето, без което което аз не съществувам;

• разпадането на моя суверенен аз е именно безвремието, от което произлиза безсмислието на един живот, усещането за абсурд е симптом на актуално преживяваното безвремие;

• ужасът, всичко вледеняващият ужас (пораждан от предчувствието за провал) е неусетното в началото, но все по-засилващо се и усещаното вече от цялото същество потъване в безвремие и безсмислие;

• затова „искам да живея“ (моята страст към живота) се свежда до един неизразим порив към времето в неговата чистота („искам време, повече, колкото се може повече време!“) при ясното съзнание за ограниченост на „отреденото“ ми време на тази земя; второто като че ли определя първото;

• жизнен и времеви порив съвпадат, давайки ми жива душа в едно преизпълнено с живот тяло, Бог ми е дал и свободата да ги превърна в „АЗ“, в

• нещо пълноценно живеещо и разбиращо корените на жизненовремевата пълнота;

• „загадката на времето“ се прояснява чрез хвърлянето на светлина върху „загадката на живота“ (и обратното), двете са едно неразделно тайнство и т.н.

Затова

първата стъпка към пълноценния живот

е изправянето на съзнанието и духа на човека пред тази поредица от уверености, копнежи и питания. С това изглеждащата непроницаема стена, обвиваща всекидневната ни отдаденост на „времето-живот“, се разклаща, за да се срине в един прекрасен миг, в който ни се открива „това, което е“ — при това тъкмо „каквото е“, не някакво друго. Като че ли едва тогава съществуването постига живота, изпълва се с него, двете съвпадат, изграждайки контурите на човешкото в неотделимите от него измерения — измеренията на „времевост-неповторимост-индивидуалност-личностност-самосъзнатост-«азовост»-историчност-освободеност-непосредственост-конкретност-живост-и-така-нататък“. Вижда се, че първата стъпка, водеща до истинското раждане на човека, предопределя неговото бъдеще в рамките на споменатите измерения, които придават на човешкото битие така потребната му автентичност. Защото струва ли си да живееш ако не си наясно че това, което ти се случва, пряко произлиза от самото естество — от истината — на живота? Животът ли е например „животът наполовина“ или пък „животът само една трета“? Човек не може да се задоволи с някаква „частичка“ от живота (все едно че единствено да ти „покажат“ нещичко от него, но да не ти го „предоставят“ или „дадат“ за непосредствено изживяване — това е непоносимо тъпо!), ние така сме устроени, че ни задоволява само неговата пълнота: онова, което не е живот, е смърт и мъртвило. Затова нека „живуркащите“ съзрат бездната, в която стремглаво падат! Един миг живот затова е безкрайно повече от цяла вечност „живуркане“ (ако тази дума въпреки цялата си противност може да бъде запазена в един философски текст!). Но — за да не бъда невярно разбран — ще подчертай категорично: горното не значи, че животът е невъзможен без съзнание — макар че в определен смисъл наистина е възможен без съзнание (и дори е вероятно, че такъв живот е „по-добрия“, „по-истинския“, по-автентичния; но само в един точно определен смисъл — който разбиращите живота усещат, а на другите той никак не може да се обясни). Затова съзнанието — от което не можем в никакъв случай да се откажем — не превъзхожда обаче живия усет за време, напротив, този последният го превъзхожда изцяло: ето това е една от главните тези на моята книга.

