Марлис Мелтън
Не ме забравяй (17)

Шестнадесета глава

Малъри огледа критично отражението си в огледалото. Боята бе паднала частично от косата й и тя вече имаше тъмносив цвят, а не черен. Носът й беше прекалено голям за лицето и покрит с лунички. Устата й — прекалено широка. Мразеше външния си вид.

Може би трябваше да боядиса косата си в друг цвят или да сложи някакви обеци в тези празни дупки в ушите. Мама и татко направо щяха да побеснеят, ако го направеше. Мисълта за това й допадна. Щеше да им се наложи да й кажат какво ще направят, задето не ги е послушала. Взе кутията за бижута от полицата и изрови две малки сребърни обеци.

Дупчиците в ушите й бяха почти зараснали и слагането на обеците се оказа доста болезнено. То отвлече вниманието й от мисълта за отсъствието на Гейб. Къщата бе празна и направо кънтеше през дългите часове, докато майка й беше на работа, но Малъри нямаше сили да излезе навън. Всички бащи в Америка прекарваха ваканцията с децата си. Направо я заболяваше сърцето, като гледаше как подскачат заедно с децата си сред вълните или си купуват сувенири.

Тя се чувстваше толкова сигурна, че всичко ще се оправи след завръщането на Гейб в живота им. Точно такъв трябваше да бъде един баща. Забавен, но строг в същото време. Беше и много мил; правеше гримаси и я поглеждаше така нежно, че я караше да се чувства добре и доволна от себе си.

Най-хубавото в цялата работа беше, че майка й също го харесваше. Бе държала ръката му по целия път от Анаполис до дома, до момента, когато Гейб реши, че кола зад тях ги преследва, и измъкна пистолет от крачола на панталона си. Пистолет!

Именно тогава всичко стана много странно. Татко взе да разправя, че някой се опитвал да го убие. Мама стана мълчалива и напрегната. Безметежното щастие на Малъри взе да се разпада на парчета точно както преди години, когато новият й баща правеше всичко възможно да я избягва.

Държейки ухото си с една ръка, с другата Малъри пъхна четири малки обеци в тесните дупчици, хапейки устни за повече смелост. Господи, как болеше! Закопча ги и огледа резултата.

Беше разочарована да открие, че с четирите обеци на лявото ухо съвсем не изглежда по-красива.

Звънецът на вратата иззвъня и я изтръгна от мрачните размисли. Кой ли можеше да е? На Реги бе забранено да идва тук, когато мама е на работа. Кучето залая пронизително. Малъри излезе от банята, за да провери какво става.

Надникна през тясното прозорче до вратата и се изненада, като видя един полицай да стои отвън. Майка й много пъти я беше предупреждавала да не отваря вратата на непознати, но този беше полицай. По лицето му си личеше, че има да й казва нещо важно. Ами ако Гейб е ранен или… убит, помисли си тя и посегна към ключалката. Сграбчи кучето за нашийника и открехна вратата.

— Малъри Трой? — попита полицаят, чиито очи бяха скрити зад тъмни очила.

— Да?

— Аз съм офицер Клемънс — представи се той. — Трябва да дойдете с мен.

До нея Присила изръмжа.

— Защо? — попита Малъри. — Нещо нередно ли има?

Нахалството й накара офицера да се намръщи.

— Мисля, че много добре знаеш — неодобрително изрече той. — Ще излезеш ли сама, или ще ми се наложи да ти слагам белезници?

Кръвта се отдръпна от лицето на Малъри. Явно ченгетата някак си бяха разбрали за Реги и марихуаната. Боже, ето че я бяха пипнали!

— Ще се обадите ли на мама? — попита тя, уплашена повече от всякога.

— Непременно. Хайде да вървим.

Малъри погледна надолу към кучето, което продължаваше да ръмжи с настръхнала козина.

— По-късно ще те изведа на разходка, Прис — обеща тя и го потупа за довиждане.

После излезе, заключи врата след себе си и последва стоически офицера надолу по стълбите до колата му, която ги чакаше.

