Серия
Тюлените (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forget Me Not, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Първа глава

Хелън се потопи във водата така, че само носът и очите й се подаваха над сапунената пяна. Впери поглед в другия край на ваната, изучавайки снимката на Гейб, поставена в средата на кръга от свещи с танцуващи пламъчета. Смесени чувства завладяха сърцето й, докато се взираше в очите му. Дори от това разстояние от няколко метра очите от фотографията направо я хипнотизираха точно както навремето, когато за първи път се бяха срещнали. Бледозелени със златисти звездички, именно те бяха причината да получи кодовото име Ягуар. Прямият му поглед я караше да се изчервява винаги щом се приковеше в нея, което ставаше доста често в началото. Но миналата година, когато бе изчезнал — само след две години брак, той едва разменяше по някой поздрав с нея. Толкова беше погълнат да бъде взводен командир на тюлените и от мисията си да спасява света.

Хелън издуха сапунената пяна по-далеч от устата си. Едно мехурче литна във въздуха и само след миг се разпадна. Също като моята любов към теб, помисли си тя, гледайки към снимката.

Беше изчезнал преди година. От флота не пожелаха да разкрият нито къде се намира, нито обстоятелствата около изчезването му. В продължение на дванадесет дълги месеца го причисляваха към изчезналите по време на акция, но не и към загиналите. Ала всичко се промени миналата седмица, когато на прага й се появи млад офицер със знаме в ръка.

След дванадесет месеца военноморският флот беше готов да обяви Гейб за загинал. Със знамето това ставаше официално. Странното беше, че при вида на чисто новия флаг с червени ивици и ярки звезди Хелън направо изпадна в шок. Не че беше очаквала Гейб да се завърне, но сгънатото по военному знаме повече от всичко я накара да осъзнае реалността на смъртта му. Тя си представи как жизнеността на Гейб е била сломена по същия начин.

И все пак веднага след шока я връхлетя чувство на необикновено облекчение. Нямаше да е необходимо да се отказва от новооткритата си през последните месеци независимост. Нямаше да й се наложи да се откаже от работата си, която я изпълваше с такова задоволство. Сама щеше да отгледа тринайсетгодишната си дъщеря, което би трябвало да направи по-рано.

Не беше лесно да си го признае, но бракът й с Гейб беше грешка. Бе смятала, че той й е необходим, за да възвърне доброто си име, поне в очите на родителите си. Беше искала Малъри да има баща. Но Гейб, с неговия хъс да спасява света, нямаше време за съпругата си, камо ли за доведената си дъщеря.

Година след сватбата мъжът, който трябваше да е нейният рицар в бляскави доспехи, на практика не се сещаше за нея. А три години по-късно беше мъртъв.

Значи всичко беше свършило.

Могъщия и неукротим Ягуар вече го нямаше, премахнат от безлик враг. Знамето превръщаше това в очевидна реалност. Беше време да остави миналото зад гърба си, да го забрави. Не й трябваше Гейб Рено, за да се чувства цялостна личност. Доста добре се бе справяла сама през изминалата година. Повече от добре. И все пак…

Макар че ушите й бяха под водата, думите от записаната на компактдиск песен на Натали Кол, която звучеше от спалнята, ясно достигнаха до съзнанието й. Незабравим, ето това си ти… Пристъп на съжаление прониза сърцето й.

От време на време тъгуваше за него. Затвореше ли очи, все още усещаше ръцете му по тялото си, горещия му и нахален език. Той познаваше всички ерогенни точки по тялото й и използваше това познание, за да я върне при себе си винаги щом сърцето й започваше да охладнява.

Незабравим във всяко отношение…

Сега него го нямаше, за да я върне обратно при себе си. Тя беше свободна да си отиде, да живее собствения си живот. С дълбока въздишка, Хелън се освободи от съжалението и се потопи във водата. Изплува след миг и посегна към шампоана.

Телефонът иззвъня. Хелън чу как Малъри вдига слушалката. Сутринта бе преподавала уроци по степ, а следобед — по скулптура. Когато си пристигна вечерта у дома, направо умираше за едно дълго киснене в горещата вана.

