Марлис Мелтън
Не ме забравяй (8)

Седма глава

Лошо му се пишеше, задето бе взел ягуара.

— Следващия път просто ме помоли да те закарам — скара му се Хелън, докато се носеха с колата към военноморската база в Оушиана; бяха закъснели, защото Гейб спа до четири без петнайсет. — А какво щеше да стане, ако беше заспал на волана или се беше блъснал в някое дърво? Знаеш ли какво, Гейбриъл, понякога и ти трябва да спазваш правилата. В момента това е единствената ни кола в движение и аз не мога да си позволя да я оставя на ремонт.

Тя го наричаше Гейбриъл само когато е ядосана. Той прие да му чете конско, защото това създаваше илюзията, че е загрижена за него. Освен това беше абсолютно права. Най-много го биваше да нарушава правилата. Неговата задача беше да превежда хората си през непреодолими препятствия и беше дяволски добър в това. Но точно в момента не беше тюлен. Не беше нищо повече от един разгромен воин с непоносима болка в лявото слепоочие, която не преминаваше.

А и след онова, което бе причинил на Хелън миналата нощ, заслужаваше да го накълцат на парченца. „Гневът убива безразличието“, размишляваше той. Затова си държеше устата затворена и понасяше словесния обстрел.

В същото време държеше очите си отворени и отново се запознаваше с околността. Шосето, по което се носеха, минаваше през огромни площи обработваема земя, но град Вирджиния Бийч се разрастваше така тревожно бързо, че малкото останала свободна земя много скоро щеше да е разделена на квартали като останалата част от района.

— Къде е Малъри? — попита той, когато Хелън най-сетне приключи с тирадата си.

Тя го погледна стреснато.

— Обадих се да ти кажа, че я няма на игрището, но ти не вдигна слушалката.

Тревогата надигна зловещата си глава.

— Не съм чул телефона.

Господи, той никога повече нямаше да се върне на активна служба, щом сетивата му бяха така притъпени! Ядосано поклати глава.

— Може би е отишла у приятелката си — предположи Хелън. — Ще ми подадеш ли мобилния телефон? В чантичката ми е.

Не знаеше, че тя има мобилен телефон. Хелън натисна копчето за бързо набиране, без да откъсва очи от пътя.

— Никой не отговаря — каза тя и затвори телефона.

Зад бледолилавите стъкла на очилата веждите й загрижено се сбърчиха. Бе взела душ и се бе преоблякла в пясъчножълта блуза към бели панталони. Изглеждаше спокойна и свежа. Краката й имаха златист загар. Много му се искаше да плъзне ръка нагоре по копринената кожа на бедрото й.

Сякаш усетила погледа му, Хелън смутено се размърда.

Пътуваха още пет минути в мълчание и на Гейб му стана ясно, че тя е приключила с конското, приключила е изобщо с разговора и точка.

Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече побеляваха кокалчетата на пръстите й върху волана.

— Знаеш ли какво казват за подводните течения? — добави той, разсъждавайки на глас.

Тя изсумтя пренебрежително и съсредоточи цялото си внимание върху пътя.

— Че е по-добре да се оставиш на течението да те отнесе в морето, отколкото да се бориш с него. Ако се опиташ да се бориш, може да се удавиш — отбеляза Гейб.

— Ти винаги знаеш цял куп хитри малки поговорки — върна му тя топката.

Той смяташе, че метафората си я бива.

— Малъри има нужда от мен — каза Гейб, изваждайки коза си.

Хелън рязко обърна глава, явно разгневена.

— Е, и кога стигна до това прозрение? — саркастично попита тя.

Той прие въпроса й сериозно, обмисли го и отговори:

— Не знам.

Хелън тръсна глава, сякаш съжаляваше, че му е задала този въпрос.

— Мисля, че хлапето си го бива — почувства се задължен да каже той. — Тя е умна, наистина е умна. И има страхотна интуиция. Един ден може да стане каквато си поиска.

Объркана, Хелън реши да раздели вниманието си между него и пътя.

— Не си ли съгласна? — попита той.

