Ангел Грънчаров
Преследване на времето (17) (Изкуството на свободата)

15. Необратимост и съдба

15.1. Всичко „станало, застинало, ненавиждано…“. 15.2. „Вътрешната осъзнатост на съдбата“. 15.3. Живият акт на ставането. 15.4. „Сляпата приблизителност на момента“. 15.5. „Еднократният, никога неповтарящ се израз на душата“. 15.6. Съдбата като „органична логика на съществуването“. 15.7. Чувството за временност и съдбовност на съществуването. 15.8. Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на самия живот. 15.9. Съдбата като „живост на посоката“. 15.10. „Където нямаш сила, там нищо не пожелавай“. 15.11. Което искаме е свято. 15.12. Съдбата не измества свободата. 15.13. „Човекът е осъден да бъде свободен“. 15.14. „Всичко свое нося със себе си“. 15.15. Мъдростта надмогва всичко.

„Във всичко живо е вклинен белегът на необратимостта“,

пише Освалд Шпенглер в „Залезът на Запада“. Тази необратимост, която поражда

всичко „станало, застинало, ненавиждано“

и която е неотделима от човешкия усет за време, трябва да бъде изчерпателно разбрана от всеки живеещ, от всеки способен на разбиране. От друга страна по някакъв загадъчен начин времето е свързано с

„вътрешната осъзнатост на съдбата“

(Шпенглер) чак до степента да можем да твърдим, че време е тъждествено на съдба, на онова, което ми е отредено — или по-скоро аз самият съм си отредил, избирайки едно или друго съществуване и бъдеще. Моята съдба се разгръща във времето, в което живея; във времето аз „кова“ съдбата си, онази съдба, която всъщност е изкристализирала от частичките вечност, разпиляни в неуморния времеви поток. Затова времето, в което се пресичат необратимостта, един Аз и съдбата на този Аз, не бива да бъде търсено извън тази връзка, напротив, то може да бъде постигнато само в нея. Необратимостта пронизва жизнения процес на всяко живеещо независимо дали то я съзнава или не; същата тази необратимост присъства неизбежно и във времевото измерение на неговото съществуване. (Времето е подобно на „стегната в броня фаланга“, която нищо не може да спре — камо ли пък да я върне или обърне назад!) Съдбата от своя страна също съдържа ясна и безапелационна необратимост, тя се налага — съобразно с естеството и душата на живеещото — с желязна и жестока необходимост и неизменност, да не говорим за обратимост, връщане назад, криволичения и опити за бягство от отсъденото, предначертаното в нея. Тази обща необратимост, присъща в еднаква степен и на живота, и на времето, и на съдбата — пронизваща живота и времето на живеещото — е загадката, която трябва да бъде разгадана. Тайнството тук е неизмеримо и неизразимо, тъй като трябва „да включим в сметките си“ и свободата.

Често чуваме да казват „Станалото — станало, и нищо не може да го промени“ или пък „Казана дума — хвърлен камък“. Образът на хвърления камък, чието летене, веднъж започнало, не може да бъде спряно, а камъкът — върнат назад (докато не изчерпи сам придаденото му движение), е изключително сполучлива метафора на необратимостта, съществуваща в човешкия живот — неотменна част от който е и… казването, говоренето на думи, а също и вслушването в тях. Хвърленият камък е тъкмо ставащото, което, веднъж станало, е станало необратимо и невъзвратимо и в този смисъл е отминало, е „скочило в миналото“, откъдето никой и нищо не може да го върне. Тук не става дума за това, че движението на камъка не може да бъде спряно (макар че и това е така), но за нещо по-значимо: сега, ето в този миг, аз хвърлям един камък към небесата, и в следващия вече нищо не може да се промени, това, което преди миг ставаше (и можеше да не стане), вече стана, то „ето сега“ е станало и в неговата станалост аз откривам вечна и непроменима отминалост и, разбира се, необратимост. Тази отминалост ми дава основание да смятам, че вече е „прекалено късно“ нещо друго да се направи („с моя камък“!) и затова аз мога само да заключа: „станалото — станало, и това е!“. Едва ли може да се намери по-плътен образ на коварството на отминаващия пред очите и съзнанието миг, а също и на спекулативната, дълбоко противоречива природа на времето — такова, каквото съществува единствено за човека.