— Мамо, теб търсят.

Вратата на банята рязко се отвори и Малъри влетя вътре, без да почука. На светлината на свещите лицето й изглеждаше восъчнобледо. Може би заради току-що боядисаната й коса.

Черна? О, Мал — възкликна Хелън, — какво си…

— Спешно е — рече Малъри, подавайки й слушалката. Разширените й зелени очи я озадачиха. Поколеба се, но все пак взе телефона и се облегна на ръба на ваната.

— Хелън на телефона — изрече бързо.

— Госпожо Рено, обажда се командир Шейфър от травматологичното отделение на Военноморския медицински център в Портсмут.

Хелън вдигна поглед към шокираното лице на дъщеря си. Сигурно се отнасяше за нея. Пак бе направила някоя беля, нямаше какво друго да е.

— Госпожо, обаждам се, за да ви съобщя, че вашият съпруг е при нас. Всъщност това е една забележителна история. Вълните са го изхвърлили на брега в Южна Корея, точно под границата на демилитаризираната зона. Беше в доста тежко състояние, като се има предвид…

Командирът продължаваше да говори, но ушите на Хелън така бучаха, че не чуваше нищо.

— Съжалявам, струва ми се, че имате грешка — рязко го прекъсна тя. — Моят съпруг е мъртъв. Изчезна преди година.

— Не е мъртъв, госпожо. Мъжът, приет в нашата болница, е лейтенант Гейбриъл Рено. През цялото време е бил в Северна Корея.

Не можеше да е Гейб. За миг тя си спомни как офицерът й беше връчил знамето. То беше сгънато така прилежно, така окончателно.

— Установихте ли със сигурност самоличността му? Как е възможно да сте толкова сигурен?

— Разбирам, че за вас е истински шок — опита се да я успокои командирът. — Но можете да сте напълно сигурна, проучихме всичко най-обстойно, преди да ви се обадим. Неговият командир дойде тук да го види. Остава само член на семейството да направи същото. Той е жив, госпожо, и е в доста добро състояние, като се има предвид какво е преживял.

Хелън конвулсивно преглътна. Шокът и удивлението се бореха със силното нежелание да приеме фактите. Свободата, на която се беше наслаждавала през последната седмица, се оказа илюзия. Гейб се бе завърнал. През цялото време е бил жив!

— Сигурен съм, че ще искате да дойдете незабавно — подсказа й командирът.

— Разбира се — отвърна тя, макар че съвсем не беше сигурна.

Може би тези хора допускаха грешка. Как беше възможно Гейб да е преживял цяла година, и то в Северна Корея?

— Трябва да знаете нещо, преди да го видите, госпожо.

Тя се приготви да чуе ужасни новини. Сега щеше да й каже, че Гейб е бил измъчван и обезобразен.

— Той явно е изгубил част от паметта си. Въобще не си спомня, че е имал семейство. Подобно нещо е нормално, бих искал да го разберете. Това е симптом на посттравматичен стрес, не е нещо, с което да не можем да се справим. Даваме му успокоителни. Защо не дойдете довечера в болницата, за да ви дам повече подробности?

Онемяла от шока, Хелън вдигна поглед към бледото лице на дъщеря си. Значи той не си спомняше за тях двете?

— Госпожо?

— Да — с усилие произнесе тя. — Ще бъда в болницата след около час.

— Чудесно. Намираме се на третия етаж. Просто попитайте за командир Шейфър и аз ще ви придружа до стаята на съпруга ви. А може би трябва някой да дойде с вас? — предположи той.

— Ще доведа дъщеря си.

Командирът се поколеба, несъмнено представяйки си някое малко дете.

— Добре, ще се видим скоро.

Телефонната слушалка изщрака в ухото на Хелън, изплъзна се от вдървените й пръсти и шумно тупна върху килимчето пред ваната. Пламъчетата на свещите сякаш трептяха едновременно. Навярно се е удавила във ваната и сега има видения.

