Марлис Мелтън
Не ме забравяй (15)

Четиринадесета глава

Хелън седеше на пейка пред сградата на колежа и наблюдаваше оживлението на пристанище Анаполис. Малъри се преструваше, че дебне гълъбите по пешеходната алея, а всъщност изучаваше новоприетото академично множество, кръстосващо между закусвалнята и общежитието на задружни групички.

Хелън протегна напред босите си крака, като й се искаше слънцето да пробие тежките облаци, та поне да се погрижи за тена си. Плющенето на платна и дрънченето на вериги се смесваше с писъците на чайките, дъхът на надвиснала буря — с изкусителните кухненски аромати, лъхащи от градските ресторанти.

Тя затвори очи. Въпреки ужасното време тя се усмихваше доволно при спомена за тазсутрешните лудории. На сутринта Гейб се бе оказал буден и преизпълнен с желание да остане цял ден в леглото, но майка й ги беше извикала долу да закусят.

Мелодичният звън на мобилния й телефон я изтръгна от унеса. Намръщено погледна чантичката си, после извади апарата и отвори капачето.

— Ало?

Отсреща последва пауза.

— Хелън, обажда се Джейсън — се чу глас, който тя по-скоро би искала да забрави.

Джейсън Милър, помощник-капитанът.

— Здравей — хладно рече тя, спомняйки си за подозренията на Гейб, че Милър е бил замесен в неговото изчезване.

Скоро след изчезването му Джейсън бе настоял тя да си купи този телефон. Защо не се бе сетила да смени номера. Какво изобщо би могъл да иска от нея сега?

— Обаждам се по заповед на капитан Лъвит — неочаквано каза Милър. — Той би желал Рено да дойде в кабинета му в края на седмицата, ако е възможно. Дотогава капитанът ще отсъства.

Хелън рязко изправи гръб.

— За какво става дума? — попита тя, макар че бе много вероятно Джейсън да не й каже нищо. Работата на тюлените винаги беше строго поверителна.

Той се поколеба, сякаш претегляше колко да й каже.

— Току-що му се обадиха от ФБР. Явно твоят съпруг е изпратил някакви файлове, представяйки се като член на 12-и отряд на тюлените. Лъвит иска да го похвали, това е всичко. Впрочем какво става със спомените му?

Развълнувана от новината, Хелън обърна глава към сградата на колежа, надявайки се Гейб да се появи. От ФБР бяха намерили файловете! Щеше да е щастлив да го чуе!

— Чудесно — каза тя, без да се замисли. — Вече си спомня почти всичко.

Тишината от другата страна я озадачи.

— Е, не всичко — поправи се тя. — Не може да си спомни последната мисия.

— Разбирам — каза Джейсън. В гласа му прозвуча тревога. — Но си спомня някои неща отпреди това?

— Да — отговори тя, питайки се какво ли е направил, за да се чувства толкова нервен.

Хрипливото му дишане прозвуча в ухото й.

— Знаеш ли какво, Хелън — каза Милър, а гласът му стана напрегнат и се извиси, — той никога няма да те направи щастлива.

Хелън направи гримаса. Намесата на Джейсън сега беше още по-нежелана откогато и да било.

— Може и да е вярно — съгласи се тя, изпълнена със силна неприязън към него, — но пък същото се отнася и за теб. Ще предам съобщението от капитана. — Тя щракна капачето на мобифона. — Какъв недодялан тип!

— Кой се обади?

Тихият въпрос на Гейб я стресна и тя изпусна апарата, който тракна на пейката и падна през една пролука между дъските.

— Милър — призна тя и рязко се наведе да го вдигне. — Винаги ли така се прокрадваш зад гърбовете на хората?

— Преди секунда видях, че ме търсиш — отвърна той и заобиколи пейката. Застана пред нея, скръстил ръце на гърдите и наклонил подозрително глава на една страна.

— Търсех те — каза тя. — Джейсън се обади, за да предаде съобщение от твоя командир. ФБР са намерили материала, който си изпратил от Северна Корея! — Тя му се усмихна очаквайки да изпадне във възторг. — Лъвит иска да те види през уикенда. В момента е извън града. Може би сега ще пожелае да се върнеш в отряда, особено като се има предвид, че спомените ти се възвръщат.

