Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Втора глава

— Влез.

Гейб седна в леглото, а сърцето му биеше до пръсване. Вратата рязко се отвори. Докторът я задържа с ръка и той видя ръкава на униформата му в цвят каки. В стаята нахлуха характерните болнични звуци — пиукаха монитори, лекар получаваше съобщение по пейджъра си, шумно се отваряха вратите на асансьора. Но изминаха няколко секунди преди някой да се появи.

После вътре пристъпи една жена. Адреналинът нахлу в кръвта на Гейб и го накара да се вкопчи здраво в металния парапет отстрани на леглото. Погледите им се приковаха един в друг. Господи, нищо чудно, че се беше оженил. Вече не можеше да откъсне очи от нея. От сърцевидното лице го гледаха очи с цвят на кехлибар. Миглите и веждите й бяха с един нюанс по-тъмни от златистите коси, спускащи се по гърба й. В средата на брадичката й имаше мъничка трапчинка. Носеше бяла блуза от еластична материя, която прилепваше към стегнатия й бюст, и къси панталони, подчертаващи стройните й мускулести бедра.

— Гейб? — прошепна тя, сякаш също не го бе разпознала.

Той кимна в отговор и опита да произнесе името й, което му бяха казали — Хелън. Хелън беше идеалното име за нея. Но в този момент още една жена пристъпи в стаята и той си помисли: я почакай, може би тази е Хелън.

Само че тя беше още момиче, по-високо и по-набито от жената, с боядисана черна коса. Очите, тъмнозелен вариант на очите на жената, издаваха кръвното им родство.

Я почакай! Момичето изглеждаше 13–14 годишно. Ако беше негова дъщеря, щеше да си я спомня. Помисли си, че никога през живота си не е бил по-объркан.

Мигновено насочи поглед към жената и усети как паниката го напуска. Това несъмнено бе най-красивата жена, която някога е виждал. Изпитанията, на които бе подложен през изминалата седмица, избледняха пред лицето на тази неочаквана награда. Може би ставаше за съпруг, в края на краищата.

 

 

Хелън изпита неудържимо желание да подвие опашка и да избяга. За щастие, Малъри стоеше точно зад гърба й и й препречваше пътя към единствения изход.

Присъствието на Гейб доминираше в стаята. След продължителното му отсъствие щяха да й трябват дни, за да свикне отново с него. Не че той беше гигант с ръста си от 185 сантиметра, но магнетизмът му изпълваше стаята. Виталността му заемаше огромно пространство и болничното легло изглеждаше малко като детска количка.

Тя едва-едва пристъпи към него. Гейб се беше вторачил в нея, сякаш го бяха зашеметили с удар по главата. Изражението му бе така искрено, така неприкрито, че Хелън се поколеба. Дали това е именно той, или има някакво недоразумение?

Огледа го внимателно. В болничната пижама той и без това изглеждаше по-различен, но широките му рамене й бяха познати, както й ръцете му, стърчащи от отворите на ръкавите. Изглеждаше по-слаб от всякога. Заради хлътналите бузи тънките му черти изглеждаха още по-изострени.

Това определено беше Гейб. Очертанията на лицето му бяха същите, очите доминираха — с особения си жълто-зелен нюанс и същия интелигентен и напрегнат поглед, с който я беше привлякъл към себе си преди три години. Хелън се приготви да му се противопостави.

— Ей! — възкликна със странни дрезгави нотки в гласа. — Как си?

Той й отвърна с обичайната си крива усмивка:

— Казаха ми, че би трябвало да съм умрял, тъй че сигурно сега съм по-добре.

О, да, същата бърза реакция с чувство за хумор. Това определено беше Гейб. При звука на неговия леко дрезгав баритон косъмчетата на тила й настръхнаха. Гледаше я с такова неприкрито възхищение, че тя усети как се изчервява. В същото време косата й се изправи, защото осъзна, че лекарят съвсем не е преувеличил с твърдението, че той има амнезия.

— Наистина не ме помниш, нали?

— Не — погледна я вторачено и поклати отрицателно глава. Това като че ли не го притесняваше твърде много.

С усещането, че земята под краката й пропада, Хелън посегна към Малъри и я придърпа по-близо.

— Това е Малъри — каза тя. — Ти си й татко от десетгодишната й възраст.

Вниманието му се насочи от нея към дъщеря й и удивеното му изражение се замени с несигурно. Хелън никога по-рано не бе го виждала несигурен.

— Здрасти — каза той и неловко протегна ръка.

Малъри обаче се наведе над леглото и обви шията му с ръце.

— Здрасти, татко — задавено произнесе тя.