Живият акт на ставането

което става „ето сега,в този миг“, а след това вече е станало и необратимо отминало, е същност на времето; ако го осъзнаем в цялата му дълбочина, ще можем да „открехнем“ неговата велика тайна — пряко свързана с тайната на живота ни. Шпенглер пише:

„Времето е трагичното: необратимо и «прекалено късно», вечната отминалост“

а на друго място добавя:

„Неумолимата логика на ставането — от това чувство произлиза нашата трагика“.

Тази парадоксална „логика“ на ставането поражда трагичното чувство в душата на човека, защото всъщност е алогична (ставането няма закон, то самото на себе си е закон в своята неповторимост), защото се основава на

„сляпата приблизителност на момента“

(Шпенглер). Това е така, защото тук няма повтаряне — в цялата им пълнота — на отделни моменти и мигове, тук всичко е еднократно, само веднъж дадено, уникално и строго индивидуално. В ставането — което става „така-и-така“ за този конкретен човек — ценно е тъкмо неповторимото, само веднъж появилото се и затова „безподобното“, тук онова, което е „съвпадащо“, еднакво, общо, „очаквано“, „планирано“, „механично предизвиквано“, „причинно обусловено“ (от една външна обаче причинност!), унифицирано (и унифициращо), е повърхностно и затова е изцяло безинтересно, то не отговоря на патоса, на неизразимите дълбини на живота. (И затова отвращава със своята стереотипност и рутина влюбените в „тайнството, наречено живот“!) Следователно в живото и овладяното от жизненост ставане — което е признак за автентичност на човешкия живот — спонтанността е онова, което поражда винаги изненадващата ни мигновеност и неповторимост на времевите актове. От друга страна тъкмо индивидуалната пълнота, лежаща в основата на времевата спонтанност, пряко съответства на определяната от свободата човешка същност. Изживяването на собственото ставане (ставането на мен самия) е твърде различно у отделните хора и е в непосредствена зависимост от усета за свобода и определяното от него чувство за време. Това още повече усложнява задачата да разберем как се осъществява времевата динамика в хоризонта на свободата, какъв е нейният съвсем немеханичен впрочем „механизъм“. Тук става дума за

„еднократният, никога не повтарящ се израз на душата“

който всеки осъзнава напълно за себе си (Шпенглер), за непознатото на никой друг, а само на мен самия, течение на моя душевен живот, отмерван прецизно в актовете на неумолимото време, което при това се свързва в поредицата и посоката, в насоката на живота ми, наричана от мен „със задна дата“ съдба. („Съдба“ — нещо отсъдено, което е станало така, както е трябвало да стане, както не е могло да не стане в „сцеплението“ на дадените „фактори“ на живота.) Нека затова да приемем разбирането на Шпенглер за

съдбата като органичната логика на съществуването

на осъществяването, облика на една душа (като тук ни интересува преди всичко зависимостта между живот и съдба). Осъзнавайки себе си, вниквайки в своята „себестност“, уникалност, самобитност („самостойност на битийността“), ориентирайки се в собствения вътрешен живот на душата и тялото си, човек в същата степен се преизпълва с