За нейно удивление Гейб трепна уплашено, вместо да се усмихне. Той я стресна, като седна изведнъж на пейката и притисна с длан дясното си око.

— Миличък, добре ли си? — попита го тя загрижено. Така бързо беше седнал, сякаш се опасяваше, че ще припадне.

Гейб надникна към нея изпод дланта си и й отвърна с крива усмивка.

— Миличък? — троснато изрече той. — Сега вече съм миличък? — Изкиска се доволно, а после простена. — Господи, какво има в този човек, че ме заболява главата от него?

— Кой, Лъвит ли?

— О, да. И от него ме заболява главата — призна Гейб. После попита, като разтриваше слепоочието си и я гледаше втренчено през премрежените си клепачи:

— Защо Милър има номера на мобифона ти?

Хелън въздъхна.

— Идеята да си купя телефон беше негова. Настояваше, че Малъри имала нужда да се свързва с мен.

— Аха, правилно — Гейб отново изохка. — По дяволите!

— Ще се оправиш ли? Мисля, че имам аспирин в чантата — започна да рови в нея.

— Трябва да си вървим у дома — рязко каза Гейб и тонът му прозвуча прекалено грубо за създалата се ситуация.

— Добре — съгласи се Хелън, искрено притеснена за него. Дали не започваше да се чувства прекалено объркан от присъствието й, или просто го болеше главата? — Достатъчно дълго стояхме тук. Успя ли да се видиш с някои от старите си преподаватели?

— Да — отвърна той и се намръщи.

Хелън повика дъщеря си, която стоеше в края на дъсченото кейче на плажа:

— Малъри, време е да тръгваме!

— По-тихо — умолително каза Гейб.

— Извинявай.

Опита се да му помогне да се изправи, но той я отблъсна. За компенсация хвана ръката й, стисна я здраво и така заведе Хелън чак до колата. За щастие, сутринта бяха оставили вещите си в багажника на колата.

Хелън щеше да се обади на майка си и да им каже да не ги чакат за обяд.

 

 

Потеглиха и налетяха на силна буря. Гейб се взираше през замъгленото предно стъкло в магистралата отпред. Линиите, разделящи платната на междущатското шосе 95, сякаш се сливаха една с друга, макар че навярно това бе зрителна измама. Докато Хелън шофираше, той като че ли бе заседнал някъде на границата между съня и будното състояние, неспособен да я премине, в която и да е посока. Какво му ставаше? Новината, че от ФБР са намерили файловете, трябваше да го хвърли във възторг. Едногодишното му пребиваване в ада не беше напразно. Беше се представил добре не само защото бе успял да избяга, но и защото бе донесъл достатъчно разузнавателна информация, за да попречи в значителна степен на дейността на севернокорейските терористи.

Лъвит искаше да говори с него през уикенда. Както бе казала Хелън, след като спомените му се възвръщаха, не след дълго щяха да го върнат отново на активна служба.

Тогава защо само при споменаването на името на Милър бе получил силно главоболие? За да се справи с него, Гейб бе предпочел да вземе дневната си доза дексамфетамин вместо аспирина на Хелън, но това като че ли само притъпи сетивата му. Имайки предвид опасенията на капитан Трой, наред с тези на Себастиан и Ърнест Форестър, не можеше да си позволи да се разхожда наоколо като зомби. Трябваше да стои нащрек, при положение че все още представлява мишена.

Предишния ден умът му сечеше като бръснач… а днес?

Изведнъж му просветна и отговорът дойде: Беше забравил за дексамфетамина, ето затова.

Не само че се бе почувствал по-добре без него, но и за една нощ си бе припомнил години от живота си. Беше си припомнил почти всичко, с изключение на провалената мисия. Най-важната част от спомените му все още се изплъзваше.

