Марлис Мелтън
Не ме забравяй (13)

Дванадесета глава

Няколко часа по-късно Хелън спря колата на алеята пред къщата и откри Гейб и Малъри да трупат камъни в нишата под зигзаговидното стълбище. Когато слезе от колата, Гейб вдигна глава и я погледна с надежда и очакване.

Хелън се поколеба. Този поглед тя определено не бе виждала никога по-рано.

Отдалечи се от колата и застанала нащрек, тръгна към двамата. Купчина от камъни с неправилна форма преграждаше алеята. Това не беше чакъл, нито материал за запълване на дупки, а красиви речни камъни с разнообразни оттенъци: розови, виолетови, кехлибарени, оранжеви…

— Правим алпинеум! — изтърси Малъри, когато зърна бъркания поглед на майка си.

Алпинеум. Също като онзи от списанието пред кабинета на доктор Териен, от което беше откъснала страницата. Как, за бога, Гейб се беше досетил, че тя иска да има алпинеум?

Той й отговори на въпроса, като вдигна пред очите й смачкания лист със статията, която й бе харесала. По някое време трябва да бе изпаднал от чантичката й.

— Искаш ли да изглежда така? — попита я той, сочейки картинката. — Можем да го направим както ти пожелаеш — добави, изпълнен с ентусиазъм.

— И този е хубав — отговори тя, смутена, че е налучкал неизказаните й желания, да не говорим, че се беше опитал да ги изпълни.

Лийла, с която току-що бяха обядвали, трябва да беше права. Никой не би полагал такива огромни усилия, ако не се опитва да спечели войната. Гейб беше свикнал да печели. Беше готов на всичко, за да си спечели постоянно място в живота й.

Е, ще видим, помисли си тя, разглеждайки зашеметено подредените от двамата камъни. Не беше наивна като едно време.

И все пак някаква част от нея наблюдаваше с нарастваща надежда действията на Гейб — той вдигна два камъка и ги постави под ъгъл, оглеждайки внимателно постижението си, за да е сигурен, че това е най-подходящият ъгъл. Изражението му беше съвършено сериозно; нямаше и следа от лукавство. Капки пот се стичаха от неравната линия на разрошената му коса над извивката на долната му челюст. Жълтата му тениска бе залепнала от пот.

Хелън си представи белезите, скрити под влажната материя. Как беше възможно мъките, преживени в ръцете на врага, да са го направили по-щедър? Ако самата тя бе преживяла такъв ужас, това щеше да я направи обезверена, огорчена, разгневена на целия свят.

В най-добрия случай тези промени у Гейб навярно бяха временни. Щом веднъж си спомнеше цялостния кошмар, без съмнение щеше да се почувства разгневен и огорчен. Щеше да съсредоточи цялата си енергия в търсенето на отмъщение, а междувременно щеше да забрави за семейството си.

Това изглеждаше неизбежно. Хелън трябваше да се вземе в ръце. Да се влюби в тази незавършена версия на Гейб щеше да е голяма грешка.

Запазвайки знаменателно мълчание, тя мина покрай работещата двойка и се заизкачва по стълбите, а чувството за вина я преследваше през цялото време.

 

 

Шестима от осемте членове на първи отряд на радиолокационния взвод се събраха около кухненската маса в къщата на Лутър Линдстром. Липсваха лейтенант капитан трети ранг Джейсън Милър, който не беше поканен, и старшина Родригес, най-новият член на отряда, зает с други дела.

Годеницата на Лутър пърхаше наоколо, очевидно в стихията си, докато им поднасяше ароматни сладки и пълнеше чашите им с мляко, бира или кока-кола. Мъжете промърмориха някакви благодарности и се стараеха да не й обръщат внимание, доколкото беше възможно да не обръщат внимание на чифт сочни гърди, които се завираха под носовете им, или на копринените дълги коси, които току бръсваха раменете им.

Теди Мечока разчупи леда, повдигайки въпроса за един повод за всеобщото им недоволство: свидливостта на Милър.