— Мамо! — Малъри се беше надвесила над нея с черната си като нощ коса, вместо с естествената си кестенява. — За татко беше, нали? — попита настоятелно и напрегнато. Мъртвешката й бледност не се дължеше само на боядисването. — Той се е върнал, нали?

Хелън не можеше да определи дали тя прелива от радост, или е разстроена. Вероятно не беше чак толкова просто.

Бедничката Малъри! Когато Хелън и Гейб се ожениха, тя направо изпадна в еуфория, очаквайки най-после да си има татко. И преживя болезнено разочарование, щом откри, че новият й баща няма време за една подрастваща дъщеря.

— Той не ни помни — повтори Хелън думите на лекаря. — Страда от амнезия, защото е бил… хмм… — Нямаше сили да го изрече.

— Измъчван? — подсказа й Малъри.

— Да, струва ми се. Трябва да отидем в болницата. — Хелън с усилие се надигна.

— Мамо, косата ти е цялата в шампоан.

Хелън врътна кранчето и пъхна главата си под студената водна струя. Облече се за рекордно кратко време, среса разбърканата си коса и напъха крака в спортните си обувки, докато Малъри я чакаше, седнала на леглото й.

— Искаш ли аз да карам колата? — попита Мал, изглеждаща подозрително спокойна на вид.

— Да, добре.

Хелън се засмя пресилено. За човек, който дори няма кръвна връзка с Гейб, Малъри приличаше на него прекалено много. Понасяше ударите, без дори да трепне, видимо неуязвима за жестоките житейски реалности. Но после преживяният стрес се проявяваше в самоунищожително поведение, което караше Хелън да тича при лекаря за помощ и съвет.

— Шофирането не е чак толкова трудно — отсече Малъри, като я последва по коридора и навън през входната врата.

Хелън подкара сребристия ягуар, който навремето бе изключителна собственост на Гейб. Беше великолепна августовска вечер, наближаваше девет часът. Те преследваха слънцето, което бързо се спускаше отвъд дърветата. Хелън потегли по шосе 264 с над сто километра в час, пръстите й така здраво стискаха кормилото, че трябваше с усилие да ги отлепи от него, за да включи радиото.

„Просто се преструвай, че всичко е нормално“, каза си тя. Съзнаваше, че не изпитва задоволство. Не всеки ден се случваше да се завърне някой безследно изчезнал военнослужещ. Че каква съпруга беше тя, щом не тръпнеше от щастие?

Чувстваше се уморена и това беше всичко. Не знаеше какво да очаква. Гейб бе прекарал една година в плен, след като врагът го беше заловил при така наречената неуспешна конфискация на оръжие. Севернокорейците бяха известни с враждебното си отношение към чужденците. Нямаше съмнение, че са го мъчили здравата, за да измъкнат информация, която да могат да използват срещу САЩ. Само Бог знаеше как това се беше отразило на психиката му.

Хелън погледна дъщеря си, питайки се дали и тя не се чувства превъзбудена като нея. Малъри изглеждаше спокойна, взираше се през прозореца към хоризонта на Норфък и Портсмут. Беше невъзможно да се познае за какво мисли.

— Всичко ще е наред, Мал — каза й само за да поддържа връзката между двете. Всички лекари бяха наблегнали върху значението на общуването.

Малъри мълчеше. Като погледна надолу към скута й, Хелън забеляза, че стиска палците и на двете си ръце за късмет. Отмести поглед, питайки се какво ли си е пожелала. Гейб да е добре? Да си е спомнил за тях? Със сигурност не беше чак толкова наивна, че да си пожелае нещо повече.

Какви ли ужасни страдания е преживял, за да изгуби паметта си?! Нямаше сили да мисли за това. Нещо повече — потръпваше само като си представеше как изглежда сега — жива развалина.

Виждаше как новооткритата й свобода буквално отлита през прозореца. Само преди час беше признала пред себе си, че бракът й с Гейб е пропаднал поради немарливо отношение. Каква ирония на съдбата — в момента, в който бе решила да погребе спомена за него, Гейб се беше завърнал при нея — може би, за да изцеди и последната капчица привързаност от сърцето й, преди отново да се отърве от нея.

