Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Двадесета глава

Гейб и Родригес току-що бяха тръгнали за срещата с командир Лъвит, когато телефонът иззвъня. Хелън се протегна, както лежеше под прохладните чаршафи, и вдигна слушалката.

— Ало? — каза тя, надявайки се да чуе гласа на Лийла.

— Хелън, обажда се доктор Териен — прозвуча един познат глас.

Тя се надигна на лакът. Погледна часовника и се зачуди защо докторът се обажда в неделя.

— Здрасти, как сте? — озадачено попита тя.

— Съпругът ти вкъщи ли е? — напрегнато попита лекарят.

— Не, опасявам се, че не. Да не би нещо да не е наред?

Доктор Териен се поколеба.

— Хелън, не бях напълно откровен с Гейбриъл за някои неща и това започва много да ми тежи. Искам да изясним всичко.

Обзе я неприятно чувство.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Докторът въздъхна.

— Командирът на Гейбриъл, Еди Лъвит, е мой приятел. Бях му длъжник, затова, когато ме помоли да се заема със случая на съпруга ти, се съгласих. Онзи ден Гейбриъл поиска да разбере дали някой не следи неговото възстановяване. Признах му, че неговият командир много внимателно следи състоянието му. Смятах, че Еди няма търпение той да се върне в отряда. Но сега вече не съм толкова сигурен. Току-що се обадих във военноморския медицински център, за да разбера дали са изписали новите рецепти на Гейбриъл и дали взема редовно лекарството си…

— От него му се спи — прекъсна го Хелън. — Мисля, че вече не го взема.

— Знам — каза с въздишка лекарят. — Когато се обадих, разбрах, че някой е подменил рецептата му без моето съгласие. Той въобще не е вземал дексамфетамин, а нещо друго, което блокира паметта.

Шокирана, Хелън се мъчеше да проумее казаното.

— Не разбирам. Да не би да искате да кажете, че неговият командир има нещо общо с всичко това?

— Само човек, който има подходящите връзки, би могъл да промени първоначалната рецепта. Изведнъж ми просветна, че Еди май повече се страхува от спомените на Гейб, отколкото е заинтересуван да го върне в отряда.

— О, боже мой! — каза Хелън, ужасена, че началникът на Гейбриъл, комуто той служеше лоялно и от когото се възхищаваше, е посмял да се намеси в лечението на съпруга й.

— Не осъзнавах, че насочвам Гейбриъл в неправилната посока — продължи доктор Териен, явно разстроен от своята роля в тази измама. — През цялото време настоявах, че страховете му са илюзорни, но може и да не са. Просто не разбирам защо Еди ще иска да потисне спомените на Гейб, освен ако не е извършил нещо нередно и не желае съпругът ти да си го спомни.

— Гейб отиде да се види с командира си тази сутрин — призна Хелън.

Цялото й тяло отмаля. Отвън се чу тътен на гръмотевица.

— Съжалявам за моята роля във всичко това — каза лекарят.

— Всичко е наред — увери го Хелън. — Даже съм ви много благодарна, че ми казахте.

Тя остави слушалката и полегна, усещаше се направо като парализирана. Ако Лъвит целенасочено се беше опитал да блокира спомените на Гейб, не беше ли възможно той да е човекът, който се опитваше да го убие? Не, разбира се, че не. Флотските командири не бяха безжалостни убийци със скрити помисли.

Без съмнение се налагаше да предупреди Гейб, че Лъвит евентуално е замесен. Тя седна в леглото и набра номера на отдел „Специални операции“, но никой не отговори. Къде бе изчезнал дежурният персонал? Все трябваше да има някой там.

Отказа се да звъни повече и отиде да потърси Вини, който бе заел мястото на Уести и охраняваше къщата.

В неделя сутрин Себастиан обикновено отиваше на църква и после се наслаждаваше на късна закуска в „Подвижни дюни“. Сега би трябвало да е облечен с най-хубавия си костюм, един от трите, които имаше от години и педантично поддържаше.