— Нарича го „хабене на амуниции“ — промърмори той и шумно тупна чашата си с бира върху масата. — Че за какво са ти амунициите, ако не можеш да ги изразходваш при стрелба? Боже мой, той се притеснява единствено за това колко ще му струва да достави нови.

Мъжете поклатиха глави, изразявайки единодушното си отвращение, и всеки добави по нещо в същия стил. После всички погледнаха с очакване към Гейб, който бе поискал тази среща.

Гейб, от своя страна, погледна многозначително Лутър и кимна по посока на Вероника.

— Рони, ще трябва да ни оставиш за малко сами — с леко колеблив тон каза Лутър.

Работата на тюлените беше строго поверителна.

Тя раздразнено цъкна с език и пусна една опаковка от сладки в мивката, сетне избърса ръце в престилката си и изхвръкна от стаята.

Гейб дълбоко си пое дъх, остро усещайки настъпилата около масата тишина.

— Ъъъ, не знам колко ви е казал помощник-командирът, момчета…

Погледна безизразните им лица и веднага му стана ясно, че отговорът е нищо. Себастиан беше истинско олицетворение на дискретността.

— Добре, ето какво — продължи той, снишавайки глас. — Искам да знам за онази нощ, когато изчезнах. Искам да знам какво се провали, по дяволите.

Уести Макафри погледна към Теди, преди да впери пронизващите си сини очи в Гейб и да отговори на въпроса.

— В тази мисия участвахме само четирима, сър… вие, аз, Теди и помощник-капитанът. Трябваше да вземем четири ракети земя-въздух от един склад в Пхенян. Обстановката беше идеална. Тъмно като в ада, пълно затишие в пристанището. Вкарахме едно от нашите ТС в пристанището — добави той, имайки предвид транспортното средство на тюлените, миниатюрна подводна лодка, прекалено малка, за да я засекат радарите — и след това сами доплавахме до брега. Бяхме откарали три от ракетите, когато започнаха да ни обстрелват. Имаше трима стрелци горе на гредите в склада… как са се озовали там, нямаме представа. Започнаха да обстрелват склада и или бяха калпави стрелци, или само искаха да ни уплашат. Никой не беше ранен, но Милър нареди да се оттеглим.

Гейб му направи знак да спре, за да може да асимилира казаното. В съзнанието му се замяркаха някакви видения, които се стапяха, преди да успее да ги разгледа по-ясно.

— Почакай малко. Какви бяха тези стрелци? — поиска да знае той.

Уести и Теди поклатиха глави.

— Не знаем, сър — каза Теди. — Не успяхме да ги видим добре. Бяха се скрили, което ни кара да си мислим, че са били там, преди ние да пристигнем… и тъкмо това е шокиращото.

— Тогава какво ги е накарало да изчакат, преди да започнат да стрелят?

Мъжете поклатиха отрицателно глави, никой не знаеше нищо повече.

— Аз имам една теория — изведнъж се обади Себастиан и всички обърнаха изпълнени с очакване погледи към него. — По времето на онази мисия някои оръжия изчезваха, преди да успеем да се доберем до тях. И не само радиолокационният взвод или 12-и отряд на тюлените се връщаха с празни ръце. Случваше се и при други операции. Внедряваха тюлени, които трябваше да засекат натоварени пратки с оръжие, а оръжието вече го нямаше. Някой ловко ни изиграваше.

Изказването му бе последвано от дълбокомислено мълчание.

Гейб отново насочи вниманието си към Уести.

— Какво точно се случи, след като започна стрелбата? — поиска да разбере той.

Уести се намръщи и в лицето заприлича на дявол, нещо, което го правеше подходящ за внедряване сред терористите.

— Изтеглихме се по заповед на Милър и тъкмо се спускахме във водата, когато аз забелязах, че по вътрешната линия на помощник-капитана нямаме връзка с вас — продължи той. — Сигнализирах му: Къде е лейтенантът? А той ми направи знак да продължа напред. Веднага щом стигнахме до нашата лодка, Милър ми каза, че вие сте поискали да останете при ракетата. Това ми прозвуча точно във вашия стил, сър, особено като се имаше предвид ситуацията, която помощник-капитанът току-що описа. Странното е, че ние с Теди не ви чухме да казвате такова нещо по радиотелефона.

