Марлис Мелтън
Не ме забравяй (7)

Шеста глава

Гейб падна на колене и протегна ръце към нея.

— Хелън! Господи, добре ли си?

Хвана я за раменете; виждаше само бялото на очите й, открояващо се в мрака. Никакъв отговор. Мускулите му се напрегнаха; беше готов да скочи и да набере номер 911. Но тогава чу как тя хрипливо си поема дъх и му премаля от облекчение.

— Продължавай да дишаш — настоя той. — Просто… дишай, бавно и леко. Толкова съжалявам! Аз сънувах. Взех те за някой друг. Съжалявам.

Съжалението май не оправяше нещата. Не и когато Хелън дори не беше в състояние да продума. Усещайки как направо му призлява от притеснение, Гейб осъзна, че в края на краищата ще му се наложи да позвъни на 911. Не можеше да разбере дали тя си поема достатъчно въздух. След като дори не можеше да продума…

— Ще повикам помощ — каза той и се изправи.

Тя протегна ръка към него и успя да сграбчи края на спортните му гащета. Поклати глава отрицателно. Не искаше помощ.

— Хайде, Хелън, ти дори не можеш да дишаш както трябва — настоя той, навеждайки се над нея.

Тя отметна глава умолително и Гейб безпомощно я наблюдаваше как преглъща няколко пъти.

— Добре съм — успя най-накрая да прошепне Хелън. Най-ужасяващият шепот, който някога бе чувал.

— Добре си, няма що — изръмжа той. — Смазах ти гръкляна, по дяволите!

Тя отново разтърси глава и опита да стане.

— Ще се оправя.

Гейб не можеше повече да търпи и да гледа стоицизма й. Наведе се и я грабна на ръце, с което предизвика силното й възмущение. Занесе я в кухнята, като небрежно остави замрежената врата да се затръшне след него. С едри крачки влезе в голямата стая и нежно положи Хелън на кушетката, после се пресегна и щракна ключа на лампата до нея.

Хелън трепна от внезапната ярка светлина. Гърлото я болеше така ужасно, сякаш страдаше от тежка стрептококова инфекция. Но сега поне можеше да си поема въздух. Сигурно гръклянът й не беше смазан, а само контузен. В същото време се стресна и неволно се дръпна назад, когато Гейб седна на ръба на кушетката и леко докосна с пръсти гърлото й.

— Няма да те нараня — каза той, забелязвайки реакцията й. — Мамка му! — Скочи на крака и закрачи напред-назад из стаята.

Искаше й се болката да изчезне. Знаеше, че след ден-два ще се оправи. Не самото нараняване я беше разтърсило толкова силно. По-скоро бе шокирана от факта, че я бе нападнал собственият й съпруг. Въпреки жестокото военно обучение, Гейб никога не си беше позволявал дори намек за физическо насилие в нейно присъствие. След като самият той бе станал жертва на насилие, това го бе променило. Би могъл да я убие за секунди.

Тя отново се запита дали пленничеството не го е превърнало в опасен човек.

Гейб се приближи отново до кушетката със свити юмруци, лицето му изглеждаше неестествено бледо.

— Ще те закарам в болницата — обяви той с нетърпящ възражения тон.

— Не, няма — прошепна Хелън. Боже, как я заболя, като проговори! — Я си помисли добре, Гейб. — Тя преглътна въпреки непоносимата болка. — Какво според теб ще си помислят лекарите?

Наблюдаваше как той осъзнава значението на думите й. Гейб закри лицето си с ръце и разтърка очите си, сякаш смъдяха.

Сигурно е съсипан, помисли си Хелън в пристъп на съчувствие.

Гейб отново се свлече на кушетката, потвърждавайки по този начин предположението й. Нямаше и следа от обичайната му изправена стойка. Просто седеше там, закрил очите си с ръце.

Хелън реши да е по-твърда. Не можеше да си позволи да го съжалява сега. Не и щом бе взела решение да се разведе с него, нещо, за което имаше повече основания от всякога.

— Лед — каза той и пак скочи на крака.

Чуваше го как трополи из кухнята. Стъпваше все така напълно безшумно. Ако не беше шумът от дозатора за лед, дори нямаше да разбере, че има човек в кухнята. Тя потръпна при мисълта за тази потенциална заплаха.

Гейб донесе лед в една торбичка и хавлиена кърпа.

— Аз ще го направя — каза тя, опитвайки се да вземе нещата от него.

Той се възпротиви, като сгъна кърпата върху торбичката и нежно я притисна към гърлото й.

Първоначално Хелън почувства облекчение от студеното. Лежеше съвършено неподвижно, оставяйки го да прави каквото иска. Засега. Най-накрая той щеше да си отиде от живота й завинаги… и тогава тя щеше да има възможност да сложи лед на собствените си рани. Господи, каква обнадеждаваща мисъл.

— Прекалено студено е — каза след малко тя.

— Изчакай само още мъничко — уговаряше я той с потъмнял от притеснение поглед, докато се въртеше около нея с явно загрижен вид.

Тя реши да не гледа на него като на потенциална опасност. Беше я сбъркал с друг човек, точно както й бе казал.