— Разбира се, че съм съгласна. Да, тя може да стане каквото си поиска. А защо не й каза това преди една година? Преди две години? Забелязваше я само когато сгафеше! Сигурна съм, че тя започна да се държи лошо, само и само да й обърнеш внимание.

Гейб се сви ужасено.

— Мамка му! — промърмори той, гледайки навън към полето. Сети се за дупчиците в лявото ухо на Малъри. — Ще й се реванширам за изгубеното.

Хелън бе толкова мълчалива, че той я погледна, за да се опита да разбере какво мисли. Притесняваше се ужасно, напълно забравила за сгъстяващия се трафик около тях.

— Това ще й се отрази добре — най-накрая каза тя. Намекът беше ясен — би могъл да се реваншира на Малъри, но никога нямаше да може да се реваншира на нея.

— Виж какво — каза Гейб, като разтриваше пулсиращото си от болка дясно слепоочие, — защо не се отнесеш малко по-благосклонно към мен. Какъвто и да съм бил в миналото, съжалявам. Много съжалявам. Бих искал да ми дадеш втори шанс.

Той отвори очи и видя, че Хелън се е вкопчила с всички сили във волана и цялото й тяло е напрегнато.

— Не е толкова просто — рече тя.

— Кое му е сложното?

— Имаме един човек с минало, нали така? — отвърна тя остро с паника в гласа. — Не можеш просто така да го зачеркнеш.

— Ако говориш за Вероника, не съм спал с нея. Кълна се в Бога.

— Тогава защо все оставаше до късно в сградата на специалния оперативен отдел, след като всички, освен нея си тръгваха?

— Как, по дяволите, очакваш от мен да си спомня? — господи, колко го болеше слепоочието! — Хелън, сега тя е сгодена за Лутър, ако този диамант на лявата й ръка означава нещо. Защо просто не оставим всичко това в миналото?

Спряха пред портите на военноморската база в Оушиана и разговорът им прекъсна, тъй като Хелън трябваше да покаже военната си книжка.

— Виж какво, съжалявам, че не можеш да си спомниш — каза тя, подкарвайки колата към медицинския център. — Но дори да успея да забравя, за мен нищо не се променя. Харесвам живота си такъв, какъвто е. Не искам да се връщам назад с надеждата, че този път ще е различно.

Той осъзна, че й е бил необходим голям кураж, за да изрече тези думи, вероятно затова ги беше изрекла толкова бързо. Същевременно отчаянието сякаш пулсираше в него заедно с болката в дясното му слепоочие.

Защо тя толкова упорито държеше на своята независимост? По дяволите, ако му дадеше втори шанс, нямаше да й стане нищо. Той я гледаше втренчено, чудейки се как да събори бариерата, която тя бе спуснала между тях.

Именно твърдата линия на долната й устна му даде отговора. Спомни си за сватбената снимка, на която двамата се целуваха, и изведнъж го завладя непреодолимо желание да смекчи тази долна устна, да я отдели от горната и да обсеби сладката кухина между тях. Осени го мигновеното прозрение, че тя се страхува да го докосне — не защото смята, че той ще я нарани, а просто защото можеше да се предаде и да отстъпи пред желанията му.

Това беше последната му възможност.

Хелън току-що бе спряла ягуара на мястото за паркиране пред сградата на психиатрията, свали очилата си и ги пъхна под козирката. Гейб не й даде възможност да извади ключа от стартера. Извъртя се на седалката и протегна ръка към нея, като обхвана с длан едната страна на лицето й. Очите й разтревожено блеснаха.

— Смятам да те целуна — предупреди я той. — Може би не аз съм този, който трябва да си спомни. Може би това си ти.

После бързо се наведе напред, привлече я към себе си и силно я целуна.

Тя ахна от изненада или от възмущение, Гейб не знаеше кое от двете. Беше така омаян от мекотата на розовите й устни, че вече не можеше да спре. Нейният аромат на диви цветя и на жена го изпълни цял и той усети, че потъва в нея. Господи, на вкус беше още по-хубава, отколкото на вид! Езикът му се плъзна още по-навътре. Ръцете му се заровиха в копринената мекота на косата й, плъзнаха се по кадифената й кожа. Мили боже, а на пипане беше още по-добра, отколкото на вид!