чувството за времевост и съдбовност

на съществуването си, със съзнанието за еднократната неповторимост и необратимост на актовете на времето и живота (в които „моето съществуване става така, както става“ — и както „другояче не може да стане“!). Вече говорихме за това, че паралелно на проникването ни в автентично човешкото съществуване (и на „преустройването“ ни съобразно него в търсенето на своята автентичност) нарастват неотменната за човека грижа, безпокойството, тревожността — които са друг израз на историчността, на възпоминанието за живота и вече станалото, но също и на опитващото се да бъде „неизненадано“ очакване на бъдещето в перспективата на съдбата. Затова наистина „никой не може да бъде разбран ако не се познава неговото чувство за време, неговата идея за съдбата, стилът и степента на осъзнатост на неговия вътрешен живот“(Шпенглер). В това изказване можем да намерим водещия принцип на едно пълноценно изследване на човека и живота, което тук се опитвам да предприема. При това в съгласие с приетите вече интуитивни предпоставки не трябва да забравяме, че:

• Човекът е изпълненост с жизнена сила, „съд“ („съдина“), съдържаща живот;

• Съобразно степента и величината на жизнената сила, побрана в този индивидуален „резервоар“ на живот, тя самата предопределя интензивността на собствените си прояви, тяхната носока, възможността за самостоятелна спонтанност, която може да се открие във всичко онова, което правим — и което сме;

• В тази степен вече е налице свободата като индивидуална форма на човешкото битие и като първо условие на съществуването, без което (за човеците) то е непредставимо;

• Човекът като „съд“ на живота е свобода, в този смисъл съдба е тъкмо вътрешната органика на живота в неговата слятост със свободата;

• „Нишката“, която „пришива“ живот-човек-свобода-съдба в неделима цялост и единство, е времето; времевостта е непосредственото съществуване на човешкото битие в неговата съдбовност и на почвата на живота и свободата;

Тези опорни точки, които все повече изкристализират, изпъкват в търсенията ни дотук, трябва да бъдат съхранени и задълбочени.

Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на живота

(душевен и телесен, т.е. душевно-телесен и телесно-душевен) на индивида, от своя страна задава поредицата от необратими събития и актове, които в своята цялост образуват наричаната с толкова много думи — провидение, случай, неизбежност, немезис, ананке, тюхе, фатум, „кизмет“ (късмет) — съдба на конкретния жив и стремящ се към пълнотата на живота човек. Съдбовността на нещо станало е друг израз на неговата необходимост и във времето, и като битие, като реално ставане, което става по строго определен начин — в зависимост от дадени или пред-зададени „детерминанти“ (жизнеността със съответстващата й свобода). Ако е нужно по-нашироко да бъдат „разшифровани“ тези детерминанти на човешкото, то тук мога да отбележа поне тези: телесен и душевен потенциал на личността (с какво тяло и с каква душа си надарен!), съвкупността от способности, възможности, сили с определен характер и насока (било като телесност, било като душевност, било като, най-често, органиката на двете), конкретна и индивидуално проявена виталност в нейната (по заслуга на субекта постигната) спонтанна освободеност и хармонизираност на „елементите“, на градивните й компоненти и т.н. в посока на все по-голяма детайлност на изброяването. Особено място тук принадлежи на постоянното условие, правещо човека човек, именно на свободата, която е „душа“ на този ред на предзададени детерминанти, които в своето динамично отношение и взаимодействие пораждат

съдбата като „живост на посоката“

(Шпенглер) или — другояче казано — съдбовността на ставащото с „мен самия като човек“, отговорно правещ себе си, своя живот — на почвата на свободата. Тук е мястото да отбележа, че свободата съвсем не отрича съдбовността на актовете на живота, напротив, активното избиране (чрез спонтанността) на една от многото възможности, които ми се откриват във всеки миг (и пренебрегването „за момента“ на всички останали) само подсилва усещането за съдбовност на избора, който аз правя. Съдбата не бива да се разбира като „външна необходимост“, която ми се „стоварва“ с неумолима властност и непреодолимост, нито пък като предварителна зададеност или „предначертаност“ на случващото ми се тук-и-сега извън неговата конкретна живост и непреднамерена спонтанност. Напротив, съдбата в истинското разбиране е дълбока вътрешна, дори субстанциална необходимост, вкоренена в моята субективност, която чрез свободата се намира под моя непряк контрол именно в пределите на моите възможности за живот и реализация. Моето „себе си“, моята „азовост“ едновременно са и не са мои; аз съвпадам със себе си като наличност от потенции, но и аз „правя“ себе си свободно на основата на това, което ми е отредено като жизнен ресурс; аз мога да стана всичко, но аз няма да стана всичко, и това е от една страна мое решение, но също е и ограниченост, която не е в моя власт. В този смисъл е прав мислителят, написал:

„Тъй като не можеш да направиш каквото искаш, то тогава искай каквото можеш“

(Теренций);

но той също така добавя страведливо:

„Когато двама правят едно и също, не се получава едно и също“.

В същата насока може да се схване мъдростта на римския народ, в чиято душа е родена следната сентенция:

„Където нямаш сила, там нищо не пожелавай“

Действително, аз съвпадам с това, което желая, а желая това, което мога да пожелая, изхождайки от това, което съм; нямам сила или по-скоро „капацитет“ и „потенциал“ да желая нещо, към което не съм предразположен, което — ако все пак ми „скимне“ да желая — ще бъде само каприз или пък извратеност, която няма никакво бъдеще: например да искам да стана певец ако все пак нямам нужния за това глас. Римляните прекрасно са разбирали това защото смятат, че

което искаме е свято

т.е. никой няма право да пренебрегва собствените си желания, да ги „манипулира“, да се отнася „лековато“ с тях: всяко желание, особено пък съкровеното (а значи и непреодолимото!), наистина е свято. Такова желание е верен симптом за това какво съм и какво неизбежно, съдбовно ще бъда — и тук свободата ми съвсем не може да се свежда до това да потисна желанието си, да направя каквото си поискам с него; свободата тук е в това просто да му се подчиня, да застана с цялата си сила зад него и така да го превърна в своя съдба.

Следователно именно „еднократният, никога не повтарящ се израз на душата, който всеки осъзнава за себе си“ (Шпенглер) — свободно и спонтанно изявяващ се и един вид „извиращ“ от моята субективност, „пленена“ от тайнството на живота, който усеща в себе си — непрекъснато твори съдбовността на всички моменти, от които е „изтъкан“ моят жизнен път, и от които зависи посоката, с непонятна увереност избрана от мен самия. За даден индивид със строго определена и характерна („характерен“ значи „вдълбан“) насока на неговата субективност необходимо произлиза именно тази посока на жизнения път — по който той уверено-безсъзнателно върви или пък се лута в търсене на самия себе си. По същия начин както за мен е възможна и необходима именно тази насока на себеосъществяване (която непреодолимо определя съдбата ми), така за мен е абсолютно невъзможна (осъдена на несбъдване!) всяка друга, несъвместима с моята душа, с моята динамична субективност, посока на утвърждаване в живота. В този смисъл „аз имам само една съдба“ — моята, която е била „имплицитно“ в мен, но на която аз съм дал живот и бъдеще — на нея аз съм „обречен“, пътищата към всяка друга съдба навеки са ми затворени, и въпреки това моята съдба не е безнадеждна орис: тъй като извира естествено, непринудено от моята субективност и свобода. Следователно

съдбата не измества свободата

нито пък свободата ми безпокои с нещо моята съдба, двете са органично свързани и взаимно се предполагат и значи… „без едното няма другото“. Без свобода няма как и откъде да се появи и породи съдбовността на всичко случващо ми се, свободата на човека, реализираща се във времето с неговата необратима еднократност, по естествен път създава и направлява неговата съдба — единствената съдба, за която той е достоен, и която е достойна за него. Сартр пише, че

човекът е осъден да бъде свободен

(„Човекът е свобода“) и тук това „да бъде“, това е, това битие на свободата, което всъщност сме (и което се разгръща във времето с неговите необратими мигове и моменти), поражда необходимо — като собствена, вътрешна необходимост на живота на тялото и на душата ни — съдбата на всеки един от нас. Всеки човек може да вникне в съдбата си единствено чрез проясняването на самия себе си, чрез отчитане на силата на най-съкровените си желания, а на тази основа и чрез проникването в своето автентично бъдеще, което всъщност зависи и се определя от нас самите. Това последното е наистина така, стига да следваме съвета на Хораций, написал:

