Марлис Мелтън
Не ме забравяй (5)

Четвърта глава

Гейб спа до късно следобед. Златисти снопчета слънчеви лъчи проникваха през задните прозорци на къщата, когато се осмели да излезе от кабинета, търкайки сънено очи.

— Ало? — повика той семейството си и гласът му отекна под високия таван.

Нямаше никого у дома. Дори кучето не се втурна към него.

Гейб потрепери, смразен от неочакваната си самота. Отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Тишината го обгърна, внушавайки му мистериозното усещане, че изживява същата ситуация за втори път. Погледна навън към океана, търсейки утеха, но дори тъмните сапфирени вълни изглеждаха твърде далече.

И въпреки всичко се чувстваше част от това място. Ако не смяташе ултиматума на Хелън, който все още кънтеше в ушите му, нямаше друга причина да се чувства толкова изоставен на произвола на съдбата, толкова изолиран. Така уязвим.

Погледът му свободно се рееше, преминавайки набързо по вградените полици с книги и мебелите. Търсеше загатване за собственото си присъствие на това място. Имаше много книги и снимки на Малъри в училище, но негови нямаше.

Пресуши чашата си и избърса устни с опакото на ръката си. Искаше да открие някакво доказателство, че това е неговият дом, някакво свидетелство, че Хелън някога го е обичала, че тяхното бъдеще заедно не е невъзможно.

Не бе открил нищо в кабинета, където спа, освен дипломата си от колежа, която висеше на стената до дипломата на Хелън. Реши, че мястото, където трябва да търси, е спалнята на господарката.

Решително подмина кабинета и стаята на Малъри. Вратата на спалнята на Хелън стоеше леко отворена. Отвори я по-широко, чудейки се дали ще разпознае помещението. Посрещна го нейното ухание на цветя — единственото познато нещо тук.

Стаята бе подредена практично, което му хареса. Голямо легло заемаше дясната стена. Завивката на леглото и пердетата представляваха съчетание от землисти тонове и тъмновиолетово, а четирите стени бяха боядисани в пастелен прасковен цвят. Тук имаше още книги — любовни романи — натъпкани в дъбови шкафове и струпани върху масичката до леглото. Но повечето книги бяха стари и изтъркани, покрити с лек слой прах. Тя не беше чела нищо напоследък.

Огледа леглото и усети стягане в гърдите, когато си я представи излегната върху него. Дъбовата горна табла с декорация от сплетени въжета подхождаше на бюрото и огледалото. Той осъзна, че скринът, който сега се намираше в кабинета, е бил част от комплекта. Стоял е на празното място до стената ей там.

Със сигурност в тази стая трябваше да има следи от неговото присъствие. Но като огледа полиците и масичките, осъзна, че освен колекцията от книги на Том Кланси, нямаше никакви други свидетелства, че някога тук въобще е живял мъж. Нямаше нищо, което да нарече свое.

Потърси по-навътре, вече изпълнен с отчаяние. Хелън сигурно не беше заличила всички негови следи — защото, ако го беше направила, значи вече го бе зачеркнала от живота си и нямаше никакъв начин да я спечели отново, независимо какво му бе казала Малъри.

Отиде бавно до шкафа килер и откри някои дрехи — два официални костюма с ризи, грижливо увити в найлонови торби, както и подходящи обувки, подредени под тях.

Това ли беше той? Дрехите му се сториха смътно познати. Да, сега си спомни. Снабдяваше се с дрехи от най-скъпия магазин в Коронадо. Обичаше да се издокарва в свободното си време. Така се чувстваше важен.

Пъхна ръка в найлоновата торба и опипа ръкава на единия костюм. Качеството на плата не означаваше нищо за него. Съмняваше се, че някога отново ще го облече, освен за някоя сватба или погребение.

После се обърна, разтревожен, че е открил толкова малко следи от себе си. Сигурно беше прекарвал много време навън, както бяха намекнали Хелън и Малъри. И докато разбираше стремежа си към съвършена елегантност, не можеше да разбере защо е предпочитал работата си пред компанията на Хелън.

Освен ако не се е страхувал от нея и от властта, която има над него.

Прониза го познато чувство, сякаш в близкото минало отново и отново е стигал до същото заключение.

През отворената врата в другия край на стаята зърна вана — хубава, достатъчно голяма за двама души и с приспособления за воден масаж. Но вниманието му привлече снимката в рамка, заобиколена от почти изгорели свещи.