Хелън се опита да запази самообладание. „Не се предавай веднага!“ Но целувката завладя сетивата й, помете я подобно мощен водопад, мигновено потапяйки я и увличайки я по течението. Много, много отдавна Гейб не беше изпробвал своята магия върху нея. Тя копнееше да усети вкуса на устните му, тялото му, всеотдайната му страст. Желанието, което толкова усилено се бе опитвала да овладее, сякаш избухна. Обви врата му с ръка, привлече го към себе си, гърдите й жадуваха за неговото докосване, докато съзнанието й настоятелно подсказваше да се отдръпне.

Без да прекъсва целувката, Гейб успя да напипа лоста, с който се наместваше седалката й. Седалката се плъзна назад. За нейно удоволствие той прехвърли крак от другата страна на седалката и се намести върху нея, като прекрасното му твърдо тяло се притисна в нейното, а облеченото му в дънки бедро се вмъкна между нейните.

— Толкова си сладка — промълви Гейб, впивайки устни в устните й.

Хелън безпомощно простена, стараейки се да не затваря очи. Усети как дланта му опипва гърдите й и прониква под блузата й. Когато пропълзя по-нагоре, тялото й се изви от желание, сърцето й заби силно в очакване дланта му да притисне гръдта й.

Това е лудост, помисли си Хелън. Не можем да правим секс на предната седалка на ягуара посред бял ден. Но тогава ръката му обхвана едната й гърда и от топлината й тази мисъл отлетя. Той погали с палец издутото зърно и в тялото й избухна насладата. Тя потръпна, искайки още. Изминалата година на самота не се бе отразила положително върху сдържаността й.

Алармата на автомобил внезапно зави и раздра непрогледния воал на страстта им. Гейб вдигна глава и очите му се проясниха, когато осъзна къде се намират. Изпълнен със съжаление, той се оттегли на седалката си.

Хелън се бореше да овладее разочарованието си. Подъл номер, мислеше си тя, оправяйки измачканата си блуза.

— Трябва да вървя — каза Гейб и погледна дигиталния часовник в колата. Без да продума повече, той отвори вратата и изчезна.

Хелън седеше замаяна от докосването му. „Копеле“, помисли си тя, преживявайки отново всяка секунда от целувката. За по-малко от десет секунди той я бе накарал да обезумее от желание. Знаеше, че е опасен за нейното душевно равновесие, но просто не бе имала представа точно колко опасен.

А и изминалата година на сексуално въздържание си казваше своето. Всички нервни окончания по тялото й жадуваха за продължение на целувката. Бог да й е на помощ! Тя знаеше какво може да й даде Гейб и го желаеше. А това не беше добре. Ако той успееше да се вкопчи в нея по този начин, щеше да й бъде дваж по-трудно да се освободи от брака им.

Хелън имаше незабавна нужда от помощ. Порови в чантичката си за мобилния телефон и с треперещи пръсти набра номера на най-добрата си приятелка. Лийла щеше отново да й налее ум в главата, да й напомни всички причини, поради които Гейб не бива да се връща в живота й.

За щастие Лийла, собственичка на училище по танци имаше междучасие и можеше да поговори с нея.

— Той ме целуна — изстреля Хелън вместо поздрав.

От това просто изречение Лийла разбра всичко, което Хелън искаше да й каже.

— Просто те е целунал и нищо повече? — попита тя.

— Седяхме в колата, паркирана пред лекарския кабинет, но ако бяхме някъде другаде, нямаше да си останем само с целувката. Магията все още я има — добави тя, а гласът й бе изпълнен с копнеж.

Лийла въздъхна, разбирайки ясно какво означава това, макар че, доколкото Хелън знаеше, приятелката й не бе имала близки отношения с мъж, след като съпругът й я бе напуснал преди много години.

— Е, явно решението на въпроса е никога да не оставаш с него на място, където би могъл да продължи по-нататък. Колата може да се смята за безопасно място.

— Той ме накара сериозно да се замисля за продължението — призна си Хелън.

— Не го прави — предупреди я Лийла. — Щом спиш с него, веднага ще поискаш да върнеш миналото. Знаеш, че съм права.

— Права си. Но докато пътувахме насам, той каза страхотно мили неща за Малъри.

