Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Десета глава

Хелън виждаше, че тримата на терасата все още са изцяло погълнати от работата си. Беше три и петнайсет следобед и слънцето жареше от безоблачното небе. Кожата на Малъри сигурно вече бе изгоряла, ако не се бе сетила да използва слънцезащитен крем. Хелън поклати глава и въздъхна. Защо, о, защо бащите не се сещаха за тези неща?

Тя се сепна изведнъж още по средата на въпроса си. „Гейб всъщност не е истински баща на Малъри“, напомни си тя. Не беше си дал труд да я осинови по законен път. Хелън изключи мотора и се измъкна от колата, облечена с маруленозелената блузка без гръб, която бе купила от магазина в училището на Лийла.

Горе на терасата тихо свиреше радио, заглушавайки шума от стъпките й. Тя надникна иззад ъгъла, очаквайки да види как двамата тийнейджъри усилено се трудят.

Не бяха я чули да се приближава. Тримата търкаха с шкурка дървените мебели на терасата — звук, който я накара да стисне зъби. Погледът й се плъзна от ярките рижи къдрици на Реги към изгорялата от слънцето кожа на Малъри и към гърба на Гейб, който лъщеше от пот.

И тогава ги видя. Белезите, обезобразили кожата на великолепното му тяло. Тя ахна. Всеки белег беше различен; някои — все още морави и заздравяващи, други — бледи и едва забележими. Хелън не можеше да си представи какво би могло да остави такива следи, но беше болезнено ясно каква сила и злоба се крие зад всеки от тях. Сърцето й някак от само себе си се сви и преобърна. О, Гейбриъл, какво са ти направили!

Той рязко се изправи и като се извърна към нея, изведнъж зърна ужаса, изписан върху лицето й, преди тя да успее да се съвземе. Намръщи се и отмести поглед.

О, не, той бе разбрал неправилно смущението й.

Като се досети, че трябва да го успокои, Хелън отиде до него. Гейб погледна надолу към нея с присвити очи, косата му бе разрошена от вятъра, а по твърдата извивка на долната му челюст проблясваше пот. Хелън му се усмихна така, че лицето му се проясни.

— Виждам, че работите усилено — ведро каза тя, оглеждайки гладките дървени повърхности наоколо.

Погледът му слезе надолу към устните й и сърцето й заби учестено, защото разбра, че той мисли за целувка.

— Почти свършихме — отговори Гейб. — А ти добре ли прекара със старците?

Проявеният от него интерес я слиса. Сутринта, когато му бе съобщила къде отива, й се беше сторило, че той наистина се гордее с нея.

— Да, благодаря.

— Харесва ми тази блузка — добави Гейб и задържа поглед върху гърдите й, от което тя се смути още повече.

— Сутринта я купих от магазина на Лийла — видя объркания му поглед и добави: — Лийла Езер, моята приятелка, собственичка е на школа по танци.

Гейб едва-едва поклати глава, с което й даваше да разбере, че не си спомня.

— Е, вижте какво, щом почти сте свършили тук, мисля си, че може да искате да излезем някъде на вечеря или нещо такова.

— Приключихме вече — обяви Малъри.

Тя хвърли квадратното парче шкурка, грабна една кана и я обърна, за да изцеди последната капка плодов пунш. Реги се свлече на шезлонга и простена.

Хелън потръпна. Цялата му кожа беше болезнено зачервена, особено около ушите.

— Ъъъ… следващия път, когато работите навън, най-добре е да си сложите крем против изгаряне — не се сдържа да отбележи тя. — Приличате на варени раци.

Охо! Тя видя уплахата в очите на Гейб, който едва сега забеляза възрозовата кожа на Реги и Малъри.

— О, мамка му! — промърмори той. — Добре, приятели, чухте какво каза дамата. Слънцезащитен крем за утре, когато ще работим в предния двор.

— Какво! — възкликна Малъри, като попиваше петното, което току-що бе направила на полата си. — О, не! — простена тя. — Днес цял ден работихме!

Хелън наблюдаваше развеселено как Гейб направи гримаса срещу Малъри. Днес следобед определено изглеждаше по-различен. Работата на терасата го беше съживила, той се наведе и прошепна нещо в ухото на дъщеря й.