„Мъча се да подчиня обстоятелствата на себе си, а не себе си на обстоятелствата“

От друга страна „отредената“ ни съдба (която един вид е „кодирана“ вътре в нас самите) може да се случи само ако сме в достатъчна степен верни на себе си, по същия начин както това е било за мъдрия Биант, който, като го запитали (защото жителите на неговия град бягали от безмилостната унищожителна стихия, мъкнейки кой каквото и колкото може да носи!) защо нищо не си е взел, отговорил така:

„Всичко свое нося със себе си“

Онези, които не ценят (с основание или без основание) себе си, тъй като не разбират възможностите на своята самост, на своето уникално самобитие, самостоятелността на своето битие, а на тази основа и не „хранят особено доверие“ към… самите себе си, съвсем не могат да кажат същото, което казал Биант, изумявайки съгражданите си. Подобни хора, отказвайки се от корена, а именно битието в себе си (което всичко ни дава и може да ни даде), се виждат принудени в същата степен да виждат „себе си“ само в онова, което имат; в същото време подценяват това, което са и могат да бъдат, стига да разбират предимството на свободата. На Биант като свободен човек и дух тъкмо затова нищо не му се налагало да носи (като вещи, имане и пр.), тъй като главното и значимото съвпада с него самия. Това, което автентично съществуващият е като самоопределящо се битие, не може да се отдели от него самия, то не се налага да бъде и „носено“; в този смисъл Биант с право заявил: „всичко свое нося със себе си“. Другите, които мъкнат своя товар и изнемогват, а също и съжаляват, че не могат да вземат още толкова поне, пак „носят себе си със себе си“, което по същия начин определя битието и съдбата им (макар че забравят непрекъснато за „главния товар“, който при това никога не можеш да свалиш от плещите си или да загубиш). Затова Сенека Млади, подкрепяйки нашия Биант, е написал:

„Съдбата може да ми отнеме богатството, но не и духа“

а самият Клавдий един вид „улучва десятката“ с неочакваното (за него като император и за неговото време особено) крайно сполучливо изказване:

„Всеки сам е ковач на съдбата си.“

Тези думи, изречени във време, в което вярата в една независима от самия човек съдба е била жизнена философия на епохата, са симптоматични: тъкмо по това време, от друга страна погледнато, започва да набира сила християнството с неговата идея за свободата (която именно предполага доверието в самия себе си и в своето битие). И оттук изречения като това на Вергилий:

„Каквото и да стане, всяка съдба може да се победи, като я понасяме“

или пък това на Теренций:

„Това, което ни донесе съдбата, нека го понесем със смирение“

макар че са „привлекателни“ дори и за мнозина от нас, вече не отговарят на истината на битието на съществуващото, наречено човек — човекът, който е длъжен да поеме съдбата си в своите ръце. Ако е вярно, че

„Всеки се оплаква от съдбата си“

(Цицерон), то това означава, че „всички“ еднакво недоволстваме от себе си и от своя живот, което пък трябва да ни накара да открием истинската причина на своите нещастия. Тъй като

„Комуто се харесва чуждата съдба, нему не харесва собствената“

(Хораций), то това показва, че всеки един от нас трябва да направи зависещото само от него за да не му се налага да оплаква съдбата си. В същото време трябва да си даваме сметка и за това, че

„Съдбата се бои от храбрите, притиска страхливите“

(Сенека Млади), а също и за това, че

„Едва ли е мъжествено да се бяга от съдбата“

(Сенека), което може да ни даде увереност, че е възможно да не сме безмълвни жертви на някаква сурова, немилостива и независеща от нас самите съдба — каквато всъщност няма, но за мнозина е твърде изгодно да има: за да могат да се самооправдават.