Теди кимна, потвърждавайки разказаното от Уести. Всички мъже насочиха погледите си към Гейб, чудейки се дали доброволно е решил да остане, или пък Милър по някакъв начин се е отървал от него и защо.

— Опитахме се да се свържем с вас по радиотелефона, но не успяхме. И тогава изведнъж — бам! Целият шибан склад избухна и се превърна в огнено кълбо — завърши разказа си Уести, гледайки застрашително.

— Направо не можехме да повярваме — добави Теди, а в тъмните му очи проблесна ужас, макар че от случката беше изминала цяла година.

— Теди смята, че складът е бил взривен — добави Уести и впери сините си очи в специалиста по експлозивите.

— Кажи нещо, Мечок — настоя Гейб, като избърса лепнещите си от пот длани в сините си дънки.

Сърцето му биеше до пръсване. Той самият е бил там, мамка му. Трябваше да си спомни какво е станало.

— Това е само моето мнение, сър — съгласи се чернокожият. — Да, истина е, че цялото място беше олято с петрол и се стреляше, и само това е било достатъчно да пламне пожар. Но експлозията на сградата ми се видя подготвена. Бум, бум, бум в идеална линия, като че ли мястото беше заредено с C-4, най-малко килограм.

Над групата се възцари дълбокомислено мълчание; всеки размисляше върху поредния въпрос от увеличаващия се списък с въпроси: кои са били другите мъже в склада?

Те несъмнено не са били от местното население, защото не биха пожертвали собствения си склад, нито стоките в него. Трябва да са били външни хора като тях, решени да прикрият нелегална дейност.

Гейб подхвърли още един въпрос:

— Какво стана с четвъртата ракета?

— Изчезна — отговори му Теди.

— Нямаше и следа от нея, когато проведохме разузнавателна акция на следващата нощ — добави Вини. — Там нямаше нищо.

Всички впериха сериозни погледи в Гейб и той можеше да си представи преживяното от тях мъчително отчаяние при мисълта, че мисията се е провалила и че са изгубили един от своите.

— Мамка му, сър, трябваше да преровим пепелта, за да ви търсим — припомни си Уести, а гласът му потрепери от спомена за изживяната мъка. — Почакайте, ние наистина намерихме нещо. Намерихме зъба ви! — добави той, едва сега спомняйки си това. — Старши, какво стана със зъба?

Себастиан Леон се наведе напред.

— Използваха го, за да идентифицират Ягуар — отговори той, а в тъмните му очи проблесна предположение.

Гейб пъхна език в пролуката отпред между зъбите си. В прилив на облекчение той отметна глава назад и се разсмя. Неговите хора видяха ясно празното място, където някога е бил зъбът.

— О, боже! — с въздишка рече Гейб и избърса една сълза от смях в ъгълчето на окото си. Не им каза как се е измъчвал заради загубата на този зъб. — Някой трябва да ме е нокаутирал, а след това трябва да ми е измъкнал задника от там преди експлозията — заключи той.

Всички започнаха да изказват мненията си по въпроса на висок глас, докато помощник-капитанът не им направи знак с ръка.

— Слушайте — рече той и мъжете около масата се смълчаха. — На никого не бива да казвате за това — посъветва ги той и погледна всекиго поотделно в очите.

Гейб изведнъж смутено извърна поглед. Себастиан повтаряше предупреждението, което Форестър бе отправил към самия него, а той, на свой ред, беше споделил с помощник-капитана преди днешната среща. Мъжете щяха да изпълнят нареждането на Себастиан, без да задават въпроси и без да се нуждаят от обяснения.