 

 

— Ало? — Гейб вдигна телефонната слушалка в дома на Себастиан, като си мислеше, че може да се обажда Хана Гиъри.

— Гейб, Хелън е.

Само като чу гласа й, сърцето му отчаяно се преобърна, но после той осъзна, че става въпрос за нещо спешно. Тъкмо си беше мислил за нея, чудейки се дали да не се обади по телефона да провери какво става със семейството му.

— Какво има? — попита той и изправи гръб.

— Не съм виждала Малъри от сутринта, когато отидох на работа.

Гейб се огледа наоколо в празната къща, сякаш можеше да открие тук Малъри, притаила се някъде зад тежките мебели. Тук беше само старшина Родригес, потънал в четене на „Нешънъл Джиографик“.

— Обади ли се на Реги? — попита Гейб.

— Той казва, че й е звъннал към четири часа, но никой не вдигнал слушалката. Нещо не е наред, Гейб. Кучето е направило беля в къщата, което означава, че не го е извела на разходка. Малъри никога не забравя да изведе кучето.

Старшината остави списанието и въпросително погледна Гейб. Себастиан му бе наредил временно да изпълнява ролята на бавачка, а самият той бе излязъл на среща с Лийла.

— Провери ли в спортния център на базата?

— Да, обадих се и там. Никой не е виждал Малъри. — Гласът й все повече се извисяваше и явно я обземаше паника.

— Добре, слушай сега — започна да я успокоява Гейб, като се изправи и отиде в кухнята, където бе по-малко вероятно Родригес да чуе този личен разговор. — Може би пак е обзета от бунтовнически настроения.

Гласът й звучеше доста кисело по телефона.

— Аха.

— Може просто да се преструва. Грешката е моя — той поклати глава. — Трябваше малко повече да поговоря с нея, да я накарам да разбере, че всичко това засяга само мен и няма нищо общо с нея.

— Какво да правя?

Беше толкова разстроена, че му се прииска да се втурне по телефонната линия и да я притисне към себе си. Ако Родригес имаше кола, щеше да я заеме и да отиде там на секундата. После той се сети за форда на Себастиан, паркиран отвън. Себастиан беше взел колата на Уести, за да изведе Лийла.

— Веднага идвам — обеща той.

— Сигурен ли си? Мога да дойда да те взема с колата.

— Не, ти трябва да стоиш до телефона. Аз ще се оправя.

— Добре — съгласи се тя и затвори.

Гейб прерови къщата за ключовете на Себастиан, но не можа да ги намери.

— Сър, не бива да ходите никъде — напомни му Родригес и препречи пътя му към изхода.

— Дръпни се, старшина — нетърпеливо му се сопна Гейб. — Жена ми има нужда от мен.

— Тогава и аз идвам — предложи младежът. — У мен са ключовете от колата на помощник-капитана. — Пъхна ръка дълбоко в джоба си и ги извади.

Гейб ги взе от ръката му.

— Не, благодаря. Това е семеен проблем. Сам ще се справя.

Той заобиколи по-младия мъж, който го последва по петите до вратата.

— Ама помощник-капитанът ми каза, че не трябва да се отделям от вас!

Гейб изтича навън, скочи в старата кола на Себастиан и я заключи, преди Родригес да успее да се настани до него. Сега най-малко имаше нужда някакъв си млад тюлен да разнася слухове за личния живот на Ягуара. След като всичките му спомени се бяха върнали, имаше шанс много скоро да го възстановят на активна служба. Не можеше да си позволи семейни проблеми да го забавят.

Същевременно семейството му стоеше на първо място, а не отрядът. Укоряваше себе си, че не е предвидил как ще реагира Малъри на отсъствието му. Трябваше ясно да й покаже, че независимо от душевното си състояние, винаги ще си остане неин баща. Всъщност същата сутрин бе подал молба за стартиране на процедурата по законното й осиновяване. Нямаше ли да е най-ужасната ирония на съдбата, ако с нея се случеше нещо, преди той да успее да осъществи тази мечта?

 

 

Себастиан изгледа с неодобрение роклята на Лийла. Според него това беше най-най-последното нещо, което тя би трябвало да притежава, камо ли да носи на първа среща.