Не можеше да му обърне гръб, не и сега, когато се нуждаеше от нея. Щеше да направи всичко по силите си, за да го види отново жив и здрав. И когато най-накрая се възстановеше, щеше да го върне обратно на Чичо Сам, който и без това го притежаваше. Тогава щеше да му каже, че с брака им е приключено.

Не че тази новина щеше да го разстрои. Гейб едва ли се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от него в момента. Гордостта му щеше да пострада повече от чувствата му.

Хелън изпусна дълга въздишка на облекчение и се почувства по-добре, защото бе взела решение. Щяха да се съберат отново, но само за известно време.

 

 

Почукването на вратата стресна Гейб и го извади от летаргията на успокоителните. Беше се взирал в празния екран на телевизора, спомняйки си, че преди четири години бе гледал бейзболен мач, и се чудеше как е възможно да си спомня това, но не и трите години, изминали междувременно.

— Да — извика той и се надигна.

Почукването прозвуча някак много решително. Гейб затаи дъх, като си помисли, че това може да са съпругата и дъщеря му — онези, за които не можеше да си спомни. Доктор Шейфър го беше предупредил, че двете пътуват насам. Той се беше изкъпал и избръснал специално за случая, но все още не се чувстваше готов за срещата. Как изобщо човек се подготвяше за подобно нещо? Букет цветя предшестваше посетителя. Над ярките оранжеви пръски на кремовете той разпозна лицето на Лъвит, командир на двадесети взвод на тюлените, и направи усилие да стане от леглото, за да отдаде чест.

— Свободно, лейтенант — засмя се Лъвит, с което направи формалностите излишни. И влизайки с маршова стъпка, положи цветята върху шкафчето до леглото. — От службата — обясни той и с обичайната си педантичност изтръска няколко прашинки от бялата си униформа. Явно се готвеше за някаква церемония. — Как е пациентът днес?

Беше му задал същия въпрос и вчера, но Гейб бе прекалено упоен от лекарствата, за да отговори.

— По-добре, сър — отвърна той. — Извинявам се, че вчера не можах да откликна…

Лъвит махна с ръка.

— Не е нужно да ми обяснявате, лейтенант. Ще имате и добри, и лоши дни. Поне си спомнихте за мен — сивите му очи блеснаха остро, а в гласа му прозвучаха въпросителни нотки.

— Да, сър. Спомням си, че бях зачислен тук и първоначално нашият взвод се занимаваше с радиолокация, но това беше преди три години.

Гейб се изненада от строго втренчения поглед отсреща.

— Нали нямате нищо против да седна? — попита Лъвит.

Сърцето на Гейб се сви.

— Разбира се, сър. Моля, седнете.

Мрачното изражение на командира го караше да се чувства нервен. Мислеше си, че ще го изхвърли от екипа, без да му даде шанс да възвърне паметта си.

Лъвит повдигна крачолите на идеално изгладения си панталон и седна с изправена по военному стойка на стола за посетители.

— Кажи ми какво си спомняш, синко — каза той с увещаващ тон.

Гейб преглътна мъчително.

— От мисията ли, сър?

Вчера беше изтърпял същото — посещението на един психоаналитик от разузнаването към Министерството на отбраната, чиито въпроси го разтревожиха така, че се наложи да му дадат транквиланти. Не искаше отново да го подлагат на същите мъчения.

— Не, не — поправи го Лъвит. — Имам предвид всичко. Започни от началото. Къде си роден?

Напрегнатите раменни мускули на Гейб се отпуснаха. Нямаше никакви проблеми с по-отдавнашните си спомени. Детството му, колкото и да му се искаше да го забрави, сякаш се бе случило едва вчера.

— Роден съм в Ню Бедфорд, щата Масачузетс, през 1968 година.

— Продължавайте — насърчи го Лъвит и търпеливо кимна.