Беше неговата снимка. Той се приближи и се огледа. Съмняваше се, че Хелън се моли за него, не и когато на първо място в дневния й ред стои приключването на връзката им. Тъй че за какво беше всичко това?

Взе снимката и я разгледа. Имаше чувството, че вижда непознат човек.

Воинът на снимката приличаше на личност, с която другите трябва да се съобразяват. Носеше камуфлажна пустинна униформа, беше спретнато подстриган и на изключително красивото му лице имаше самоуверена усмивка. Изглеждаше като човек, който е прекалено целеустремен, за да забави ход, а в очите му светеше голяма амбиция.

Погледът на Гейб се плъзна към собственото му отражение в огледалото. Нямаше почти нищо общо с този от снимката. Наклони се към огледалото и направи подробно сравнение.

По лицето му имаше нови следи — няколко по-светли гънки около устата, белег точно под лявата вежда. Сега се забелязваха и тъмни кръгове под очите. Бузите му бяха хлътнали. Разтегна устни в гримаса. Липсващият кучешки зъб му придаваше пиратски вид.

Но очите оставаха непроменени.

Гейб се вторачи в отражението си и златистозелените очи отсреща му отвърнаха със същото. Ягуар. Кодовото име ясно отекна в съзнанието му, сякаш някой го каза в ухото му. Беше го получил, преди да му изневери паметта, преди пет години, когато го зачислиха в 12-и взвод на тюлените.

Уж си човек с толкова добро зрение, а не можеш да видиш онова, което е пред очите ти.

Този път безпогрешно разпозна гласа на Хелън, идващ от миналото. Дръпна се назад, стреснат от яснотата на спомена, от мъката и обвинението в гласа й. Двамата се бяха карали заради Малъри, която бе направила нещо лошо, нещо, на което трябваше да обърнат внимание.

— Гейб?

Гласът на Хелън го накара да се обърне сконфузено. Наистина ли го викаше, или и това бе част от спомена?

Звукът от бързо топуркащи лапи беше единственото друго предупреждение. Присила с лай откри местонахождението му и препречи пътя на бързото му изтегляне от банята. Гейб се изруга за забавените си реакции. Първо го хвана кучето, което го притисна до стената, а после го хвана Хелън, която се закова на вратата на стаята си, удивена, че го открива в своята баня, стиснал в ръка собствената си снимка.

Щом я видя, той изгуби и ума, и дума. Кожата й беше порозовяла, защото бе тичала допреди малко. Дългата й коса бе вързана на конска опашка. Блузката от ликра оставяше корема й гол, а зърната на гърдите й ясно се открояваха.

— Търсеше ли нещо? — попита го тя, все още задъхана. Леденият й тон го обвиняваше, че е нахлул на нейна територия. Той усети, че е важно да обясни действията си, но вниманието му до голяма степен се съсредоточи върху зърната на гърдите й и му беше трудно да мисли.

— Аз, ъъ, търсех моя снимка — вдигна пред очите й снимката в рамка, за да й покаже, че я е намерил.

Хелън вдигна поглед към него и куп емоции блеснаха в очите й.

Гейб погледна към свещите в банята, после обратно към нея, осмелявайки се да прави предположения, но не желаейки да я притиска.

— Аз, ммм… — тя облиза капчица пот от горната си устна и цялата пламна.

— Не е необходимо да ми обясняваш — побърза да каже той. Не искаше да чуе какъв ритуал е измислила, за да го забрави.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита тя с видимо облекчение.

Погледът му се плъзна демонстративно по оскъдното й облекло.

— Не е нещо, което би искала да ми дадеш — каза Гейб, неспособен да прикрие усмивката на самосъжаление.

В очите й проблесна страх.

— Предполагам, че искаш да вземеш душ — каза й, проявявайки милосърдие.

Той се отправи към вратата и почти докосна Хелън, когато предпазливо се промъкна покрай нея.

В същия миг кучето се втурна, блъсна го в Хелън, която се удари във вратата. Тя рязко си пое дъх, щом телата им се докоснаха, и се опита да се слее с дървената врата. Само зърната на гърдите й докоснаха неговите гърди.

— Съжалявам — промърмори той, наелектризиран от докосването на твърдите като речни камъчета зърна на гърдите й. Както беше разгорещена и потна, тя миришеше великолепно.

Гейб всъщност повече съжаляваше, че трябва да се отдалечи от нея.

— Ще бъда във всекидневната — добави той, надявайки се въпреки всичко, че тя ще го повика обратно и ще осъществи фантазията му да я гледа как съблича тази блузка. Но докато вървеше бавно по коридора, единственият шум, който чу зад гърба си, беше рязкото затваряне на вратата, последвано от щракването на ключа в ключалката.

