Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 115 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
ina-t (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. Не ме забравяй

ИК „Хермес“


В знак на благодарност към мъжете и жените от Въоръжените сили на Съединените американски щати, особено на онези от силите със специално предназначение, за тяхната храброст и саможертва.

Посвещава се на Крис Нали Ози, бивш рейнджър от съюзническите сили със специално предназначение. Поради голямата си любов към свободата той страда от посттравматичен стрес и синдрома на хроничната умора. Твоята саможертва не остана незабелязана. Благодарим ти от името на всички нас, които живеем на свобода.

Посвещава се и на Алън Аруда, уволнил се от Военноморските сили на САЩ. Обичам те безкрайно.

В ЗНАК НА БЛАГОДАРНОСТ

Изказвам специални благодарности на Грег, Джеф Стратън и съпругата му Пола Стратън и Стивън Уайт, тюлени от военноморските сили за това, че ми помагаха и ме насърчаваха като професионалисти.

За прототип на моя герой послужи майор Дейв Рейнълдс от военноморския корпус на САЩ. Като човек, в чиято палитра липсва сивото, ти наистина оцвети въображението ми!

Най-сърдечни благодарности и на моя великолепен литературен агент Памела Ахърн.

И накрая благодаря на редактора ми Деви Пилай, който откри целия потенциал на тази история и знаеше как да го извади на бял свят. Ти притежаваш една много полезна дарба!

Пролог

Рояк куршуми се изсипаа върху четиричленния взвод на тюлените и рикошираха в бетонния под и металните стени на склада в пристанището на Пхенян, Северна Корея, пробиха дупки във варелите със суров нефт, струпани между масивни контейнери, откъдето забълва мазна течност, заливайки целия под.

Лейтенант Гейбриъл Рено, с кодово име Ягуар, бързо се сниши зад един варел, когато куршум дялна дървената товарна платформа за складиране на стоки до него. Кой стреля, по дяволите?! — зачуди се той, а сърцето му биеше учестено под мокрия водолазен костюм. Местните терористи тангоси едва ли биха обстрелвали собствения си склад само за да отблъснат някакви неканени гости. Нито пък беше възможно да са видели моряците в камуфлажни униформи, сливащи се със сумрака.

И все пак стрелците бяха най-малко четирима, заели позиции в противоположни краища на склада върху кръстосващите се високо горе дъски на скелето. Ако тези хора бяха проследили четиричленния взвод на тюлените, значи имаха очила за нощно виждане като на Гейб. Тогава или бяха скапани стрелци, или нямаха никакво намерение да убиват моряците, а само искаха да ги изплашат, което пък изглеждаше безсмислено, в случай че са терористи.

Напрегнатият шепот на помощник-капитана прозвуча в слушалката на Гейб така несигурно, както и при изпълнението на другите малко на брой бойни задачи, в които бе взел участие.

— Изтеглете се — нареди им той.

Върху лицето на Гейб се появи гримаса на отвращение.

— Трябва да подсигурим останалата част от корабния товар, сър — напомни той на старшия офицер.

Та стрелците бяха само четирима. В миналото бяха изпълнявали задачи и в по-сложни ситуации.

— Не разрешавам. Ще се задоволим с каквото имаме. Повтарям. Изтеглете се на кораба. Уести и Мечока, чувате ли?

— Тъй вярно, сър — прозвуча гласът на главния помощник, Уести Макафри, който несъмнено бе толкова раздразнен, колкото и Гейб.

— Прието, Рентген-Оскар — промърмори Беър, като използва кодовото име на помощник-капитана.

— Вие двамата минете през южния изход — нареди им Милър. — Ние с Ягуар ще излезем през западния.

Съобщението завърши с пращене, което накара Гейб да трепне. Не отново! Той потупа слушалката, загрижен, че радиотелефонът му, който през последните двайсет минути работеше на пресекулки, сега се е скапал съвсем.

— Рентген-Оскар, чуваш ли ме? — настоятелно попита той, но в отговор се чу само пращене. — Мамка му! — Три пъти потупа микрофона, но отговор нямаше.

Е, радиотелефонът можеше поне да приема. Гейб огледа внимателно скелето през очилата за нощно виждане, зърна една ръка, подаваща се иззад стоманен трегер, и даде няколко откоса натам, предизвиквайки истинско опустошение сред варелите с петрол, които забълваха съдържанието си в лениви потоци. Като внимаваше да не се подхлъзне, Гейб се измъкна заднишком от скривалището си.

Трябваше да изостави четвъртата ракета земя-въздух и от това усети горчив вкус в устата си. Винаги докарваше работата си до край, каквито и пречки да се появяха на пътя му, а все се случваше нещо подобно. Да си тръгнат сега щеше да е проява на страхливост. Уести бе достатъчно добър снайперист, за да премахне тангосите един по един. Дори не се бяха опитали да им отвлекат вниманието! Защо изобщо носеха със себе си димни гранати, след като нямаше да ги използват?

