Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Девета глава

Гейб остави шлайфа, изплю една песъчинка и се призна за победен. Слънцето пареше гърба му. Пот капеше от челото му и от това очите му смъдяха. Болката в рамото му пулсираше с всеки удар на сърцето. И макар че беше глътнал една допълнителна таблетка дексамфетамин, за да е бодър, направо припадаше от умора.

— Приятели — каза той, обръщайки се към Малъри и Реги, които избутваха обзавеждането на терасата в единия край. — Вижте какво, ще се наложи да довършим тази работа утре.

Удивеното изражение на Малъри щеше да му се стори комично, ако имаше сили да се смее.

— Реги, ти си върви у дома. Ще се видим утре сутринта по същото време — съобщи Гейб, като навиваше шнура на електрическата машина.

Доволен от неочакваното помилване, Реги мигновено погледна Малъри, ухили се и повдигна рамене.

— Доскоро — каза той и с бързи крачки се насочи към стълбата.

Гейб остави шлайфа под столчето за пикник и влезе в къщата. Малъри го следваше по петите.

— А аз какво трябва да правя? — попита тя.

— Чети си книгата — уморено предложи той. — Или каквото искаш. Просто влез вътре и стой по-далеч от прозорците. Събуди ме, ако се появи някой.

Докато влизаше в банята, забеляза озадаченото й изражение.

Тя смята, че съм малодушен, с отвращение си помисли Гейб. Смъкна дрехите си и се приготви да влезе под душа. Погледна назад към огледалото и зърна подутата синина на лявото рамо. Беше доволен да види материалното доказателство за неправдоподобния сутрешен инцидент.

Пет минути по-късно той излезе изпод горещия душ, избърса се и тогава се сети, че е забравил да си вземе дрехи за преобличане. Уви хавлията около бедрата си, излезе в коридора и налетя право на Малъри, която стоеше там и го чакаше.

Беше твърде късно да прикрие голата си гръд. Гейб разкаяно стисна устни, наблюдавайки ужаса в очите на момичето, чийто поглед подскачаше от един грозен белег на друг. Забеляза, че ги брои наум — един, два, три, а това бяха само белезите върху гърдите му, гърбът му изглеждаше още по-зле, но в момента тя не можеше да го види.

За негова изненада Малъри вдигна очи и го погледна спокойно.

— Добре ли си? — поиска да разбере тя.

— Разбира се — отговори той, движейки се предпазливо към кабинета.

— Изглеждаш някак… нестабилен — добави момичето, смръщвайки лице с майчинска загриженост.

— Боли ме рамото — каза той, като се хвана за първото оправдание, което му дойде наум.

— Какво е станало с рамото ти? — попита тя настоятелно.

Гейб неволно раздвижи рамото си и усети колко е вдървено.

— Паднах тази сутрин, когато тичах. Не е голяма работа.

Но тя вече го заобикаляше, за да види по-добре.

— О, боже мой!

Той не разбра кое е предизвикало тази реакция — дали днешното нараняване, или видът на обезобразения му гръб.

— Какво си правил? Да не си тичал назад? — тя нежно докосна подутината и го погледна изпитателно.

Гейб се засмя. Биваше си я, дявол да я вземе, беше прекалено умна, за да повярва на нескопосаното му оправдание.

— Не се притеснявай за мен. Всичко е наред. Само малко ми е схванато рамото. Трябва да поспя — добави Гейб и побърза да изчезне надолу по коридора.

Малко по-късно той лежеше на кушетката, размишлявайки за реакцията на Малъри при вида на белезите му. В очите й бе зърнал ужас и съчувствие.

Белезите не й се бяха видели чак толкова ужасно отблъскващи. Всъщност като че ли ги приемаше, може би дори го уважаваше повече заради ада, през който е преминал. Дори го бе целунала.

Какво ли щеше да направи Хелън, ако знаеше какво е преживял през последната година? Може би и тя щеше да прояви милосърдие като дъщеря си.

Това беше последната му мисъл, преди да потъне в забравата на съня.

 

 

Отново закъсня за сеанса при лекаря. Хелън го беше разтърсила нежно и му бе казала:

— Гейб, аз съм, Хелън. Време е да ставаш.

Забавиха се и защото тя бе настояла да сложи лед на рамото си. Малъри не беше закъсняла да съобщи на майка си за нараняването му.

— Как се случи? — поиска да разбере Хелън, когато той взе торбичката е лед от ръцете й.

За негово разочарование тя съвсем не беше така съчувствено настроена, както Малъри. И не го целуна за облекчаване на болката.

— Глупава злополука — промърмори той.

Странно, но някак не му се приказваше и затова отговаряше възможно най-кратко, докато се взираше навън през прозореца на носещата се към Оушиана кола.

Фактът, че тя прие обяснението, без да задава повече въпроси, му подейства потискащо.

И сеансът с доктор Териен не мина по-добре. Спомняйки си за съвета на Себастиан да бъде дискретен, той имаше твърде малко за казване. На практика все още спеше, макар и с отворени очи.

— Има ли нещо, което те тревожи, Гейбриъл? — настоятелно попита лекарят. — Вчера имах чувството, че напредваме успешно. А днес нямаш какво да ми кажеш.