Тази сутрин обаче той не беше облечен за църква. Всъщност почти не беше облечен, седеше по боксерки във всекидневната и гледаше повторението на „Островът на Гилигън“. Дори не си беше направил труда да си приготви прясно кафе.

Това не бе добър знак.

Но защо да си хаби енергията да взема душ, да се бръсне и да се облича, когато в живота му нямаше друг човек, който да оцени резултатите от усилията му? Лийла му бе отказала. Между тях всичко беше свършено.

Затвори очи и се остави на мъката да го завладее. Скоро щеше да състави някакъв план, да измисли нещо, което със сигурност щеше да накара Лийла да промени решението си. Но за момента щеше да се въргаля в калта на самосъжалението. Неговите хора никога не го бяха виждали такъв. Тюленът Себастиан не се поддаваше на емоциите си. Но човекът Себастиан нямаше избор. Той беше латиноамериканец в края на краищата. А един латиноамериканец можеше направо да оглупее от любов.

О, но каква жена само! Като си помислеше за Лийла, за това прекрасно и сложно създание, и сърцето го заболяваше от копнеж по нея. Той беше роден, за да я закриля, да й бъде верен, да бъде баща на детето, за което тя копнееше.

Въпреки това тя не бе успяла да разбере колко дълбока е неговата преданост. Може би той трябваше да се изрази по-ясно и категорично.

Телефонът иззвъня пронизително и го стресна. Като си помисли, че може да се обажда Лийла или пък някой от отряда, Себастиан направо се хвърли към него.

— Леон.

Колебание от другата страна на линията.

— Обажда се Хана Гиъри. Може ли да говоря с лейтенант Рено?

Разочарованието го накара да отговори лаконично:

— Няма го.

Настъпи многозначително мълчание, мрачно мълчание.

— Можете ли да ми кажете къде е?

Себастиан погледна часовника, който никога не сваляше от китката си.

— Тази сутрин имаше уговорена среща с командира на „Специални операции“.

— Командир Лъвит?

Долавяйки нотки на страх в гласа й, той мигновено изправи гръб и настоятелно попита:

— Какво има?

— Кой сте вие? — контрира тя.

— Помощник-капитан Леон. Работя с лейтенант Рено.

Тя сякаш размишляваше дали да му се довери или не, после уклончиво отвърна:

— Струва ми се, че не е добра идея той да отива сам при командира си.

— Защо не? Там ще бъдат и старшият помощник-капитан, и други хора от персонала. Защо не ми кажете за какво става дума?

Поверителният тон му помогна да постигне желания резултат, обикновено така ставаше.

— Много добре — предаде се жената. — Нали познавахте моя партньор, който беше убит, Ърнест Форестър?

— Да.

— Той разследваше именно Лъвит.

Себастиан бе така слисан, че му трябваше малко време да придобие дар слово.

— За какво? — попита той, макар да се опасяваше, че знае много добре.

— Трафик на оръжие.

Невъзможно! Себастиан хвърли поглед към прозореца и застрашителния океан зад него. И все пак във факта имаше ужасяваща логика. Лъвит притежаваше вътрешна информация. Можеше да насрочи прихващането на оръжието така, че то да стане преди пристигането на отряда по график. Притежаваше необходимите връзки, за да наеме банда бивши тюлени да му свършат мръсната работа, също като онзи, когото Себастиан беше убил по-предишната вечер.

— Откъде знаете това? — натъртено попита той.

Тя бе казала на Ягуар, че всички файлове на Форестър са иззети, че са взели и твърдия диск на компютъра му.

— Бележникът на Ърни беше открит сред бъркотията. Някой от моите колеги трябва да го е пъхнал в пощенската ми кутия. Бележките му бяха шифровани, но аз успях да открия шифъра. От известно време Ърни е разследвал Лъвит. Смятам, че в бележника му има достатъчно доказателства Лъвит да бъде пратен в затвора.