Всеки имаше право да сгреши понякога. Пък и беше истинско удоволствие някой да я глези така — уникално преживяване всъщност. Гейб никога по-рано не я беше глезил.

Но много добре умееше да увещава хората, винаги е било така. Ето защо от него ставаше истински добър командир. Именно заради това негово качество си бе помислила, че от него ще излезе отличен баща. Е, това, разбира се, беше, преди той да прехвърли изцяло вниманието си върху своя взвод. Преди чувствата й да станат на прах, подобно на кал, оставена прекалено дълго на слънце.

— Кажи ми нещо — обади се той, като махна леда. — Можеш ли да говориш?

Погледна я така нежно, че Хелън положи големи усилия да не забрави предишния му образ. Нали сърцето й беше изпълнено с ожесточение?

Та той току-що я бе наранил жестоко, за бога! Едва не я бе убил. Не трябваше да омеква само при вида на загрижената му физиономия. Прочисти гърлото си и хрипливо изрече:

— Добре съм.

Той я погледна разтревожено.

— Наистина трябва да отидем до болницата.

— Не — твърдо възрази Хелън. — Никъде другаде не отивам, освен в леглото. Утре ще ставам рано за работа.

Тя се примъкна до края на кушетката, за да може да се извърти покрай него и да свали краката си на пода. Но още преди те да докоснат пода, Гейб блокира пътя й за отстъпление, като протегна ръка.

— Хелън — произнесе настойчиво той.

Тонът му изискваше да го погледне в очите. Хелън го направи предпазливо, страхувайки се да не прояви слабост.

— Моля те, прости ми — каза тихо и умолително той.

От искреността му направо я заболя сърцето. Искаше да му прости, ала не можеше. Ако простеше сега дори само един от неговите гафове, твърдостта й щеше да се срине като лавина и щеше да й се наложи да му прости всичко, бе преживяла твърде много сърдечна болка, за да рискува отново да преживее същото.

Отвърна му с едно почти незабележимо кимване, което не означаваше нищо.

Гейб разбра и сведе поглед, за да прикрие разочарованието си. Гледайки настрани, той каза:

— Не се приближавай до мен, когато спя. Не искам да те нараня отново.

— Чух те да излизаш — обясни Хелън. Бе поискала да се увери, че той е добре. — Спомни ли си нещо в съня си?

— Да — отвърна той след миг колебание.

Хелън се страхуваше да разбере какво е било то, но знаеше, че трябва да го попита, предполагайки, че той се нуждае да поговори с някого.

— Можеш ли да ми разкажеш?

Гейб се взря в очите й и пак извърна поглед.

— Сюн Ки — изрече той с такъв тон, че по гърба й полазиха ледени тръпки. — Това е човекът, който ме измъчваше.

В съзнанието й се мярнаха ярки, ужасяващи образи. Гледаше как мускулчетата на долната му челюст потрепват и не знаеше какво да каже. Отново й се прииска да го утеши, но Гейб винаги се бе отнасял пренебрежително към всяка проява на съчувствие.

Той изведнъж се изправи и протегна ръка да й помогне да стане. Хелън погледна тази неочаквано подадена ръка, изкушавайки се да я поеме, да сключи примирие. Само че нямаше доверие на себе си, страхуваше се, че може да отиде прекалено далеч, да капитулира пред желанията му, както винаги. Освен това този нов Гейб изглеждаше прекалено искрен, прекалено трогателен. Представляваше заплаха за нейната независимост, постигната с толкова много усилия.

Пренебрегна подадената й ръка и така не се поддаде на властта му.

— Лека нощ — каза му и тръгна към стаята си, преминавайки покрай него. Усещаше погледа му върху себе си чак докато зави надолу по коридора.

Заключи вратата на спалнята си, а гърлото й все още пулсираше от болка след случилото се на терасата. Странно, но гърдите като че ли я боляха повече — болеше я не за себе си, а заради жестокостта, на която е бил подложен Гейб през изминалата година. За първи път той й беше дал възможност да надникне в този свят на насилие и тя се чувстваше виновна и лоша, задето не оценява това, че той е все още жив и че преживява най-ужасната физическа болка и най-ужасния страх на света.

 

 

Гейб бавно се отпусна върху кушетката, току-що освободена от Хелън. Нейната топлина вече се бе изпарила. Той потръпна и кожата му настръхна, въпреки че бе облечен с памучна фланелка. В килията му в Северна Корея сигурно е било горещо през лятото и студено през зимата. Не можеше да си спомни, но тук все още не можеше да свикне с охлаждащата климатична инсталация.

Нещо повече, споменът за лъскавите инструменти на Сюн Ки сега се оформи ясно в съзнанието му, от което цялото му тяло се вледени. Все още усещаше как зловещите остриета на тези инструменти се насочват застрашително към месестата част на ушите му, към върха на носа му. Той простена при спомена за острата кука, която пробива дясното му гръдно зърно и раздира кожа и мускули, за да достигне до гръдния му кош.

Гейб пъхна ръка под фланелката си и опипа изпъкналия белег на мястото, където някога е било гръдното му зърно. Проследи го с върха на пръста си и потрепери пред оживелия спомен.