Възползвайки се от това, че е отклонил вниманието си от нея, тя хвърли бърз поглед върху плоския му твърд корем. След завръщането си беше качил няколко килограма, от което имаше отчаяна нужда, но всички мускули все още ясно се открояваха. Ивичката тъмни косми, спускаща се от пъпа до линията на панталоните му, въздействаше както винаги. Обзета от страстна възбуда, тя се хвана за облегалката на стола.

Вдигна поглед и зърна усмивчицата върху лицето на Малъри, която се наведе да вдигне от пода парчето шкурка.

— Какво? — попита Хелън, усещайки, че е пропуснала нещо, което току-що е станало.

— Какво искаш да кажеш с това „какво“? — язвително попита Гейб, докато навиваше шнура на шлайфа. — Предстои да боядисаме терасата — добави той, бързо сменяйки темата, — но тук вече можеш да ходиш боса и няма да се одраскаш.

В прилив на признателност Хелън огледа гладката повърхност на терасата.

— Много ми харесва — искрено рече тя. — Много ти благодаря.

В отговор Гейб я погледна втренчено.

— Няма защо да ми благодариш. И аз живея тук.

Напрежението у нея отново се появи. Не биваше да му позволява да се измъква с подобен коментар. Думите му прозвучаха така, сякаш всичко това е за постоянно, а, тя вече му бе казала, че ще трябва да си отиде, щом паметта му се възвърне.

Но сега не беше времето да подхваща този въпрос. Пред нея стоеше приоритетната задача да излекува ума на Гейб. Освен това тя нямаше никакви проблеми с този Гейб, който стоеше пред нея. Този Гейб беше удивителен. Той пазеше дъщеря й от изкушения. И дори с грозните белези на гърдите си изглеждаше като истински бог в панталоните с ниска талия.

Да, рисковано беше да отлага неизбежната раздяла. Но тя не желаеше да е толкова безсърдечна, че да изхвърли изгубил паметта си мъж, преследван от въображаеми страхове. Когато предишният Гейб се проявеше, тя щеше да разбере, че е свършила своята работа.

Неблагодарна работа, не ще и съмнение. Но Гейб някога беше горд и независим мъж, истински патриот и голяма гордост за военните. Тя се чувстваше длъжна да го върне към предишния му блясък; дори това да означаваше, че ще загуби топлината, на която сега се радваше.

— И така — предложи Хелън, — защо вие, приятели, не отидете да се измиете? Реги, искаш ли да дойдеш с нас на вечеря?

Докато Реги обсъждаше с Малъри колко жестоко е изгорял, Гейб се приближи към Хелън. Той миришеше на пот и на шампоана на Малъри „Горски букет“ и ненадейно й се прииска да усети тялото му с всичките си сетива, прииска й се да може да го докосне и да не се притеснява, че накрая той пак ще разбие сърцето й.

— Благодаря — каза Гейб и я погледна изпитателно.

Явно търсеше причина за желанието й да прекара известно време е него.

— Идеята е на доктор Териен — призна тя, понеже нямаше желание да му дава лъжливи надежди. — Той иска да те заведа на някои места, където сме били по-рано.

— О! — очите му изведнъж помръкнаха. Отвърна й е една горчиво-сладка усмивка и без да каже дума, мина покрай нея и тръгна надолу по стълбите, за да прибере инструментите си.

Внезапно й се прииска да може да вземе думите си обратно дори само за да заличи тази разочарована усмивка.

Трябваше да си поръча коктейл с малко текила и много лимонов сок.

А Хелън кой знае защо бе решила, че едно хубаво силно питие ще я направи по-невъзприемчива към мъжественото излъчване на Гейб. Грешка. От питието започнаха да й идват безумни мисли, докато се взираше в шията му, така загоряла и силна над пуловера с обло деколте, в твърдата линия на долната му челюст, в чувствената извивка на долната му устна. Единственото, за което можеше да си мисли, беше колко отчаяно й се иска той отново да я целуне.

Но желанието й не се дължеше само на текилата. Вината беше и на Гейб. За разлика от предишната вечер, когато като че ли не смееше да пристъпи навън от къщата, сега той изглеждаше удивително стабилен.

Беше избрал сепаре в дъното на ресторанта и бе седнал с гръб към стената, откъдето търпеливо и зорко оглеждаше помещението, а това караше Хелън да потръпва и да мисли за секс.

В същото време той успяваше да поддържа приятен разговор, както по времето, когато я ухажваше. Тя откри, че е направо хипнотизирана от интелигентните му забележки, леко саркастичното му чувство за хумор, проницателното познаване на почти всяка възможна тема.