На Себастиан му се зави свят. Това беше гореща информация за онзи вид предателство, към което флотът се отнасяше с ужас и погнуса. И все пак Лъвит бе успявал да се изплъзне дълго време. Дали той не беше загрял за подозренията на Форестър и не бе организирал убийството му?

Изведнъж на Себастиан му просветна, че самата Гиъри е в опасност.

— Откъде се обаждате? — внезапно попита той загрижено.

— От къщата на брат ми — призна тя.

— У вас ли е бележникът?

Жената се поколеба за малко.

— Да.

— Някой друг знае ли за това?

Тя се поколеба, с което му подсказа, че се кани да го излъже.

— Не, никой.

Себастиан мислеше бързо, като потъркваше челото си.

— Не смятайте, че сте в безопасност — предупреди я той. — Може би точно в момента ви наблюдават.

— Затова съм дошла тук — каза тя.

— Къде е най-близката военноморска база във вашия район? — попита той.

— В Анаполис.

— Познавате ли я?

— Всъщност не. Изкарах обучението си в Куантико. И простете ми за цинизма, но нямам доверие на флотските власти и не съм сигурна, че няма да помогнат този бележник да изчезне. Някой закриля Лъвит, иначе щяха ли да преровят кабинета на Ърни?!

Добра логика.

— Тогава идете в Куантико — съгласи се той. В Куантико беше съсредоточена главно морската пехота. На тях можеше да се разчита да се погрижат за сигурността на Гиъри и същевременно да боравят внимателно с веществените доказателства. — Идете направо там и предайте бележника на военната полиция. Помолете ги да ви включат в програма за защита на свидетелите. Аз ще им се обадя предварително и ще ги предупредя за вашето пристигане.

Тя внимателно обмисли този план за действие.

— Звучи ми изпълнимо — каза жената и така експедитивно затвори телефона, че веждите на Себастиан подскочиха нагоре от удивление.

Надяваше се някой ден лично да се запознае с Хана Гиъри. Тя изпълняваше заповедите като истински тюлен.

Себастиан седеше на стола си прекалено шокиран, за да може да мисли ясно. Собственият им командир беше крал оръжие направо под носа им и те не бяха разбрали! Забеляза, че все още държи слушалката, и затвори телефона. Първата му задача беше да се свърже с военната полиция в Куантико. Веднага го направи и ги предупреди за предстоящото пристигане на Хана Гиъри. Обещаха му да се погрижат за сигурността й и да пазят внимателно бележника.

Що се отнасяше до положението на Ягуар, нямаше да е от голяма полза да алармира военната полиция в „Дам Нек“. Докато бележникът не преминеше в ръцете на Себастиан, властите щяха да гледат с насмешка на подобни твърдения.

Слава богу, тази сутрин старшина Родригес пазеше гърба на лейтенанта. Лъвит със сигурност нямаше да посмее да извърши нещо толкова драстично, като да убие Ягуар направо в базата. И все пак, ако подозренията на Гиъри бяха верни, то тогава именно командирът бе планирал инцидента в морския резерват „Бек Бей“. Но защо? Преди една година Ягуар трябва да се беше натъкнал на нещо, което го бе превърнало в опасност за операцията на Лъвит. Именно Лъвит може би беше наредил на Милър да изостави Ягуар в склада — склад, който хората на Лъвит бяха заредили с взрив, за да избухне веднага щом офейкат с четвъртата ракета, ракета, за която Лъвит трябва да бе получил стотици хиляди долари на черния пазар.

Ужасен от мисълта, че е работил така близко до Лъвит и нито веднъж не е заподозрял неговото коварство, Себастиан прокара длан по наболата си брада. После грабна слушалката за трети път и се обади в „Специални операции“. За негова изненада никой не отговори. Къде, за бога, беше отишъл дежурният персонал?