И така, изпитал

„погнусата от непонятното“

(Шпенглер), от недостъпното за съзнаване и „разумяване“, човек се оставя на непосредственото разбиране (разбирането на сърцето, което всичко разбира), чиято интуитивна топлина може да сгрее душата му: има въпроси и „неща“ на този свят, недостъпни за съзнанието, но точно затова с дадени ни наготово отговори. От нас се иска само да отворим очите си за да видим невидимото преди или — още по-добре — да се вслушаме в онова, което ни нашепва нашето собствено и най-дълбоко вътрешно естество. Тогава ние чуваме — ако не сме загубили способността си да слушаме — прости неща, например „това е така“, „времето е свобода“, „свободата е живот“,„ти си времето“, „времето е твоята сила“, т.е. неща, които всеки разбира — и затова са така ценни и незаменими. Но нашата обърканост и „извратеност“ не се задоволява с „простата яснота“ (даваща ни всичко потребно), а иска „нещо повече“: иска да „обясни“, да намери „механизма“, да посочи „основанията“, да открие „логиката“, да достигне до знанието, да изобрети „причините“ и пр. Интуицията, тази тайнствена сила на човека, искаща от наша страна само доверие, ни казва „така е!“, а ние, вместо да го приемем като даденост на живота (подобна на тази, че природата ни е дала само два крака, напълно достатъчни ни да ходим!), искаме „нещо повече от това“ и затова отвръщаме „Защо?“ — с което всъщност убиваме непосредствената истина, превръщаме я в проблем, често съвсем не разрешим. С това правим не друго, а само „мътим извора“, а след това се чудим защо водата му не е бистра и годна за пиене, дори скоро започваме да изобретяваме начини за „прочистването“ й. Овладяни от страст за обяснения и спорове без край, ние се впускаме в тях, а след това забравяме дори това за какво точно спорим, откъде сме тръгнали, какво искаме, какво всъщност казваме и най-вече защо правим всичко това. Оказва се, че се движим от ясното към неясното с цел да достигнем до нещо свръх-ясно, но такова не съществува: яснотата е достатъчна, а „свръх-яснотата“ — абсурдна. Няма свръх-яснота, особено ако я търсим в дебрите на неясните обяснения; най-висшето, което можем да имаме, е непосредствената яснота, която при това ни е дадена интуитивно: остава ни само да пием донасита от бистрия извор, въздържайки се от това да ровим и бърникаме в него. Вярно е, че човек непрекъснато се опитва да надмогне себе си (т.е. не се оставя да бъде само това, което е, а се стреми да бъде и това, което не е, което трябва да бъде), това е именно човешкото: вещта е просто това, което е, но човекът не е вещ, а нещо коренно различно. От възможността да бъдеш един ден това, което сега не си, се поражда перспективата за едно бъдеще, което решително скъсва с миналото ни. Но ако в моето човешко съм влиза и това да задавам въпроси, с които защищавам неразбирането си на непосредственото, на интуитивно даденото (и с които руша неговата яснота и простота), то аз не съм обаче обречен да бъда вечно такъв — неумеещ да се прониква от даденото, да открива изцяло душата си за него — а във всеки момент мога да бъда това, което сега, казах, не съм. Това означава, че във всеки миг мога да се откажа от склонността си да задавам „отвеждащи ме далеч от истината“ въпроси и така да се задоволя да видя „което е“ тъкмо „каквото е“, още повече че то при това ми е дадено интуитивно, непосредствено. Нашата усложнена и затова усложняваща всичко душевност, пронизана от едноизмерната разсъдливост на непризнаващия друго интелект (с която сме обременени след толкова векове интелектуализъм от Сократ и Платон насам), се нуждае от пренастройване съобразно простотата, естествеността и яснотата, които преди това не бяхме в състояние да забележим, а камо ли да оценим по достойнство. Отхвърлянето на тежестите и баласта на разрастналия се интелект не е проста работа само от позицията на интелекта; от позицията на интуицията, освободена от тиранията на разсъдъка, нищо не е трудно — стига да сме й верни докрай, стига да сме верни и на себе си, т.е. да дръзнем да разглеждаме себе си съобразно своята цялост, а не едноизмерно. (Някога преди векове отговаряли на тези, които питали — позволявали си да зададат питането — „А какво е правил Бог преди да сътвори света?“, отвръщали им, значи, съвсем естествено така: „Приготвял е геената огнена за ония, които ще задават такива въпроси!“.) Казвам всичко това, защото искам да подчертая следното: безкрайните поредици от питания, водещи до безнадеждност и отчаяние, се „скъсяват“ неимоверно ако отхвърлим поне ония, които са продукт на всичко объркващия разсъдък. Изводът може да е само един: не трябва да подценяваме усещаната от сърцето яснота — сърцето никога не пита, то всичко знае! — а трябва да се изпълним с безгранично доверие към нея. На входната врата на дома на Мартин Хайдегер било написано библейското изречение: „Най-много от всичко пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота.“ Ясно е, че Хайдегер го е разбирал така: „Най-много от всичко слушайте сърцето си…“