Мъчейки се да разсъждава ясно, Гейб бе свел очи към тънките пръсти на Хелън, така доверчиво легнали в дланта му. Тя го погледна разтревожено, несъмнено се чудеше защо продължава да изглежда така потиснат. Усмихна й се насила, а после бръкна в десния си джоб, измъкна тясната кутийка с дексамфетамина и я погледна замислено.

— Това лекарство ме прави сънлив — изрече мислите си на висок глас той.

Хелън го погледна косо и се намръщи.

— Предполага се, че трябва да те държи буден.

Той пъхна хапчетата обратно в джоба си, немощно опря глава на облегалката и каза:

— Не действа.

— Затвори очи и се опитай да подремнеш — посъветва го тя. — След два часа ще сме у дома.

Тя надникна през рамо към дъщеря си, увлечена в романа, който двамата с Гейб бяха започнали да четат предишната седмица.

Гейб също обърна глава и одобрително се усмихна на Малъри. Погледът му се плъзна покрай нея и се насочи към задния прозорец на колата. Една полицейска кола без опознавателни белези, същият модел като крайслера, който едва не го беше прегазил, плътно ги следваше.

Гейб изправи гръб и се опита да се отърси от опияняващото въздействие на лекарството.

— Откога ни следва тази кола? — попита той и сърцето му се разтуптя.

Хелън погледна в страничното огледало.

— Не знам — отвърна тя. — Това ченге ли е? Не карам с превишена скорост.

Гейб се взря в лицето на шофьора, но поради влагата и движението на чистачките не успя да го разпознае. Ситуацията не му харесваше.

— Спри на следващата отбивка — нареди той на Хелън. Посегна надолу и измъкна пистолета от кобура, прикрепен към глезена му.

Хелън ахна при вида на оръжието.

— Какво правиш? — остро попита тя и ръцете й здраво се вкопчиха в кормилото. — Откъде си го взел?

— Успокой се. Просто предпазна мярка. Имам някои работи за уреждане, това е всичко. Не искам и вие да се замесвате.

Видя как лицето й пребледня като платно.

— Какви ги говориш, какви са тези „работи за уреждане“? — попита Хелън.

Гейб провери пълнителя и отново скри оръжието от погледа й, като размишляваше колко да й каже. Не искаше Хелън да се притеснява за него, но в същото време беше в неин интерес да знае как стоят нещата. В края на краищата, тя трябваше да се грижи за Малъри. Той се настани плътно до вратата, така че да може да вижда едновременно и предната, и задната част на автомобила.

— Някой се опита да се отърве от мен в Пхенян — обясни той с възможно най-нехаен тон, за да не стресне Малъри, която го гледаше втренчено, без да мигне. — Напоследък отново се опитаха и мисля, че все още не са се отказали.

Малъри се сниши на седалката, така че главата й остана под линията на прозореца.

— Стой там — кимна й Гейб.

— Добре.

— Престани да я плашиш — каза Хелън с по-остър тон.

Той я погледна удивено.

— Казваш ми, че някой се е опитал да те убие и че отново ще се опитат да го направят — повтори Хелън.

Нямаше защо да се изразява толкова мелодраматично.

— Има връзка с това, че изчезваха оръжия, преди нашите отряди да успеят да се доберат до тях — обясни той. — Аз вероятно съм се досетил кой го е правил и съм могъл да се изправя срещу него. Страхуват се, че ще си спомня всичко това.

Тя поглеждаше ту него, ту шосето пред себе си. Повдигнатите й вежди подсказваха, че не му вярва.

Страхотно — собствената му съпруга го смяташе за параноик.

Хелън разтърси глава, сякаш да проясни мозъка си.

— Добре — каза тя, а интонацията й подсказваше: Сега вече наистина си се побъркал. — Секунда по-късно добави: — След три километра има отбивка.

Той вече беше видял знака.

— Спри там. Сега ще разберем дали този тип ни следи.

За да изминат следващите три километра, им трябваше цяла вечност. В колата се чуваше само трополенето на дъжда и лекото скърцане на чистачките, които се опитваха да почистят стъклото и все не успяваха. Хелън беше престанала да задава въпроси, но погледът й непрекъснато се стрелкаше към страничното огледало.