Ругаейки, Себастиан затвори телефона и набра номера на пейджъра на Вини. Телефонът му иззвъня, докато миеше зъбите си.

— Вини! — изрева той, очаквайки да чуе гласа на старшината.

— Не — обади се един колеблив женски глас.

Сърцето на Себастиан замря. Беше Лийла. По дяволите, тя се обаждаше в най-неподходящото време.

— Лийла — каза той, като се стараеше да не изстрелва светкавично думите, — съжалявам, но не мога да разговарям точно в момента. Можеш ли да отидеш с колата до дома на Хелън и да останеш там с нея и Малъри? От полицейското управление на Сандбридж са сложили охрана, но трябва да изтегля Вини от там и ще се чувствам по-спокоен, ако има кой да остане при Хелън.

Лийла веднага откликна на призива му да изпълни дълга си.

— Добре — съгласи се тя. — Нещо не е наред ли?

— Ситуацията е сложна. Не мога да ти обясня. Моля те, иди там колкото е възможно по-бързо. Ще ти се обадя по-късно — добави той, доволен от възможността да държи връзка с нея.

Като приключи разговора, Себастиан хвърли телефона на леглото и намъкна ботите си за рекордно кратко време.

Мобилният му телефон започна да звъни, когато запали мотора на своя „Форд Фалкон“ и потегли с бясна бързина.

— Опитах се да ти се обадя на домашния телефон, но линията беше заета — осведоми го Вини.

Колата на Себастиан направо летеше към задния вход, изпод гумите й изхвърчаше пясък. За щастие улиците бяха сравнително пусти в тази облачна утрин. Небето сякаш всеки миг щеше да се разтвори и да ливне дъжд.

— Родригес отиде ли с Ягуар? — рязко попита той.

— Да — отговори Вини. — Какво ново?

— Лъвит стои зад изчезналите оръжейни пратки — рязко зави, за да избегне една кофа за боклук, търкулната на пътя. — Искам да се свържеш с всички от нашия отряд. Кажи им, че трябва да се срещнем след десет минути в сградата на „Специални операции“. Лийла вече е на път, ще остане при Хелън и Малъри.

Макар да се подразбираше, че ще се изправят срещу собствения си командир — нарушение на Общия военен кодекс, Вини отговори твърдо и положително:

— Да, помощник-капитан. Трябва да ти кажа, че ми се обади психиатърът на Ягуар. Някой е подменил рецептата на Ягуар, така че той е вземал лекарства за блокиране на паметта. Психиатърът смята, че това е Лъвит. Командирът явно се притеснява, че Ягуар ще си спомни нещо.

Това потвърждение бе достатъчно за Себастиан.

— Разбрано — мрачно отвърна той. — Ще се видим след десет минути.

Себастиан остави телефона и съсредоточи цялото си внимание върху пътя. Точно в този момент заваля като из ведро, дъждът затрополи по предното стъкло и гледката пред него се разкриви, от стичащите се вадички, преди чистачките да заработят. Избоботи гръмотевица.

Себастиан ругаеше под нос егоцентризма и слепотата си, заради които не бе осъзнал, че злодеят е Лъвит. Бяха подозирали само Милър, но той беше прекалено безхарактерен, за да осъществи едно такова начинание.

Надяваше се, че Лъвит си няма и понятие всъщност колко малко остава да бъде разкрит. Може би в този момент той и лейтенантът водеха спокоен разговор, в който Ягуар обясняваше каква точно информация е изпратил на ФБР. После Лъвит щеше да го похвали за предаването на такава ценна информация и Ягуар щеше да излезе от там здрав и читав.

Но събитията отпреди два дни говореха, че командирът е отчаян. Той знаеше, че в неговата нелегална операция има едно потенциално слабо звено, наречено Гейбриъл Рено. Страхуваше, че лейтенантът си е спомнил повече неща, отколкото твърди.