Нищо чудно, че се беше влюбила в него! Някак неволно си мислеше такива неща. О, не, тя правеше точно онова, което се бе заклела да не прави никога! Бе свалила защитата си; бе позволила на Гейб отново да я омае, когато знаеше — просто го знаеше — че той отново ще я отблъсне. Веднага щом паметта му се възвърнеше, веднага щом отново станеше тюлен, щеше да й обърне гръб и да изчезне, нехайно отблъсквайки любовта й, сякаш не означава нищо за него.

Седнала плътно до него, Малъри изглеждаше превъзбудена колкото Хелън; с блеснали очи, с усмивка, която не слизаше от устата й, тя бърбореше нещо за училищната си програма, пристигнала по пощата същия ден.

А Малъри пиеше само газирано. Което, според мнението на Хелън, не подхождаше на мексиканската храна, но кой можеше да разбере вкусовете на тези тийнейджъри?

Яденето пристигна; все още цвърчеше и беше напълно в тон с дървените сепарета, откритите греди и белосаните стени. Хелън наблюдаваше как Гейб захапа своята пица по латиноамерикански.

— Много е вкусна — промърмори той и мигновено забрави за бдителността си.

Тя знаеше, че храната ще му хареса. Бяха идвали в този ресторант и по-рано, преди около две години. За разлика от днешния приятен епизод, онова беше едно злощастно семейно излизане, защото Гейб вече мислеше за следващата си бойна задача. Хелън предполагаше, че спомените за онази вечер ще я отрезвят, ще й напомнят, че в момента тя само му помага да се съвземе. Това тук не беше прелюдия към одобряване.

И все пак миналото избледняваше направо пред очите й. Гейб отпи голяма глътка от питието си, усмихна й се и с вилицата си посочи нейната мексиканска царевична питка с пилешка салата.

— Как е? — попита той.

— Страхотна е — каза тя. — Много е хубава.

Не беше изкусителна като мириса на неговата тоалетна вода, но тя не му го каза. Беше изровил отнякъде шишенцето, което тя му бе подарила за последната им съвместна Коледа. Можеше да се закълне, че никога по-рано не я е използвал. Иначе непременно щеше да си го спомни.

— Това е най-хубавата храна, която съм ял някога — добави той и отхапа още една огромна хапка.

— Да не би да критикуваш моето готвене?

Хелън го изгледа сурово, надявайки се да разпали негодуванието у себе си. И без това се чувстваше ужасно уязвима.

— Не — каза той, като избърса устните си със салфетка, а челото му се сбърчи от разкаяние. — Не. Ти готвиш страхотно.

Тя се изсмя кратко и невярващо.

— Е, това е малко прекалено — рече Хелън. — Знам, че готвенето ми е направо трагично.

— Добре, така е — съгласи се той със закачливи пламъчета в очите, — но не смяташ ли, че именно поради това моментите като този изглеждат по-специални?

Точно така смяташе. Всъщност настоящият момент ставаше прекалено специален. Тя се къпеше в блаженство, наслаждаваше се на всяка минута, в която се чувстваше част от това идеално семейство, искаше й се винаги да е така и знаеше, че е невъзможно. Предишният Гейб най-накрая щеше да се появи отново и тогава какво…

Поднесоха още лют сос с домати и чесън и това я спаси от необходимостта да му отговори. Когато сервитьорът се отдалечи, Малъри се обади:

— Ами, тате, ти ориз ли си ял там през цялата година? — погледът й бе изпълнен със съчувствие.

Хелън затаи дъх. Беше избягвала темата за пленничеството на Гейб по две причини. Първо, беше табу за нея. Второ, как можеше той да отговори, след като не си спомня?

Гейб се обърна към Малъри и погледът му стана някак далечен.

— Да, струва ми се — отговори той, като надигна чашата си с бира.

Явно окуражена, Малъри продължи:

— Започваш ли да си спомняш някои неща?

— Да — кратко отвърна Гейб, знак, че разговорът го разстройва.

— Трябва да си спомни и какво се е случило, преди да замине — намеси се Хелън и погледна многозначително дъщеря си.

— Спомняш ли си, че сме идвали тук? — бързо изстреля въпроса си Малъри.

Доста удивен, той вдигна глава и очите му светкавично обходиха помещението, което определено не разпозна.