Седнала на пътническата седалка до него, тя приличаше на монахиня в расо. Черната рокля я покриваше от глезените до шията, скривайки всеки сантиметър от стройното й изящно тяло, освен ръцете, тъй като нямаше ръкави. Предположи, че трябва да е благодарен за това малко утешение, но точно в момента ръцете й стояха скръстени на гърдите като щит, което според него не бе добър знак.

Косата й беше вдигната. Сребърни обеци искряха на ушите й и най-малко десет различни гривни подрънкваха на китките й. Носеше черни сандали с тънки каишки, които не можеха да скрият пурпурния лак на изящните й пръстчета. Като цяло, тя изглеждаше готова за официален коктейл.

Леле, каква изненада я чакаше само!

Синята му флотска риза и летният му панталон трябваше да й послужат за предупреждение. Все пак тя не каза нищо, когато Себастиан подкара с леко превишена скорост колата към океана. Беше великолепна вечер, достатъчно хладна, за да напомня за наближаващата есен, и достатъчно топла, за да може човек да седне на брега и да наблюдава залеза на слънцето.

Когато колата навлезе в морския резерват „Бек Бей“ Лийла пак не каза нищо, макар че веждите й се повдигнаха озадачено.

— Пристигнахме — каза той и се ухили, паркирайки светкавично на едно от многото свободни места.

Рядко рекламираха резервата пред туристи. Целта беше да осигури убежище за водорасли, редки птици и дребни морски животни, а не да носи приходи от прииждащите всяка година летовници. Всъщност на паркинга имаше само още две превозни средства — „Парк Рейнджър“ и полицейска кола.

Себастиан заобиколи автомобила, за да изпълни задълженията си на кавалер, но Лийла вече бе отворила вратата и слизаше.

Той тръгна към багажника, за да извади нещата за пикник, които бе приготвил, и през това време усилено се молеше на света Богородица да стопли кръвта във вените на Лийла.

Тя беше неговото бъдеще, след като излезеше в оставка. Трябваше да я накара да повярва в това; иначе какъв смисъл имаше да напуска флота?

Лийла взе одеялото от ръцете му.

— Мога да го нося — настоя тя.

Той държеше пълната кошница и освен това трябваше да затвори люка на колата.

— На това му казват мъжки шовинизъм — каза тя и го погледна предизвикателно с черните си очи.

Себастиан затръшна вратата на автомобила с по-голяма сила от необходимото. Въздържа се да отговори на язвителната й забележка, защото усещаше, че ще се карат така, както правиха любов — яростно. А той не искаше да се кара с нея тази вечер. Не, тази вечер нямаше да й даде повод да откаже да му даде сърцето си.

Мълчаливо тръгнаха към морския бряг. Под напора на вятъра нелепата рокля на Лийла прилепна към тялото й, тъй че сега по-малко приличаше на чувал, отколкото в началото. През отвора на ръкава Себастиан зърна за миг яркочервена коприна. От тази гледка му се зави свят. Майко Божия, дали тя не носеше ален сутиен и бикини в същия цвят?

Дланите му се изпотиха и едва не изпусна кошницата. Изведнъж неговата цел за вечерта се промени; вместо да убеждава Лийла да рискува да му отдаде сърцето си, макар че такъв си оставаше дългосрочният му план, по-добре да я убеди да свали тази отвратителна рокля.

Първо трябваше да поговорят. Трябваше да се държи кротко и да внимава да не я уплаши с нещо, за да постигне целта си.

— Нека се настаним някъде сред дюните — предложи той.

За негово удивление тя се подчини безропотно. Забеляза, че вятърът оплита черните й копринени коси.

Стигнаха малка девствена долина, заобиколена от бели пясъчни хълмове, обрасли с морска трева, които пазеха завет. Себастиан усети, че в тази непорочно чиста падина пясъкът е мек под мокасините му. Изу обувките си и се обърна да вземе одеялото от ръцете на Лийла, като нарочно я докосна. Тя рязко се дръпна. Стори му се, че това е добър знак.