Миналия път Лъвит бе изпратил своите ренегати да елиминират Ягуар. Този път щеше да иска сам да свърши тази работа.

 

 

След като дочу как Вини се обажда набързо на всички тюлени от отряда, Хелън разбра, че нещо много сериозно не е наред. Той се беше свързал с всички членове на първи отряд и бе поискал от тях да се явят в сградата на „Специални операции“. Ако беше казал само това, Хелън нямаше да се тревожи, че самият Гейб се намира в сградата на „Специални операции“. Онова, което я притесни, беше новината, че Лъвит е крадял оръжие в чужбина. Не й беше необходимо да е ракетен инженер, за да проумее, че именно той се бе опитвал да убие съпруга й през цялото време. Навярно Гейб миналата година се беше натъкнал на нещо, нещо, което би могло да доведе до разкриването на Лъвит и оттогава насам Лъвит се опитваше да вземе мерки, за да предотврати това.

В този момент Гейб беше сам с него… е, не съвсем сам. Родригес пазеше гърба му. Но той бе оставил пистолета си вкъщи, понеже знаеше, че ще трябва да мине през охраната на „Специални операции“ и не искаше да създаде неприятности на Себастиан, който му беше дал оръжието.

Завладяна от хладното усещане за неизбежно надвиснало нещастие, Хелън си мислеше за пистолета, скрит в едно чекмедже на нощното шкафче.

Сякаш доловила напрежението, витаещо във въздуха, Малъри излезе бавно от стаята си и застана до майка си. Хелън веднага забеляза, че е махнала обеците си.

— Какво става? — попита Малъри, като зърна напрегнатото изражение на Вини, който в този момент остави телефонната слушалка.

— Лийла ще дойде и ще остане при вас — каза той, докато преглеждаше джобовете на бойната си униформа и сякаш правеше инвентаризация на оръжията си. — Отвън все още има едно ченге, в случай че нещо изникне.

— Идваме с теб — реши Хелън, която направо щеше да се пръсне от напрежение. Не можеше просто да седи и да чака, страхувайки се, че някой пак ще й се обади, за да й каже, че съпругът й не е успял да оцелее.

— Не, госпожо — възрази тюленът. — Трябва да останете тук.

— Няма да стоя тук — твърдо изрече Хелън. — Гейб е мой съпруг. Вече веднъж преживях загубата му. Нямам никакво намерение да го загубя отново!

Вини посочи с жест Малъри.

— Ами дъщеря ви? Тя все още се възстановява от раната в главата.

Хелън направо се разкъсваше. Хвърли поглед към Малъри, по чието лице все още се виждаха следите от нападението преди два дни.

— Аз трябва да вървя — каза тюленът и се измъкна през вратата. Затвори я и излезе, преди Хелън да успее да вземе решение.

— По дяволите! — изруга тя и отчаяно тропна с крак.

— Аз съм добре, мамо — каза Малъри. Тя се обърна към шкафа и започна да рови за обувките си. — Да вървим след татко.

Хелън я погледна с възхищение.

— Не, Мал. Вини е прав. Трябва да оставим хората на Гейб да се погрижат за това. Ние може би просто ще им пречим — тя отново си помисли за пистолета. Баща й я беше научил да улучва консервена кутия от петдесет крачки. Ако животът на Гейб беше дори в минимална степен застрашен, а тя имаше възможност да го спаси, щеше да убие, за да го защити. — Нямаме кола — добави Хелън, измъчвана от желанието непременно да направи нещо.

Малъри изправи гръб и отметна косата си назад.

— Лийла дойде — каза тя и отиде да й отвори вратата. — Можем да вземем нейната кола.

Щеше да им е трудно да вкарат колата на Лийла в базата, но си струваше да опитат.

— Изчакай минутка — рече Хелън и се втурна по коридора. Отиде направо до нощното шкафче и извади пистолета на Гейб от чекмеджето. Беше студен и тежък в ръката й. Два пъти провери предпазителя и пъхна пистолета под колана си.

