Владимир Мегре
Енергията на живота (26)

Зона на бъдещето

Николай Иванович — началник на изправителния лагер с особен режим, а казано просто — затвор, вече пета вечер не си отиваше след работа. Когато работният ден свършваше, той изключваше телефоните и се разхождаше напред-назад в размисъл. Понякога сядаше на стола, вземаше в ръцете си една зелена папка и вече за кой ли път препрочиташе нейното съдържание.

От името на група осъдени граждани, затворени в двадесет и шеста килия, един затворник, изтърпяващ наказание по чл. 93 от Наказателния кодекс на Руската федерация, се обръщаше към него с невероятно на пръв поглед Предложение.

Осъденият, по фамилия Ходаков, предлагаше да се вземат за колонията сто хектара изоставена или неизползваща се орна земя. Тази земя да се загради с бодлива тел, да се поставят вишки по ъглите, с една дума да се направи всичко необходимо и редно за предотвратяване на евентуално бягство. И на тези оградени сто хектара да работят, като се занимават със селско стопанство, деветстотинте затворници. Заявленията на желаещите бяха в същата папка.

В своите заявления затворниците се задължаваха да осигурят цялата колония със зеленчуци, като дават за нуждите на затвора половината от получената реколта. Те молеха другата половина от реколтата да се предава на семействата им. В това нямаше нищо невъзможно. В много колонии затворниците работят в някакво производство. В едни от тях майсторят някои прости неща в дървообработващи цехове, в други са организирани шивашки производства и затворниците шият обикновени дрехи, антерии, къси гащета и получават за труда си някакво малко заплащане. А заплатата им е малка, защото трудът им е слабопроизводителен.

Затворниците предлагаха да се заемат със селско стопанство. Защо пък не, това може да стане. Заплащането с половината от реколтата е възможно, няма да е необходимо да се занимават с пласиране на произведеното, да дават продукцията за продан, а след това да чакат с месеци изплащането на парите. Но това, което се предлагаше след това.

Затворникът Ходаков молеше от името на другите затворници тези сто хектара да се разделят на парцели по един хектар и всеки от тях да се даде на конкретен затворник. По-нататък се предлагаше да се даде възможност на всеки да построи на парцела си отделна килия. А после молеха, след излежаване на наказанието, да се предостави възможност на онези, които биха искали, да останат на своя парцел. И вече да не се изземват, а да се купуват от него излишъците от реколтата и да се предостави възможност на изтърпелите срока на наказание да разширят своите килии.

Зелената папка с това предложение или молба беше предадена на Николай Иванович преди половин година. Освен деветдесетте заявления и текста на предложението в папката имаше и скица на бъдещите парцели, изработена красиво с цветни моливи. На рисунките бяха изобразени и вишките за наблюдение, и бодливата тел, и контролно-пропускателният пункт.

След първоначалното прочитане Николай Иванович сложи папката в долното чекмедже на бюрото, от време на време се връщаше мислено към съдържанието й, но не даваше никакъв отговор на затворниците.

Но се случи нещо, което накара началника на колонията вече пет вечери подред да мисли интензивно върху предложението на затворниците. От управлението пристигна заповед от началото на следващата година да се пристъпи към разширяване на колонията, да се построят още килии и до края на следващата година да са готови да приемат още сто и петдесет осъдени граждани. Заедно със заповедта дойде и проектът за пристройките към съществуващите здания, съобщаваха се и сроковете на финансиране. Предлагаше се в строителството да се използва трудът на затворниците.

Николай Иванович разсъждаваше така: Финансирането както винаги ще се забави, има проблем и с доставката на евтини материали. Сметката се прави по едни цени на строителните материали, а когато се пристъпи към строителството, те вече са други. Трудът на затворниците е нископроизводителен. Заповедта несъмнено е неизпълнима, но не може и да не се изпълни. До края на службата му остават пет години. Стигна до званието полковник. В продължение на двадесет години е началник на колонията и няма нито едно наказание. И ето ти сега тази заповед.

Но не тези обстоятелства бяха основни в разсъжденията на полковника. Зелената папка! Затворникът Ходаков твърдеше в своите записки, че съгласно този проект по време на престоя си в колонията ще бъде изпълнена главната задача на този род заведения — превъзпитаването на престъпниците.

Николай Иванович много добре знаеше, че в съвременните изправителни домове престъпниците не се възпитават, а по-скоро стават по-опитни. Иначе не биха получавали присъди втори и трети път. Именно това обстоятелство притесняваше много Николай Иванович, отдал много сили и време на службата си.

Животът си минаваше, службата му вече отиваше към края си, а какво е свършил? Излизаше, че е отглеждал престъпници.

Зелената папка! Ама и тя е една болест! Поне да беше стигнал до твърдото убеждение, че в нея е изложено неприемливо предложение, но не, нещо отвътре не му даваше да го отхвърли. Нямаше сили и да го приеме. Беше необикновено предложение, нестандартно.

На следващата сутрин първата работа на полковника била да нареди да доведат в кабинета му затворника от двадесет и шеста килия, Ходаков.

— Можете да седнете, гражданино Ходаков. — Николай Иванович посочил към стола. — Аз прегледах съдържанието на вашата папка. Възникна един конкретен въпрос към вас.

— Слушам ви, гражданино началник — бързо казал затворникът, като станал от стола.

— Седнете! — наредил надзирателят, който съпровождал затворника.

— Ама ти седи, какво скачаш все едно че си в съда — казал началникът. — Засега ти изчакай навън — обърнал с той към надзирателя.

— Значи вие, Ходаков Сергей Юревич, внасяте това странно предложение?