— При лекаря ли сте сега?

— Да. Той каза, че Мал наистина е много умна и че някой ден може да стане каквато си поиска.

— Може би я използва, за да се добере до теб. Знаеш колко е хитър, Хелън. Ако иска да запази брака…

— Помоли ме да му дам втори шанс.

— Е, ето на! Открил е двете ти слаби места — Малъри и привързаността ти към него, и ги използва, за да постигне каквото иска. Не забравяй какво искаш ти. Винаги всичко се е въртяло около него; сега ти си най-важна.

Когато разговорът приключи, беше изминал половин час и климатикът в колата издухваше горещ въздух. Със залепнала от пот блуза на гърба Хелън отиде в сградата, чувствайки, че се владее много по-добре след оживената дискусия с Лийла.

Не беше прекарала и две минути в чакалнята, когато Гейб се появи с разсеян вид, а доктор Териен го следваше по петите.

— Иска да говори с теб — каза й Гейб и седна срещу нея. Протегна дългите си крака и скръсти ръце на гърдите си.

Хелън скри слисването си зад учтива усмивка. Лекарят я поздрави любезно и с жест й посочи да тръгне пред него по коридора. Тя погледна назад към Гейб и откри, че я наблюдава. Уязвимостта в очите му я разчувства.

— Гейбриъл ми каза — започна доктор Териен, щом двамата седнаха, — че започва да си спомня отделни отрязъци от миналото. Спомня си част от пленничеството. — Докторът замълча. — И си спомня как сте правили любов.

Хелън пламна. Искаше и трябваше да изглежда незаинтересована.

— Спомня си колко му е било трудно да контролира чувствата си. Страхувал се е, че привързаността към някого може да повлияе на работата му като военен, да го направи по-малко годен за военна служба.

— Защо ми разказвате това? — попита Хелън, прекъсвайки го рязко.

Не искаше да чуе аргументите на Гейб. Те само подкопаваха решителността й.

— Чудя се дали не сте забелязали някакви промени у вашия съпруг — мрачно попита лекарят — и ако е така, как се е променил той според вас?

Хелън си пое дълбоко дъх. Току-що подробно бе разговаряла с Лийла за всичко това и приятелката й бе отбелязала, че промените към по-добро вероятно са временни.

— Е, нали разбирате, той не работи и няма с какво да се занимава. По-внимателен е, повече се интересува от Малъри. Предполагам, че сега той просто има прекалено много свободно време — Хелън сви рамене, не съвсем доволна от своето заключение.

— Той доста говори за дъщеря ви — с усмивка се съгласи доктор Териен.

Хелън вдигна поглед към тавана. Не искаше да повярва на онова, което Лийла бе предположила — че Гейб просто използва Малъри, за да се добере до нея.

— А за себе си какво ще кажете? По друг начин ли се държи той с вас?

Хелън сключи ръце, размишлявайки как да му отговори.

— Сега е по-скоро такъв, какъвто беше, когато се запознахме — призна тя, — но не съвсем. Има нещо по-различно в него, по-вглъбен е, по-спокоен, ако разбирате какво искам да кажа.

Лекарят кимна окуражително.

— Изглежда… тъжен, струва ми се. Улавям го как понякога просто стои и се взира в пространството и се чудя дали не си спомня нещо. Освен това се вглежда в очите ми повече от преди. Знам, че ви звучи странно.

Тя погледна надолу и се почувства неловко.

— Моли ли ви за нещо? — попита лекарят.

— Като какво например?

Първото, което й дойде наум, бе секс, но това го подсказваше собственото й подсъзнание.

— Не знам. Вие как мислите?

Тя си представи очите на Гейб, неговите златистозелени очи, изпълнени със смътна тъга, умоляващи за нещо.

— За моята подкрепа? — предположи Хелън.

Докторът кимна рязко само веднъж.

— Той използва точно тази дума тук само преди малко. Каза, че се нуждае от вашата подкрепа.

Хелън имаше чувството, че гърдите й са стегнати с менгеме и то се затяга все по-здраво.

— Аз не мога — едва-едва промълви тя. Пък и Лийла ще ме убие.