След този сблъсък се почувства уморен. Спря в кабинета, за да пъхне снимката в скрина, да зарови лика на красивия непознат в купчина къси чорапи. Вече не беше самоувереният воин, който приема за даденост щастливата си съдба. Носеше белези от рани и се чувстваше изплашен. Дори беше много вероятно да е предал родината си — да се окаже най-големият предател.

 

 

Хелън с усилие се стараеше да се съсредоточи върху готвенето. И без това никога не се беше чувствала спокойна в кухнята, но присъствието на Гейб във всекидневната я караше да се чувства още повече не на място. Все още не бе свикнала с присъствието му. Пускайки свинските пържоли в нагорещения тиган, тя неволно следеше Гейб с ъгълчето на окото си.

Винаги бе проявявала слабост към него. Широките му рамене неизменно я караха да забелязва присъствието му. Неговата мъжественост зареждаше стаята с някакво подмолно сексуално напрежение, нещо, което бе липсвало в живота й в продължение на повече от година. Присъствието му внезапно събуди сексуалните й желания, поради което й беше трудно да подреди мислите си и се чувстваше тромава и разсеяна.

Направо ненавиждаше въздействието му. Напълно я удовлетворяваше да си живее като монахиня. Завръщането му в живота й наруши кроткото й самовглъбение.

Ако Малъри не седеше до Гейб с щастливо изражение на лицето, гледайки детско телевизионно шоу, Хелън щеше да се изкуши да изхвърли Гейб от къщата още в същия момент, та поне да може спокойно да си поеме дъх.

— Как се казва митичната птица, която възкръсва от пепелта за нов живот? — попита водещият на шоуто.

— Феникс — извикаха Малъри и Гейб едновременно. След това си размениха усмивки.

— Болест, която на латински означава „възпаление на белите дробове“.

— Пневмония — обади се Малъри, но момчето от червения отбор отговори погрешно. — О, божичко! Толкова ли е тъп?

Хелън не можеше повече да понася тази гледка — как Малъри и Гейб са се настанили уютно пред телевизора. Тази работа няма да продължава така, искаше й се да каже на дъщеря си. Не се надявай прекалено много, че той ще ти бъде баща.

— Малъри, ще сложиш ли масата вместо мен? — попита тя, усещайки колко е напрегнат собственият й глас.

За нейна изненада и Малъри, и Гейб скочиха от местата си.

— Аз спечелих — каза му тя.

Гейб влезе бавно в кухнята и кръвното налягане на Хелън рязко скочи нагоре. Тя вече се чувстваше като развалина под напора на хормоните. Последното нещо, от което имаше нужда, беше той да се върти наоколо.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Гейб, поглеждайки загрижено към цвърчащите пържоли.

Хелън усети, че изгарят.

— Не, благодаря — отвърна тя и забърза към печката, за да ги обърне от другата страна.

Пръски мазнина опариха вътрешната страна на ръката й над лакътя, щом вдигна стъкления капак на тигана, и Хелън едва не го изпусна. Той изтрака на мястото си, а тя бързо отиде до мивката, за да подложи ръката си под студената струя.

Гейб се озова непосредствено до нея.

— Добре ли си? — попита той с явно загрижен вид.

Винаги ли е бил толкова висок, толкова внимателен? Хелън бързо отскочи настрани, грабвайки хартиена кърпичка.

— Добре съм — отвърна тя и притисна хладната кърпичка към изгореното място.

Той я последва по петите до печката.

— Може би искаш да намалиш печката — подсказа й Гейб и сам свърши тази работа.

Тя рязко се завъртя към него.

— Не ме учи как да готвя — предупреди го Хелън и смачка на топка кърпичката.

Той стоеше там, явно слисан от нейната бурна реакция.

— Не те уча как да готвиш — рече Гейб. — Просто не искам пак да се изгориш.

— Знам какво правя — натъртено отговори тя. — Нямам нужда да ме направляваш.

Гейб объркано погледна Малъри, която бе застинала до бюфета с много огорчен вид.

— Мислех, че съм те пренебрегвал — тихо каза той.

Така беше. Беше прекарвал часове, седмици и месеци наред далече от нея, отдавайки всичко на своя взвод. Самосъжалението внезапно стисна Хелън за гърлото. Тя се обърна, за да не види той колко е наранена, и без нужда разбърка ориза.