— Следва ни — каза тя и спря автомобила на пътя за излизане от магистралата.

— Паркирай колата — нареди й той, стараейки се гласът му да звучи уверено. — Ей там най-отпред, при останалите.

Тя вмъкна колата в пролуката между един евтин автомобил и пикап с куче на задната седалка. Моторът продължи да работи, а те наблюдаваха как флотският крайслер пропълзя покрай тях и си намери място за паркиране по-надолу.

— Останете вътре — каза Гейб и отвори внимателно вратата.

Ако смятаха да го вземат на мушка на публично място, той нямаше да рискува живота на семейството си заради това. Излезе навън под топлия дъжд, като същевременно извади глока от кобура и го пъхна под ризата си, която набързо измъкна от колана на панталона си.

С бързи крачки и като държеше под око неподвижния крайслер, той прекоси затревената площ, където нямаше хора. Застана зад едно дърво и зачака, наблюдавайки за някакви признаци на движения колата.

Не се страхуваше. Поне беше във форма да атакува, готов да пипне противника и да го принуди да му отговори на някои въпроси, за да открие веднъж завинаги кой е врагът. Дори болката в главата му престана да пулсира.

Най-накрая вратата на крайслера се отвори. Появи се крак във флотски панталон. След него — посребрена глава и немощна ръка. Гейб безкрайно се изненада, когато от колата бавно се измъкна възрастен мъж и с неловки пръсти започна да се мъчи да отвори чадъра си.

Напрежението спадна рязко и Гейб почувства леко гадене. Погледна към своята кола и дори през замъгленото стъкло на прозореца успя да различи облекченото изражение на Хелън. Тя поклати глава и завъртя очи към небето.

Разочарован, Гейб коленичи и прибра оръжието си с такова бързо движение, че никой наоколо да не го забележи. После закрачи към обществената тоалетна, раздразнен на себе си, ядосан, че е създал излишни вълнения на Хелън и Малъри.

Малко по-късно, застанал пред мивката, погледна за последен път хапчетата дексамфетамин, преди да се отърве от тях. Те се плъзнаха едно по едно в канала и наблюдавайки как изчезват, се почувства по-добре.

Нищо му нямаше — поне нищо, което времето да не може да излекува. Със сигурност не се нуждаеше от тези хапчета, които го правеха сънлив и замаян, по дяволите.

Вдигна очи към отражението си в огледалото. Този воин с мрачен поглед отсреща сякаш му казваше нещо.

Шофьорът на крайслера не се оказа наемен убиец, нямаше и съмнение. Но можеше да е. Гейб инстинктивно усещаше, че е само въпрос на време отново да го превърнат в мишена. Имаше прекалено много неясноти, както се беше изразил капитан Трой.

Ами ако врагът наистина го беше преследвал? Ако бе решил да премахне и семейството на Гейб за по-удобно? На някой пуст участък от магистралата можеше да блъсне колата им отстрани и тя щеше да полети към дърветата. Хелън нямаше достатъчно опит, за да задържи колата на пътя. А Гейб не биваше да шофира.

Потръпна, представяйки си купчината стомана и кървавите последици от сблъсъка с висока скорост.

Докато той беше с тях, Хелън и Малъри нямаше да са в безопасност.

Гейб кимна на отражението си в огледалото, потвърждавайки мълчаливото послание. Да, за момента той трябваше да изчезне от живота им. Възможността да се окажат замесени в тази бъркотия бе твърде ужасна, за да я приеме.

На Хелън нямаше да й хареса — особено след случилото се миналата нощ. По дяволите, и на него нямаше да хареса. Сети се колко колебливо го беше приела тя и сърцето го заболя. Простена, припомняйки си мига на нейното отдаване. Нямаше по-голяма наслада от това да се събуди и да усети Хелън в прегръдките си, както бе станало тази сутрин, да прави отново любов с нея, а меката утринна светлина да огрява леглото им.

Трябваше да се откаже от всичко това… поне за известно време. Тази мисъл му се видя почти непоносима, но алтернативата изглеждаше още по-ужасна.