Не съм им казал нищо, сам се успокои той. Те искаха да научат нещо повече за ядрените подводници на Военноморските сили на САЩ. Тогава Гейб знаеше за тях повече, отколкото би му се искало, но отказа да говори. Въпреки усилията си, онези не бяха постигнали нищо.

И какво беше получил той, освен едно обезобразено тяло? Задоволството, че би спасил живота на американци някой ден. Достатъчно ли беше? Трябваше да е достатъчно.

Пръстите му се насочиха към друг белег от вътрешната страна на ръката над лакътя, откъдето бе откъснато парче плът. Той потръпна, потискайки желанието да повърне, когато друг спомен изплува на повърхността. Побърза да го отхвърли. Не беше готов за повече. Имаше достатъчно други неща, за които да мисли.

Изправи се рязко и побърза да отиде в банята, за да намери приспивателните си. Изсипа едно допълнително хапче в дланта си и го загледа, изпълнен с горчивина. Ето докъде съм паднал, помисли си той. Хелън нямаше да го иска обратно, независимо от всичките му извинения; независимо колко искрено й се извиняваше.

Пъхна хапчетата в устата си и ги погълна с малко вода, като избягваше да гледа изображението си в огледалото. После се оттегли в кабинета и угаси лампите. Страхът го завладя и цялото му тяло плувна в пот. Пресегна се и щракна ключа на лампата до главата си.

Всичко свърши, уверяваше се той. Сега съм на сигурно място.

Така ли беше? Сърцето му бе изпълнено със страх.

Злощастното приключение в Северна Корея все още не беше приключило. Преследваше го усещането, че заплахата си остава и че този път ще умре, ако не успее да си спомни каква точно е тя.

Също толкова ужасяващо беше прозрението, че ако не успее да убеди Хелън да рискува и да му отдаде сърцето си за втори път, неговата едногодишна битка за оцеляване щеше да се окаже безсмислена.

 

 

— Тук завиваме наляво — задъхано каза Малъри, която подтичваше на тренировъчната пътека до него.

— Точно там е гимнастическият салон — потвърди Гейб, който идеално си спомняше пътя.

Откриваше, че познава военноморската база „Дам Нек“ като дланта на ръката си. Неговият кабинет се беше намирал точно в другия край на Регюлъс Авеню, отвъд заведението „Подвижни дюни“ и офицерските жилища. Много скоро щеше да събере достатъчно кураж, за да надникне в него и да каже „здрасти“. Чудеше се как ли ще го посрещнат и несигурността отново взе да го измъчва, заплашвайки да го смъкне обратно в блатото на депресията, където се беше въргалял цяла сутрин.

Командир Лъвит не го бе посещавал повече след завръщането му. Въпреки обратните твърдения на Себастиан, командирът явно си беше измил ръцете.

По-рано същата сутрин изненадващо му се бе обадил строевият офицер на тяхната команда. Обаждаше се от кораба на бреговата охрана „Нор’ийстър“. С напълно безстрастен глас той бе поздравил Гейб от името на екипажа със завръщането му у дома. Гейб съзнаваше, че двамата с помощник-капитана никога не са били особено близки, връзката им се основаваше по-скоро на военния протокол, отколкото на взаимно уважение. И тазсутрешното обаждане не правеше изключение. Но гласът на Милър звучеше по-скоро тревожно, отколкото безразлично, сякаш Гейб представляваше заплаха за него като командир. Или нещо по-лошо, може би Милър смяташе, че Гейб е издал тайни на другата страна.

Ами ако хората от взвода мислеха същото? Този неизбежен въпрос си оставаше: защо иначе един тюлен ще изгуби паметта си, освен за да забрави позорния момент, когато е бил пречупен от мъчителите си?

След обаждането Гейб бе потънал в такова мрачно настроение, че през цялата сутрин Малъри странеше от него.

Най-накрая тя го потърси и му предложи да му покаже къде работи Хелън. Като си спомни какво бе причинил на жена си предишната нощ, Гейб реши, че й дължи извинение. Не желаеше Малъри да го смята за страхливец и ето защо се озоваха тук.

— Искаш ли да пробваш тези уреди? — попита го тя, когато двамата дотичаха с измъчени физиономии до следващата гимнастическа площадка.

Бяха се трудили доста енергично на всички останали площадки. На тази имаше две дървени платформи, равна и наклонена, съответно за разтягане и коремни преси.

— Няма начин — отвърна той. — От тази страна пейката се е изкорубила. Опиташ ли се да правиш коремни преси, направо ще съсипеш гръбначния си стълб. Ако не са я поправили. — Той притича по-наблизо, за да я огледа. — Не. Нали виждаш, все още е изкорубена.

— Спомняш си това? — удиви се Малъри.

— Така изглежда.

Гейб се изравни с нея, усещайки парене в белите си дробове, след като вече бяха изминали най-малко една миля. Никак не беше издръжлив и това го плашеше. В килията явно се беше занимавал с гимнастика, но почти нищо не можеше да замени едно хубаво усилено бягане.

— Ти умори ли се вече? — попита той Малъри.

— Не.

Бузите й пламтяха. По тениската й имаше петна от пот и бе стиснала юмруци. Явно беше уморена. Но бе и прекалено амбициозна, за да си го признае.