В кухнята изведнъж легна бездънна тишина, бездънна като отчаянието в сърцето на Хелън. „Защо трябваше да преживеем всичко това?“ — питаше се тя. Присъствието на Гейб само объркваше възприятията й и караше дъщеря й да иска неща, които никога нямаше да се случат. Беше безсмислено да държи Гейб у дома. Той вече бе доказал в миналото, че не става нито за съпруг, нито за баща. Беше само въпрос на време отново да го докаже. Не бе честно двете отново да преживеят онова мъчително разочарование.

 

 

Усещайки, че Хелън е разтревожена и че самият той е причината за това, Гейб се запъти към всекидневната и се тръшна на едно кресло. За нея щеше да е по-леко, ако стоеше настрани. Несъмнено неговото присъствие я разстройваше така, както загубата на паметта разстройваше него.

Телевизионното шоу бе свършило и даваха реклами. Гейб взе дистанционното и лениво започна да сменя каналите, спирайки най-накрая на Си Ен Ен. Разстройваше се, като си помислеше колко много е пропуснал през последната година… Боже, през последните три години!

— Отношенията със Северна Корея все повече се влошават — съобщаваше говорителят. — Президентът на Южна Корея продължава опитите си да запази мира между двете държави, но на лидера на Северна Корея Ким Чен Ил все още му предстои да съкрати ядрената програма. Президентът Тауърс заяви, че Северна Корея трябва да удовлетвори исканията на ООН, ако желае да получи финансова помощ от Съединените щати. Понастоящем е изчислено, че един от всеки трима корейци ще гладува през тази година, ако не бъдат възстановени доставките на хуманитарна помощ.

Гейб осъзна, че говорителят е преминал към новините от други горещи точки, но продължаваше да седи неподвижно в креслото, а видението на лидера на Северна Корея Ким Чен Ил изгаряше очите му. Толкова често се беше взирал в портрета на това лице, че познаваше всяка черта и бръчица по него. Кожата на ръцете му над лактите настръхна и тръпки обхванаха цялото му тяло. Един от всеки трима корейци ще гладува през тази година. Думите на телевизионния говорител отново отекнаха в главата му. Ледени тръпки плъзнаха по гърба на Гейб и сграбчиха скалпа му.

Имаше нещо важно, свързано с глада в Северна Корея. Нещо, което той знаеше. Нещо, което трябваше да си спомни.

Усещаше как напрежението се трупа в мускулите му и те се вдървяват. Чу собственото си тежко дишане, забеляза как ръцете му се свиват в юмруци. Прерови пустата си памет и не откри там нищо друго, освен смътни фигури, забулени в сиво; илюзорни образи, които се мярваха за миг и той не можеше да си спомни какво представляват. А беше важно. Господи, трябваше да си спомни!

— Татко! — гласът на Малъри проникна през мъглата, в която бе потънал. — Добре ли си?

Той усети ръката й върху рамото си и дойде на себе си. Хелън притича и застана зад дъщеря си.

Гейб си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Кожата му лепнеше от пот.

— Да, добре съм.

Изправи се на треперещите си крака. За миг едва не повърна. Остана съвършено неподвижен. В ноздрите му нахлу миризма на изгорели свински пържоли.

Лицето на Хелън плуваше пред очите му.

— Ще се обадя на доктора — осведоми го тя и тръгна към телефона.

— Не — каза той и й махна с ръка да се върне. — Това беше ретроспекция. Казаха ми, че ще се случва. Добре съм.

Тя го погледна изпитателно.

— Спомни ли си нещо?

Гейб намери, че в нейната загриженост има нещо обнадеждаващо. Или тя просто искаше този краткотраен етап да приключи, за да може самостоятелно да продължи живота си?

— Всъщност не — мислите му се върнаха към онова, което беше чул по новините, и той раздразнено потърка челото си. — Но има нещо, което трябва да си спомня.

— Ще си го спомниш — увери го тя и леко го докосна. — Не се напрягай толкова много. Ще стане, когато му дойде времето.

Той се сети за рака, който се беше опитал да измъкне от дупката. Не беше сигурен, че има време да примамва спомените да изплуват на повърхността.

Но усети топлата и мека длан върху рамото си.

— Вечерята мирише много хубаво — излъга Гейб. — Хайде да хапнем.

През цялата нощ си припомняше погледа й, изпълнен със стреснато очакване.

 

 

— Мисис Рено, ще се присъедините ли към нас?