— Трябва да открием — продължи Себастиан — дали Милър има нещо общо с изчезването на Ягуар. Бъдете нащрек. Ако забележите нещо особено, веднага докладвайте на мен или на Ягуар. — Помълча за миг, размишлявайки, после добави: — Някой може да се опита да го ликвидира, преди паметта му да се възвърне.

Пред слисаните моряци той разказа историята за сблъсъка на Гейб с полицейската кола.

Доколкото имаше сили, Гейб стоически издържа на стреснатите им погледи. Някаква част от него все още подозираше, че си е изфантазирал всичко. В полицейското управление на Сандбридж нямаше нито една патрулна кола с повредено странично огледало откъм пътническата седалка.

— Не бяхме доволни от разпита на свидетелите преди една година — припомни Себастиан. — Ягуар не биваше да изчезва. Не ми харесва, когато историята се повтаря. Ние се учим от грешките си. Защитаваме своите хора.

— Правилно — промълви Уести.

През следващите няколко минути Себастиан обясни защо се налага да вземат предпазни мерки. Трябваше да се редуват да пазят гърба на Гейб, като нощем седят в паркирана пред къщата кола, а през деня — на терасата.

Гейб изгаряше от скрит срам. Искаше да заяви на всички, че може сам да защитава семейството си, но така ли беше? Хелън многократно се беше прокрадвала до него, без той да я забележи. Беше прекалено погълнат от възвръщащите се спомени.

— Почакай, Себастиан — прекъсна го Гейб. — Утре ще пътуваме извън града. Ще ви се обадя, когато се върнем.

Себастиан го погледна замислено. Пъхна ръка отдолу в крачола на панталона си, разкопча самозалепващата се каишка на кобура, марка „Велкро“, и го връчи заедно с пистолета на Гейб.

— Вземи това — настоя той.

В кобура имаше „Глок 23“, полуавтоматичен, несъмнено регистриран на името на Себастиан. Гейб прие този дар, като отбеляза тежестта на оръжието с чувство на предпазливост. Кимна с благодарност и прикрепи пистолета към собствения си глезен.

След като бяха обмислили внимателно положението на Гейб и бяха взели решение, мъжете прекараха следващия половин час в спомени. За радост на Гейб, той си припомни повечето от преразказаните епизоди, включително различните им бойни задачи по време на операцията „Свобода за Ирак“.

— Кога се случи това? — развълнувано попита Гейб.

— Преди около две години.

— Не, някъде преди осемнайсет месеца.

— Спомням си го — учудено повтаряше той в прилив на облекчение.

Малко по малко, миналото му се завръщаше. Само да можеше най-важните фрагменти да дойдат на мястото си!

Половин час по-късно мъжете затопуркаха към входната врата. Гейб вървеше последен. За негова изненада Вероника изникна изневиделица от тъмния коридор и го прегърна изотзад през кръста.

— Добре дошъл у дома, Ягуар — промълви тя с интимен тон.

Той замръзна на място, шокиран от плътния допир на гърдите й. В същия мит Лутър изскочи през вратата и се закова на място, като видя, че неговата годеница е обвила с ръце кръста на Гейб.

— Вероника! — остро изрече той с шокиран глас.

Тя дръпна ръце. Гейб погледна внимателно смутения младши лейтенант и безмълвно излезе навън, а мислите се блъскаха в главата му. Когато гърдите на Вероника се притиснаха към него, твърди от имплантантите, с които тя се фукаше, в съзнанието му изникна един спомен; искаше му се да може да го забрави. Бе спал с Вероника. Но това е било преди Хелън, сигурен беше. Случило се беше преди много време, след пристигането му в базата „Дам Нек“.

Лутър го изпрати до колата. Настръхнал от неговото мълчание, Гейб го погледна бързо. За негово щастие младежът като че ли не ревнуваше, само изглеждаше замислен. Като знаеше колко е умен Лутър, несъмнено бе само въпрос на време да отмени годежа си.

Залязващото слънце обагряше в оранжево грундираната броня на форда на Себастиан. Когато Гейб посегна да хване дръжката на вратата, Лутър сложи ръка на рамото му и го стресна.