По това приличаше на него, дявол да я вземе.

— Е, аз съм уморен — призна си Гейб. — Искаш ли да повървим малко?

Тя веднага спря, подобно на кон, на който са дръпнали юздите, и с жест го накара да забави ход.

— Трябваше по-рано да ми кажеш! — Малъри отмести един черен кичур от очите си и направи сърдита гримаса. — Сигурен ли си, че можеш да си позволиш такова бягане? — загрижено попита тя.

— Абсолютно. Движението е…

— … ключът към дълголетието — довърши тя вместо него.

Двамата размениха усмивки и едно странно чувство завладя Гейб. Той някога е бил част от живота на Малъри, а не можеше да си го спомни. Според думите на Хелън беше пренебрегвал доведената си дъщеря.

Сигурно бе истина, като се имаше предвид неистовият му стремеж към успеха. Но не само стремежът към съвършенство му бе попречил да се сближи с Малъри. А по-скоро страхът, че ще се провали. Какво знаеше той за задълженията на един баща към дъщеря му? За него единственият претендент за баща беше полицейският сержант О’Мали.

Напоследък Гейб трябва да бе проумял какво означава да си баща на Малъри. Не можеше да си спомни кога точно е дошло това прозрение, нито пък как; знаеше само, че сега не се страхува да й бъде баща. Искаше да е с нея и това да трае дълго и да има смисъл. Вероятно от него нямаше да излезе идеален баща, но щеше да е достатъчно добър.

За негово щастие Мал имаше желание да му даде втори шанс. Харесваха му чувството й за хумор и куражът й. Щеше да е истинско удоволствие да се мотае с нея през целия ден.

— И така, Мал… — подхвана той точно когато стигнаха до един завой на пътеката. Канеше се да я попита какви са били отношенията между двама им по-рано.

Тя го погледна заинтригувано.

Думите заседнаха в гърлото му. Не му се искаше да рискува настоящето, като повдигне темата за миналото.

— Ъъъ… — хрумна му да я попита нещо друго. — Какво по-точно работи мама?

— Тя е фитнес координатор — отвърна Малъри с нескрита гордост.

— Добре, и какво точно означава това?

— Има си свой кабинет и не се изтрепва от работа.

Отговорът й още повече го обърка.

— Какво означава това да „се изтрепва“? — поиска пояснение той.

Тя за миг се намръщи.

— По принцип съпругата на един офицер не трябва да се изтрепва от работа, за да си изкарва прехраната — отговори Малъри, повтаряйки нещо, което явно бе дочула. — Но тя не просто се трепе. Тя организира маратоните, баскетболните турнири… всичко. Поръчва екипировката и подготвя нови хора. Тя е шефът.

„Шефът значи“, помисли си Гейб с известна доза респект.

— Страхотно — каза той съвсем сериозно.

Малъри му отвърна с одобрителна усмивка.

— И на мен така ми се струва — съгласи се тя.

Толкова много му се прииска да я прегърне, че се уплаши от себе си. Задоволи се да сложи ръка на рамото й и изпита облекчение, когато тя не я отблъсна. Двамата продължиха разходката си мълчаливо; слънцето блестеше в очите им, а океанът зад тях тихо се плискаше.

„Дам Нек“ беше хубава база. Обичайните безлични тухлени сгради бяха добре разположени, разделени с малки горички от лаврови храсти, тесни алеи и пешеходни мостчета. Това място представляваше и естествен резерват за опашати елени, сиви лисици, зайци и разнообразни морски птици. Гейб съвсем не бързаше да се върне на активна служба. Имаше дом на брега на океана и работа в чудесна база. Какво повече би могъл да желае един войник?

Да се върне на предишната си длъжност?

И да има жена, която го обича?

Отчаянието отново започна да го измъчва. Ако можеше само да си спомни последните три години, щяха да го свалят от списъка на военноинвалидите и да му върнат предишния пост. От друга страна, сещайки се за ужаса на оживелите през миналата нощ спомени, разбираше, че не е сигурен дали засега ще може да понесе повече от това. Днес все още го глождеше страхът, че миналото може да се върне, за да го нарани. Усещаше как се е притаило някъде наблизо, подобно на прамайката на всички раци.

А дали пък не страдаше от параноя, също като онези ветерани от войната във Виетнам, обладани от въображаеми страхове?

Надяваше се да не е така. Доколкото зависеше от него, нямаше да позволи на посттравматичния синдром да го увлече още по-надълбоко в дупката.

Стигнаха до сградата на спортния център, след като преминаха по малка търговска улица: бръснарница, цветарски магазин, банка и магазин за деликатеси. Залата за социални контакти и отдих беше нова. Гейб любопитно надникна вътре.

— Вече имат маси за пинг-понг, видеоигри… — отбеляза Малъри. — Всичко е съвсем ново.

— Страхотно — каза Гейб. — Нека дойдем тук някоя вечер заедно с мама.

Лицето на Малъри светна от радост и той разбра, че е улучил. Да си баща не беше чак толкова трудно.

— Оттук.

Тя го въведе през задната врата, минаха през вътрешен двор и се изкачиха по стълбите до спортния център.