Хелън се намръщи, навела глава над статията, която четеше, посветена на това как да си направим алпинеум. Доктор Ноъл Териен стоеше на вратата на кабинета си, която допреди малко беше затворена. Хелън се бе приготвила да чака цял час. Беше напълно неподготвена за поканата да участва в терапията на Гейб.

— За съпруга ви ще е полезно от време на време да поседите с нас — добави окуражително лекарят.

Ама че досада. Все още се чувстваше притеснена от факта, че се наложи да напусне работа по-рано.

Документация се беше натрупала през свободния ден, който си бе взела, а тя дори не беше успяла да я намали наполовина. Рутината на ежедневието, на която се бе наслаждавала по време на отсъствието на Гейб, бе разбита на пух и прах. И ето че отново светът се въртеше около него.

Моментално се укори, че е толкова безчувствена. Гейб се занимаваше с много по-сериозни проблеми, отколкото някакво дребно неудобство. Трябваше да го подкрепя повече. Колкото по-скоро той се възстановеше, толкова по-скоро тя щеше да продължи собствения си живот самостоятелно.

От друга страна, нямаше особено голямо желание да върне предишния Гейб. Мъжът, когото бе довела у дома от болницата, можеше и да изглежда като него, но съвсем не се държеше като него. Беше търпелив, деликатен и внимателен — качества, които той не бе показвал в продължение на години.

Освен това предишният Гейб бе отказал да вземе участие в психологическите и професионалните консултации на Малъри. Тя не искаше да бъде обвинена в същото, затова остави списанието върху стола и грабна чантичката си.

Гейб чакаше в лекарския кабинет. Беше избрал най-неудобния стол и седеше на него изправен като свещ и със скръстени ръце.

Никак не бе чудно, че доктор Териен я бе помолил за помощ.

При влизането й Гейб я погледна умолително. Изглеждаше така безкрайно окаян, че сърцето й се изпълни със съчувствие. За своя собствена изненада, тя седна на най-близкия стол до него и му се усмихна окуражително.

Доктор Териен седна на кресло със странични облегалки за главата точно срещу тях, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Беше едър мъж с прошарени къдрици, гъсти вежди и очи с цвета на океана в облачен ден.

— Мисис Рено — каза лекарят, — вашият съпруг току-що ми разказа какво може да си спомни и спомените му явно прекъсват по времето, когато се е запознал с вас. Надявам се, че ще можете да попълните празнотите. Дали си спомня или не — това не е толкова важно точно в момента, по-важно е да има усещане за приемственост. Той тъкмо ми разказваше за живота си в Анаполис.

Хелън си пое дълбоко дъх, за да се съсредоточи. „Добре, помисли си тя, работата е съвсем проста“. Можеше да нарисува миналото на Гейб, без да разкрива собствената си наивна вяра, че той ще бъде нейният принц и ще превърне живота й във вълшебна приказка.

— Анаполис — повтори Хелън, следвайки подсказаното й от лекаря. — Спомняш ли си обучението си? — попита тя Гейб, а той кимна мрачно. — Един от твоите преподаватели се казваше капитан Трой. Помниш ли го?

Гейб отново кимна и лицето му се разведри.

— Разбира се — отвърна той. — История на военноморския флот. Това беше човекът, който ме насърчи да стана тюлен.

— Ти беше любимият му студент — обясни Хелън, стараейки се да потисне насмешливите нотки в гласа си. — По-възрастен и по-опитен от останалите. Явно успя да те убеди и ти замина за Коронадо на основно обучение по подводно взривяване, специална група 223, и беше един от шестнайсетимата, които се дипломираха. Спомняш ли си всичко това?

— Да — кратко отвърна той.

— Тогава сигурно помниш, че те върнаха обратно на Източното крайбрежие — добави тя.

— Спомням си — каза той навъсено. — Живеех в ергенското общежитие.

— Да, тогава — съгласи се тя. — Но през следващото лято се върна в Анаполис, за да се видиш с капитан Трой.

Погледът на Гейб обхождаше лицето й като прожектор. Беше ясно, че е забравил тази част.

Хелън смело продължи напред, стараейки се колкото е възможно по-плътно да се придържа към фактите.

— И тогава той те представи на по-малката си дъщеря — така ние двамата с теб се запознахме.

Тя си спомняше момента, в който Гейб свърза собственото с фамилното й име, защото ъгълчетата на очите му се сбърчиха от прозрението. Хелън Трой^[1]. Да, баща й обичаше класиците — макар че тя едва ли живееше съобразно името си, ако не се смята броят на корабите, отплавали пред очите й.