Като застла тяхното гнездо с огромното одеяло, той постави кошницата в центъра и с жест покани Лийла да седне. Настани се до нея, а кошницата остана до коленете им.

Вдигайки капака на кошницата, забеляза, че тя проявява скрито любопитство.

Бутилката с вино се появи най-напред. Себастиан със задоволство откри, че все още е студена. Тирбушонът и чашите я последваха. Никакви пластмасови чашки, това бе истински кристал, наследство от баба му. Ето защо кошницата тежеше толкова.

Лийла повъртя между пръстите си тежката чаша и в очите й проблесна удивление. Той наля вино почти до ръба.

Нека пие, докато кръвта й се сгрее, помисли си Себастиан.

Отвори кутия с нарязани на тънки филийки целина и моркови и я сложи между двамата. После се излегна, подпрян на лакът, и пийвайки по малко от виното, с доволен вид взе да наблюдава обекта на своите желания, докато Лийла отхапваше деликатно от едно парченце целина.

Хрус! Острите й зъби се забиха в целината и тя започна да дъвче, като повтаряше тези действия, докато я изяде. Отпи от виното и очите й се разшириха. Погледът й мигновено се насочи към него и тя помириса виното, за да е съвсем сигурна.

— Шардоне „Кълъмбия Крест“! — възкликна Лийла.

Това беше второто нещо, което каза тази вечер, освен че го беше нарекла шовинист.

— Да — отвърна Себастиан с огромно облекчение, понеже тя проговори, а и беше впечатлен, че разбира от вино.

— Ти харесваш и хубавото кафе — добави тя, напомняйки му за онази сутрин.

Спомняйки си колко се сконфузи тогава, той усети, че се изчервява, и беше благодарен на мексиканските си предци за мургавата кожа.

— Така е — с равен глас отвърна Себастиан. — Много съм придирчив към храната.

Лийла сбърчи вежди.

— Аз също — призна тя и отново отпи от виното.

Той съзря открилата се пролука в стената между тях и скочи право в нея.

— Значи имаме нещо общо — рече Себастиан.

— Така ли мислиш? — тонът й изведнъж стана леденостуден, като чашата в ръката му.

— Как би могла да го отречеш? — той гаврътна една голяма глътка, защото имаше спешна нужда от малко кураж. Темата за тяхното бъдеще заедно бе изникнала твърде бързо и Себастиан не беше готов. — Знаеш колко сме добри заедно. — Господи, момчетата щяха да си умрат от смях, ако го чуеха.

Лийла го погледна с присвити очи.

— Ти ми обеща, че само ще вечеряме заедно и нищо повече.

— О, ти си гладна — каза той, доволен, че по този начин тя му предоставяше временен отдих.

Закрепи здраво своята и нейната чаша на пясъка и започна да вади вечерята: пилешки гърди на скара, картофена салата, зрял боб… Лийла внимателно изучаваше храната.

— Сам си приготвил всичко това? — попита тя с удивление.

— Обичам да готвя — отвърна той и сви рамене. — А ти?

И тя сви рамене двусмислено. Със самодоволна усмивка, Себастиан сервира храната.

— Съпругът ти шовинист ли беше? — попита я той, понеже все още го болеше от по-раншното й обвинение.

Тя взе своята чиния и заби вилицата си в картофената салата.

— Той е турчин — изведнъж изрече Лийла. — Мъжът заема централно място в тази култура.

— Но и ти си туркиня — отбеляза Себастиан. — Значи си знаела какво да очакваш.

Очите й гневно блеснаха.

— Аз съм американка — каза тя. — Родена съм и съм израснала във Вирджиния.

— Аз съм мексиканец — добави той и вдигна лъжицата с боб до устата си. — Роден съм и съм израснал в Пуерто Валарта.

— И в тази култура мъжът заема централно място — промърмори Лийла.

Себастиан сви рамене, без ни най-малко да се чува обиден.

— Баща ми почина, когато бях на дванайсет години. Майка ми отгледа сама всичките осем деца. Не й беше лесно. Мъжът може да ти бъде партньор в живота.

Тя бавно остави вилицата си.