Гейб изпълзя от прикритието си, притискайки се към дървения сандък с четвъртата ракета земя-въздух. На следващия ден тя трябваше да замине за Средния изток, което означаваше, че в края на краищата можеше да бъде използвана срещу Съединените американски щати. За него оставянето й в този севернокорейски склад не беше алтернатива. С огромно нежелание прокара ръка по сандъка и усети как грубите трески одраскаха дланта му. Зави зад ъгъла, налетя на помощник-капитана и удивено се дръпна назад. Милър би трябвало да го чака навън.

Изглеждаше смутен дори с обилната маскировъчна черна боя по лицето. Бялото на очите му се открояваше в мрака.

— Да вървим — промърмори той и кимна рязко към изхода.

Гейб искаше да му каже, че радиослушалките му не работят, но Милър вече се бе обърнал с гръб. Скърцайки ядно със зъби, Гейб го последва. Всяко мускулче по тялото му потръпваше от безсилие.

Изведнъж Милър рязко се обърна. Дулото на пистолета му „Хеклер и Кох“ блесна пред очите на Гейб и за негово удивление се заби в дясната му буза. Болката прониза цялото му тяло. Той политна назад, изгуби равновесие върху залятия с петрол под и тупна тежко, оставайки без въздух. Усети вкус на кръв в устата си.

Какво ставаше, мамка му?

Милър се наведе над него, сграбчи го за колана и насила го обърна по корем. Гейб се бореше за въздух. Успя да ритне помощник-капитана в коляното. Онзи изруга и го сграбчи по-здраво.

Болката сякаш набъбваше все повече и повече в главата на Гейб и му пречеше да мисли. Какво ставаше, по дяволите? Не му хрумваше нищо, освен този въпрос. Защо Милър се беше нахвърлил върху него? Белезници стегнаха първо лявата му китка, а после — дясната. Устата му се напълни с кръв. Той изплю един зъб и с мъка си пое дъх.

— Милър, какво правиш, дявол да те вземе? — изръмжа Гейб, като се мяташе, защото онзи се опитваше да закопчее и глезените му.

Милър не отговори. Сред вълните на болката, които се блъскаха в главата му, Гейб осъзна, че е обездвижен напълно. Стрелбата, поради която трябваше да преминат в отстъпление, престана. Това означаваше нещо, но потънал в изпълнена с болка мъгла, Гейб не можеше да проумее какво.

Милър отметна главата му назад. Усещаше се как треперят ръцете му, докато развива неумело ролката тиксо. Лепкавата лента запуши устата на Гейб и го лиши от възможността да говори. Задави се с кръвта, която вече не можеше да потече навън и се стичаше в гърлото му.

Милър го пусна и се извърна. Гейб наблюдаваше с нарастващ ужас как той излезе на открито и с жест даде сигнал за отбой към мъжете на пътеката. Сред пулсиращата болка в главата си Гейб чу приближаващите им стъпки.

Погледът му не се откъсваше от гърба на Милър, докато се опитваше да проумее, че именно неговият помощник-капитан краде оръжие от различни бази по света. В продължение на месеци тюлените спасяваха с преграден огън оръжия само за да открият после, че ги няма. Именно Милър ги крадеше. Слабоволевият Милър с бледото лице!

Направо не можеше да повярва. Но ето, той стоеше там и нареждаше на неясните фигури около него по-бързо да изнесат през страничния изход ракетата заедно със сандъка.

Гейб се мъчеше да остане буден, за да разпознае и другите мародери. Но мракът започна да се разстила в периферията на зрението му и това го предупреди, че е на път да изгуби съзнание. Милър се обърна да го погледне още веднъж, преди и той също като другите бавно да се отдалечи, несъмнено, за да отиде на среща с останалите нищо неподозиращи мъже от взвода.

Гейб лежеше по корем, с буза, потопена в локва нефт. Радиотелефонът му беше изхвръкнал настрани и бе паднал близо до дясното му ухо. Ръцете и краката му бяха стегнати здраво. Устата му продължаваше да кърви. Никога нямаше да има шанса да каже на света кой краде оръжието.

По някаква причина, каквато и да бе тя, Милър го беше оставил да умре тук. Размътеният му мозък се нуждаеше само от миг, за да намери отговора. Сигурно беше заради неофициалното писмо, което откри върху бюрото му, отнасящо се до искането за допълнителна подводница. Бе подпитвал Милър за това, смятайки, че той от некомпетентност не знае, че на подводницата има достатъчно място за четири ракети. Изобщо не беше подозирал, че помощник-капитанът замисля да открадне една за себе си.

Докато петролът се стичаше между клепките му и проникваше под бронирания му водолазен костюм, Гейб дочу звук, от който космите на главата му настръхнаха. Някой някъде драсна клечка кибрит. Ако не намереше начин да се измъкне от тук, щеше да изгори като факел, както беше потопен целия в гориво.

Не знаеше кое е по-лошо — да изгори жив или да осъзнае, че никога няма да може да каже на Хелън, че я обича.