Лийла чакаше пред входната врата, косата й беше мокра от дъжда.

— Тръгваме след Гейб — лаконично й обясни Хелън.

— Да — каза Лийла веднага щом зърна решителния блясък в очите на приятелката си.

Вратата се затръшна след тях, докато двете бързаха към колата на Лийла, пренебрегвайки полицая, който се виждаше през прозореца на автомобила си, сбърчил вежди над разтворен вестник.

А вътре в къщата кактусът на Гейб разцъфтя в кървавочервено.

 

 

Милър тъкмо излизал от сградата, обясни командир Лъвит, като мрачно погледна Гейб над лъскавата повърхност на бюрото си. Той бил просто прекалено некомпетентен. В никакъв случай не бивало да позволи на Гейб да изостане в нощта на провалената мисия.

— Спомняте ли си онази нощ, лейтенант — добави Лъвит, втренчил в него сребристосивите си очи.

Гейб се чудеше колко точно да каже, че знае.

— Не съвсем, сър — призна си той. — Казаха ми, че по някое време съм бил ударен и съм изпаднал в безсъзнание. Може никога да не си спомня.

Лъвит го изгледа замислено с присвити очи.

— Аз не мога да върна обратно една година от живота ви, лейтенант — каза той сухо, — но мога да ви повиша в капитан трети ранг. Като се има предвид информацията, която изровихте, вие със сигурност заслужавате повишение. Ще ви хареса ли да изкарате в морето патрулния кораб за една малка разходка и отново да си намокрите краката?

Гейб възприе предложението с ентусиазъм.

— Да не би да казвате, че скоро ще се върна в отряда, сър?

— Точно така. Веднага щом оправя необходимите книжа. А междувременно, имаме някои малки нововъведения на борда на ПК, с които ще трябва да се запознаете. Имате ли около един час на разположение?

— Да, сър! Ще може ли старшина Родригес да ни придружи? — попита той, подозирайки, че е опасно да изостави за втори път телохранителя си.

— Не виждам защо не. Надявам се, че нямате нищо против, докато пътуваме към Литъл Крийк, да ме осветлите по-подробно за отвличането на дъщеря ви.

Когато стигнаха до паркинга след няколко минути, валеше проливен дъжд.

— Ще вземем моята кола — предложи командирът. Корабът на бреговата охрана беше на док в десантната база в Литъл Крийк, намираща се на две крачки от „Дам Нек“. Гейб седна отпред на пасажерската седалка, а командирът подкара колата с главоломна скорост надолу по гладкия булевард.

Родригес седеше отзад с автомата си МР5 в ръка. Като се имаше предвид в каква компания пътуваше, Гейб се зачуди от това, че кожата на главата му настръхва.

Въпреки безумната скорост, пристигнаха в десантната база цели и невредими. Гейб с облекчение излезе под дъжда.

Реки от вода го заляха, докато оглеждаше с доволен поглед брега.

Господи, така му липсваше работата! Липсваха му застрашителните силуети на бойните кораби със сиви корпуси и десантните плавателни съдове. Липсваше му миризмата на катран и морски талази, дори лудориите на морските птици, сгушили се сега в паркинга, за да избегнат лошото време.

Беше неделя и имаше твърде малко хора от персонала — само двама души от охраната, които козируваха, когато те преминаха по циментовия пристан покрай останалите плавателни съдове и се насочиха към техния кораб — АК „Нор’ийстър“.

Морякът на пост даде стандартния сигнал със свирка, когато командирът тръгна пред Гейб нагоре по трапа. Екипаж от двайсет и пет редовни военни моряци поддържаше кораба в готовност. Тъй като той беше един от осемчленния отряд на тюлените, невинаги знаеше имената на тези моряци. Но го обзе леко безпокойство, след като не откри никого наоколо.