— Той сподели, че не сте искали да разгледате албумите заедно. Че сте пратили Малъри да свърши тази работа вместо вас.

Хелън преглътна вината си.

— От какво се страхувате? — нежно я попита доктор Териен. — Смятате, че той ще ви нарани, както е направил миналата нощ? — Лекарят кимна към синините на шията й.

Хелън поклати глава. Менгемето стегна още по-силно гърдите й.

— Не — отвърна тя. — Беше ме сбъркал с друг човек. Зная, че не е искал да го направи. Има… има нещо друго.

— Да? — окуражи я той.

Беше време да говори откровено с доктор Териен. Този човек бе достатъчно проницателен и най-накрая щеше да отгатне истината.

— Нашата връзка в момента е временна — смело изрече тя. — Ще се разделим, щом Гейб възвърне паметта си.

— О! — възкликна доктор Териен с огорчение.

Хелън не знаеше какво друго да каже. Изпита силно желание да защити решението си и седеше там, убеждавайки себе си, че не му дължи никакво обяснение. В края на краищата, касаеше се за собствения й живот.

Лекарят събра длани, сякаш медитира.

— Е, тогава вашата подкрепа може да ускори нещата в тази посока. Колкото по-скоро Гейбриъл оздравее, толкова по-скоро ще можете да се освободите.

Тези думи докоснаха една меланхолична струна в душата й. Пък и в тях имаше смисъл. Да, съществуваше известен риск от обвързване, но ако така щеше да постигне по-бързо крайната цел, навярно трябваше да го направи. Пък и точно в момента Гейб наистина имаше нужда от нейната помощ; никога не го бе виждала толкова объркан, както напоследък.

— Какво да направя? — попита тя, приемайки съдбата си.

— Прекарвайте повече време с него. Разгледайте заедно албумите. Разхождайте се. Идете на места, където сте ходили по-рано. Съсредоточете се върху различните миризми. Обонянието много често е вратата, през която спомените се завръщат.

Хелън захапа долната си устна. Всичко това означаваше да прекарва много време с Гейб, да позволи да бъде уязвима пред неговата мъжественост, пред новото му обаяние.

— Разбирам, че сте взели своето решение, мисис Рено… Хелън — любезно се поправи той. — Но може и да откриете, че Гейб е друг човек, различен от преди. След преживяна голяма опасност човек често се променя. Ако откриете, че не се е променил, тогава поне ще можете да си тръгнете с по-чиста съвест, защото сте му помогнали.

Хелън имаше чувството, че някаква тежест бавно се смъква от плещите й. Ето това беше. Дни наред се бе борила с чувството си за вина. След думите на доктора причината й стана ясна. Не беше дала на Гейб шанса, който той заслужаваше.

— Прав сте — каза Хелън, сещайки се, че Лийла направо ще побеснее.

Доктор Териен я погледна замислено.

— Гейбриъл някога говорил ли е с вас за детството си? — изненадващо я попита той.

Хелън наклони глава на една страна.

— Разказвал ми е за родителите си, които са починали, но не много. Винаги съм имала чувството, че не е склонен да говори за миналото, затова не съм настоявала.

Доктор Териен помълча малко.

— За какво според вас може да си мисли един мъж през цяла година на мъчения и пълна изолация?

Това беше провокативен въпрос, макар че определено можеше да се нарече риторичен.

Хелън втренчи поглед в него, а мислите бушуваха в главата й.

— Защо не попитате вашия съпруг за миналото му? — посъветва я лекарят.

Тя го погледна скептично.

— Не може да се каже, че обича да откровеничи за миналото си.

— Пробвайте — насърчи я докторът. — Той беше доста открит с мен. Може би, ако обсъдите с Гейб неговото минало, тогава ще разберете защо се е посветил до такава степен на тюлените. Защо ви е пренебрегвал.

Стресната от точната преценка на доктора за техните проблеми, Хелън кимна утвърдително.

— Добре — съгласи се тя, макар да не можеше да си представи, че Гейб ще започне охотно да й разказва миналото си.

— Той е доста строг към себе си — добави психиатърът. — Ще бъде от полза, ако можете да му простите за случилото се снощи. — Погледът му отново се плъзна към наранената й шия.

Хелън смутено докосна нараненото място.