Видимо объркан, той погледна безпомощно Хелън, но самата тя бе прекалено удивена, за да се опитва да го спасява. Малъри много отдавна се бе отказала да се държи мило с Гейб. Защо да си дава труд? С това не бе постигнала нищо. Но избликът й на чувства изглеждаше искрен. Прегръщаше го с всички сили и нямаше намерение скоро да го пусне. Колкото и да я беше пренебрегвал, сега тя тръпнеше от радост, че се е завърнал.

Малъри се изправи и избърса една сълза от бузата си. За нещастие на Хелън, паниката в очите на Гейб бе изчезнала и в тях се четеше очакване.

Очевидно искаше и тя да го прегърне. Хелън се стегна, знаейки, че тялото й ще я издаде. Той все още я привличаше. Може би винаги щеше да е така.

Пристъпи напред и здраво го обгърна с ръце. А Гейб я привлече към себе си и я прегърна силно. Заравяйки лице във влажната й коса, той вдъхна мириса й — чу го как шумно си пое дъх досами ухото й. Тялото му както винаги бе много горещо. Миришеше на палмов сапун, на спирт за разтривка и на нещо друго, чисто и близко, от което й се зави свят.

Смаяна от факта колко й е приятно отново да я прегръща, Хелън се помъчи да се освободи от ръцете му.

— Добре дошъл у дома — каза тя, откъсвайки се от него. В очите му проблесна разбиране. Внезапно заприлича повече на предишния Гейб, предпазлив и потаен.

— Аха, добре — той прокара пръсти през косата си с цвят на индийско орехче — беше по-дълга от обикновено. — Щеше да е далеч по-добре, ако можех да си спомня.

— Лекарят каза, че е временно — отвърна Хелън и се обърна към вратата, благодарна, че командир Шейфър все още стоеше там и наблюдаваше тримата с проницателните си сини очи. — След колко време ще си възвърне паметта? — попита го тя, подканвайки го по този начин да се присъедини към тях.

Командирът се приближи с едри крачки до леглото на Гейб.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той и така я отчая още повече. — Всъщност няма определен срок. Ако това е просто посттравматичен синдром, то амнезията е настъпила наскоро, най-вероятно веднага след като опасността е преминала. Защо е забравил и живота си през двете години, преди да попадне в плен, си остава загадка. Може да е индикация за постоянна загуба на паметта, дължаща се на удара, който е получил отстрани на главата. Има следи от нараняване на фронталния лоб. Но колкото по-скоро се върне към нормална обстановка, толкова по-вероятно е нещо да събуди спомените му. Щом веднъж това се случи, ще започнем лечението оттам. Утре ще го изпишем.

— Утре? — повтори Хелън.

Не, не, трябваше й повече време, за да направи планове за бъдещето си, да реши кога ще е най-подходящото време да се откъсне от него.

— Ще продължим с интензивната терапия, разбира се — добави командир Шейфър. — Оттук нататък лечението ще поеме психологът доктор Териен. Вече направихме консултация с него — додаде той и кимна към Гейб. — Съпругът ви ще посещава клиниката му в Оушиана, която се намира по-близо до дома ви, доколкото разбрах. Първото му посещение там е насрочено… — погледна картона, закачен в долната част на леглото: — … за сряда, в два часа следобед.

Хелън мигновено погледна Гейб, сигурна, че той ще възрази, ще каже, че няма нужда от терапия. В миналото беше бягал от психологическите тестове като от чума.

Гейб я погледна напрегнато.

— Съгласна ли си? — попита той.

Хелън не виждаше какво друго би могла да направи.

— Разбира се — отвърна тя и сви рамене.

— Вие ще трябва да го закарате с колата до Оушиана — обясни доктор Шейфър. — Освен от посттравматичен синдром, той страда и от синдрома на хроничната умора, резултат от лишаването от сън. Дори да взема лекарствата, които ще го държат буден през деня, не бива да кара кола. Що се отнася до спомените му, те ще се възвръщат разпокъсани, на части, наречени ретроспекции. Могат да бъдат задействани от някакъв импулс или да се върнат по време на сън. Много е вероятно да има проблеми със съня през нощта, ето защо съм му предписал и приспивателни.

Хелън си представи как Гейб броди из къщата нощем и потръпна.

— Вдругиден доктор Териен ще ви даде и някои други съвети — добави лекарят.

Тя дълбоко си пое дъх и каза, потърквайки челото си:

— Добре. Извинете. За колко часа беше насрочено посещението при доктора?

— За четиринайсет часа.

Значи в сряда тя трябваше да тръгне по-рано от работа, за да може да го закара.

Командир Шейфър се приготви да се оттегли.

— Приятно ми беше да се запознаем, госпожо Рено, Малъри — стисна ръка и на двете. — Сега ще ви оставя тримата и ще се видим утре, когато дойдете… да речем, в девет нула нула сутринта. Тогава ще трябва да подпишете някои документи.

— Добре — отново каза тя, макар да беше до болка ясно, че с личния й живот е приключено — точно както бе очаквала.