Гейб усети, че дланите му се потят — и съвсем не беше от тичането. Надяваше се Хелън да му е простила. Преминаха през две двукрили врати и веднага след това чу гласа й. Звучеше хрипливо, сякаш се възстановяваше след едноседмично боледуване от грип.

— Гъвкавостта — казваше тя — е най-важният елемент на физическата издръжливост.

— Какво й има на гласа на мама? — попита Малъри.

— Документите за самоличност, моля — Гейб бе спасен от необходимостта да отговори, тъй като една жена в униформа поиска да види картите им.

Той порови в задния си джоб и измъкна новата си лична карта, ненавиждайки самата мисъл, че е военноинвалид.

Малъри държеше своята в ръка. Обзет от любопитство, Гейб се опита да зърне снимката й, но тя побърза да я скрие от погледа му.

— О, не! — отказа. — Отвратителна е. Тогава бях на единайсет.

— Нека я видя — той изпробва дарбата си да убеждава.

Малъри го погледна, високо повдигнала вежди.

Това го разсмя с глас.

— Все ще я видя, рано или късно — логично заключи Гейб. — Така че ми я покажи сега.

Тя рязко пъхна снимката под носа му.

— Добре. Ето ти я. Постарай се да не повърнеш върху обувките ми. Благодаря.

След това мигновено я пъхна в джобчето на панталоните си.

Гейб се захили. На единайсет години беше изглеждала като момче.

Двамата се насочиха към фитнес залата. Но размисляйки, той каза:

— Нека не прекъсваме часа на мама. Да вървим натам — и посочи към залата за вдигане на тежести.

Щом влязоха, Гейб сложи няколко рогозки на пода. Малъри го наблюдаваше с любопитство.

— Сега ще ти покажа как да се отбраняваш — обясни той и потри ръце.

— Мама вече ме научи — отговори момичето.

Гейб не се изненада.

— Така ли? Е, тогава нека видим на какво те е научила. Вероятно и аз ще мога да те науча на нещо допълнително.

Малъри го огледа от главата до петите.

— Повечето момчета не са толкова едри като теб — отбеляза тя намръщено.

Момчета ли? Малъри вече започваше да го оглежда.

— Шегуваш ли се? В момента съм кожа и кости — отвърна той. — Представи си, че се приближа ей така до теб… ела на рогозката… и те сграбча за раменете ето така. Какво ще направиш?

— Мога да направя много неща. Мога да ти счупя носа — тя му показа как. — Да те ритна в слабините, в коляното. Да те избутам с лакът. Ако беше по-нисък, можех да направя така, че тъпанчетата ти да гръмнат.

Ау!

— Добре, подхождам по друг начин. Представи си, че ме смяташ за твой приятел. Лежим двамата на плажа и гледаме звездите — с жест я покани да легне до него. — Представи си, че аз изведнъж се търкулна върху теб и те притисна така, че да не можеш да мръднеш. Сега какво ще направиш?

Той бе метнал тежкия си крак върху нейните крака и бе притиснал раменете й към пода. Малъри лежеше безпомощно. Вдигна поглед към него и се намръщи.

О, Хелън, забравила си онази стара хватка!

— Едната ти ръка е свободна, нали така? — отбеляза той — Целиш се в очите му. Не го прави сега, но ако ти се наложи някога да го направиш, използвай цялата си сила. След това се измъквай и бягай.

Малъри се усмихна едва-едва.

— А сега се обърни — нареди й той. — Представи си, че някой ненормалник те натисне с глава в пясъка и се кани да скочи върху теб.

— Ще се търкулна настрани — предположи тя.

— Твърде трудно. Той току-що ти е извадил въздуха. Свий се, обърни се надясно и го ритни с левия крак.

Мал опита.

— С петата напред — показа й Гейб. — Сега отново.

Направиха още няколко упражнения. После Гейб започна да я учи на нови хватки между двама.

Хелън влезе в залата за вдигане на тежести точно навреме, за да види как Малъри ритва Гейб в коляното, избутва го на рогозката, нанася му каратистки удар във врата и се измъква на безопасно разстояние.

Двамата едновременно забелязаха присъствието й.

— Какво правите? — строго попита тя, адресирайки въпроса си към Гейб.

Щом я зърна, той веднага изгуби концентрация. Седна и с долния край на фланелката си избърса потта от очите си. Тя беше облечена с плътно прилепнал виолетов екип, затворен около шията, но въпреки че беше използвала фон дьо тен, за да прикрие синините по шията си, те все пак се открояваха.

— Той ме учи на някои хватки за защита — вместо него отговори Малъри.

— Аз вече съм те научила — отвърна Хелън с нетърпелив блясък в очите.

— Не си ме научила на всичко — възрази Малъри. — Ей, какво ти има на шията?

— Може неволно да я нараниш — добави Хелън, пренебрегвайки въпроса й.

Очите на Малъри се разшириха.

— Ти ли нарани мама? — удивено го попита тя.

— Стана погрешка, миличка. Той сънуваше кошмар и аз го събудих — отговори Хелън вместо него. — Вие двамата за какво сте дошли тук? — най-накрая натъртено попита тя.

— Исках да покажа на татко къде работиш — обясни й Малъри.