Гейб потърка зачервените си очи.

— Уморен съм, докторе. Приспивателните спряха да ми действат в три часа сутринта. През целия ден ми се спи. Дексамфетаминът като че ли не помага.

Доктор Териен потърка ръце.

— Можеш да увеличиш приспивателните до три таблетки вечер — предложи той. — А дексамфетаминът няма да ти действа, докато тялото ти е изтощено. Трябва време, за да се прояви ефектът на лекарствата.

Гейб отвори очи и изпита леко възмущение. Ако трябваше да говори, за да приключи по-бързо сеансът, така да бъде.

— Искате да ви кажа нещо? Добре, ще ви кажа. Снощи сънувах затворническата си килия. Намираше се в бункер на върха на хълм и наоколо се виждаше скалиста пустош. Имаше продълговат тесен прозорец чак горе до тавана и една каменна издатина, върху която спях. През квадратното прозорче на вратата можех да виждам стаята от другата страна на коридора. Пазачите ми по цяла нощ стояха в нея и сърфираха в интернет.

— Интернет ли? — прекъсна го доктор Териен с невярващ тон.

— Точно така. Ровеха се из интернет и търсеха обекти, които да са уязвими за терористи: местни енергийни инфраструктури, водохранилища, язовири, ядрени и газови инсталации и други подобни. Когато отбиеха някое според тяхната преценка слабо място, продаваха информацията на големите момчета — „Ал Кайда“, „Хамас“ и… сещате се кои са другите.

Доктор Териен го гледаше изпитателно, сякаш се опитваше да разбере дали Гейб не се занася.

— Някакви въпроси ли имате? — подсказа му Гейб.

— Ами… — лекарят смутено се размърда на стола си. — Не знам много за международните проблеми, Гейбриъл. Сигурен съм, че тази информация ще заинтересува разузнавателното управление на Министерството на отбраната или ФБР, които с удоволствие ще те изслушат, когато направиш отчет за изпълнението на мисията си. Но няма да го направят, преди да си възвърнал паметта си. На този етап не смятам, че е разумно да се занимаваме със спомени, които са толкова… ефимерни по природа.

Гейб едва се сдържа да не изпухти от удивление. От гледна точка на сигурността съветът на доктор Териен звучеше нелепо.

— Но сега си спомням тези неща. Не мога просто да сложа в архива тези факти и да се правя, че не са важни. Господи!

Докторът въздъхна тежко и потърка брадичката си.

— Трябва да знаеш нещо, Гейбриъл — каза той, след като поразмисли малко. — Не споменах за това по-рано, защото смятах, че имаш достатъчно проблеми, с които да се справиш.

Гръбнакът на Гейб се вдърви, а мускулите на гърба му се схванаха.

— Какво? — попита той.

— Обичаен страничен ефект на посттравматичния синдром е параноята — тихо каза лекарят. — Дори след преживяната травма жертвата продължава да се чувства застрашена. Тялото и умът са се настроили така. Съвършено естествено е. В този случай ти може просто да си въобразяваш, че твоите нападатели представляват заплаха за страната. Заплахата може да не е реална.

Гейб отказа да възприеме казаното.

— Смяташ, че съм си изфантазирал всичко това — заключи той.

Дясното му слепоочие отново запулсира от болка.

— Не, не! Някои от твоите спомени са реални, в това няма никакво съмнение — с утешителен тон каза доктор Териен. — Но твоите проекции за бъдещето и за намеренията на твоите мъчители може да са фабрикации на ума. Няма как да си сигурен, приятелю.

Гейб стисна зъби. Беше прекалено ядосан, за да съумее да измисли някакъв що-годе цивилизован отговор. Възцари се тишина, която ставаше все по-напрегната.

— Ами какво ще кажеш да си водиш записки за сънищата си и следващата седмица да ги прегледаме — предложи доктор Териен. — Ще отделим спомените от проекциите и тогава ще предприемем нещо, ако все още искаш. Повярвай ми, Гейбриъл, няма да искаш винаги да носиш тези чувства в себе си. За това можеш да ми вярваш.

Гейб се засмя невесело и потърка пулсиращото си от болка слепоочие. Можеше ли наистина? Доктор Териен искаше от него да пренебрегне военната си подготовка, подготовката си на защитник на страната. Но пък съветът му звучеше уместно, като се имаше предвид случилото се същата сутрин.

Може би не го беше блъснала полицейска кола. Може би някой турист го беше закачил случайно с колата си и той си бе въобразил останалото. Полицаи, които се опитват да го смачкат с кола… Доколко вероятно беше това? Севернокорейци, които продават технологии от киберпространството на терористи… може би. И двете истории звучаха като изфабрикувани. Ами ако всичко това бе плод на фантазията му?

Чувстваше се доволен, че не спомена пред лекаря за тазсутрешния инцидент. Преди да се усети, щяха да го затворят в някоя тапицирана стая в психиатрична болница.