— Не.

— Беше под напрежение, защото се готвеше да заминеш на някаква опасна мисия, а пък аз разлях моя спрайт и ти ми кресна.

Гейб ужасено поглеждаше ту Малъри, ту Хелън.

— Съжалявам — каза той.

— Миличка, хайде да не говорим за лоши неща — настоя Хелън. — Хайде просто да се забавляваме тази вечер.

Да се забавляваме? Божичко, откъде й хрумна това? Но благодарният поглед на Гейб я увери, че е постъпила правилно. Взе хапка от салатата си и я сдъвка, като търсеше подходяща тема за разговор. Имаше толкова много неща в тяхното общо минало, които крещяха: стой настрана.

Тогава тя си спомни за съвета на доктор Териен да пита Гейб за миналото му.

— И така, кои бяха твоите кумири в детските ти години, Гейб?

Той я погледна странно и вилицата му с набодено парче пица на нея замръзна на половината път до устата му.

— Ъъ… — Гейб порови в паметта си. — Предполагам, че суперзвездата Брус Спрингстийн не се брои? — Като присви очи, той помисли още малко. — Помощник-капитан Блек, който ми каза, че мога да стана офицер. О, и сержант О’Мали — добави той с категоричен тон.

— Кой е О’Мали? — попита Малъри.

Гейб помълча.

— Никога ли не съм ви разказвал за сержант О’Мали?

Майка и дъщеря едновременно поклатиха отрицателно глави.

— Наистина ли? О! Е, той беше ченге, патрулираше по Акъшнит Стрийт, когато бях хлапе. Имаше голям черен Харлей със сирена отпред.

— И? — подтикна го да продължи Хелън, заинтригувана от неочаквания му отговор.

— По онова време ми беше нещо като баща. Като хлапе аз се бях провалил донякъде — призна си Гейб и едва-едва се усмихна. — На никого не му пукаше дали съм избягал от училище, или съм нарушил закона, затова доста често правех бели. Случеше ли се такова нещо, офицер О’Мали веднага пристигаше със своя Харлей. Нахокваше ме и ме съветваше да се оправя. През повечето време успяваше да ме спаси от затвора, докато не откраднах една кола.

— Откраднал си кола! — ахна Малъри и зяпна от удивление.

Гейб погледна Хелън, сякаш се притесняваше, че е казал нещо нередно. Явно предполагаше, че тя знае тази история, по тя не я знаеше. Той никога не бе признавал миналите си прегрешения. Доколкото знаеше, Гейб беше изживял нормално, макар и малко самотно детство, защото нямал братя и сестри и бил отгледан от баба си, след като родителите му починали. Тя му отвърна с безразличен поглед.

Гейб сви рамене и продължи разказа си:

— Е, не че искам да се оправдавам или нещо такова, но моята баба беше прекалено… стара, за да ме наглежда. Нямах нито майка, нито баща, за разлика от вас — многозначително добави той. — Във всеки случай сержант О’Мали плати гаранцията ми, за да изляза от затвора. Свидетелства в моя полза в съда и някак си успя да ги накара да ме оправдаят, но трябваше да обещая, че ще вляза в армията.

Хелън с удивление видя как бузите на Гейб пламнаха. Явно не се гордееше с момчето от онези времена, но въпреки това каза истината. Както беше предположил доктор Териен, през дългите месеци на пленничеството той явно се бе помирил със своето минало. Хелън не подозираше, че е имал толкова нещастно детство.

По някакъв странен начин истината го направи още по-привлекателен за нея.

Оказваше се, че той е човешко същество, а не съвършената машина, която правеше безпогрешни ходове и караше другите да получават комплекс за малоценност.

Малъри бе обзета от трескаво любопитство.

— На колко години си бил, когато са умрели родителите ти? — попита го тя.

— Миличка, изяж вечерята си, преди да е изстинала — намеси се Хелън, защитавайки Гейб от необходимостта да отговори.

Той смутено сви вежди.

— Майка ми почина, когато бях на шест години. Не съм ли ти го казвал?

— Не — отвърна Малъри вместо майка си.

— Загина при автомобилна катастрофа.

Хелън беше чувала за това, но сега ставаше въпрос за двамата му родители.

— А баща ти? — настоятелно попита Малъри.

Гейб подреди в редица коричките, останали в чинията му.