— Е — упорито продължи тя, решена да остави зад гърба си тази трудна задача, — след два месеца ние се оженихме. Купихме къщата в Сандбридж. През първите две години ти прекара у дома всичко на всичко може би… шест или осем месеца. А през последната година… — тя сви рамене, надявайки се да създаде впечатлението, че техният брак е бил толкова кратък и еднообразен, та никак не е чудно, че е забравил за него.

Но втренченият поглед на доктор Териен я убеди, че той следи всяка дума.

— Госпожо Рено — каза й, — какво впечатление ви направи Гейбриъл при първата ви среща?

Върви по дяволите! Тя с усилие отпусна стиснатите си в юмрук пръсти и нехайно ги положи в скута си. За миг, като на моментна снимка, пред очите й се мярна предишният Гейб.

— Той беше… божествен — призна Хелън, смекчавайки насмешливите нотки в гласа си. — Беше красив и умен и се държеше толкова… самоуверено. — За миг й се стори забавно да замени тази дума с „арогантно“, но после се уплаши и се отказа. — Привличаше ме — добави тя, омаловажавайки сляпото си увлечение.

Гейб я беше заслепил със своя чар и с красивата си външност, от които коленете й омекваха. По онова време бе одобрявала амбицията му да стане най-добрият тюлен на света. Изглеждаше толкова различен от Закари, бащата на Малъри.

— Знаехте ли, че ще отсъства толкова много от къщи? — попита доктор Териен. — Как се справяхте с това положение?

Хелън прие въпроса като лично контраобвинение.

— Сигурно съм смятала, че един баща на ненормиран работен ден е по-добър от никакъв баща — отвърна тя, заблуждавайки и двамата, че това е бил главният й мотив да се омъжи.

Не желаеше да разкрие истината — беше се чувствала отчаяно влюбена. С ъгълчето на окото си виждаше как Гейб и наблюдава с неприкрито удивление.

— Какво се е случило с истинския баща на Малъри? — поиска да разбере лекарят.

Хелън въздъхна.

— Нищо. Той е някъде далече. Просто никога нямаше време за нея.

Докторът събра върховете на пръстите си и потърка брадичка.

— Това е един изключително необикновен случай — призна той, сменяйки темата. — При много случаи на травма жертвата забравя преживяното насилие. Това е съвършено нормално, може би дори желателно. Но Гейбриъл е забравил и двете години, предхождащи изчезването му. На рентгеновите снимки се вижда, че му е бил нанесен силен удар от дясната страна на главата. Нараняването на фронталния лоб може да е допринесло допълнително за загубването на паметта. Ние всъщност не знаем. Но ето какво ще направим — продължи той, като се наклони напред към тях. — Моята препоръка е засега да оставим спомените на Гейб за пленничеството в латентно състояние. Напълно е възможно да води нормален живот и те никога да не се възвърнат. Все пак вие, Гейбриъл, трябва да си спомните двете години преди пленничеството, иначе и кариерата ви, и бракът ви непременно ще пострадат. Съгласен ли сте с това?

Гейб кимна утвърдително. Седеше с поглед встрани и явно обезпокоен от думите на доктора.

— Хелън?

— Да, разбира се — побърза да отговори тя.

Лекарят много бързо бе схванал, че бракът им е пълен провал.

— Добре — каза той. — Имам задача за вас.

Олеле! Съвместното изпълнение на задачи предполагаше някаква степен на интимност, а Хелън ни най-малко не желаеше това.

— Тази вечер — даде им указания той — искам да извадите всичките си албуми със снимки и да ги разгледате. Гейбриъл, ако не си спомняте нищо от тези снимки, вашата съпруга ще ви разкаже за тях. Нека да видим дали те няма да отключат някакви спомени. Ще ги обсъдим утре.

Хелън вдигна ръка.

— Има само едно нещо — каза тя. — Не мога да го водя тук всеки ден в два часа следобед. Трябва да ходя на работа. — Постара се да не прозвучи драматично.

— Какво ще кажете за четири следобед?

Примирявайки се с това неизбежно задължение, тя тихо въздъхна. Можеше да отмени следобедните уроци по скулптура и така щяха да успеят да пристигнат тук до четири часа без особени усилия.

— Добре — съгласи се тя. — В четири следобед става.

Лекарят кимна и се обърна към Гейб.

— Имате ли да добавите нещо, Гейбриъл? Някакви въпроси към мен?

Хелън го погледна, за да прецени реакцията му. Той не бе казал почти нищо, откакто тя беше влязла в кабинета. Устните му бяха мрачно стиснати. Беше скръстил ръце на гърдите си, пъхнал длани под мишниците.