— Радвам се, че се върнахте, сър — искрено изрече той. — Нямам търпение да ви видя отново сред нас.

— Благодаря, Лутър — каза Гейб.

Прииска му се да каже нещо повече, да даде съвет на по-младия мъж, но думите заседнаха в гърлото му.

Настани се на седалката в колата на Себастиан и въздъхна с облекчение.

Себастиан го погледна с любопитство.

— От колко време е сгоден Лутър? — поиска да разбере Гейб.

— От два месеца — Себастиан даде на заден ход. — Моля се този човек да прогледне, преди да е съсипал живота си.

— Амин! — каза Гейб.

Бракът беше трудна работа дори когато партньорът ти е верен. Той бе направил всичко по силите си, за да докаже на практика предаността си към Хелън, а тя все още не му даваше никаква надежда, че е променила мнението си за предстоящата им раздяла.

Но той все още не се признаваше за победен.

* * *

Хелън подреждаше масата и слушаше само с едно ухо монолога на майка си. Ингрид Трой се нуждаеше от минимално насърчение, за да поддържа разговора. До този момент не беше забелязала липсата на интерес от страна на дъщеря си.

— Вчера се чухме по телефона с Пандора — продължи Ингрид, като пъхна глава във фурничката, за да види по-отблизо показанията на термометъра за месото. — Тя и Дерек ще дойдат за Деня на благодарността заедно с децата. Казах й, че ти и Гейб също ще бъдете тук. Трябва още половин час печене — определи тя, като затвори фурничката и се изправи.

Дали заради горещината в кухнята, или от чисто въодушевление поради срещата с Гейб, бялата кожа на скандинавката Ингрид направо сияеше. По-висока от дъщеря си, с изваяна фигура, великолепната шведка изглеждаше твърде млада за своите шестдесет и три години. В чест на завръщането на Гейб, когото бяха смятали за мъртъв, тя бе решила да подготви истинско пиршество.

Хелън разсъждаваше колебливо, докато изваждаше сребърните прибори от чекмеджето. Дали изобщо щеше да бъде с Гейб в Деня на благодарността? При тази мисъл й стана тежко на сърцето. Всичко зависеше от това дали спомените му ще се възвърнат и доколко той ще се промени след това. Нейните родители със сигурност щяха да бъдат съкрушени. Тя въздъхна тежко. По дяволите! Само един-единствен път се беше показала достойна за техните очаквания — когато се омъжи за Гейб.

— Какво е намислила Пандора напоследък? — попита тя, понеже от две седмици не беше говорила е по-голямата си съвършена сестра.

Всеки разговор с Пандора, която се бе омъжила за адвокат и бе родила две красиви деца, караше Хелън болезнено да съзнава своите недостатъци.

Беше абсурдно на тази възраст да има комплекс за малоценност. Според нея се беше справила добре въпреки неуспешното начало. За бога, та тя беше фитнес координаторът на „Дам Нек“! Дори бракът й с Гейб да приключеше, както бе предвидила, нямаше за какво да се извинява.

Хелън подреди приборите от чисто сребро около порцелановите чинии. Щяха да се хранят в официалната трапезария. Масата от черешово дърво блестеше под слънчевата светлина, нахлуваща през предните прозорци. Букетът от рози с дълги дръжки накара Хелън да си спомни за деня на сватбата си.

Само да можеше Гейб завинаги да забрави своите спомени. Само да можеше да си остане такъв, какъвто бе сега, тя имаше желание да му даде още един шанс.

Хелън стигна до другия край на масата и вдигна очи. Гейб седеше заедно с баща й на остъклената тераса в дъното на къщата. През огромните прозорци зад тях се виждаше безупречната морава пред къщата в джорджиански стил^[1], която стръмно се спускаше надолу към река Потомак. Тя виждаше отражението на лицето му в едно огледало, докато той слушаше внимателно баща й. Досега трябваше да е придобил военните си маниери — вдървен, с присвити очи и стиснати устни — нещо, което неизменно ставаше в присъствието на баща й.