Колкото и да не му се искаше да го признае, лекарят имаше право. Може би трябваше да преразгледа спомените си по-критично. Ако те бяха плод на въображението му, тогава със сигурност щеше да диша по-спокойно, по дяволите. Тогава нямаше да му се налага да се притеснява за уязвимостта на страната си, нямаше да поглежда назад през рамо, смятайки, че някой го преследва. Щеше да знае, че това просто е измама на въображението.

Но ако той наистина беше толкова зле, никога нямаше да стане отново тюлен. Взе да скубе косата си, докато целият скалп започна да го боли, и се питаше как изобщо някога би могъл да направи разлика между реалното и въображаемото.

— Защо да не приключим за днес — кротко предложи докторът. — Дадох ти много материал за размишление. Не искам да се притесняваш, Гейбриъл. Параноята е нормална част от посттравматичния синдром. Когато възвърнеш спомените си, тя ще започне да намалява. Живей ден за ден и не позволявай на спомените да те разстройват. Обади ми се през уикенда, ако сметнеш, че има нужда — любезно добави той.

След като промърмори някакви благодарности, Гейб стисна ръката на лекаря и се върна в чакалнята, където Хелън драскаше нещо в бележника си. Тя го погледна, после погледна лекаря и челото й се сбърчи загрижено.

— Хелън, мила, може ли да ви отнема за малко? — попита доктор Териен.

Гейб потисна един стон и се тръшна върху мекия стол. Сега лекарят щеше да каже на жена му, че той е параноик, мамка му.

Той наблюдаваше как Хелън последва доктора и влезе в кабинета му. В последния момент тя му хвърли разтревожен поглед през рамо.

Гейб се бореше с неудържимото желание да грабне масичката за кафе и да я запрати в стената. Хелън щеше да излезе от кабинета, смятайки, че мястото му е в психиатрията. Никога повече нямаше да му повери сърцето си.

 

 

В осем часа, скоро след като с огромни усилия изяде вечерята си от сухо пилешко с грах, Гейб чу звъненето на телефона, от което се страхуваше.

— Аз съм, сър — каза Себастиан. Неговият обезсърчен тон подсказа на Гейб всичко, което искаше да знае.

— Казвай — отвърна той, подготвяйки се да понесе последния удар.

От другата страна на жицата настъпи дискретна пауза.

— Според местната полиция в шест часа сутринта в този район не е имало патрулна кола — бързо изрече Себастиан.

Тази информация не беше неочаквана за него, но въпреки това го накара да се почувства неудобно.

— А какво ще кажеш за името Манинг? — попита той задавено.

Представи си как Себастиан поклаща глава от другата страна на жицата.

— Нямат служител с това име — отговори той с равен глас.

Гейб примигна. Той имаше фотографска памет и съвършено ясно си спомняше крайслера, лъскавата му броня, искрящите му хромирани части. Беше му трудно да повярва, че си е измислил тези подробности.

— Там е проблемът, Себастиан — наложи си да каже той, — че посттравматичният синдром ме превръща в параноик. Така казва моят лекар. Оценявам, че направи това проучване вместо мен. Предполагам, че онова не се е случило.

Себастиан мълча дълго, несъмнено обмисляйки какво означава за Гейб да бъде параноик. Това означаваше, че няма начин в скоро време да се върне при тюлените.

— Ами тогава как си наранил рамото си? — попита той.

Гейб поклати глава.

— Не знам. Нещо се е случило, просто не знам точно какво. Може да съм загубил съзнание и да съм паднал върху нещо.

— Господи! — промълви подофицерът. Последва дълга пауза, докато той търсеше точните думи, с които да продължи. — Обади ми се, ако пак се случи нещо от този род — предложи той.

— Тъй вярно.

Гейб погледна семейството си. Хелън миеше чинии на умивалника. Малъри ги бършеше и прибираше. И двете се правеха, че не чуват нищо. За тяхно добро той се надяваше да не му се наложи отново да се обажда на помощник-капитана.

— Себастиан, не казвай на никого за това — добави Гейб с горчив привкус в устата.

— Няма, сър. Взводът се връща утре. Първо отделение скоро ще се събере.

Слушайки съчувствените нотки в гласа на Себастиан, на Гейб му се прииска да пропълзи под килима и да умре.

— Непременно — каза той, вкопчвайки се в своето достойнство. — Благодаря ти за помощта.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

Остави слушалката и забеляза, че пръстите му треперят. Вдигна глава и откри, че Хелън и Малъри го гледат въпросително.

— Това Себастиан ли беше? — попита Хелън, като бършеше ръце в престилката си.

— Аха — Гейб пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Той… каза, че момчетата пристигат утре. Ще искат да се съберем.

— О, чудесно — тя му се усмихна колебливо. — Навярно ще може да се съберете на нашата тераса.

Гейб кимна рязко.

— Разбира се, веднага щом приключа с лъскането.

Той прочисти гърлото си. Имаше нужда да остане сам, за да размисли над ужасяващия факт, че неговият ум му прави номера.

— Тази вечер смятам по-рано да се пъхна в леглото.

Той погледна Малъри, която имаше много разочарован вид.

— Ама аз исках да се разходим по плажа — възкликна тя.