Обичаше и двете прекалено много, за да рискува живота им.

 

 

— Какво правиш? — попита го Хелън, застанала на прага на кабинета. Стомахът й се сви, като гледаше как Гейб измъква дрехи от шкафа и ги хвърля набързо в един спортен сак. — Можем просто да преместим шкафа ти в спалнята — предложи тя, долавяйки несигурността в гласа си.

Той като че ли се канеше да замине някъде. Гейб пусна на пода наполовина пълния сак.

— Трябва да поговорим, Хелън — каза той с мрачно изражение и й направи знак с ръка да седне.

Тя пристъпи бавно и краката й изведнъж натежаха като олово. Още след тазсутрешния инцидент на магистралата тя се бореше със своите съмнения. Точно както бе подозирала преживяната травма му се бе отразила много по-зле, отколкото той си признаваше. Мъченията в ръцете на терористите го бяха превърнали в истински параноик. Не че тя го обвиняваше за това, ни най-малко. Но истината за неговото душевно състояние бе помрачила тяхното ново начало.

Хелън седна вдървено, сплела ръце в скута си. Гейб седна бавно до нея, стиснал зъби, а мускулчетата по долната му челюст играеха.

— Ще се пренеса при Себастиан — каза й той. — Само за известно време, докато се уталожат нещата.

Тя усети болката, която я раздираше отвътре.

— Какви неща? — натъртено попита Хелън. — Убиецът, когото видяхме на отбивката, се оказа просто един старец. Защо смяташ, че някой те преследва?

— Не съм единственият, който мисли така. Един агент от разузнавателното управление на Министерството на отбраната, старши помощникът и баща ти — всички те вярват в същото. Някъде в паметта ми се крие името на човека, който краде оръжие, като изпреварва тюлените. Този човек ме остави да умра в онзи склад в Пхенян. Сега ме иска мъртъв.

Хелън тежко и объркано въздъхна. Не знаеше на какво да вярва; всичко това й изглеждаше прекалено. Но щом и баща й смяташе, че е вярно, то тогава вероятно беше така.

— Не разбирам как, като напуснеш къщата, нещо ще се промени — продължи да настоява тя. — Ако се притесняваш, просто извикай твоите хора да те пазят.

Гейб разтърси глава.

— Аз не се притеснявам за себе си, Хелън — каза й той. — Мога да се погрижа за себе си. — Изрече думите така самоуверено, също като предишния Гейб, и това я накара да се усмихне. — За теб и за Малъри се притеснявам. Докато съм близо до вас, животът ви е в опасност. През изминалата година ти беше добре без мен. Не ти си мишената, а аз. Трябва да се махна оттук.

— А какво ще кажеш, ако тази опасност съществува само в главата ти? — кротко предположи тя. — Доктор Териен твърди, че…

— Доктор Териен нищичко не знае, мамка му — прекъсна я Гейб. Скочи на крака и бързо отиде до бюрото си. — Той се опита да ме убеди… и определено успя да убеди теб, че съм един откачен параноик. Знам какво точно си спомням, Хелън, и със сигурност знам, когато нещо не е наред. Можеш да ми вярваш или не — всъщност няма значение.

Гласът му стана пресеклив и това стресна Хелън. Явно имаше значение. Гейб искаше тя да му повярва. Тя се изправи, приближи се до него и обви с ръце вдървените му от напрежението рамене. Искаше й се да му вярва, но същевременно не му вярваше. Вероятността някой да желае Гейб да е мъртъв беше несъвместима с тяхното повторно събиране, защото правеше невъзможна новата интимност между тях.

Но когато Гейб вземеше някакво решение, нямаше смисъл да се опитва да го променя, Хелън знаеше това. Докато го прегръщаше, очите й се напълниха със сълзи на съжаление.

— Просто исках да сме нормално семейство — призна тя.

Гейб въздъхна и я притисна здраво, сякаш искаше да поеме в себе си нейната мъка.

— Съжалявам — жално изрече той. — И аз искам това. Но напускам дома ни само докато се уверя, че не представлявам потенциална опасност за вас.