— Каква е вашата прогноза? — попита той направо.

Рошавите вежди на доктор Териен подскочиха нагоре.

— Малко е рано да се каже — откровено отвърна той.

— Пробвайте — тихо и настоятелно каза Гейб.

Погледът на Хелън се плъзна обратно към лекаря. Когато Гейб настояваше да получи отговор, човек обикновено беше готов дори да направи задно салто, за да му го даде.

Доктор Териен разтърси глава.

— Наистина е прекалено рано — категорично произнесе той. — Можете да възвърнете паметта си утре. Или пък след години. Както вече ви казах, няма начин да определим дали загубата на паметта се дължи на нараняване на мозъка, на преживян емоционален стрес или и на двете. Но ние с помощта на съпругата ви… — Загадъчният му поглед се плъзна по тялото на Хелън от горе до долу. — … ще направим всичко възможно да възстановим по-ранните ви спомени.

Стомахът на Хелън се сви. Какво беше това, брачна консултация ли? Не й се щеше да преразказва отново тези стари спомени. Искаше да продължи живота си напред.

Обзета от внезапно недоволство, тя скочи на крака. Но от детските й години я бяха учили на подчинение и това я накара да остане като закована на килима.

— Изпълнихте ли рецептите си? — попита лекарят Гейб.

— Да — отговори той и бавно се изправи, сякаш сеансът го бе изтощил напълно.

— През деня вземайте дексамфетамин — каза докторът и стана. — Така ще бъдете по-съсредоточен и ще имате по-бързи реакции.

— Вече го взех — рече Гейб и рязко протегна ръка за сбогуване.

Хелън също стисна ръката на лекаря и побърза да напусне кабинета му. Поспря в чакалнята достатъчно дълго, за да откъсне страницата със статията за алпинеумите от списанието и да я пъхне в чантичката си. Някой ден, когато имаше време за себе си, щеше да я разучи.

Осъзна, че Гейб й държи вратата, и побърза да излезе, след като му благодари, макар много отдавна да бе научила, че подобни формалности са част от военното обучение, а не кавалерски жест на внимание.

Слънцето грееше ослепително. Хелън побърза да сложи очилата си. Гейб присви очи. Щом седнаха в ягуара, тя включи климатика, а после и радиото, с което направи разговора излишен. Пътуваха обратно към Сандбридж в пълно мълчание.

През това време Хелън си припомняше какво им бе казал лекарят. Колкото повече мислеше, толкова повече се притесняваше. Доктор Териен сякаш твърдо бе решил да направи подробен преглед на техния брачен живот. А тя не искаше нищо повече от това да забрави двете мъчителни години. Сега Хелън реши, че ще убеди Малъри да покаже на Гейб фотоалбумите.

Вече наближаваха къщата на брега на морето, когато Гейб се размърда и се обърна с лице към нея.

Сърцето й заби учестено. Цялата настръхна под втренчения му поглед.

— Кой е бил бащата на Малъри? — попита той, изненадвайки я с непресекващия си интерес.

— Казва се Зак Тайлър. Бяхме гаджета в колежа.

— И? — подсказа й той.

— И нищо. Захвърли ме като горещ картоф, щом разбра, че съм бременна. Родителите ми бяха ужасени и настояваха да му отнема изцяло бащинските права. Той направо нямаше търпение да подпише документите.

— И защо родителите ти направиха това? — попита Гейб.

Хелън се засмя невесело.

— Зак нямаше никакви перспективи в живота. Макар че имаше блестящ ум, заряза колежа, защото според него преподавателите били невежи. Не можеше да се задържи дълго време на едно работно място, защото смяташе, че шефът му е невежа. Беше последният човек, който, според родителите ми, трябва да присъства в моя живот или в този на Малъри.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Трябва да е било адски неприятно преживяване — съчувствено изрече Гейб.

Тя го погледна стреснато. Не се случваше често Гейб да се сеща за чувствата на другите. Хелън повдигна рамене и отвърна кратко:

— Преживях го.

Така си беше, но освен това после бе направила още една грешка — даде сърцето си на мъж, който отказа да й даде своето в замяна.

— Значи те са ме запознали с теб, като са смятали, че аз ще бъда по-добър баща? — зачуди се той.

Хелън се намръщи. Предишният Гейб винаги се беше фукал, че е по-добрият избор.