Той погледна Хелън, която изглеждаше забележително спокойна. Неудържимият подтик да зарови глава във възглавницата се бореше със също толкова силното желание да се разходи по плажа, хванал ръката на жена си…

Но веднага си представи как един снайперист разполага оръжието си сред дюните. С далекобоен инфрачервен лазерен мерник мигновено щеше да открие Гейб… а може би и жена му и детето.

Тази опасност беше колкото неправдоподобна, толкова и абсурдна, той го знаеше. Параноята явно вземаше връх.

— Стъмнява се — каза Гейб, поглеждайки през прозореца към моравото небе. — Не искам да разхождаш кучето в тъмното.

И двете го погледнаха еднакво недоверчиво.

— Ами тогава ела с нас — логично предложи Малъри на висок глас.

Гейб се бореше с нелепия си страх. Нямаше никакъв снайперист. Той го знаеше. В същото време бе сигурен, че не е губил съзнание, докато тичаше. Съвършено ясно си спомняше всяка секунда от инцидента. В такъв случай някой наистина го преследваше. Ако беше така, той по-скоро представляваше слабото място на своето семейство, отколкото защитник. В продължение на цяла година те са разхождали кучето сами без всякакъв инцидент. Но той беше мишена за някакъв анонимен враг и като се присъединеше към тях, щеше да изложи живота им на опасност.

— Оставете това — каза Гейб и се извърна, вбесен на себе си. — Тръгвайте без мен. Аз имам нужда да поспя.

Вървейки с бързи крачки към своето убежище в кабинета, той дочу прошепнатата забележка на Малъри:

— Нещо става с татко.

Дяволски права беше, нещо ставаше с него. Той губеше ума си, мамка му! И ако спомените му скоро не изплуваха отново на повърхността, щеше да стане като онези жалки ветерани от Виетнам, за които войната никога не свършваше.

Щеше да бъде бреме за данъкоплатците за неопределено дълго време.

 

 

Хелън сложи покупката си върху щанда в „Експрешънс“ — танцовото студио на Лийла — и порови в чантичката си за чековата книжка.

— Знаех си, че ще харесаш зелената — каза Лийла, като сгъна блузката без гръб от ликра и я пъхна в една торбичка. — Ти си от малкото мои познати, на които им отива маруленозелено. Как вървят нещата при теб? — попита тя, хвърляйки набързо поглед към единствената друга клиентка, която се ровеше из стелажите с дрехи.

Хелън направи гримаса и повдигна рамене.

— В някои отношения… страхотно — призна тя. — Неговото завръщане у дома… не може да се сравни с очакванията ми.

Тъмните вежди на Лийла рязко подскочиха нагоре.

— Сега Гейб е толкова различен — навлезе в подробности Хелън. — Едно време мразеше да стои у дома. Нямаше търпение да отиде на работа. Дори когато си вземеше отпуск, се заравяше в разни книжа. — Тя поклати глава, неспособна да проумее огромната разлика.

— Значи сега не е такъв? — учуди се Лийла със скептични нотки в гласа.

— Изобщо. Изглежда доволен, че е с нас. Занимава се с безброй домашни задължения. Излъска терасата, погрижи се за прането. Дори се опитва да дресира кучето.

— Не ти ли изглежда някак си депресиран? — попита Лийла, дискретно снишавайки тон.

Хелън се сети как го бе открила на терасата сутринта — просто седеше и се взираше в океана.

— Понякога — призна тя. — Не точно депресиран, а по-скоро замислен. Според мен той се опитва да свикне със спомените си, които се възвръщат. Измъчвали са го жестоко, докато е бил в плен — добави тя и сърцето й се сви от жалост.

— И не смяташ, че това го прави опасен?

Хелън си помисли за онази нощ, когато той едва не я бе удушил.

— На практика не — отвърна тя, не желаейки да сподели какво се бе случило тогава. — Каква е цялата сума?

Лийла натисна един бутон на касата и й съобщи цената.

— Неговият психиатър казва, че съм в безопасност — добави Хелън и написа сумата в чековата си книжка. — Но пък твърди, че Гейб има параноидни халюцинации в резултат на преживяната травма. Отначало не му повярвах, но снощи ми се стори, че се страхува да излезе от къщата.

— Страхува се? — изсумтя насмешливо Лийла. — Че Гейб никога през живота си не се е страхувал от нищо.

— Знам, че това е… — Хелън откъсна чека и го даде на приятелката си. — Това е странно.

— И не те ли тревожи? Искам да кажа, че той май прекарва много време насаме с Малъри.

На Хелън й стана обидно от предупреждението, но се утеши с мисълта, че Лийла е силно загрижена за тях двете.

— Не се притеснявам за него и Малъри. Той се държи страхотно е нея. Точно сега Малъри и Реги му помагат да излъска терасата. На Мал това й се струва много забавно, но е забелязала, че Гейб е неспокоен.

— Може би той има нужда да излиза повече — предположи Лийла, — за да осъзнае, че сега е в безопасност. Защо не го изведеш някъде на вечеря?

— Не мога да повярвам, че ти ме караш да направя това — отвърна Хелън.

— За негово добро е — поправи я Лийла. — Той трябва отново да стъпи на крака, това е всичко.

— Това казва и неговият лекар. — Хелън взе торбичката, която й подаде Лийла. — Смятам да го направя.