— Никога не съм виждал баща си — с равен тон каза той. Долната челюст на Хелън увисна. — Бил е моряк, пристигнал с кораба си в пристанището, запознал се с майка ми и тя забременяла. Баба ми успяла да го издири и се опитала да вземе някаква издръжка от него, но той пак изчезнал.

Той я беше лъгал. Предишният Гейб я беше лъгал.

Удивена, тя се взираше в него със съкрушено сърце. Никога не й бе казвал, че не е познавал баща си, че е рожба на пристанищен флирт. Сърцето й преливаше от съчувствие. Тя не жалеше толкова себе си, че Гейб я бе излъгал, по-скоро жалеше момчето, което той е бил някога, а след това и мъжа, който е решил да лъже, за да не се чувства дамгосан. Баща й със сигурност дори не би помислил да я запознае с Гейб, ако знаеше, че е незаконороден. Ето толкова старомоден беше баща й. Бе преживял достатъчно тежко зачеването на Малъри.

Най-накрая Гейб бе казал истината. Но защо? Защо сега й бе позволил да зърне тази част от него? Имаше време, когато бе копняла той да сподели нещо от живота си с нея. Неочаквани сълзи напълниха очите й.

Гейб рязко отмести бирата си и разтърси глава, сякаш да я проясни.

— Боже мой, вече не понасям алкохола — отбеляза той, изтръгвайки я от самовглъбението й.

— Това е от лекарствата — каза Хелън, внезапно притеснена. — Казах ти да не пиеш бира.

Гейб направи гримаса.

— Изкарай година без бира и ще видиш как ще се чувстваш — отговори той, потискайки едно оригване.

Малъри се взираше в профила му с тържествено изражение, забравила за царевичните питки с пълнеж в чинията си.

— Ние двамата с теб сме копелета — ненадейно изтърси тя.

Около масата настъпи тишина. Дъхът на Хелън спря. О, детенцето ми! Малъри рядко споменаваше, че е незаконородена; това си беше нейното лично бреме.

— Пра’илно — каза Гейб и Хелън се стресна, като чу, че говори завалено. Още повече се изненада, когато той прегърна Малъри през раменете, привлече я към себе си и я притисна силно. Малъри зарови лице в гърдите на Гейб и сякаш менгеме стегна сърцето на Хелън.

Защо е чакал досега, за да покаже такава голяма привързаност към Малъри?

Той е пиян! — помисли си Хелън, вкопчвайки се в това извинение. Не че се бе напил на практика, но лекарствата си взаимодействаха с бирата. С внезапен ужас се запита дали няма да й се наложи да му помогне да стигне до колата.

Както продължаваше да прегръща Малъри, с облегната назад глава, той вече не приличаше на хищник, а на голям сънлив котарак. Леко блуждаещият му поглед се спря върху гънката между гърдите й, изкусно разкрита от деколтето на оранжевата й лятна рокля с презрамки.

— Мама изглежда много добре тази вечер — прошепна той на Малъри достатъчно високо, за да го чуе Хелън.

Малъри я погледна.

Хелън се постара да покаже безразличие към грубоватия комплимент на Гейб. Главата му беше замътена.

— Ти определено си пиян — хладно изрече тя, прикривайки по този начин разливащата се в душата й нежност.

Погледна настрани под претекст, че търси сервитьорката. За свой ужас срещна погледа на последния човек света, когото би искала да види тази вечер — помощник-капитана на дванадесети взвод на тюлените, лейтенант капитан трети ранг Джейсън Милър.

Гадост, не и той! Цялото й тяло изведнъж така рязко се напрегна, че направо я заболя гръбнакът. Не стига, че Гейб в момента не беше в състояние да се срещне отново със своя помощник-капитан, но и самата Хелън би избягала от него като от чума. През изминалите дванадесет месеца той многократно се беше опитвал да се натрапи в живота й, смятайки, че външността му като на кинозвездата Джордж Хамилтън автоматически го прави неустоим.

Бе недооценила хитрите му опити да я утеши в началото, когато научи за изчезването на Гейб. После й беше все по-трудно да се изтръгне от опипващите му ръце.

О, мили боже, той идва към нашата маса! Хелън ритна Гейб под масата.

— Седни по-изправен! — изсъска тя.

Слава богу, Гейб веднага се стегна. След миг Милър бавно мина покрай тях. За секунда възприе задушевната сцена около масата, а след това мрачният му поглед се спря върху Гейб. На устата му се оформи нещо като усмивка.