— Съжалявам, че баща ти е починал — рече Лийла, с което доказа, че все пак има сърце. Дългите мигли скриха очите й и тя започна да побутва пилешкото в чинията си.

— Ами твоите родители? — попита Себастиан. — Къде живеят?

— Върнаха се в родината си, при бистрите води на Средиземно море.

— Брат или сестра имаш ли? — опита се да я подтикне да говори повече той.

— Имам брат, живее в Калифорния. Виждаме се веднъж в годината.

Отговорът разкри дълбините на самотата й. Макар че живееше далеч от братята и сестрите си — всички те бях в Тексас — той често ги посещаваше и им се обаждаше, стига да не беше в морето или на мисия.

Искаше му се да я попита за съпруга й, който очевидно я беше изоставил, но усети, че тази тема все още е табу, като се имаше предвид, че се познават отскоро.

— Виж какво — каза тя, потвърждавайки предположенията му. — Не излязох с теб тази вечер с цел да се опознаем по-добре.

Той се поусмихна мрачно и попита в същия тон:

— А защо излезе с мен?

— За да се извиня — Лийла бързо отпи от виното. — Нямах никакво право да крия името си от теб през онази… онази нощ. — Мургавият й тен не можеше да скрие напълно приятната розовина, плъзнала по лицето й. — Макар че мъжете винаги го правят, пак не е правилно. Трябваше да ти кажа името си.

Беше я молил за това. Много пъти. Наричай ме както искаш, бе повтаряла тя с дрезгав глас. В началото го беше възбуждала мисълта, че може да си я представя такава, каквато си поиска. Известно време бе предполагал, че е проститутка. Защо иначе ще отказва да му каже името си? Ала по-късно през онази нощ, когато бе открил, че тя е удивително стеснителна, бе разбрал, че не е нощна пеперуда. Беше разбрал, че е добро момиче, което приема нещата твърде трагично. И тогава отчаяно бе поискал да научи името й, но безуспешно.

— Извинението се приема — отвърна той, макар все още да му тежеше фактът, че в продължение на месеци напразно се беше опитвал да я открие.

Беше разпитвал хора, които са били тогава в „Подвижни дюни“. Дори охраната на входа. Беше проучил номера на колата й и бе открил, че е използвала кола под наем в онази вечер, а от агенцията за автомобили под наем бяха отказали да му дадат истинското й име. В края на краищата, тя така умело бе прикрила следите си, че в продължение на три дълги месеца той се чудеше дали всъщност не го е изпързаляла някаква шпионка.

— Просто ми кажи защо го направи — настоя той, макар да подозираше, че знае отговора.

Лийла беше самотна. Беше в нужда. Ужасяваше се при мисълта за трайна връзка.

Въпросът определено я разстрои. Тя плесна с ръце и гривните й издрънчаха.

— Имах нужда… имах нужда да го направя — повдигна едното си рамо. — Моля те, не ме питай.

— Заради себе си? — Той искаше да има яснота. — Или заради някой друг?

Лийла го погледна озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали някой не те е накарал?

— Разбира се, че не — предположението я развесели. — Какво, да не смяташ, че съм шпионка или нещо от този род? — И изненадвайки го, се разсмя.

Смехът преобрази лицето й — от хубаво то стана зашеметяващо красиво. Себастиан рязко си пое дъх. Ето я нея! Жената, която му се усмихваше, докато я държеше в прегръдките си и двамата танцуваха бавно в зимната градина на клуба, а луната сияеше над главите им и океанът стенеше в ушите им.

— Лийла — промълви той и престана да се преструва, че страстта му е отслабнала. — Ти си най-красивата жена, която някога съм срещал. Моля те, не ме отблъсквай. Трябва да те опозная по-добре.

— Не! — каза тя и усмивката й изчезна.

Премести се по-далеч от него, сякаш се страхуваше, че той може да скочи отгоре й и да не й остане никакъв избор.

Себастиан много се изкушаваше. Но уважението надделя над импулса. Ако тя изобщо някога сама поискаше да я докосне, трябваше да го направи със същата страст, каквато бе показала преди три месеца.