Но Гейб все още не изглеждаше така. На лицето му бе изписано тържествено и почтително изражение. Докато баща й дърдореше ли, дърдореше, погледът на Гейб бавно се насочи към Малъри, която седеше във всекидневната и начумерено се взираше в екрана на телевизора.

Лицето на Гейб се напрегна, явно той размишляваше над причината за нейната намусеност. Хелън вече знаеше, че Малъри мрази да идва тук. Прекалената взискателност на дядо й я караше да стои на тръни. А и наоколо нямаше други деца на нейната възраст, с които да си играе.

От мястото, където седеше, Гейб дори не беше забелязал интереса, който Хелън проявяваше към него. Загрижеността му за Малъри беше съвършено искрена, както вече бе предположила Хелън. А като се имаше предвид как той гледаше самата Хелън, вероятно обичаше и нея.

Това внезапно прозрение я накара рязко да си поеме дъх. Какво ли щеше да се случи с чувствата му, когато паметта му се възвърнеше? Щеше ли сърцето му да остане чисто, спомняйки си преживяния ужас? Щеше ли да може да мисли за нещо друго, освен за сляпото си желание за мъст? Дори спомените за техния съвместен живот преди мисията му със сигурност щяха да имат негативно въздействие върху него. Беше безсмислено да се надява, че възвръщането на паметта му няма да го промени.

Тя извърна глава, а й се искаше да може завинаги да остане така.

Гейб откри, че капитанът е добре информиран за положението в Северна Корея, и същевременно се почувства като в годините, прекарани в академията. Капитан Оливър Трой красноречиво запозна Гейб с последните насоки на американската външна политика по отношение на Северна Корея.

Той му обясни, че решението да се прекрати предоставянето на хуманитарна помощ е било продиктувано от международен търговски скандал — милиони йени, принадлежащи на компания със седалище в Япония, бяха изчезнали при една компютърна сделка. Всички сочеха с пръст Северна Корея като виновник. Скоро след това до САЩ достигна информация за доставки на оръжие в Малайзия и Средния изток, в държави, добре известни като поддръжници на тероризма.

— Това е позорно — добави капитанът. — Тази страна е прекалено студена и камениста, за да произвежда сама. Без хуманитарна помощ населението ще умре от глад. Единственото нещо, което имат, са технологиите, и те ги използват, за да свързват някак си двата края, като се ровят в Мрежата за слабите ни места и продават информацията на терористични групи по целия свят.

Гейб ли не знаеше това! Без да го съзнава, Оливър Трой бе резюмирал личния опит на Гейб. Неговите мъчители бяха безжалостни в търсенето на информация, бяха го пребивали до смърт, за да получат каквото искат. Той потърка дясното си слепоочие, като се чудеше каква е причината пак да го боли тази страна на главата.

— Какво се случи с теб, Гейбриъл? — внезапно попита капитанът. — Командирът на вашата база адмирал Йохансен ми каза в личен разговор, че със сигурност си мъртъв. Но ето че ти си тук и седиш пред мен. Аз съм повече от удивен. Направо съм поразен.

Гейб срещна погледа на сините му очи и поклати глава; искаше му се да може да отговори на този въпрос.

— Не си спомням, сър.

— Казаха, че повреда в оборудването е станала причината смъртта ти. Слушалките на радиотелефона ти не работели или нещо такова.

Гейб неволно вдигна ръка към ухото си, подтикнат от някакъв смътен спомен.

Оливър Трой го погледна с присвити очи.

— Няма да се учудя, ако комисията се заеме да преразгледа случая сега, след като ти се завърна жив. Има прекалено много неясноти — добави той, клатейки глава.

При тази мисъл Гейб се размърда смутено. Ако щеше да свидетелства, първо трябваше да възвърне паметта си, а при мисълта за това дланите му все още се потяха от притеснение.

Капитанът внимателно повдигна крачолите на панталона си и се наведе към него.