В този смисъл

проблематизирането е проясняване

само когато в него участва цялата душа (и същество) на човека — и едва тогава може да се достигне една жизнено значима и адекватна на самия живот истина; всичко друго е изкривяване, фалшификат, подмяна, „празна измислица“. Човек попада или сам се въвлича в ситуации, търси изход от тях, опитва се да разбере какво зависи единствено от него и какво му е дадено и затова не зависи от нас. Всяка ситуация, погледната от страна на човешката субективност, носи в себе си и ни предлага проблем — без значение дали го съзнаваме или не. (Дали пък най-автентични и истински не са тъкмо несъзнаваните проблеми — тези, които са налице, но ние не ги съзнаваме, сиреч не сме се дистанцирали от тях?) В жизнената ситуация се проявява или „проговаря“ латентен, скрит за субекта проблем, някаква загадка, неясна тайна, потенциална задача; от нас се иска само да „откликнем“ и така да се преизпълним със смисъла, който ситуацията носи в себе си, но който по начало не може да ни е чужд — та нали това е ситуация и проблем на моя живот? Ситуацията, в която животът или ние самите се въвличаме, сама по себе си е проблем за живеещия; откликването на проблема всъщност е „проблематизиране“ на ситуацията от страна на живеещия, поставяне на нейното своеобразие под въпрос чрез „взиране“ на субекта в разгръщащото се пред очите му тайнство на живота, в което той е принуден или пък — още по-добре — желае да участва. (Горко на гледащите, които не виждат това, което е пред очите им! Това, че са отворени очите, не значи, че те вече виждат: будността на някои не струва колкото съня на други. Казват, че Платон и в съня си виждал онова, за което будните били слепи.) Проблематизирането е разчупване на черупката, в която е скрит смисъла, то е поставяне на ситуацията в хоризонта на субективността и едновременно с това — разгръщане на потенциала на душата до степента, в която в един миг проблясва и ни се открива автентичния смисъл на ставащото — ставащо тъкмо с мен самия. Отказът от проблематизиране (неспособността, неумението да се проблематизира, а значи и „режисира“ драмата на живота) е израз на простото оставяне на времевия поток, сляпо очакване „нещо да се случи“ без ние да участваме в него и без да сме го предизвикали, той е инертност, която скъпо струва на човека, позволил си да живее „безпроблемно“ и „извън всякакви проблеми“. Всяка ситуация, разгръщайки се пред очите ни или пък пред душевния ни взор, ни предлага решаващ момент („сега“ и „никога повече“!), който не бива да бъде пропускан или „проспиван“; защото само тогава може да се овладее самата ситуация, да се вземат без колебание съдържащите се в нея шансове и да се реши проблема, на който „вече му е дошло времето“. Затова винаги трябва да помним това: срещата на всяко нещо от живота ни с неговото време зависи от нас самите, от разбирането ни за значимостта на това нещо в перспективата на целостта на живота и на назряващата в недрата му времевост, която трябва да прозрем и на която сме длъжни да се подчиним. От една страна „нещата от живота“, включително и от собствения, си „покълват, растат, узряват“ по някакъв начин „сами по себе си“, но в същото време и в нас самите, от което следва, че за раждането (и дори за „зачеването“ им) се иска влагането на нещо от този, на който все пак се случват; нашата заслуга и отговорност е главно в това: да се случи или да не се случи нещо, да се случи това, а не онова, накрая — може би най-важното — кога (сега, някога, изобщо, никога, утре, по-нататък, все някога) в действителност ще се случи; тъкмо за това последното се иска споменатата решимост, решителността на небезразличния към живота си човек. Нерешителните хора, отлагайки нещо, се успокояват така: „И утре е ден!“, „Утре е по-добре от нес!“, „Ако не днес, то утре или все някога това ще си стане!“, „Моето днес е утре“ и пр., зад тези изрази стои едно неразбиране и безразличие, което може много да ни коства. Не е все едно кога ще стане едно или друго, ако си мислим че е все едно, то от това се открива възможността нещо никога да не стане — а ако все пак стане, ще стане нещо друго, а не онова, което е трябвало (и при това ние няма да разберем подмяната: в някое друго време и ние самите ще сме вече други!). Който ясно съзнава, че