Лийла сграбчи ръката й и я стисна.

— Бъди внимателна, Хелън — каза тя. — Знам, че сега той изглежда по-различен, но… не се знае дали ще си остане такъв. Не си сигурна, че е безопасен за теб или пък за сърцето ти.

— Разбирам те — каза Хелън, благодарна, че приятелката й проявява загриженост. — Работата е там, че просто… — Тя се поколеба, чудейки се как да назове чувствата, които Гейб събуждаше у нея напоследък — загриженост, състрадание и истинско приятелство. Прибавени към физическото му привличане, тези чувства подкопаваха решимостта й да живее без него. — Той се опитва да се сближи с мен, нали разбираш? — призна тя, умолявайки Лийла да разбере. — Като че ли наистина иска да сме близки, да стане съпругът, който никога не е бил. Понякога се улавям да си мисля, че ще бъде толкова хубаво да му позволя да ме държи в прегръдките си. Искам да кажа, личи си, че той го желае.

Лийла опря лакти на щанда и я погледна изпитателно в лицето.

— Всъщност ти ми казваш, че искаш да спиш с него — разтълкува тя думите на приятелката си.

— Ами той е мой съпруг — защити се Хелън. — И сега ме поглежда не по онзи хищнически начин, както едно време. Като че ли търпеливо чака сама да отида при него.

— Ще съжаляваш — направи предсказание Лийла. — Ще те сдъвче и ще те изплюе. Колко пъти е правил това преди? Хелън, трябва да се защитиш.

— Знам — вярно беше. В миналото всеки път, когато Гейб я беше обсипвал с внимание, Хелън бе съобщавала тази галеща душата новина на Лийла. И се обръщаше отново към нея, когато Гейб се оттегляше, изгарящ от желание да замине на новата си мисия. — Но ми липсва интимността. Просто искам отново да ме докосва — призна тя, усещайки как копнежът й се засилва. — Имаш ли представа кога ми се е случвало за последен път?

На лицето на Лийла се изписа съчувствие.

— Да — каза тя. — Имам. И знам точно как се чувстваш.

Това бе казано с такъв искрен тон, че Хелън подозрително наостри уши.

— Ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш — отбеляза тя и набързо огледа приятелката си.

Лийла беше като произведение на изкуството — изящно телосложение, висока гръд, дълги стройни крака, гъста и лъскава черна коса — благодарение на турското си потекло, както и лице на супермодел.

— Е, благодаря… — Лийла се усмихна сдържано — … но когато си имала най-доброто, е трудно да се примириш с нещо по-малко.

Очите на Лийла се разшириха.

— Никога не си ми казвала, че Алтул е бил чак толкова добър.

Лийла едва не се задави от смях и махна пренебрежително с ръка.

— Не става въпрос за Алтул — поправи я тя, споменавайки името на съпруга си, който я беше изоставил.

Заинтригувана, Хелън погледна изпитателно приятелката си.

— А кой? — попита тя, обзета от силно любопитство.

Лийла повдигна рамене и избегна погледа й.

— Няма значение.

— Кажи ми! — заувещава я Хелън.

Беше ли възможно Лийла, кралицата на разбитите сърца, наистина да е влюбена?

— Не мога — бързо отвърна Лийла. — Познаваш го.

Хелън ахна изненадано.

— Познавам го? — развълнувано попита тя. — Военен ли е? Предположи така, защото всички мъже, които познаваше, бяха от флота.

Лийла сви устни и с присвити очи се взря в Хелън.

— Добре — реши тя. — Ще ти кажа, но трябва да ми обещаеш да не казваш на никого, особено на Гейб.

Защо би казала на Гейб… освен…

— Това е мъж, с когото той работи — призна Лийла. — Себастиан Леон.

Хелън рязко се изправи.

— О, божичко! — възкликна тя. — Той е идеален за теб.

— Какво? — насмешливо възкликна тя. — Невъзможно. Това е мъж за една нощ. Не съм толкова смахната, че да искам нещо повече.

— Какво говориш? — възрази Хелън. — Той е красив, ерген…

— Спри — нареди Лийла. — Има няколко причини да не искам да се видя с него втори път. — Тя ги изброи на пръстите си с яркочервен маникюр. — Първо, той е тюлен. А тюлените стават и си тръгват веднага щом ги повикат и никога не се връщат.

Хелън изведнъж почувства колко жестоко това би опустошило Лийла, която веднъж е била изоставена.

— Второ, той е мексиканец и следователно е също такъв мачо като Алтул.

Бившият съпруг на Лийла беше турчин и изцяло бе командвал живота на жена си.

— И трето — добави Лийла, — той през целия си живот е бил ерген и няма желание да се обвързва.

Хелън прецени плюсовете и минусите колкото е възможно по-обективно. Лийла беше права. Не й трябваше повторение на катастрофалния й брак с Алтул.

— Но вие двамата толкова много ще си подхождате — жално изрече тя, представяйки си впечатляващата двойка.

— О, ние си подхождаме! И още как! — каза Лийла и взе да си вее с ръка, а бузите й внезапно пламнаха.