— Баба ми ме е отгледала — добави Гейб, като се питаше колко подробен разказ би желал командирът. Трябваше ли да му каже, че майка му е загинала при автомобилна катастрофа, когато е бил само на шест години, и че никога не е виждал баща си? — Ние, ъъ, живеехме в един блок на Акъшнит Стрийт.

Баба му беше алкохоличка и се издържаше с пенсията на починалия си съпруг. Що се отнасяше до родителските й функции, тя имаше такова влияние в живота на Гейб, каквото и Дядо Коледа. Гейб беше успял да изкара училище с блъфиране и вече бе нагазил дълбоко в блатото на уличната престъпност, когато се намеси първият реален претендент за ролята на баща — сержант О’Мали от полицейското управление в Бедфорд.

Гейб смяташе, че не е необходимо командир Лъвит да научи за сержант О’Мали, но именно той беше първопричината да влезе във флота. Ако О’Мали не бе уговорил съдията да свали обвиненията в кражба на коли, Гейб тъкмо сега щеше да излиза от затвора. Вместо това бе получил възможност да се избави от онзи живот, като влезе в американския военноморски флот.

— Постъпих във флота на осемнайсет години — Гейб реши да спести подробностите. — В продължение на около осем години бях електронен военен инженер.

Лъвит кимна и в късо подстриганата му сребриста коса се отразиха отблясъци от светлината на халогенната лампа. Гейб предположи, че той знае биографията му и просто проверява в какво състояние е паметта му, същото, което правеха всички останали, откакто преди три дни го бяха евакуирали по медицински причини от Корейския полуостров.

В прилив на нетърпение, той набързо направи кратко резюме на останалата част от живота си.

— Бях препоръчан да уча за офицер. След четири години във Военноморската академия директно преминах основно обучение по подводно взривяване в Коронадо — този период така дълбоко се беше врязал в паметта му, че никакъв посттравматичен стрес не можеше да го изличи. — Спомням си цялото си военно обучение, сър — почувства се задължен да добави той. — Все още мога честно да служа на родината си.

Лъвит го погледна мрачно и със съжаление.

— Три години са много дълго време, за да бъдат забравени — произнесе той тържествено.

Всъщност според лекаря на Гейб това беше най-дългият период от време, който човек може да забрави в резултат на посттравматичен стрес.

Кръвното му налягане се покачи. Той изправи гръб в леглото, като се стараеше да изглежда повече както едно време и по-малко като изпосталял скелет.

— Ще си спомня миналото, сър — обеща той.

— Не съм дошъл тук, за да ви уволня от служба, Рено — с утешителен тон рече командирът. — Вие сте един от моите хора и се чувствам загрижен за вас. Според командир Шейфър имате нараняване на фронталния лоб, което вероятно също е допринесло за амнезията. Е, вярвам, че тя ще е временна. Но все пак трябва да имате предвид, че може да се окаже постоянна.

Със стоическо изражение, Гейб впери поглед в лицето му и се запита какво ли всъщност мисли този човек. Лъвит беше добър командир — способен и всеотдаен, но бе невъзможно човек да разбере какво мисли. Поне като че ли не намекваше за онова, за което бе намекнал психоаналитикът предишния ден: че Гейб се е пречупил и е издал държавни тайни, че амнезията представлява удобен начин да забрави за своето безчестие.

Пък и можеше ли неговият командир да си представи какви белези имаше по тялото си Гейб? Той сви пръстите на лявата си ръка, за да скрие едва покаралите си нокти.

— Спомняте ли си въобще нещо за нощта на изчезването си, лейтенант?

Гейб знаеше, че ще последва и един друг въпрос. От всички възможни загадки около него тази най-много озадачаваше разпитващите го. Къде, по дяволите, е бил през последната година? От флота наскоро го бяха обявили за мъртъв.

Гейб въздъхна и се опита да избистри паметта си, отчаяно надявайки се на някакъв дори малък проблясък за мисията, нещо, което да възвърне доверието на командира му в него. За миг се оформи образ — малка светлина блесна в тъмата — но после се стопи и изчезна в зейналата пропаст на изминалите три години. Гейб разтърси глава, срамуваше се да погледне командира си в очите.