Отчаянието му нарастваше.

— Няма да те докосна — обеща той, виждайки, че се готви да избяга от него. — Искам само да чуя какви са причините. Като се има предвид колко ни е добре заедно, ми се вижда абсурдно, че сега не искаш да си с мен.

Думите му я разстроиха. Виждаше смут в очите й. Тя не беше глупава жена. Именно такава му харесваше, макар че прекалената й гордост го докарваше до отчаяние.

— Добре — съгласи се тя, след като се пребори със себе си. — Предполагам, че ти дължа обяснение.

Пое си дъх. Храната и питието й стояха забравени върху одеялото. Засега нямаше начин да я накара да се напие дотолкова, че да свали тази рокля.

— Бракът ми беше кратък и бурен — започна Лийла. — Не оправдах очакванията на съпруга си, макар да се стараех. Бог знае, че се стараех. Един ден се прибрах и заварих къщата празна. Алтул беше отнесъл всичко, освен дрехите ми. Никога повече не го видях. Замина за Турция — жално продължи тя. — Беше ме заплашвал, че ще го направи, за да си намери съпруга, която ще се грижи по-добре за него… — гласът й изтъня и секна. — Остави ми куп дългове — горчиво добави Лийла.

И разбито сърце, помисли си Себастиан. Ужасно много му се искаше да намери този негодник и да му даде хубав урок. Той бе стъпкал неукротимия дух на Лийла и я бе накарал да се чувства унизена.

— Познавам хора, които ще ти помогнат да го намериш — предложи той.

— Не! — рязко отвърна тя. — Не искам нищо от него. — Вирна брадичка и гордо погледна Себастиан. — Изплатих дълговете и подадох молба за развод. Беше много сложно да получа развод без неговото съгласие, но се справих.

Смелостта й силно го трогна.

— Твоята история докосна сърцето ми, bonita — призна той като един истински пламенен мексиканец.

— Не прави това — помоли го тя, като извърна поглед. — Мъката е загуба на време и енергия. Добре го знам. Изплаках цял океан от сълзи, но това не промени нищо. Пък и не съм ти казала всичко. Няма да ми съчувстваш чак толкова много, когато разбереш останалото.

— Когато разбера какво? — попита той заинтригувано.

— Причината, поради която бях с теб през онази нощ.

Дъхът му секна, докато чакаше да чуе останалата част.

— Надявах се да забременея — бързо изрече тя. — Искам да имам бебе. Преди да е станало твърде късно. — Тя погледна надолу към шарките на одеялото. — Просто не искам в живота си бащата на това бебе, всъщност не искам който и да е мъж.

Внезапно прозрение освети романтичния полумрак на спомените му. Въобразявал си беше, че тя го е избрала, защото го е смятала за неустоим. Беше я примамил с признанието, че е тюлен, един от малцината, принадлежащи към военния елит на света. Тя бе изглеждала толкова страстна, толкова нетърпелива да скочи в леглото му, когато всъщност се е нуждаела единствено от спермата му.

Е, pendejo^[1]! Ако и това не можеше да свали един мъж от облаците, той просто не знаеше какво друго би могло. Онова, което за него бе една нощ на гореща страст, за нея не беше нищо повече от безумно желание да зачене!

Все пак Себастиан успя да намери някакъв положителен момент в това разкритие. Ако преди три месеца тя толкова отчаяно бе желала спермата му, тогава може би все още я желаеше. Той я имаше в изобилие. На практика това бяха неизтощими запаси.

— Разбираемо е да искаш да имаш дете — каза той, внимателно претегляйки думите си. — Някой, когото да обичаш… който в отговор да те обича безусловно.

Тя се взря в лицето му, явно лекотата, с която прие нещата, й се видя подозрителна.

— Не си ли бесен, че те използвах? — тя поклати глава и лицето й пламна. — Срамувам се, че се държах толкова дръзко. Но времето ми изтича. Аз… аз тъкмо бях навършила трийсет и осем.

Едната му вежда рязко подскочи нагоре.

— Искаш да кажеш, че тогава е бил рожденият ти ден? Ама че страхотен начин да го отпразнува!