Хелън кратко се изсмя на абсурдността на цялото положение.

— Я само ни погледни — каза тя, клатейки глава. — Ние сме жалки. Не можем да живеем с тях и не можем да живеем без тях. Ще се наложи да ми разкажеш повече за тази твоя връзка за една нощ — предупреди я тя. — Сега трябва да вървя.

— Тръгвай — каза Лийла и махна с ръка. — И накарай онези двама стари приятели да се размърдат — добави тя и се усмихна — нещо, което рядко се случваше.

Хелън й махна за сбогом. После тръгна към близкия старчески дом, за да ръководи ободряващите физически упражнения на старците. Обикновено очакваше с нетърпение доброволческата си дейност в събота, но днес пътуваше към дома, потънала в мисли за Гейб. През цялата седмица беше избягвала да прекарва времето си с него и сега се чувстваше виновна. Доктор Териен я беше убедил, че е време да предложи на Гейб безрезервната си подкрепа дори само за да може по-бързо да го махне от живота си. Онова, което не можеше да понесе, беше Гейб да изглежда объркан и да се страхува от собствената си сянка.

Реши, че ще му се отрази добре, ако го изведе тази вечер, заедно с Малъри за ескорт.

Когато старият Гейб се появеше отново, тя щеше да знае, че работата й е приключила, и щеше да му даде свободата точно както планираше. Но може би трябваше да му позволи да я люби още веднъж за последен път. Обзе я силен копнеж, който я накара да признае пред себе си, че все още го желае, че той все още притежава същата огромна власт над сетивата й, както е било винаги. Лийла беше права в предупрежденията си.

Ако смяташе да позволи на Гейб да притежава тялото й, щеше да е най-добре да се подготви да посрещне последиците. Сърцето й щеше да копнее за взаимност и ако Гейб направеше като в миналото и отново прехвърлеше вниманието си върху своя взвод, това със сигурност щеше да я убие.

 

 

Дочувайки бученето на автомобилен мотор сред воя на шлифовъчната машина, Гейб бързо я изключи и я постави върху парапета на терасата, след което зърна тъмносиния седан, който приближаваше към къщата. Той надникна, за да види шофьора, и под фланелката му изби студена пот.

Не беше ченгето със стоманения поглед, опитало се да го блъсне, ако въобще този човек бе реален, а набит мъж в костюм, оглеждащ номерата на къщите.

Гейб погледна Малъри и Реги, които е парчета шкурка в ръце лъскаха парапета в задната част на терасата. Отново погледна към седана и въобще не се изненада, когато той спря на алеята за коли пред собствената му къща.

— Малъри! — извика Гейб.

— Да, татко?

— Ела тук за минутка.

Тя остави шкурката и бързо се присъедини към него.

— Нали виждаш онази кола на нашата алея? — попита я той, мразейки да пита за очевидното, но никога не беше излишно да има свидетел.

— Кой е дошъл с нея? — попита Малъри.

В този миг шофьорът излезе от колата и Гейб можеше да отговори на въпроса й. Това беше Ърнест Форестър, служителят от военното разузнаване, който го бе подложил на много строг разпит в болницата, човекът, който го беше накарал направо да полудее от тревога. Усещаше, че този път се кани да му причини киселини в стомаха.

— От правителството е — уклончиво й отвърна Гейб.

— Виж какво, ако се случи нещо странно, влез вътре и извикай Себастиан. Включил съм номера му в списъка за бързо набиране, трети поред.

— Добре — каза тя, поглеждайки го несигурно.

Без да дочака да види подозрението в очите й, Гейб изтича надолу по стълбите, за да посрещне госта.

— Мистър Форестър — каза той, когато двамата се сблъскаха в подножието на стълбището, и протегна ръка.

Форестър попи потта от челото си с носна кърпичка и стисна ръката на Гейб.

— Помните ме — каза той, а ръкостискането му бе кратко и силно. — Сега изглеждате много по-добре.

Гейб се усмихна напрегнато.

— По какъв повод идвате насам? — попита той, съзнавайки, че се държи невъзпитано.

Най-малкото трябваше да му предложи чаша вода с лед, особено ако бе изминал целия път от Северна Вирджиния до тук само за да го посети.

— Дойдох, за да разбера дали вече си спомняте нещо — каза Форестър, присвивайки месестите си клепачи.

Гейб усети как гръбнакът му изтръпва. Мразеше това, че всички се занимават с неговите спомени.

— Спомням си много малко — с нежелание отговори той — Спомените ми се възвръщат на части, главно насън.

— Ще имате ли нещо против да ми кажете какво сте си спомнили? — подкани го онзи учтиво, но твърдо и погледна с копнеж към къщата.

Гейб забеляза тъмния му костюм и реши да прояви милосърдие.

— Защо не влезете? — предложи той.

След няколко минути Форестър вече седеше на кушетката с дамаска на цветчета и държеше чаша вода в ръка.

— Започнахте да ми разказвате какво си спомняте — подсказа му той и отпи от чашата си.

Гейб усети присвиване в стомаха. Инстинктивното желание да запази спомените за себе си се бореше с вярата му, че Чичо Сам взема присърце най-важните му интереси… или поне най-важните интереси на страната. Ето че имаше възможност да предупреди правителството за това как севернокорейците търсят информация… при положение че тази конкретна опасност не беше плод на фантазията му.