— Винаги съм се чудил дали твоето изчезване няма връзка с откраднатите оръжия — призна му той полугласно.

Гейб впери поглед в лицето му.

— Какво знаете за това? — попита той.

Господи, дали на целия свят не беше известно с какво се занимават тюлените в днешно време?

Трой повдигна посребрените си вежди.

— Всички знаят, че някой изпреварва тюлените на обектите със засечено оръжие. Ти самият направо беше бесен заради това — добави той. — Преди да изчезнеш, ми каза, че смяташ да заложиш капани. И ето че веднага след това разбрах, че си изчезнал.

Кожата на Гейб настръхна и косата му се изправи, сякаш иглички боцкаха скалпа му. Навярно се беше натъкнал на самия крадец на оръжие и се бе изправил лице в лице с него! Той седеше, разтърсен от внезапното прозрение, че точно така е станало. А това означаваше, че някъде сред изгубените спомени се намира името на виновника, първопричината на всичко случило се.

— Представи си, че си се сблъскал с него — предположи капитанът, изказвайки гласно мислите на Гейб. — Представи си, че си го уплашил достатъчно, за да предприеме нещо.

Адреналинът нахлу в кръвта на Гейб и му се прииска да скочи от стола и да закрачи напред-назад из стаята.

— Това значи, че съм набелязан като мишена — тихо каза той.

Себастиан и Форестър вече бяха намекнали за подобно нещо. Потвърждението на капитан Трой му беше достатъчно, за да е напълно убеден.

Трой кимна замислено, а стиснатите му устни подсказваха колко е сериозно положението.

Гейб рязко си пое дъх. Знаеше кой е предателят — вероятно някой от неговия отряд. Хрумна му, че е Джейсън Милър. Този човек би имал достъп до необходимата информация и все пак… той беше страхливец, слуга. Липсваше му кураж сам да подготви подобна операция.

Кой тогава?

— Кучи син — промърмори Гейб и обзет от притеснение, започна да оглежда дърветата зад големите прозорци. Там в този момент можеше да се е скрил някой снайперист, готов да го вземе на мушка. — Все още ли изчезват пратки е оръжие? — поиска да разбере той, докато преценяваше местата, подходящи за потенциални скривалища.

Не се виждаше никакъв убиец наоколо, но онзи „Глок 23“ беше прикрепен към глезена му, зареден и готов за всеки случай.

— Йохансен ми призна, че миналата седмица сме загубили ядрено оръжие — призна капитанът. — Било е транспортирано с танкер до Йемен. Когато тюлените от Втори отряд го прихванали в Индийския океан, открили само разбития товарен отсек.

Гейб смутено преглътна. Ядрено оръжие, мили боже! Какво щеше да прави с това ядрено оръжие предателят от техните редици? Щеше да го продаде на черния пазар, където то щеше да попадне в ръцете на терористи? Този човек нямаше ли здрав разум? Последното, от което имаше нужда този крехък свят, беше да се продават оръжия за масово поразяване!

— Ти винаги си имал късмет — изневиделица заяви капитанът. — Писано ти е било да се измъкнеш жив от онзи склад, синко. Както ти е писано и да пипнеш този неизвестен тип, преди да причини някакви по-съществени вреди.

О, дългът ни зове! Гейб се усмихна, спомняйки си, че Трой притежава удивителната способност да мотивира своите курсанти, като им пълни главите с приказки за бъдеща слава и амбиции.

Този човек бе променил живота на Гейб. Това той много добре си го спомняше. Но не можеше да си спомни как се е измъкнал от склада. Не можеше ли?

Изведнъж един спомен изкристализира в съзнанието му, представяйки му крехкия образ на случилото се с него. Ръцете и краката му бяха вързани. Главата му сякаш беше счупена. Бяха го хвърлили в каросерията на камионетка. Блесна ярка светлина и заслепи очите му. В същия момент оглушителен трясък разтърси металната каросерия под него и в главата му се заби някакъв шип.