Лъвит се наведе напред и стисна китката му.

— Не бива да се притеснявате за кариерата си, лейтенант. Искам да се съсредоточите върху оздравяването си, да се изправите на крака. По дяволите, истинско чудо е, че днес сте тук с нас.

— Благодаря ви, сър — промълви Гейб.

Той оценяваше тази демонстрация на подкрепа, но ясно долови скритото послание: Лъвит не очакваше да се възстанови. Смяташе, че той никога повече няма да може да се върне при тюлените. Осъзнавайки факта, Гейб усети как стомахът му болезнено се сви.

— Чух, че утре ви изписват — каза командирът и се изправи.

— Да, сър.

При мисълта за това изтръпна. Щеше да си отиде у дома, макар че не знаеше къде е домът му. Спомняше си, че напоследък бе живял в общежитието за неженени офицери. А ето че сега имаше жена и дете. Несъмнено живееше с тях, но нямаше представа къде. Единственото семейство, за което си спомняше, бяха неговите другари от взвода по радиолокация.

— Момчетата тук ли са, сър? Уести, Мечока и… новият, Лутър?

Лъвит се усмихна криво.

— Лутър сега е младши лейтенант — търпеливо отвърна той. — Момчетата служат в бреговата охрана. Съобщих им по радиото новината за вашето появяване и помощник-капитан Леон в момента лети насам. Сигурно ще дойде да ви види, преди да са ви изписали.

Гейб кимна, изпълнен с облекчение.

— Благодаря ви, сър.

Капитанът беше най-подходящият човек, който да е до него в такъв момент. За разлика от командира, той щеше да го накара насила да си спомни изминалите три години, щеше да му каже незабавно да си размърда задника и да се върне на работа. Гейб нямаше търпение да го види.

— Е, добре — Лъвит тракна с токовете на безукорно белите си обувки. — Спокойно, лейтенант. Съпругата ви ще се погрижи добре за вас. Тя има голям късмет, че се върнахте.

Гейб не събра сили да му отговори. Знаеше какво бяха направили с него в плен. Не можеше да си представи, че която и да е жена ще го иска.

— Оставям ви да си почивате — каза Лъвит и тръгна към вратата.

— Лека нощ, сър. Благодаря за цветята — извика след него той, макар че нямаше сили дори да ги погледне.

Кремове. Господи, не бяха ли подходящи за погребение?

Вратата се затвори с глух звук и Гейб се свлече на възглавницата, ругаейки през зъби. Командирът почти го беше отписал. Ако не възвърнеше паметта си, и то в най-скоро време, щеше да загуби работата си. Щеше да загуби самоличността си. А после какво?

Потискайки унинието, Гейб си спомни какъв беше, преди да стане тюлен — всъщност нищо повече от уличен гамен. Във флота се бе научил на самоуважение и самоконтрол. Военната служба му бе дала цел и ориентация. Това бяха най-хубавите години от живота му. Преди да стане тюлен, беше просто хлапе, което си търси белята и току се сбива с някого, за да освободи напиращия дълбоко в душата му гняв.

Ако не беше тюлен, какъв бе тогава, съпруг и баща ли? Как изобщо бе станало това?

Той бе последният мъж на този свят, за когото би трябвало да се омъжи някоя жена. Не че не харесваше жените. Господи, не, той обичаше телата им, обичаше онова усещане за сила, което го караха да изпитва. Но не знаеше нищо за интимната близост. Не му харесваше, когато изневиделица го завладяваха топли и нежни чувства. Тогава ставаше зависим, губеше кураж, а не можеше да си позволи това. Беше изгубил десет години от живота си, за да влезе в правия път. Не можеше да си позволи да се остави на някоя жена, та пак да оплеска нещата. Ами тогава защо се беше оженил? Че имаше и дете отгоре на всичко!

Някой почука на вратата.

Господи! Сега щеше да открие отговора.