И така, неразбирането на времето в неговата екзистенциална значимост за човека (като бъдеще, което свободно избираме, изхождайки от вече избраното от нас съществуване), невникването в „проблема време“ в предишни епохи на човека и философията, е предизвикало противопоставянето на свобода и съдба, което в ХХ век беше напълно преодоляно — и като философия в лицето на най-видните й представители, и като живот, избуял особено от началото на века насам. Както отбелязва Х.Хесе:

„Всеки един човек е основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един и същ начин и никога повече“.

Тази мисъл е потвърждение на съдбовността на всеки един акт на човешкото съществуване, на необратимостта на ставащото с нас самите, в което ние активно и непрекъснато участваме, а също и на уникалния шанс да се възползваме ефективно от „стечението на възможностите“, които във всеки миг откриваме „във“ и „около“ себе си. Под свят трябва да разбираме целостта на субективността с „обективното“, тяхната непосредствена даденост, която именно е времева и исторична. В този смисъл, търсейки автентичност — постижима единствено в мъдростта, в любовта към мъдростта — никога не трябва да забравяме, че

мъдростта побеждава съдбата

(Ювенал), а мъдростта дължим и извличаме от свободата, която именно е в състояние да надмогне света — и нас самите. Така че

„Всеки прави своята съдба и всекиго тя прави“

(Тургенев) в зависимост от това какво сме направили преди това със себе си, с битието и живота в себе си. Съдбата се мисли и представя като нещо индивидуално и неповторимо, касаещо единствено живота на отделния човек и затова тя не може да бъде откъсната от него самия и от свободата му, в крайна сметка задаваща индивидуалността на живия човек. Или по-добре казано

„Аз самият правя своята съдбата според свободата си, аз сам, никой друг“

което съдържа автентичното отношение към моята съдба, което съм длъжен да имам — ако обаче съм достатъчно благоразумен, тъй както е казано в безсмъртната латинска сентенция:

благоразумието е по-силно от съдбата

Такова едно отношение към своя живот, възникнало около истинното разбиране на свободата (и на неговата почва), не елиминира съдбовността на собствения живот, а се опитва да я направлява, свободно да избира насоката и смисъла й за отделния човек. Липсата на чувство за съдбовност на избора, който всекидневно правим, е показателно за „неизбистрения“ поглед към самия себе си и за неотговорното отношение към собствената свобода — и, оттук, към своята съдба, към съдбата на своя живот. Да усещаш своята власт над съдбата е пределният смисъл на човешката свобода, която в противен случай нищо не означава: „боговете обичат този, който се е погрижил за себе си, а не се е изоставил“. Нима е свободен и нима е човек онзи (или… „онова“!), чиято съдба му изглежда чужда и непонятна „орис“, неведома „прокоба“, жестока „участ“, в коята самият той не участва - и от която се е самоотстранил съвсем несправедливо. Отказал се от грижа за времето със съпровождащото я безпокойство на обичащия живота човек, такъв един празен и суетен индивид сам е подготвил нелеката си участ, от която вече няма право да се оплаква.

Нека да завърша с мъдрите думи на Аргесилай, като при това си позволя да внеса малка корекция в тях:

„Нима първата грижа на човека не е за това да знае на всяко нещо времето му?“

Казал го е за философа, позволих си да го заместя с човека: истината на единия така или иначе напълно съвпада с истината на другия. Истината на човека, която именно е смисъл на заниманията с философия, и в двата случая е: свободата е съдба, свобода и съдба съвпадат, не можем да избираме само това, че сме свободни — и затова (както казват) не можем да изизбираме съдбата си. „Улавянето“ на времето — цел на преследването му — ни дава тази истина, която не бива да забравяме, от която не можем да избягаме; защото казано е:

„Чудиш се, че не ти помага бягството? С теб е онова, от което бягаш…“