— Добре — каза той и седна срещу офицера. Разказа му най-подробно всичко, което бе казал предишния ден на доктор Териен, обяснявайки, че срещу заплащане севернокорейците захранват с информация терористи по целия свят. — Те отчаяно се нуждаят от храна — завърши Гейб.

Той седеше там, усещайки, че ръцете му са свити в юмруци. Надяваше се Форестър да не забележи обзелото го необяснимо напрежение.

Офицерът изучаваше изражението на Гейб с хлътналите си очи.

— Така и подозирахме — призна той, оставяйки чашата си, — но аз оценявам подробностите, които ни дадохте.

Извади набързо един бележник и помоли Гейб да повтори какви видове сайтове се следят.

— Техният водач се казваше Сюн Ки — добави Гейб, когато приключиха.

Форестър го погледна остро.

— Разкажете ми за Сюн Ки — подкани го той.

Гърлото на Гейб се сви. В съзнанието му се замяркаха образи, придружени от жестоки спомени за преживяната болка. Той дълбоко си пое дъх, опитвайки се да възвърне гласа си, защото внезапно бе загубил дар слово.

— Какви точно въпроси ви задаваше той? — любезно, но настоятелно попита офицерът.

Гейб сподави надигащия се в гърлото му спазъм.

— Те искаха да знаят за вътрешната мрежа на военноморския корпус — хрипливо отвърна той. — Конфигурации, пароли, противопожарни стени… неща, които нямаше как да им кажа дори да бяха ме направили на парчета. Направо ме опекоха на шиш, за да им кажа за бреговата охрана. — Той пъхна език в дупката, където някога се намираше десният му кучешки зъб, и отново го загложди съмнение. — Струва ми се, че не съм им казал нищо реално. Измислих куп лъжи. — Погледна към стиснатите си юмруци.

— Хванаха ли ви в лъжа? — този човек беше безпощаден.

— Един-два пъти — призна Гейб.

Форестър го изненада, хвърляйки му съчувствен поглед.

— Не се самоизмъчвайте заради това — посъветва го той точно когато една капка пот се стече от слепоочието му към долната челюст. — Фактът, че сте се измъкнали жив от там, говори страшно много във ваша полза.

— Благодаря — задавено изрече Гейб.

— Ами вашата мисия? — добави гостът, като придоби отново делови вид. — Не си ли спомняте как сте попаднали в ръцете на врага?

Гейб извърна поглед и насочи вниманието си към безкрайния океан зад прозореца.

Мисиите на тюлените бяха строго секретни. Той нямаше право да обсъжда този спомен дори наистина да си спомняше нещо.

— Вие бяхте изпратени да транспортирате четири ракети земя-въздух — подсказа му Форестър, давайки да се разбере, че е знаел целта на мисията. — Три от ракетите бяха върнати. Четвъртата вероятно е избухнала и едва не е отнела живота ви.

Гейб го погледна отново, запазвайки мълчание.

— Вие сте жив, лейтенант — каза мъжът с тон, от който косата на Гейб настръхна. — Моята задача е да разбера дали тази ракета все още съществува. Просветна ли ви нещо?

„Просветна“ не беше точната дума. В главата на Гейб направо завиха сирени, което го накара да стисне страничните облегалки на креслото. Едно видение за миг изникна в съзнанието му — ярки светлини заслепяват очите му, шум от експлозия раздира тъпанчетата му. Той рязко си пое дъх, търсейки някакъв осезателен спомен сред оглушителния шум. Но виждаше само тъма.

— Лейтенант? — лицето на Форестър изплува пред него. — Добре ли сте?

— Добре съм — отговори Гейб, като се тресеше от глава до пети. — Точно в момента не си спомням нищо.

— Сигурен ли сте? Изглеждате разстроен, сякаш сте си спомнили нещо.

— Може би. Не знам.

Господи, как му се виеше свят! С трепереща ръка разтърка очи.

— Кажете ми какво видяхте — настоя Форестър, отказвайки да се предаде.

Именно това упорство бе накарало Гейб по-рано да изпадне в нервна криза.

Той искаше да махне този човек от главата си веднъж завинаги. Осмели се да надникне още веднъж в миналото и да преживее отново ослепителната светлина, оглушителния трясък… не последва нищо, само тишина.

— Струва ми се, че си спомням някаква експлозия, но нищо преди или след нея — отговори Гейб и го погледна предизвикателно.

Форестър кимна, сякаш признаваше, че е бил предостатъчно настоятелен.

— Добре, ето какво ще направите — каза той мрачно. — Щом си спомните нещо повече, веднага ми се обадете. Само на мен и на никой друг, ясно ли е, лейтенант? Аз съм единственият, с когото ще разговаряте.

Той му подаде още една от своите визитни картички. Гейб я погледна, а после вдигна очи към посетителя.

— Защо? — натъртено попита той. — За какво е цялата работа?

Гласът на офицера бе прозвучал така, че по гърба му пролазиха ледени тръпки.