Изведнъж я освободи от прегръдката си, отиде до прозореца и леко дръпна щората, за да надникне навън. Хелън чу, че наблизо минава кола. Наблюдаваше го как я оглежда подозрително и сърцето я заболя за него. Как да не е параноик, когато показваше такъв тип поведение? Очите й изведнъж се напълниха със сълзи на жалост. Миналото вече се бе показало достатъчно жестоко към него. Защо не можеше просто да го остави на мира!

Гейб се обърна и забеляза сълзите й.

— Моля те, не плачи — изрече умолително той. Отиде до шкафа, започна да измъква фланелки и къси чорапи и бързо да ги тъпче в сака. — Трябва да тръгвам.

— Как ще отидеш утре при лекаря? — попита го тя, надявайки се, че доктор Териен вероятно би могъл да му помогне.

— Ще взема такси — този кратък и отсечен отговор подсказваше, че той дори няма намерение да отиде при психиатъра.

— Ще получиш порицание, ако не отидеш — военните бяха прекалено педантични, когато ставаше въпрос за задължителни посещения при лекар.

Той се усмихна отчаяно.

— Те ми отнеха работата. Какво друго биха могли да ми направят, по дяволите?

С тези думи Гейб затвори ципа на сака и го метна през рамо.

— Ще се върна — обеща той. Пристъпи две крачки напред и залепи изгаряща целувка на устните й.

Тя беше прекалено обезсърчена, за да реагира. Гейб се обърна и излезе.

Хелън чу как се затваря входната врата. Помисли си, че трябваше да му предложи да го закара до дома на Себастиан, който живееше недалеч. Но не, Хелън нямаше да му помогне да си тръгне. Малъри щеше да си помисли, че идеята е нейна.

О, Малъри! Хелън разтърси глава и остави сълзите да потекат от очите й. Какво щеше да каже на дъщеря си?

Малъри подсуши лапите на Присила с кърпата, окачена в пералното помещение. Когато чу входната врата да се отваря и затваря, тя върна кърпата на мястото й и задърпа кучето нагоре по стълбите под ръмящия дъждец. Гейб се появи на площадката на завоя на стълбището. Носеше на рамо голям моряшки сак. Малъри погледна сака и замръзна на място.

Той тихо се спусна по останалите стъпала. Налетя право на нея и погледът му потвърди най-ужасните й опасения. Гейб си отиваше.

— Мал — каза той и спря пред нея.

Посегна да я прегърне през раменете, но тя рязко се дръпна. Не! Не искаше да чуе от устата му лошата новина.

— Трябва да замина за малко — обясни той, отпускайки ръце до тялото си. — Искам да се държиш добре с мама. Ще се обаждам често по телефона и ще проверявам.

— Къде отиваш? — попита тя, удивена, че собственият й глас може да звучи толкова твърдо.

— Ще отседна у Себастиан — отговори й Гейб. — Така ти и майка ти ще сте в безопасност.

— Че кой ни заплашва? — подигравателно попита тя, прикривайки с гняв болката си. — Някакво старче ли?

Гейб само я погледна и очите му потъмняха.

— Искам да прочетеш до края книгата, която започнахме — каза й той, сменяйки темата. — Прочети и останалите, преди да сте започнали училище.

Имаше още две седмици до началото на учебната година.

— След колко време ще се върнеш? — попита тя, като се бореше с надигащото се отчаяние.

— Не знам — отвърна той. — Хайде, обещай ми, че ще се грижиш за майка си. И не върши глупости. Знаеш какво имам предвид.

После докосна влажната й коса и я целуна по челото, но тя не помръдна. Гейб се обърна и измина с мъка последните няколко стъпала.

В последния момент Малъри се обърна и се хвърли на гърба му, като здраво го обгърна с ръце.

Сърцето й бясно се блъскаше в ребрата. Искаше да го помоли да се върне скоро. Но мъката бе сграбчила гърлото й и тя не можеше да продума.

Той сложи ръце върху нейните, стисна ги и дрезгаво изрече:

— Пази се.

После се освободи от ръцете й и без да погледне назад, излезе и пое към улицата.