„утре си е… утре, днес си е… днес“

и че съществуват незаменими мигове (дни, часове, месеци, години) се отличава с проникновеност, която прониква до дълбините на времето, само такъв разбира уникалността на всеки миг, която нямаме право да жертваме за нещо друго или пък да я убиваме. С времето си нямаме основание да постъпваме произволно, още по-малко пък капризно, от нас се иска да го разбираме, да му даваме неговото, да не се отказваме от шансовете на всеки наистина неповторим миг и пр. — тоест да се възползваме в пълна степен от свободата си. Затова

включването в собствената динамика на „аз-времето“

(неразкъсваемата връзка на конкретния Аз с времето, родено в неговите гърди) е главното дело на живия човек, опитващ се да улови решаващия миг: един миг е решаващ в зависимост от решителността на човека, на способния да решава сам свободен човек. Ясно е, че ако „проспим“ някой решаващ миг, ние се оказваме в една следваща, още по-безнадеждна ситуация, в която изпуснатото не може да се върне, а новите възможности изискват още по-решително проблематизиране и включване (за да се навакса и възмезди пропиляното без смисъл), тоест изискват сериозна промяна най-напред в самия себе си. Оттук можем да съзрем фаталната обреченост на оня човек — а такъв може да бъде всеки един от нас, никой не е застрахован и от едно такова бъдеще — който чрез отказа си от проблематизиране на своите жизнени ситуации (в единството им с тяхната времева основа) е предизвикал истинска „лавина“ от проблеми ; лавина, която в един бъдещ миг и ден може — ако не се промени нищо — да го смаже под огромната и непрекъснато нарастващата си тежест. Трябва да очакваме, че

всеки пропуснат миг по-късно ни отмъщава

без жалост. Ние нямаме право да се оправдаваме — както обикновено сме склонни — с това, че ситуациите били „такива и такива“ и „затова“ не сме успели да се включим ефективно в тях, а също и да ги овладеем (което е неизбежно, щом като сме се оказали извън почвата на живото и навременно проблематизиране и разбиране!). В крайна сметка всеки ще разбере, че за всичко случващо ни се сме виновни и отговорни единствено ние, никой друг, само аз отговарям за това, което се случва на мен самия — и тук никакви оправдания не могат да ми помогнат, те са просто неуместни. (Склонните да дават обяснения и оправдания хора всъщност са несвободни и безотговорни; свободният човек не се оправдава, а само търси вината пряко в себе си: тя никога не е „около“ нас за да можем да си я подхвърляме един на друг!). От друга страна „най-невинни“ обаче са тъкмо ситуациите, в които сме попаднали, това е съвсем разбираемо: ситуациите на всички хора общо взето са аналогични (изключително рядко може да се появи „уникална“, несрещана друг път от никой човек ситуация), но винаги наистина уникални са решенията.С други думи казано, изходът за всеки човек от обичайните, „ординерни“ жизнени ситуации винаги е необичаен, „неординерен“, дори уникален и безподобен, тук пълно съвпадение не съществува тъй като срещата на изцяло различния човек с нещо устойчиво винаги поражда различие. (Но ако не сме достатъчно различни, то вината си е в нас: могли сме да бъдем, но не сме го пожелали!) За да сме неудовлетворени от развитието на определена ситуация означава, че нещо зависещо от нас не е направено както или когато трябва (съобразно неговото естество, истина и времевост), а това от своя страна значи, че начинът на проблематизиране е бил неефикасен и ненавременен, което е довело до пропускане на решаващия миг; в един миг сме станали нерешителни, загубили сме готовност за действие според себе си, не сме решили нужното ни, сбъркали сме нещо в решението си. Точно това задвижва или ускорява лавината от нерешени проблеми и пропуснати шансове, която грози да ни смаже някой ден ако си останем все същите. В един миг сме обрекли себе си на бъдещи проблеми и зависимости поради неадекватна реакция или неадекватно разбиране на текущия пред очите ни проблем, т.е.позволили сме да ни убегне