— Могъл е да ви убие — призна доктор Териен, повдигайки гъстите си вежди. — Но не го е сторил. С някаква част от подсъзнанието си ви е разпознал, Хелън. Вярвам, че с него сте в безопасност. Все пак следващия път, като решите да го изненадате, гледайте да е буден — добави той и шеговито намигна. — Сега той ще сънува по-често. Ако сметнете за необходимо да го събудите, извикайте го по име и му кажете коя сте. Накарайте го да разбере, че сънува. Утешете го по някакъв начин.

Еротични видения се мярнаха в съзнанието й. Трудно й беше да издържи на погледа на лекаря.

— Е, времето ни свърши. — Доктор Териен рязко се изправи и протегна ръка. — Имаме добър напредък — съобщи й той сърдечно. — Аз ще остана тук да се оправя с тези книжа. Утре ще се видим с Гейбриъл.

Хелън промълви някакви благодарности и тръгна обратно към чакалнята. Гейб седеше на същия стол с протегнати напред крака, скръстил ръце на гърдите си.

— Притеснявам се за Малъри — каза той, като я погледна изпитателно.

Хелън също започваше да се притеснява за нея.

— Ще проверя телефонния секретар у дома — предложи тя.

Извади мобилния си телефон от чантичката и набра домашния си номер, включвайки се към системата за получаване на съобщения. Единственото съобщение беше от баща й. Гневният му тон я накара да трепне и да отдалечи слушалката от ухото си.

— Защо, по дяволите, не се обади да ни съобщиш? — възропта той. — Искаме да видим Гейб при първа възможност. Всъщност смятаме да ви дойдем на гости. Обади ни се. Кажи на Рено добре дошъл у дома.

Хелън прекъсна връзката и рязко затвори мобилния си телефон.

— Кой беше? — попита Гейб.

— Баща ми. Адмирал Йохансен току-що му е казал, че си се завърнал.

Самата тя не се беше обадила на родителите си. Да се занимава едновременно с тях и с Гейб не бе по силите й.

— Значи няма съобщение от Малъри — заключи той и плавно се изправи на крака.

— Сигурна съм, че е добре — рече Хелън, уверявайки и него, и себе си, докато крачеше напред по коридора. — Прекарва много време с нейния приятел Реги. Той живее малко по-надолу на същата улица.

— Момче? — В гласа на Гейб прозвуча тревога.

— Не се притеснявай. Не й стига и до рамото. Едва влязъл в пубертета.

Тя отключи вратата на автомобила.

Гейб я погледна с присвити очи над покрива на колата.

— Не ме интересува, дори да е Малечко Палечко. Мъжки пол е.

Хелън го изгледа сурово.

— Мал и Реги са най-добри приятели от три години. Само се опитай да й кажеш повече да не се занимава с него.

Гейб вдигна ръце.

— Просто ми покажи къде живее — рече той.

Правилно!

Известно време пътуваха в пълно мълчание. Движението беше натоварено; всички бързаха да се приберат у дома след работа. Хелън избра един усамотен селски път и най-накрая успяха да се придвижат. Следвайки съветите на доктор Териен, тя реши да каже нещо:

— Струва ми се, че гърлото ми почти се оправи — нехайно изрече Хелън, без да откъсва очи от пътя.

Гейб не продума. Тя усети как напрежението му нараства и добави:

— Доктор Териен казва, че ти подсъзнателно си ме разпознал. Затова не е необходимо повече да се самобичуваш. С теб съм в безопасност.

Ха! Лийла щеше да си умре от смях, ако чуеше това!

— Може би преувеличава малко — провлачено каза Гейб.

Тя се обърна рязко да го погледне и откри, че зяпа бедрата й.

О, боже! От погледа му кожата й настръхна. Как щеше да му устои? Как щеше да му попречи да се вкопчи в нея сега, след като повече не можеше да го избягва?

Хелън се наведе напред и щракна копчето на радиото, оставяйки мелодичния глас на Гарт Брукс да застане между тях.

Гейб ненавиждаше кънтри музиката. Тя я пусна само за да го подразни; в края на краищата, времето, когато угаждаше на Гейб, бе отминало.