Вратата се затвори с леко щракване след лекаря и тримата останаха сами. Гейб я погледна изпитателно.

Хелън избягна погледа му и заоглежда стаята.

— Някой ти е донесъл цветя? — попита, виждайки големия букет от кремове върху бюрото.

— Командир Лъвит — каза Гейб, едва-едва извивайки устни. — Беше дошъл да ме види и току-що си тръгна.

— Много мило от негова страна.

— Помощник-капитан Леон ще пристигне довечера със самолет. Сигурно скоро ще се видим.

„Това е добре“, помисли си Хелън. Колкото повече го подкрепят хората от екипажа му, толкова по-добре. Така отнемаха част от нейното бреме.

— Слагали са те на системи — отбеляза тя, като видя празната банка до леглото.

— Да, цяла седмица бях на глюкоза и антибиотици. Днес се издигнах до правото да хапна препечена филийка.

Той отново й се усмихна с кривата си усмивка и почти смутено погледна надолу краката си.

Хелън се стресна, като видя, че му липсва един зъб. Това нарушаваше идеалната симетрия на усмивката му и му придаваше малко дяволит вид.

— Прекарал си една седмица в болницата? — попита тя, едва сега осмисляйки казаното от него. — Защо никой не ми се обади до снощи?

— Пристигам от чужда страна. Бил съм с треска и съм спал в продължение на няколко дни. Трябвало е да намерят зъболекарския ми картон и да направят сравнение, а той явно е бил загубен някъде или нещо такова. Никой не ми повярва, когато им казах кой съм.

— Ние те мислехме за умрял — изтърси Хелън. Думите се изплъзнаха от езика й, преди да успее да ги спре.

Той я погледна обидено — още едно изражение, което не бе виждала по-рано. По-отблизо забеляза и други промени. Имаше белези около устата му и над веждите. Сигурно безброй пъти са го удряли в лицето.

Мили боже!

— Има ли… — тя с мъка преглътна и се осмели да попита: — Има ли и нещо друго, което да не е наред, освен паметта ти?

Гейб сви рамене и изведнъж му стана неловко.

— Отслабнал съм повече откогато и да било. Имам и няколко белега.

Сви лявата си ръка в юмрук, за да прикрие едва покаралите си нокти, които тя вече бе зърнала.

Стомахът й болезнено се сви, щом си представи какво е преживял. Но Гейб се гордееше с независимото си поведение, тъй че запази утешителните думи за себе си.

И ето че нямаше за какво да говорят.

Двамата погледнаха Малъри, вперила влюбен поглед в Гейб. Малъри, която за първи път го бе прегърнала след толкова години.

— И така, в кой клас си? — прояви интерес Гейб, с което изненада Хелън.

— Сега сме в лятна ваканция. След един месец ще постъпя в гимназията — обясни Малъри с тон на възрастен човек.

— О! — възкликна Гейб и й хвърли изучаващ поглед. — Значи… на колко години си, на четиринайсет?

— Почти. Рожденият ми ден е на втори септември.

— Моят е през юли. Спомням си как навърших трийсет и три, но не и трийсет и шест. Звучи доста странно, а?

Хелън не можеше да си спомни кога за последен път Гейб и Малъри са разговаряли така задушевно. Гърлото й се сви от съжаление.

— Точно от толкова години те познаваме — додаде Малъри. — От три.

Гейб погледна за миг Хелън.

— Така и предположих — каза той.

Хелън усети скритата му притегателна сила. Ако трябваше да започне всичко отначало, пак щеше да й е трудно да се противопостави. Той беше съвършен вариант на Свирача[1]. Дори в този момент, седейки в леглото, изпосталял и изгубил паметта си, Гейб поглъщаше цялото им внимание.

— Виж какво, ще отида да се обадя по телефона. Трябва да поискам свободен ден утре, за да дойда да те взема — заяви Хелън.

Гейб кимна утвърдително и извърна поглед.

— Разбира се — отвърна той. — Съжалявам, че създадох такава бъркотия.

— Не, не, всичко е наред — усети как червенината плъзва нагоре по шията й и добави: — Ще се видим сутринта. И… хм… гледай да не се притесняваш. Паметта ти ще се възвърне. — Намести дръжката на чантичката си по-високо на рамото.

А сега какво? Дали трябваше да го целуне, да го прегърне или просто да излезе?

Задоволи се с кратка усмивка и леко махване с ръка и почти изтича до вратата.

— Ще се видим утре сутринта. Хайде, Мал.

Малъри я последва с явно нежелание.

— Всичко ще бъде наред — каза на Гейб.

„О, не, няма да е наред“, осъзна Хелън. В това уравнение имаше прекалено много променливи величини, за да се получат нещата.

Бележки

[1] Герой от едноименна поема на Робърт Браунинг (1812–1889) — синоним на човек с измамен чар. — Б.пр.