„живостта на посоката“, нейната съдбовност

(Шпенглер). Последното в един най-близък смисъл означава, че сме се оказали от себе си, изневерили сме на своята посока в живота, сами сме отсъдили бъдеще на нещо, което е трябвало да си остане само минало — или инцидент в миналото ни. За да не бъркаме посоките — търсейки своята — единствен ориентир ни е целостта на нас самите във времето, другояче казано, целостта на моето „аз-време“. Чрез навременното, адекватно на времето ни проблематизиране на идващите една след друга ситуации на живота ние придаваме живост на своята посока, проникваме се от съдбовността на времевата поредица от действия, прояви, решения, ситуации, проблеми, желания и пр. Тук не могат да ни помогнат никакви стандартни или стандартизирани изходи от дадени ситуации, а също и известни, многократно правени типове проблематизиране — проблематизирания, които „знаем“ отнякъде, които сме виждали някога, за които предполагаме,че „се правят често от другите“, които са продукт на нечия чужда „опитност“ и т.н. Това е така, защото аз, опитващото се сега да проблематизира, или това проблематизиращо е за първи път съществуващо на тази земя, за първи път се е изправило пред проблем, на който „му е дошло времето“ — и за решаването на който мога да разчитам единствено на себе си (поемайки цялата отговорност, както за решението си, така и за своята съдба). За мен в този миг е съдбовно важно да се изявя като способен да уловя проблема в неговия смисъл, да проблематизирам умело и автентично, да не се осланям на мними стандарти и образци, чиято безличност ме отвращава, да утвърдя себе си, своята индивидуалност и личност, своята уникалност и автономност, своята, накрая, свобода. Онова, което не съвпада с моментите на същностното проблематизиране, на които отделих толкова време, е нещо съвсем друго, но не е развиваща се в пределите на самостоятелната субективност „инициация“ и „активация“, не е цялостна ангажираност с проблема живот, която единствено ни дава шансове да овладеем времето в същата степен, в която се чувстваме отдадени на него.

Изследването, водено дотук на такъв широк хоризонт на рефлексията и интуицията, не може да ни даде кой знае какво, но за сметка на това ни предостави здрав принцип на разбирането, без който по-нататък не можеше да се върви. Ако не друго, то поне това успяхме да постигнем:

жизнената ценност на делото

и на всяко наше начинание зависи само от нас, а времевите „детерминанти“ оживотворяват всяко човешко дело. Те присъстват навсякъде, където се среща търсещ човек, а коренът на времето също е у нас самите, „някъде“ дълбоко в душите ни:доколкото живеем пълноценно, дотолкова сме „във“ времето и при самите себе си. Загриженото отношение и настроение (към времето, сиреч към самите себе си) ни изпълва с увереността, че „животът няма как да ни избяга“; не бива да се оставяме на някакъв самостоятелен, сам по себе си „поток на времето“ (течащ неизвестно къде и към какво!) защото време извън нас не съществува. Възползвайки се от свободата си — явяваща се ядро на загадката на времето — и не пренебрегвайки предимствата, които тя дава на човека, ние преминаваме границата на автентичното съществуване и затова никога вече не трябва да се връщаме зад нея и т.н. Накратко казано, време и свобода са две думи за изразяване на едно и също нещо, от което изцяло зависи живота ни — ето средоточието, което ще обедини по-нататъшните ми търсения.