— О! — Хелън се намръщи, сякаш никога не би й хрумнало да му покаже къде работи. — Искаш ли да разгледаш наоколо? — попита го тя.

— Разбира се.

Гейб и Малъри с труд се изправиха на крака.

— Между другото, на Мал не е позволено да влиза в тази зала, докато не навърши шестнайсет години — добави Хелън, насочвайки се към вратата.

— О! — възкликна Гейб.

— Аз мога да мина за шестнайсетгодишна — нехайно рече Малъри.

— Хайде. Ще ви покажа кардиозалата.

Гейб си спомняше добре спортния център: имаше зала за вдигане на тежести, две баскетболни игрища и покрит басейн. Но кардиозалата беше нещо ново. Разходи се вътре и огледа всичко, впечатлен от оборудването. Неколцина души бяха взели рано обедната си почивка и тичаха на пътечките. Той не познаваше жива душа тук.

— Защо трябва да стана на шестнайсет, че да ми разрешат да тичам? — жално попита Малъри.

Като чу гласа й, една жена обърна глава и едва не падна от пътечката.

— Гейб! — удивено възкликна тя и успя да запази равновесие. Изключи пътечката и изтича при него. — О, мили боже, ти си жив!

Гейб стоически понесе прегръдката й и развеселено погледна Хелън над рамото на жената. Погледът на жена му го накара да трепне. Тя нали не си мислеше…

— Я виж ти! — започна да любезничи жената, като се поотдалечи от него. — Изглеждаш страхотно. Искам да кажа, че си отслабнал, но си жив, тъй че на кого му пука за другото? — Усмивката й застина, защото той не реагира. Тя впери поглед в Хелън и изведнъж пусна Гейб, явно току-що забелязала присъствието на семейството му. — Здравей, Хелън. — Усмивката й стана язвителна. — Е, приятно ми е да те видя. Лутър и останалите трябва да се върнат в най-скоро време. Ще му кажа да намине.

Лутър. Аха, Лутър Линдстром, мичманът в неговия взвод на тюлените… не, почакай, той вече беше лейтенант.

— Чудесно — отвърна Гейб, след като успя да сглоби елементите на мозайката.

Това беше шавливата Вероника, секретарката, която работеше в специалния оперативен отдел. Навярно сега беше гадже на Лутър. Погледна към лявата й ръка и с удивление забеляза, че на нея искри малък диамант. Къде му беше акълът на този мъж?

Вероника му отправи прощална усмивка и с плавна походка се насочи обратно към пътечката. Вместо да поднови упражненията, тя събра нещата си, показвайки задника си в най-благоприятна светлина.

Гейб погледна Хелън, тъй като мълчанието й го накара да застане нащрек.

— Струва ми се, че вече трябва да си тръгваш — каза му тя с хладно изражение.

Не беше възможно да си мисли онова, което той предполагаше, че си мисли. Вероника не беше негова стара любов, нали така? В съзнанието му изникна образът й — кацнала на ръба на бюрото му, а полата й повдигната така, че се виждат чифт черни жартиери.

Смутен от този спомен, Гейб извърна глава.

— Благодаря ти, че ни разведе наоколо — промълви той, осъзнавайки, че дори не й се беше извинил за случилото се снощи. Мамка му, за нищо не го биваше!

Измъкна се от кардиозалата и депресията отново го налегна. При тези обстоятелства никога нямаше да успее да убеди Хелън, че си струва да го задържи при себе си. Едва ме я бе убил миналата нощ. А сега тя като че ли го обвиняваше в нещо.

Когато стигна до средата на коридора, Гейб осъзна, че Малъри не го следва. Спря до фонтанчето и зачака.

Все още я нямаше. Хелън с наперена походка и с напрегнато изражение излезе от кардиозалата. Беше сама.

— Къде е Мал? — попита я той, за миг забравил за собственото си притеснение.

— Пуснах я да излезе през аварийния изход. Тя каза, че в момента не иска да те види.

Хелън определено го обвиняваше. Гейб препречи пътя й, когато тя се опита да мине покрай него.

— Пуснала си я да си върви? — попита той.

— А какво трябваше да направя, да я накарам насила да остане при теб ли?

В очите й отново се бяха появили войнствени искрици.

— Какво си й казала, по дяволите? — поиска да разбере той.

— Не беше необходимо да й казвам нищо. Всичко си беше изписано на лицето ти.

— Кое по-точно? — след като тя не му отговори, Гейб настоя: — Да не би да искаш да кажеш, че съм ти изневерил?

— А не си ли?

— Как, по дяволите, бих могъл да знам?

Тя изсумтя с отвращение и бързо-бързо мина покрай него.

Гейб успя да я хване, преди да е направила дори две стъпки. С плавно движение я притисна към стената. Усети напрежението във всяко мускулче на тялото й.

— Е, сега сигурно ще ми кажеш, че не ревнуваш — подразни я той и дръпна нежно конската й опашка. Усещаше как гърдите й, обли и твърди, се притискат в неговите. О, да!

За негов ужас в очите й блеснаха сълзи. Тя се опита да извърне глава, но той я дръпна по-силно за косата, като продължаваше да я притиска към стената.