Зашеметен от неочаквано изникналия спомен, Гейб се мъчеше да го задържи, като се опитваше да зърне нечие лице сред пушека и шума. Двама дребни мъже затвориха задната врата до краката му, скочиха в кабината и бързо потеглиха.

— Местни хора са ме намерили — с хриплив глас изрече той. — Измъкнаха ме от мястото точно преди да гръмне.

Капитанът сбърчи лице.

— Да не би да си спомни това току-що?

— Да, сър — призна Гейб. По гърба му изби пот и ризата му залепна за него.

— За известно време го запази за себе си — посъветва го тъстът му, като продължаваше да се мръщи. — Изчакай да си спомниш всичко. А след това пипни кучия син, дето те е предал.

Гейб кимна утвърдително, като трескаво прехвърляше в мозъка си различни възможности. Вече започваше да си спомня, нямаше да чака още дълго. Повече не можеше да отрича онова, което инстинктът му подсказваше: той е бил набелязан за мишена през онази нощ в Пхенян. Ако не са били местните хора, които са го измъкнали от горящия склад, днес нямаше да е жив.

— Ей! — извика капитанът и стресна потъналия в тежки мисли Гейб. Той разбра, че обръщението е към Малъри, която рязко дръпна ръката си от шахматната дъска, подредена върху масичката за кафе. — Колко пъти съм ти казвал да не пипаш там? — смъмри я той.

Забелязвайки огорчението й, Гейб побърза да се намеси в нейна защита.

— Извинете ме, сър. Имате ли нещо против да изиграя една игра с нея?

Трой леко се изчерви под силния си загар.

— Съвсем не. Давайте — със заплашителен тон изрече той и му направи знак с ръка да отиде във всекидневната.

— Знаеш ли да играеш шах, Мал? — попита я Гейб, прекрачвайки прага на всекидневната.

Една игра на шах щеше да е най-подходящото нещо за отвличане на вниманието му от тежките мисли.

Очите на Мал заискриха при тази приятна изненада.

— Разбира се — отвърна тя.

Той се настани на дивана срещу нея и вдигайки поглед, забеляза намръщеното изражение на капитана.

— Не искате ли да се присъедините към нас, сър? — извика Гейб. — Очаквам играта да загрубее. Малъри несъмнено е наследила гениалността на дядо си.

За негова радост Оливър Трой тежко се изправи и явно изглеждаше умилостивен.

— Нямам нищо против — изръмжа той.

Половин час по-късно, когато царицата на Малъри се канеше да направи шах и мат, Хелън се осмели да влезе във всекидневната, за да съобщи, че обядът е готов. Думите заседнаха в гърлото й, като забеляза, че дъщеря й е на път да събори миниатюрното кралство на дядо си.

— Шах и мат — каза Малъри с пресилено кротък тон.

— Боже мой, не мога да повярвам! — възхитено избоботи Оливър Трой. — Крушата не пада по-далеч от дървото. Видя ли това, Ингрид? — попита той жена си, която надничаше от вратата, стресната от шума. — Твоята внучка току-що ме би на шах.

— И таз хубава! — възкликна Ингрид и на лицето й се изписа силно удивление. — Време е за обяд — обяви тя. — Бъдете така любезни да измиете ръцете си и да дойдете на масата.

— Да, да — отвърна капитанът.

Малъри му се усмихна леко и в отговор получи широка усмивка.

Седнал от другата страна на масичката за кафе, Гейб срещна втренчения поглед на Хелън и се подсмихна доволно. Бе успял някак си да заличи пропастта между поколенията, която караше Малъри и нейните дядо и баба да се държат официално. Хелън беше тотално объркана, когато след усмивката той многозначително й намигна.

Именно това намигване свърши работа. Обзета от странно чувство на облекчение, Хелън прие, че нейният план да извади на показ предишния Гейб се е провалил. Надеждата затрептя в душата й, подобно на новооперено пиле, което за първи път се готви да литне от гнездото. Нека просто той да си остане такъв, ненадейно за самата себе си започна да се моли тя. Моля те, не позволявай на спомените му да ми го отнемат.