След малко го погледна и откри, че слуша музиката с удоволствие. Той улови погледа й и се усмихна.

— Струва ми се, че кънтри музиката ми харесва — каза той без всякаква преструвка — Звучи някак по-безметежно отколкото си спомням.

О, боже! Ако той още веднъж постъпеше правилно, тя щеше да го сграбчи и да го целуне отново.

 

 

— Еди?

Не беше необходимо Ноъл Териен да се представя. Той очевидно бе единственият човек, който въобще наричаше мъжа от другата страна на линията „Еди“. Но двамата бяха съученици от началното училище и навикът бе твърде стар, за да се откаже от него.

— Ноъл — каза другият с удивление в гласа, — имаш последни новини за мен?

— Паметта на пациента се възвръща — потвърди Ноъл.

Не му харесваше да нарушава лекарската тайна, но светът на военните бе по-различен от този на цивилните. Високият чин даваше власт и възможност да тълкуваш превратно правилата. Освен това Ноъл беше длъжник на Еди, който му бе осигурил тази работа. След като бе прекарал една година в центъра за лечение на наркомани, му беше трудно да си намери работа в цивилния сектор.

Чу се как въртящият се стол на Еди изскърца.

— Какво, вече? — гласът му звучеше невярващо.

— Доволен съм от неговия напредък — призна Ноъл, като му се искаше заслугата за това да е негова. — Никак няма да се учудя, ако възстанови всичките си спомени в рамките на месец.

Последва пауза на стъписване.

— Ами какво ще кажеш за нараняването на фронталния лоб? Някакви признаци, че това му влияе неблагоприятно?

— Не, доколкото мога да забележа, но всъщност още е твърде рано, за да ти дам категоричен отговор.

— Той спомни ли си за последната си бойна задача?

— О, не. Съсредоточих вниманието си върху двете години преди това. Не е необходимо да събуждаме отново неприятни спомени, докато по-ранните не се възвърнат.

— Правилно.

— Но си спомня пленничеството. Много откъслечни спомени, прекалено разпокъсани, за да можем да ги сглобим. Спомня си името на човека, който го е разпитвал… да видим — Ноъл погледна в бележника си. — Сюн Ки се казва.

— Дали е издал военни тайни?

— Още не сме стигнали до там. Пациентът мълчи като риба, когато се опитвам да измъкна някакви подробности от него.

Замислено мълчание от другата страна на жицата.

— Оценявам това, че ме държиш в течение.

— Хмм — отвърна Ноъл.

Честно казано, тази работа никак не му беше приятна, но просяците не могат да избират. Освен това, ако спомените на пациента засягаха националната сигурност, Еди имаше право да знае.

— Дръж ме в течение — каза неговият стар приятел.

— Тъй вярно — отговори Ноъл, възприемайки военния език, който Еди използваше с такава лекота.

Той остави слушалката и пъхна папката на Гейб Рено в чекмеджето. Искаше му се по същия начин да може да скрие и угризенията на съвестта си.

 

 

Малъри разгледа миниатюрната цигара с тревога.

— Откъде я взе? — попита тя приятеля си.

Реги имаше толкова ярки лунички, че се виждаха дори сега, когато двамата седяха в сумрачния сутерен, превърнат в скривалище. Старият диван с пъстра дамаска беше плесенясал, а имаше и няколко скъсани пружини и човек трябваше да внимава да не седне на неподходящо място.

— Един тип на плажа ми я даде безплатно — похвали се той.

Сложи я между устните си и щракна запалката.

— Я почакай — запротестира Малъри. — Точно за това ни предупреждаваха в часовете по здравно обучение. Можеш да се пристрастиш.

— Няма начин — възрази той. — Те говореха за твърдите наркотици. Всички хлапета от гимназията пушат марихуана. Тя е безвредна.

Той доближи пламъчето до края на цигарата.

Малъри го наблюдаваше колебливо. Тя знаеше, че Реги е безразсъден, но в случая отиваше твърде далече. Пламъчето освети ярката му рижа коса и сините му очи блеснаха. След това то изчезна, оставяйки ивичка пушек, която се издигна вертикално нагоре.