— Хелън, погледни ме — настоя Гейб. — Не съм ти изневерил.

Тя разтърси глава, хапейки долната си устна. Нескритата й болка разкъса сърцето му като шрапнел.

— Миличка, недей — умоляваше я той и я прегърна горещо, изведнъж обзет от разкаяние. — Не се разстройвай. Никога не бих направил такова нещо — добави Гейб с внезапна увереност.

Тя го отблъсна от себе си с изненадваща сила.

— Пусни ме.

— Не. Искам да ми повярваш. Искам да ми простиш за снощи.

Хелън яростно се мяташе, за да се изтръгне от ръцете му.

— Престани да се държиш грубо! — хрипливо извика тя.

Той изведнъж разбра, че прави точно това, обзет от отчаяното желание да получи прошка. Веднага я пусна. Преди да успее да реши какво друго да й каже, тя се измъкна от ръцете му и закрачи надолу по коридора с полюшваща се конска опашка.

На Гейб му се прииска да разбие стената с юмрук, само че тя бе изградена от големи сиви тухли. Идеята не беше добра. Разтреперан, изруга. Какво не беше наред тук, мамка му? Тъкмо бе на път да се сближи с Малъри и ето че нещо от неговото минало — или по-скоро някой — изскочи от сенките и го изхвърли от релсите. Върна го точно там, откъдето беше започнал преди няколко дни.

Малъри. Трябваше да намери хлапето и да му обясни.

Да обясни какво? Че Вероника флиртува с всеки мъж, че той не е изневерил на Хелън? Можеше ли честно да каже, че е сигурен в това, щом като не си спомняше последните две години, прекарани в базата „Дам Нек“?

Да. Нямаше начин да е изневерил на Хелън. Вероника беше хубава, но не можеше да се намаже на малкото й пръстче.

Гейб яростно разтърка лицето си. Умората го налегна изневиделица и му се прииска да полегне на рогозките в залата за вдигане на тежести и да заспи. Какво ставаше, дявол да го вземе? Лекарствата би трябвало да го държат буден.

Но сега очите му се затваряха. Мускулите му съвсем омекнаха. Разстоянието до дома изведнъж му се видя по-дълго, отколкото би могъл да извърви в момента. Нямаше начин да настигне Малъри, особено ако тя тичаше. Трябваше му кола.

Помисли около минута.

Той имаше кола. Ягуарът беше негов. Бе го купил едно време в Калифорния. Хелън обикновено караше джипа, само че сега акумулаторът му беше изтощен, както бе споменала тя. Ако резервният ключ за ягуара все още се намираше под капака, където го бе скрил преди много време, значи можеше да подкара колата.

Е, да, докторът му беше казал да не шофира, обаче той нямаше да катастрофира, ако кара с шейсет километра в час. Щеше да се върне по-късно да вземе Хелън, а след това тя щеше да го закара за сеанса с доктор Териен в четири часа.

Но най-напред трябваше да намери Мал и да й обясни. А след това щеше да има нужда да подремне, за да възстанови силите си.

Той излезе от спортната зала и забеляза ягуара на паркинга. Отвори вратата с резервния ключ, настани се на шофьорската седалка и доволно изръмжа. Дотук това беше най-доброто му посрещане. Моторът тихо и мощно забръмча и той подкара колата към дома.

По пътя никъде не видя Малъри. Когато мина през задната врата и паркира колата на алеята, беше повече от притеснен. Къде беше отишла Малъри? Бе разстроена, мислеше си най-лошото. И макар да се преструваше на много силна, той знаеше, че всъщност е истинска ревла. Не му харесваше мисълта, че е наранена.

Използвайки ключа, който Хелън беше оставила за него, той влезе в къщата. Присила радостно залая, щом го видя.

— Мал? — извика Гейб. Никакъв отговор.

Отиде в кухнята и пресуши наведнъж чаша вода. Господи, колко беше уморен. Но трябваше да се обади по телефона. Да попита Хелън дали не знае къде би могла да отиде Малъри.

Потърси номера на спортния център и поиска да го свържат с нея.

— Хелън на телефона — скърцащият й глас звучеше още по-ужасно по жицата.

— Гейб е — каза той.

Тя замълча.

— Търся Малъри. Знаеш ли къде може да е отишла?

— А ти къде си?

— Вкъщи.

— Как стигна до там толкова бързо?

— Взех ягуара. Ще дойда да те взема в три и петнайсет, но искам да знам къде е Малъри.

— Не бива да шофираш — каза тя и гласът й прозвуча разтревожено. — Защо търсиш Малъри?

Защо ли?

— Тя е на дванайсет — подсказа й той. — И е ядосана. Божичко, Хелън, събери две и две!

Този път мълчанието й подсказваше, че размишлява.

— Сигурно играе футбол на игрището.

— Ще провериш ли вместо мен? Моля те.

— Добре — по гласа й личеше, че е загрижена. — Ако не ти позвъня, значи е там.

— Благодаря — каза Гейб и потърка дясното си око. — Аз трябва да… Трябва да поспя малко. Ще се видим… в три и половина. Става ли?

— Лягай — рече тя. — Гласът ти е като на сомнамбул.

— Мммм. Чао.