Дори шкиперът на кораба не се виждаше наоколо в тази дъждовна неделна утрин. Всъщност, ако не се смятаха двамата часовои, корабът изглеждаше пуст. Косъмчетата по врата на Гейб бавно настръхнаха. Тъкмо осъзнаваше, че е влязъл в капан, когато Родригес опря дулото на своя автомат в ребрата му и го накара по-бързо да се качи на мостика.

Кръвта му пламна от адреналина. Проклет сляп идиот! Не заради некомпетентността на Милър едва не го бяха убили преди година! Милър само беше изпълнявал заповеди на Лъвит, както правеше сега старшина Родригес. Велики боже, именно неговият командир се опитваше да го убие! Но защо?

Докато Гейб се бе вторачил объркано в своя командир, Лъвит наперено отиде до контролното табло и започна да натиска бутоните.

— Винаги е полезно да можете да управлявате кораб, лейтенант — провлачено и насмешливо изрече той. — Човек никога не знае кога ще му потрябва такова умение. — Той вдигна високоговорителя и нареди: — Екипажът да се приготви за отплаване. Дежурният на палубата да прехвърли караула от десния квартердек на мостика. Приберете въжетата. — Свали микротелефона и добави: — Винаги ми е било приятно да изрека тези думи.

Погледът на Гейб мигновено се насочи през осеяния с дъждовни капчици прозорец към палубата долу. Още двама мъже във флотски гащеризони се бяха появили, за да помогнат на първия да прибере въжетата и да ги внесе долу за съхранение. С усещането, че му премалява, Гейб забеляза, че тези мъже нямаха телосложението на обикновени моряци. По-скоро приличаха на тюлени ренегати, наети от Лъвит.

— Пълен напред. Сменете флага — добави командирът и патрулният кораб започна да излиза на заден ход от котвената си стоянка.

Гейб проклинаше себе си, че не е направил връзката по-рано. Мамка му! Трябваше да се застреля заради собствената си некомпетентност, но се съмняваше, че ще е необходимо. Като се имаше предвид какво се бе случило по-предишната нощ, без съмнение Лъвит го извеждаше в морето, за да го екзекутира. Той потръпна от негодувание, тялото му се окъпа в пот.

Сега вече единствената му надежда беше да поговори разумно с този човек.

— Ако с мен се случи нещо, сър, ще има разследване и ще ви разкрият — заплаши го той през зъби.

Цялото внимание на Лъвит бе съсредоточено върху това да преодолее тесния канал, който щеше да изведе кораба в залива.

— Няма да има никакво разследване, Рено — отговори той хладно. — Флотът ще се задоволи с моето твърдение.

— И какво ще представлява твърдението ви? — натъртено попита Гейб, пренебрегвайки факта, че Родригес е опрял в него дулото на автомата си.

Лъвит го погледна през рамо.

— Че си се разбеснял срещу мен… явно страничен ефект на твоя посттравматичен синдром. А след това си се застрелял в главата — той цъкна с насмешливо съжаление, — завладян от чувството на вина, че си предал родината си.

— Предал съм родината си! Гаден кучи син! — Родригес го накара да млъкне, като заби дулото на автомата си между лопатките на гърба му.

Гейб залитна напред и моментално се овладя напълно. При това числено превъзходство от пет на един и след като нямаше оръжие, трябваше да запази спокойствие и да мисли добре. Единственото оръжие, което можеше да му послужи в момента, бе неговият собствен мозък.

Патрулният кораб продължаваше да се носи бързо напред сред бели пръски, порейки огромните вълни. Но по дяволите, ако размишляваше прекалено дълго, щеше да му се наложи да се справя и с петимата едновременно. Трябваше да се справи първо с тези двамата, да грабне радиото и да потърси помощ.