Имаше странна миризма. Малъри се поотдръпна, наблюдавайки реакциите на Реги. Той дръпна силно и последва раздираща кашлица. Реги се засмя на себе си, а очите му се навлажниха.

— Нека опитам пак — каза той.

Този път успя да погълне дима, без белите му дробове да се свият конвулсивно. Задържа дъха си точно както бе виждал да го правят по филмите. Малъри също затаи дъх.

Реги я погледна и се засмя, издухвайки дима в лицето й.

— Ау, вече го усещам — каза той. — Все едно летя. Страхотно!

Обзета от прилив на любопитство, тя потисна отвращението си.

— Искаш ли да опиташ? — попита я той, протягайки ръка с цигарата към нея.

— Все още не — каза Малъри.

Представи си как ще реагират родителите й, ако разберат, и се отдръпна.

Реги нямаше защо да се притеснява. Баща му бе умрял отдавна, а майка му беше на работа.

— Уау! — възкликна той, като дръпна още веднъж. — Божичко, това нещо така те отпуска. — Реги се излегна върху две съседни възглавници. Намръщи се явно бе попаднал на скъсана пружина.

Малъри за миг му завидя. И тя самата имаше нужда малко отпускане. Беше напрегната. Нейният свят сякаш всеки миг щеше да се разпадне и тя не знаеше как да спре това.

Но инстинктивно усещаше, че пушенето на цигара с марихуана не решава въпроса.

Кучето на Реги яростно се разлая някъде горе. Реги сякаш не забелязваше това.

— Някой е дошъл — предположи Малъри, поклащайки крак.

— Може да е пощальонът — отвърна й Реги с безметежно изражение на лицето.

Кучето продължаваше да джафка. Малъри разтревожено се изправи.

— Отивам да проверя — заяви тя и се отправи към стълбата.

Звънецът на входната врата иззвъня. Малъри забърза към предната част на къщата и надникна през един прозорец. Видя ягуара и мигновено се отдръпна назад в сянката.

— О, мамка му! — прошепна под нос момичето.

Чуваше ги как говорят. Мили боже, какво да направи? Да отвори вратата и да се преструва, че всичко е наред ли? Налагаше се. Велосипедът й беше пред къщата. Те знаеха, че тя е вътре.

Вдигна с една ръка ръмжащото куче, а с другата сграбчи топката на вратата.

— Здрасти, нашите — каза тя, като отвори вратата. — Мен ли търсите?

Майка й приятелски й се усмихна.

— Здравей, миличка. Просто се чудехме къде си отишла.

— Точно тук съм си — каза Мал, долавяйки някаква заплаха в напрегнатото тяло на Гейб, който стоеше мълчаливо и я гледаше право в лицето.

— Къде е Реги? — попита той.

Малъри сграбчи още по-здраво топчестата дръжка на вратата.

— Долу, в сутерена — отговори тя.

Сърцето й яростно се разтуптя.

— Искам да се запозная с него — каза татко й.

Само това не!

— Виждал си го по-рано — започна да шикалкави тя, като се стараеше гласът й да звучи нехайно.

— Не си спомням — кратко отвърна той.

Беше време да измисли нещо сериозно, за да му отвлече вниманието.

— Така ли? Както не си спомняш и жената от гимнастическия салон, а?

Трябваше да събере целия си кураж, за да изтърси това, защото добре познаваше този Гейб, който сега стоеше пред нея. Този Гейб можеше като нищо да ти шибне един по задника и точно това щеше да направи с нея, ако не внимаваше.

— Малъри! — ахна мама.

Гейб пренебрегна предизвикателното изражение на Малъри и погледът му се насочи към къщата. Той бавно си пое дъх и на нея направо й премаля от страх, защото разбра, че може да усети миризмата. На дима от марихуана. С нея беше свършено.

— Добро попадение, малката — кротко изрече Гейб. — А сега ме пусни вътре.

Сега и майка й усети миризмата на марихуана. Ужас и изненада се изписаха върху лицето й.

На Малъри направо й призля. Искаше й се да затръшне вратата право в лицата им, но това нямаше по никакъв начин да спре Гейб. Отстъпи назад и отвори по-широко вратата.

— Той е долу — с усилие изрече тя. — Казах му да не го прави.