Той пусна слушалката и по най-краткия път се добра до дивана във всекидневната, където се стовари по корем върху възглавничките, като успя да изрита маратонките от краката си, преди да заспи. Телефонът иззвъня няколко минути по-късно, но той не го чу.

 

 

Час по-късно Малъри съгледа заспалия на дивана Гейб и нареди на кучето да мълчи.

— Добро момиче. Шшшт! — тя потупа Присила по главата. — Ей сега ще те изведа на разходка.

Малъри се приближи колкото е възможно по-тихо до Гейб, а очите й се разшириха от тревога. Никога не го беше виждала да лежи като труп. Лежеше по гръб и дори не трепна.

Щом стигна на крачка от него, спря и се ослуша. Той обикновено спеше тихо, но все пак можеше да го чуе как диша. Малъри се отпусна на килима, изпълнена с облекчение, че е жив.

Кучето се канеше да я близне, затова тя го обхвана с ръка през шията, без да откъсва поглед от Гейб. Спомняйки се какво се беше случило в кардиозалата, как онази жена се бе хвърлила на врата му, Малъри силно въздъхна. Болката от предателството отново прониза сърцето й. „Представям си как се чувства мама, каза си тя. Как е могъл татко да й причини това? Да ни го причини?“

Впери поглед в лицето му, запечатвайки го в съзнанието си. Той имаше страхотно лице. Всички момичета от средното училище някога си падаха по него. Мал знаеше, че е красив. Но сега го харесваше още повече, защото върху лицето му се появяваха изражения, които не бе виждала по-рано. Веселост, тъга, учудване… желание.

Убеждаваше се, че той не желае онази жена от фитнес салона. Желаеше мама. Спомняше си пламъка в очите му предишната нощ, преди да четат заедно. Искаше да сграбчи мама веднага и да я занесе в спалнята.

Беше си откраднал една целувка от нея.

Мислейки за това, Малъри се почувства малко по-добре. Но пък трябваше да се съобразява с мама. Майка й не бе казала нищо по въпроса, но се виждаше явно, че нещата са се променили. Не беше посрещнала Гейб в живота им като своя отдавна изгубен съпруг. Бе го сложила да спи в кабинета, давайки неубедителното обяснение, че можело да е опасен след преживяното. Навремето обикновено тя беше тази, която се опитваше да измъкне Гейб от черупката му, стремеше се да привлече вниманието му. Сега майка й пренебрегваше баща й и всичко се беше преобърнало.

Нямаше нужда да е гениална, за да забележи лошото предзнаменование. Майка й повече не искаше да е омъжена.

Сега Малъри знаеше защо. По онова време татко не само че никога не си беше вкъщи и работеше непрекъснато, а отгоре на това й беше изневерил. Нищо чудно, че бе престанал да целува майка й, да й обръща внимание. Той бе отдал цялата си любов на другата.

Когато изобщо се прибереше у дома, бе прекалено зает и избухлив. Забелязваше Малъри единствено ако е пропуснала да свърши някоя домакинска работа или пък е извършила някоя беля. Понякога я докарваше до плач, защото сякаш изобщо не забелязваше старанията й, а само провалите й.

После от военноморския флот им бяха съобщили, че е изчезнал — че го смятат за мъртъв — и Малъри се беше опитала да си внуши, че неговото отсъствие си има и добра страна. Така и така не го виждаха често. И вече не й се налагаше да ходи на главата си, за да привлече вниманието му.

Но така не се беше чувствала добре. Без него усещаше някаква празнота. Оставаше й онова ужасно очакване, усещането, че е изгубила нещо много специално.

Тогава не искаше той да е мъртъв.

А и сега не искаше Гейб да ги напусне. Особено сега.

Но как да го задържи вкъщи, когато мама не можеше да му прости, нито да го обича отново?

Тя бързо-бързо замига, за да не потекат сълзи от очите й.

Татко, не си отивай, мълчаливо го умоляваше Малъри. Думата отекна в сърцето й и изпълни празнотата в него. Татко. Татко.

Той изглеждаше толкова уязвим, проснат на кушетката. По-рано никога не беше изглеждал уязвим. От неизплаканите сълзи усети болка в гърлото.

Ако този път ги напуснеше завинаги, щеше да й остане само Реги. Тази мисъл се оказа доста потискаща и една сълза се изплъзна от ъгълчето на окото й. Беше топла и потече надолу по бузата й.

Реги бе умен и забавен. Но и непредсказуем, нещо като торнадо, което променя посоката си и помита всичко наоколо. Не искаше да бъде погълната от неговия хаос. Но ако Гейб не останеше при тях, какво значение имаше?

Ядосана на себе си, тя избърса мократа вадичка от бузата си и с мъка се изправи на крака. Нямаше полза човек да реве. „Просто преглътни сълзите, често казваше татко. Животът е гаден. Справяй се с него“. Беше я научил на много неща и тя ги беше запомнила.

Потупа бедрото си, показвайки с жест на Присила да я последва до вратата. Сложи й каишката и я изведе от къщата на разходка. После щеше да намине да види Реги.

Родителите на Реги се бяха разделили преди три години и той бе оцелял. Малъри предполагаше, че и тя ще оцелее.