— Да — призна тя и извърна поглед.

— Брей, брей! — промърмори Себастиан, доволен, че й е предложил нещо специално през онази вечер. — Това означава, че си зодия близнаци.

— Телец — отвърна тя. — Родена съм на границата между двете зодии.

Себастиан леко се усмихна. О, да, Телец. Трябваше да се досети, като се имаше предвид упоритият й характер.

— Държането ми през онази нощ съвсем не е характерно за мен — подчерта тя. — Не можех отново да се изправя лице в лице с теб и да ти обясня. Знаех си, че все ще го направя най-накрая. Само че… не тогава.

— Но ти дойде в къщата ми, за да говориш с Ягуар. Трябва да си знаела, че ще налетиш на мен.

— Време беше — тихо каза Лийла. — Толкова много съжалявам — добави тя, кършейки ръце.

Себастиан не искаше тя да си припомня за онази нощ с ужас и срам. Искаше да мисли за нея като него — като за прозрение, за среща, която е променила живота и на двама им завинаги.

— Престани да се извиняваш — настоя той. — Не ми е нужно твоето унижение. Нито твоите обяснения.

Лийла изведнъж се смълча и той осъзна, че е говорил прекалено грубо.

— Все още ли искаш да имаш дете? — попита Себастиан, като измъкна единствения си коз и го постави на масата.

Тя стреснато вдигна поглед към него.

— Защо?

— Спи с мен отново — предложи той. — И отново, и отново, докато това стане.

Разбира се, предлагаше й много повече от своята ДНК. Предлагаше й брак, къща, бъдеще за тях двамата и техните неродени деца. Но усещаше, че тя ще избяга, ако дори само намекне за тези неща.

Лийла го гледаше така, сякаш е изгубил разсъдъка си.

— Сериозно ли говориш? — попита тя.

Да, дявол го взел.

— Да — отвърна Себастиан.

— Че защо ще го правиш, след като аз те използвах по такъв начин?

Тя да не би да се шегува?

— Аз съм много великодушен човек — отговори той, гледайки я съвсем сериозно. После развали всичко, като избухна в смях. — Искаш ли да знаеш истината? Онази нощ с теб беше най-хубавото преживяване в живота ми, querida. Бих направил всичко, за да я преживея отново.

— Ще се съгласиш да ми дадеш бебе — бавно каза тя, — без да се обвързваме изобщо?

Гледаше го с такава надежда, че Себастиан не можеше да поставя условия.

— Точно така — отговори той.

Разбира се, нямаше никакво намерение да остави нещата да завършат така. Ако подходеше правилно, тя щеше да се влюби и да се омъжи за него. И тогава щеше да разбере, че не всички мъже се превръщат в отвратителни съпрузи.

— Трябва да си помисля — гласът й звучеше слисано. Той повдигна рамене.

— Имаш право. А междувременно не искаш ли да поплуваме? — първата стъпка към прелъстяването й беше да я накара да свали тази рокля.

— Не си нося бански костюм — отвърна Лийла и го огледа от главата до петите.

— И какво от това? — той разкопча ризата си и я хвърли настрана заедно с потника. Когато посегна да разкопчее колана си, погледът на Лийла се плъзна настрани. — Няма да свалям боксерките. Ти можеш да плуваш по бельо. Не е по-изрязано от едни бикини.

Той се изправи и остави панталона му да се смъкне. Забеляза, че тя погледна скришом към леките му сини боксерки.

— Акулите не се ли хранят точно по това време? — попита Лийла.

— Ще те пазя от тях — обеща той и й се усмихна окуражително.

Лийла сякаш се изкушаваше, наистина се изкушаваше. Погледът й се насочи към голата му гръд и се задържа върху плоския му корем.

— Не знам — разколебано изрече тя. — Ти върви пръв. Аз ще си помисля.

Това му беше достатъчно. Предвкусвайки бъдещето, Себастиан така се втурна към вълните, че краката му почти не докосваха пясъка. Испанците имаха идеалния израз за това чувство: Que maravilla la vidal? Не е ли прекрасен животът?