— Рено — каза той, — това е невероятно. Мислехме, че повече никога няма да те видим.

Гейб се опита да се изправи в тясното сепаре и да отдаде чест.

— Капитан Милър — отговори той завалено.

Очите на Милър лекичко се присвиха, което подсказа на Хелън, че е забелязал опиянението на Гейб.

— Свободно, лейтенант — каза Милър и му направи знак с ръка да седне. — Канех се да намина у вас тази вечер, за да те поздравя със завръщането ти, както се полага. — Очите му с цвят на оникс се насочиха към Хелън, спирайки се върху деколтето й. — Корабът току-що влезе в пристанището.

Тя не можа да отгатне какво точно изразява погледът му. Омраза? Неодобрение?

Гейб го гледаше вторачено, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

Между четиримата се възцари неловка тишина. Погледът на Милър за миг се насочи към бутилката с бира до ръката на Гейб.

— Не приказваш много, Рено — изрече той с престорено доброжелателство. — Да не би да си пиян?

Вторачил нетрепващите си очи в него, Гейб никога не бе изглеждал по-трезвен.

— О, не, сър. Просто съм силно изненадан, че ви виждам след толкова време.

Офицерът кимна, като избягваше погледа на Гейб.

— Е, разбрах, че имаш проблеми с паметта — това прозвуча по-скоро като въпрос, не като твърдение.

Хелън рязко си пое дъх, изненадана от нетактичната му забележка.

— Паметта ми се възвръща — с равен глас каза Гейб.

Поради някаква неизвестна причина отговорът на Гейб сякаш смути Милър. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Радвам се да го чуя — изрече, макар че съвсем не изглеждаше зарадван. — Е, пожелавам приятно прекарване на всички ви, Хелън.

Той направо я изгори с поглед и бавно се върна при жената, която го чакаше на бара.

— Ама че тъпак — малко прекалено високо изрази мнението си Малъри.

Хелън едва се сдържа да не изкаже същото мнение.

Гейб мълчеше. Мекото изражение на лицето му отпреди малко бе изчезнало, заменено с маската на предишния Гейб, която тя разпозна. Той свали ръката си от рамото на Малъри и каза:

— Хайде да си вървим.

— Чаках да донесат сметката — обади се Хелън, съкрушена от факта, че тяхната прекрасна вечер заедно бе приключила така внезапно.

Тя даде на сервитьорката кредитната си карта, подписа сметката и Гейб не възрази, а в миналото винаги бе настоявал той да плаща. Това бе толкова странно, си помисли тя — та нали откакто се бе завърнал, нито веднъж не бе споменавал за финансови проблеми.

— Благодаря за вечерята — каза Гейб и с едри крачки тръгна пред тях, щом напуснаха ресторанта и се отправиха по гъмжащия от хора тротоар към колата си.

— Няма защо. Сигурен ли си, че не искаш да се разходим по плажа?

Беше прекрасна вечер, златното слънце се спускаше към брега. Навсякъде бе пълно с тийнейджъри, кръстосващи по Атлантик Авеню с колите си с отворени прозорци, от които гърмеше музика. Градът излъчваше мирис на океан, на печени морски дарове и плажно масло. Малъри изглеждаше оклюмала, задето толкова рано се прибират.

Гейб бе вперил поглед право напред, проправяше им път през тълпата и изглеждаше съвършено трезвен.

— Сигурен съм — кратко отговори той.

Опитваше се да прикрие, че мисли за нещо друго, но Хелън го усещаше по гласа му. Двете с Малъри го следваха по петите, ясно съзнавайки, че той се държи както преди — беше студен и затворен. Срещата с помощник-капитана му бе повлияла. Дали само защото Милър го бе раздразнил със забележката си, че е изгубил паметта си, или имаше и още нещо?

Пътуваха до дома в пълно мълчание. Майката и дъщерята бяха напълно обезсърчени от затвореността на Гейб. Той се взираше навън през прозореца на колата, а сенките на дърветата пробягваха по лицето му, създавайки ефекта на камуфлажна боя.

Минутите отлитаха и Хелън усети, че й се иска да утеши Гейб дори рискувайки той да я отблъсне. Съпругът й беше преживял толкова много напоследък. Нямаше да й струва кой знае какво да хване ръката му и да я стисне. Помъчи се да събере достатъчно кураж и да го направи.