Гейб се обърна светкавично, сграбчи дулото на автомата и го насочи право към Лъвит. Родригес инстинктивно натисна спусъка и обсипа каютата с деветмилиметрови куршуми. С трясък се сринаха стъкла. Лъвит се сви и стисна ръката си над лакътя, където беше улучен. Изръмжа и се хвърли срещу Гейб, който бе блъснал Родригес достатъчно силно, за да го залепи на отсрещната стена.

Лъвит се стовари върху Гейб и двамата с трясък паднаха върху дигиталните показания на уредите. Лъвит успя да обхване с ръка врата на Гейб. Той изтегли Гейб нагоре, като се мъчеше да измъкне собственото си оръжие. В това кратко затишие Гейб успя да изнесе крака си напред, улучи корабния дросел и го ритна силно. Корабът рязко увеличи скорост, командирът загуби равновесие и залитна назад, дърпайки Гейб със себе си. Двамата заедно се удариха в задната стена и се чу хрущене.

Мъртвата хватка около врата на Гейб изведнъж се разхлаби. Той се освободи навреме, за да види как Лъвит се свлече от седящо положение. Беше се ударил в телефонния ключов номератор, който стърчеше от стената, и ударът бе достатъчно силен, за да изгуби съзнание. Гейб грабна деветмилиметровия пистолет от омекналите му пръсти.

Родригес се беше съвзел и се целеше в него. В момента, в който в дулото блесна огън, Гейб падна и се търкулна, като едновременно отвърна на огъня. Чу се тъп звук и куршумът прониза гърдите на Родригес. Автоматът му изтрака на пода и на лицето му се появи стъписано изражение.

Гейб се наведе и сграбчи автомата.

— Ти си абсолютна гадина — осведоми го той.

Като затъкна по-малкото оръжие в колана си, той прескочи Лъвит, който все още лежеше в безсъзнание, и заключи вратите на кабината на лоцмана отвътре, с което поне за момента другите мъже оставаха отвън. Вдигна радиотелефона и отчете координатите си.

— Обажда се АК „Нор’ийстър“, ПК 5. Мейдей[1]. Чувате ли ме?

— Чуваме те, „Нор’ийстър“. За какво искате помощ?

Като си отваряше очите на четири за някакъв знак от тримата останали ренегати, Гейб описа положението възможно най-добре.

— Имаме двама обезоръжени — добави той — и трима противници на борда на кораба. Наш човек в лоцманската кабина, притиснат до стената. Край.

— Какви са координатите ти, „Нор’ийстър“?

Гейб бързо им даде необходимата информация. Една сянка се мярна до вратата и той се шмугна под контролното табло, като взе и радиотелефона със себе си. Беше само въпрос на време престъпниците да разбият с един изстрел вратата и да го спипат. Като се имаше предвид подготовката им, веднага щяха да успеят да го надвият. По дяволите, той трябваше досега да се е измъкнал от тук и да е скочил зад борда. Океанът беше най-доброто място, където можеше да се скрие един тюлен.

— Повтарям — прошепна той, — тримата противници са добре обучени. Изпратете силите със специално предназначение да ги обезвредят.

Дум! Гейб се приготви за действие, но се оказа, че това е просто Родригес, който беше изгубил съзнание поради огнестрелната си рана и сега се просна по очи.

Гейб се измъкна от укритието си и го издърпа към себе си. Оставяйки червена ивица на пода, той сложи тялото на предателя пред себе си, за да го използва като щит. Усещайки лекото потръпване на пръстите си и като държеше под око и двете врати, той зачака неизбежното.

Хелън, помисли си той, когато зад квадратното стъкло на вратата изникна силуетът на един тангос, прости ми, че бях толкова сляп, та не предвидих случващото се сега. Ако умра днес тук, не тъгувай за мен, миличка. Не всеки получава втори шанс. Благодарен съм за възможността да те обичам така, както заслужаваш.

Бележки

[1] Помогнете — международен сигнал за бедствие, по съзвучие с френската дума m’aider. — Б.пр.