Очите й пареха, Малъри го наблюдаваше как се отдалечава с големи стъпки към завоя на пътя. Стъпваше в локвите, сякаш не ги забелязваше. Дъждът бе спрял, но небето изглеждаше застрашително сиво. Мрачни облаци прииждаха откъм океана и обещаваха още дъжд.

 

 

Хелън стигна до другия край на плажа и тогава осъзна, че се намира точно пред къщата на Себастиан.

Закова се на място, макар че Присила продължаваше да я дърпа напред с каишката. Слънцето се спускаше все по-надолу, обагряйки водата в перленосиво и бледорозово със сивкави оттенъци. Тук пясъкът свършваше и започваше прибоят. По-нататък нямаше да върви.

Присила заскимтя; искаше да се присъедини към едно семейство, което играеше фризби наблизо. Хелън вдигна очи към тъмните прозорци на Себастиановата къща и се запита дали Гейб може да я види и дали това ще има някакво значение за него. Бяха изминали два безкрайно дълги дни.

Беше доволна, че не му е обещала да са заедно завинаги. Ако го бе направила, сега неговото решение да си тръгне щеше да й се струва дваж по-ужасно. Мъчеше се да не мисли за себе си. Именно Гейб беше онзи, който страда. Белезите по тялото му, които бе целувала, го бяха засегнали по-надълбоко. Пленничеството бе замъглило разума му, бе го направило сляп за реалността; караше го да изпитва въображаеми страхове, да вижда въображаеми врагове.

Поне такова беше мнението на доктор Териен. Хелън му се бе обадила предишния ден, за да го предупреди, че Гейб ще пропусне поредния сеанс. Когато му обясни защо, реакцията на доктора я убеди, че е права. Той е преживял повече ужаси, отколкото ние с вас можем да си представим, Хелън. Умът му е свикнал с постоянната заплаха. Просто му дай време.

Време тя можеше да му даде. Какво ставаше в сърцето й, бе друга работа.

Все още я притесняваше едно — Гейб изглеждаше толкова сигурен, че някой има причини да го убие. Ами ако беше прав? Ако животът му наистина беше в опасност?

Тя се беше обадила на баща си, за да разбере какво е неговото мнение.

Напуснал те е? — разтревожено попита Оливър Трой.

Той смята, че животът му е в опасност, татко. Искам да знам ти какво мислиш.

Баща й се поколеба. Такива неща не се обсъждат по телефона. Ако съпругът ти подозира, че съществува някаква заплаха, значи заплахата е реална.

Не беше възможно. След като остави слушалката, тя се почувства още по-несигурна. Гейб вероятно си въобразяваше разни неща. Другата възможност изглеждаше прекалено ужасна, за да я възприеме — съпругът й да е преследван от безжалостен убиец.

Господи, ако за втори път нещо му се случеше… това щеше да я унищожи!

Беше размишлявала дали да не се обади на Себастиан и да не го помоли за съвет; в края на краищата Гейб бе отседнал при него. Но всеки път, когато искаше да го направи, тя се разколебаваше, страхувайки се, че може да каже нещо, което да застраши шансовете на Гейб да се върне в отряда.

За него кариерата беше по-важна от всичко. Колко е нелепо, мислеше си тя, затънала до глезени в пясъка, че кариерата на Гейб продължаваше да го отдалечава от нея — този път поради душевните рани, които му бе причинила.

Въпреки това Хелън не би искала да го види разделен от отряда, за нищо на света. Той съществуваше, за да бъде тюлен; за това го биваше най-много. Тя не си представяше нещо по-малко за него.

Отърсвайки се от мислите си, Хелън уплашено забеляза, че слънцето се е спуснало отвъд покривите на къщите и хвърля неравни сенки върху брега.

— Хайде, Прис — извика тя и задърпа кучето към дома.

Само че сега това не беше истински дом, нали така? Малъри беше там, разбира се, мълчалива и невесела, както преди. Бедничката Малъри, тя не беше пазила сърцето си, както бе направила Хелън. В своята наивност тя все още вярваше в щастливия край на приказката.