Най-накрая, когато колата зави наляво по тяхната улица, Хелън сложи ръка върху неговата. Пръстите му се свиха и се сключиха около нейните като капан. Усети отчаянието му. Имаше нужда от нея. Нещо повече, топлината на дланта му събуждаше спомени за тях двамата — лежат кожа до кожа, телата им се докосват от глава до пети, сливат се, стремят се да бъдат още по-близки.

Тя спря колата на алеята, без да си спомня въобще пътя, който току-що бяха изминали.

Малъри изскочи от колата. Гейб не пусна ръката на Хелън Тя седеше там и нямаше как да изключи мотора, защото ръката й бе в плен на неговата. Нито пък можеше да заглуши бученето на кръвта в ушите си. Той се извъртя към нея и я погледна. Очите му изгаряха голите й рамене. Погледът му обещаваше такава огромна физическа наслада, че тя онемя.

Усещайки, че е неизбежно, Хелън плъзна тялото си към него и вдигна устни към неговите. За миг той й позволи да го целуне, без да се помръдне дори на милиметър, за да я окуражи или отблъсне. Но после нещо в него сякаш се скъса и започна да я целува с неудържима страст, така се впи в устните й, че това пробуди в нея точно определени мисли.

Хелън простена и забрави, че е взела окончателно решение спрямо Гейб. Знаеше само едно: че го желае толкова много, че губи разума си; искаше го тази нощ. Напълно забрави, че Малъри ги чака горе на терасата. Езикът на Гейб се движеше така, че цялото й тяло пламна.

Той прокара ръка по гърдата й, притискайки зърното. Целуна извивката на брадичката й и пъхна език зад ухото й.

— О, господи! — простена тя задъхано, загубила контрол над думите, които изригнаха от устата й. — Желая те. Желая те.

Гейб рязко вдигна глава и се взря в очите й, сякаш търсеше нещо.

— Това не е достатъчно — отговори той, шокирайки я с думите си и още повече с действията си, защото блъсна вратата и излезе навън. Вече се изкачваше нагоре по стълбите, за да отвори на Малъри, и едва тогава замъгленият мозък на Хелън установи, че го няма. Изоставена, тя се взираше след него с отворена уста. Гейб не погледна назад нито веднъж, влезе заедно с Малъри в къщата и затвори вратата след тях.

Хелън осъзна, че моторът на колата още работи. Изключи го с бързо движение на китката и разкаяно закри очите си с ръце. Какво беше направила? Бе заявила на Гейб, че между тях всичко е свършило, а ето че го целуваше страстно и му казваше, че го желае.

А как бе откликнал той? Искаше нещо повече от нея, разбира се. Не му стигаше, че тя го желае. О, не, той не приемаше нищо друго, освен пълната й капитулация.

Копеле!

Беше точно в неговия стил да прекрати всичко точно когато тя се чувстваше най-уязвима. Той не използваше секса, за да получи каквото искаше; той й го отказваше! Да, неговият план беше да я накара да полудее от страст и тогава може би — само може би — да й даде каквото желае, при положение че тя първа му каже, че го обича.

Колкото и ужасно да изглеждаше, точно така беше. Гейб бе невероятно ловък тактик, всички тюлени от дванадесети взвод можеха да го потвърдят. Нищо не предприемаше, без да е уточнил хода на операцията. Ами ако Лийла беше права? Ами ако всички негови действия досега, всички явни промени у него бяха преструвка, за да разпали чувствата й към него?

Нямаше му достатъчно доверие и затова не бе сигурна, че не е така. Пред лицето на този нов, откровен Гейб бе свалила защитата си. Голяма грешка. И ето че отново бе почти влюбена в него. Не беше ли получила достатъчно уроци вече? Колко пъти трябваше да я наранява, преди тя да проумее, че да го обича е вредно за здравето й? Наистина ли искаше утре да се събуди и да открие, че отново е жената на Ягуара, едно притежание, което той забелязваше само когато му е удобно; една жена, която иначе пренебрегваше?

— Събуди се, Хелън! — изсъска тя на себе си и блъсна вратата по-силно от необходимото.

О, не, не само сексуалното безсилие я накара да я затръшне зад себе си. Беше по-скоро ярост. Бе обзета от ярост, защото бе повярвала, че той се е променил.

Трябваше да послуша Лийла, която вземаше присърце най-важните й интереси.