— Е, ти поне не избяга — отбеляза тя в негова защита. Навремето се беше изплашил от срещата с Малъри, не можеше да се отрече. Но после бързо-бързо се беше овладял, решен да вземе Хелън за жена, независимо от товара, който мъкнеше със себе си.

— Той питал ли е някога за нея? Искал ли е някога да я види?

— Зак ли? Не, никога.

Гейб поклати глава и промърмори нещо осъдително под нос.

— Какво те прихваща? — попита Хелън.

— Не мога да разбера мъж, който бяга от грешките си… не и когато е замесено дете.

Думите му докоснаха особена струна в душата й.

— И защо пък не? — възрази тя. — Ти направи точно това. Ти се скри в работата си, за да не ти се налага да се изправиш пред факта, че си женен.

Не можеше да повярва, че е имала куража да изтърси тези думи, особено след като Гейб беше толкова внимателен.

Жълто-зелените му очи блеснаха гневно.

— Спри колата — твърдо каза той.

— Какво? — от двете страни на пътя имаше пясъчни хълмове и тя нямаше намерение да заседне тук.

— Спри! Веднага.

За нейна изненада той се пресегна, сграбчи кормилото и двете предни гуми заораха в пясъчния насип, Хелън рязко натисна спирачките, колата зави и спря на място.

— Какво правиш! — кресна тя, като се обърна към него и със замах смъкна слънчевите си очила.

— Шшт — каза Гейб и обхвана лицето й е длани.

Хелън се вкамени. Какво правеше той, за бога? Да не би да е побеснял от гняв? Какво точно въздействие бе оказало пленничеството върху психиката му?

Слава богу, ръцете му бяха нежни. Пръстите му погалиха скулите и линията на брадичката й. Зашеметена, тя се взираше в очите му, впримчена в капана на чувственото удоволствие от докосването на пръстите му.

— Искам да знаеш едно — каза Гейб много категорично, а очите му направо я изгаряха. — Каквото и да се случи между мен и теб, ако между нас не потръгне, аз пак ще се грижа за Малъри. Никога няма да постъпя като Зак и да й обърна гръб.

Хелън конвулсивно преглътна. За краткото време, откакто бяха отново заедно, той вече няколко пъти я изненадваше, казвайки нещо неочаквано. Сериозно ли говореше? Защо така изведнъж се беше загрижил за Малъри, а преди дори нямаше време за нея? Хелън се сещаше само за една причина. Той се страхуваше да не изгуби семейството си; страхуваше се да не остане съвсем сам, пък и без кариерата си, която бе запълвала времето му.

— Знам какво правиш — тихо отрони тя.

Той разтърси глава.

— Какво?

— Няма да се получи, да знаеш. Като ни обръщаш внимание сега, няма да промениш миналото.

Гейб изведнъж я пусна и се отдръпна.

Тя имаше чувството, че току-що му е зашлевила шамар. Съмненията отново я загризаха. Може би не беше го разбрала правилно.

Той бе извърнал лице и гледаше през прозореца.

Хелън се бореше със себе си. Някаква част от нея копнеше да си вземе думите обратно, но пък беше по-добре да е пряма, да му даде съвършено ясно да разбере, че не желае отново да измине същия път.

Преглъщайки извинението, тя с вдървени пръсти си сложи пак очилата. Запали мотора, измъкна колата от пясъка и потегли към дома.

Пътуването приключи в мълчание. Тишината беше толкова плътна, че можеше да се разбие само с пневматичен чук.

Хелън подозираше, че наистина е наранила чувствата на Гейб. Това само по себе си беше нещо ново. За първи път го пренебрегваше тя, а той се чувстваше отхвърлен.

Осъзнавайки този факт, Хелън се намръщи. Дали не бяха си разменили ролите след завръщането му? Дали това не бе нейното подсъзнателно отмъщение и тя не му причиняваше същото, каквото той й беше причинявал?

Хвърли му бегъл поглед и веднага забеляза отчаяното му изражение. Отново се почувства виновна. Като си помислеше какво е преживял този човек през изминалата година! Провалът на брака им не й даваше право сега да се държи лошо с него.

Тя вкара колата в алеята пред къщата и спря мотора. Точно когато Гейб посегна да отвори вратата до себе си, Хелън докосна ръката му под лакътя.

— Съжалявам — много сериозно изрече тя и беше искрена. Той погледна първо ръката, после — лицето й. Изминаха няколко секунди, без да продума, макар че очите му й отправяха мълчаливи послания.

— Аз също — най-накрая каза Гейб.

С тези думи той слезе от колата и колкото и да бе странно, Хелън изпита още по-голямо съжаление.