Форестър му отвърна с непроницаем поглед:

— Просто се опитваме да открием четвъртата ракета, това е всичко.

Но това не беше всичко; Гейб виждаше, че има и нещо повече. Офицерът само потвърди инстинктивните му догадки, като добави:

— Ако си спомните още нещо за мисията си, лейтенант, бъдете така любезен да не го обсъждате с никой друг… нито с вашето командване, нито дори с вашия психолог. Позвънете ми веднага — той сниши тон и със заговорнически вид продължи: — Имаме причини да подозираме съществуването на добре информиран вътрешен човек. — Изправи се, придърпа надолу смачканата си куртка и протегна ръка. — Така че дръжте ме в течение.

— Почакайте — Гейб пренебрегна подадената му ръка и също се изправи. — Какво искате да кажете? — настоятелно попита той.

Ърнест Форестър въздъхна и опипа бележника в горното джобче на куртката си.

— Може да знаете нещо за тази четвърта ракета, което някой там горе не би желал да си спомните.

Кръвта бавно се отцеди от лицето на Гейб.

— Мили боже! — прошепна той и изведнъж усети, че му се вие свят.

Форестър го погледна несигурно.

— Добре ли сте, Рено?

Гейб се обърна, отиде до плота за закуска и се върна обратно.

— А какво ще кажете, ако ви съобщя, че някой се опита да ме убие онзи ден? — попита той.

За негово облекчение Форестър не му се присмя.

— Кога се случи? — поиска да разбере той и отново извади малкия си бележник.

Гейб му разказа за инцидента. Форестър набързо надраска в бележника си новата информация. Хвърляйки поглед на бележките му, Гейб откри, че са кодирани.

— Моят психиатър твърди, че това е плод на въображението ми — добави той. — Казва, че параноята е симптом на посттравматичния синдром.

Форестър пъхна бележника в джоба си и сви рамене.

— Може и така да е — призна той. — Аз не съм лекар, аз съм просто аналитик. Но ако питате мен — добави той, мрачно поглеждайки Гейб, — не бих приел този инцидент като халюцинация. Има твърде много неща, които не съвпадат.

Потръпвайки, Гейб си спомни подмятането на Себастиан, че може да са го изоставили. Ами ако някой е искал той да загине във взривения склад? Същият човек сега нямаше да желае той да си спомни.

— Пазете се, лейтенант — добави офицерът настоятелно. — Няма да навреди, ако накарате някои от вашите приятели да пазят гърба ви.

— Добре — каза Гейб, като си помисли за хората от своя взвод.

— Е, по-добре да вървя. Искам да изпреваря натовареното движение в пиковите часове — обясни гостът и за втори път протегна ръка.

Гейб разтърси ръката му и го съпроводи до улицата.

Дълго след като колата бе изчезнала от погледа му, той стоеше в подножието на стълбите и се взираше след нея. Кожата му беше настръхнала. Смесени чувства бушуваха в него. Но чувството, което надделя над другите, беше облекчение.

Не беше параноик.

Не беше си въобразил, че са се опитали да го убият.

Веднага след това стряскащо прозрение се появи внезапният импулс да сплаши своя нападател и да открие защо той иска да го елиминира. Ако Себастиан беше прав, че е бил изоставен в онзи склад в Пхенян, то тогава неговият анонимен враг сигурно го следеше от известно време.

Кой, по дяволите, беше той? Някой вътрешен човек, така бе казал Форестър. Някой от екипа? Идеята изглеждаше немислима. Всеки, когото познаваше, беше ревностен патриот като самия него, готов да умре за своите другари, но не и да ги предаде.

Отговорът на този въпрос бе заключен в паметта на Гейб. Той се удари по челото, желаейки да измъкне тайната от там.

Като изръмжа куп ругатни, той се втурна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Усещаше как самоличността му отново изкристализира, подкрепена от твърдото решение да издири врага си и да го унищожи, преди самият той да бъде унищожен.

— Всичко наред ли е, тате? — посрещна го Малъри на най-горната стълбищна площадка. Щом видя изражението на лицето му, тя предпазливо отстъпи назад.

— Да, чудесно — каза той, доволен от нахлуването на адреналина в кръвта си. — Хайде да приключим с тази работа.

Смъкна фланелката си. Не желаеше повече да крие белезите, загрозяващи плътта му, беше си ги спечелил, по дяволите! Той щеше да хване този жалък кучи син, заради когото през последната година бе преминал през ада, и да го накара да страда заради извършеното.

Малъри се беше вторачила смаяно в баща си.

— Добре — каза тя, тръгвайки към отдалечения край на терасата, където Реги си почиваше. Двамата почти бяха приключили с шкуркането на масичката за пикник.

Гейб грабна шлайфа и отново се захвана за работа, като прокарваше машината по пръчките на парапета с твърда ръка. Кола премина по улицата и Гейб рязко вдигна глава, а нервите му подскачаха като катерица върху жици с високо напрежение.

Затворническият живот несъмнено се бе отразил на нервната му система. Трябваше да се успокои и да насочи вниманието си в друга посока, иначе никога нямаше да стане тюлен отново. Беше дошло време да изрови най-големия рак от дупката му.