— То само на пръв поглед изглежда странно. А всъщност предложението е много рационално.

— Тогава кажете веднага и откровено каква хитрост сте замислили? Искате да създадете условия за масово бягство ли? Сред вашите деветдесет души, подали заявления, срокът на излежаване на всеки един е от пет до девет години. Значи искате да приближите свободата, така ли?

— И да има някаква хитрост в това предложение, тя не е свързана с бягство, гражданино началник. — Затворникът отново се изправил и започнал да се вълнува:

— Вие не сте ме разбрали правилно…

— Ама седи си спокойно, де. И давай без „гражданино началник“. Казвам се Николай Иванович. А тебе те познавам от делото ти, Сергей Юревич. Бил си психолог. Защитил си дисертация, после си влязъл в бизнеса. Получил си присъда за кражба в особено големи размери. Нали така?

— Да, получих присъда… Николай Иванович, всичко това беше в началото на перестройката. Нали знаете как беше. Не си успял да свикнеш с едни закони, а вече са излезли други…

— Добре, няма значение, сега разговорът ни не е за това. Обясни ми идеята си за тази селскостопанска зона зад бодлива тел или както може да се нарече по друг начин.

— Ще се опитам да ви обясня, Николай Иванович. Само че ще ми бъде трудно да го направя поради едно обстоятелство.

— Кое е то?

— Разбирате ли, ние прочетохме една книга, нарича се „Анастасия“. След това друга книга, продължение. С една дума, в нея се говори за предназначението на човека. За това, че ако всеки човек на Земята вземе по един хектар и направи от нея райско кътче, тогава цялата Земя ще се превърне в рай. В книжката всичко е казано просто и убедително.

— Какво по-просто от това. Разбира се, че ако всеки вземе и създаде, цялата Земя ще се превърне… Само че какво общо имате вие с това?

— Нали ви казвам — всичко това е изложено убедително в книгите. Може някой да ги е прочел бегло и да не е разбрал всичко, но ние имаме време — четохме, обсъждахме и разбрахме.

— И какво от това?

— След прочитането на тези книги много хора ще поискат да вземат земя и да създадат райски оазис за своя род на нея. Те са на свобода, за тях това е достъпно. Но ето и ние решихме: макар и да сме зад бодливата тел, също можем да вземем по един хектар, да го обработваме, да го благоустроим… А като наказание да даваме половината, дори и по-голяма част от продукцията за нуждите на колонията или обществото, но имаме една молба: да не се отнема земята на тези, които след изтърпяване на наказанието поискат да останат там.

— И какво излиза, че ще живеете до края на живота си зад бодливата тел и под дулата на надзирателите ли?

— Когато изтекат присъдите на всички, вие може да свалите загражденията от бодлива тел и да ги пренесете заедно с вишките на друго място. На новото място могат да уредят свои имения други желаещи от затворниците. А ние ще останем в своите.

— Ясно. А след това, когато и те си излежат присъдите, телта с вишките пак на ново място, а те да останат вече в свободните си имения. Така ли?

— Да, така.

— Фантасмагория някаква. Какво излиза, аз, началникът на колонията, да създавам за затворниците райски оазиси, така ли? И вие вярвате, че това може да стане?

— Напълно съм убеден в успеха. Като психолог съм убеден. И със сърцето си го чувствам. Сами преценете, Николай Иванович. Ще си излежи своите девет години човекът, ще излезе на свобода. Приятелите му са в килиите в зоната. На семейството си не е нужен. На обществото също. Кой ще поиска да вземе на работа бивш затворник? Пълно е с безработни с различни професии, стоят на опашките пред борсите на труда и при това са с прилични биографии… За бившия затворник не се предвижда никаква работа в обществото. Има само един път — да се захване за старото. Така и става — захващат се и отново попадат в затвора.

— Да, знам за тази ситуация… За какво ми разказваш очевидни неща. Ти ми кажи като психолог. Защо, след като са прочели тези книги, затворниците изведнъж са се променили и са решили да се заемат със земята дори и зад бодливата тел?

— Защото всеки откри за себе си перспективата на вечността. А иначе се смята, че и да е в килия, човекът още живее, но в действителност него го няма. Той е умрял, защото за него няма перспектива в живота.

— Каква е пък тая перспектива за вечност?

— Нали ви казвам, че е трудно да се изложи изведнъж всичко, което е в тези книги…

— Добре, ще ги прочета тези книжки, ще се ориентирам какво ви е подтикнало към такава лирика. А после ще поговорим. Надзирател, отведи го.

Затворникът Ходаков се изправил, сложил ръцете си на гърба и помолил:

— Разрешете да задам още един въпрос?

— Казвай — съгласил се полковникът.

— Когато ние разработвахме проекта на тази зона, взехме предвид съществуващите инструкции за реда на престой на затворниците. В проекта няма никакви нарушения на тези инструкции.

— Нима сте взели под внимание… Инструкциите… Няма нарушение… Ще проверя.

— Изведете го — наредил Никой Иванович на надзирателя. А след това извикал юриста и му предал папката с думите:

— Ето, вземи. Запознай се и прецени какви нарушения на инструкцията по излежаване има, в какво се състоят те, и ще ми доложиш след два дни.

След два дни юристът седял в кабинета на началника на колонията. Той започнал доклада си с недомлъвки:

— Работата е в това, Николай Иванович, че от гледна точка на закона и инструкциите, регламентиращи престоя на гражданите в така наречените „места за лишаване от свобода“, даденият проект не може да се разглежда еднозначно.

— Ти тук какви ги въртиш и сучиш пред мен, Василий, като адвокат в съда? Ние с теб се знаем от петнайсет години.

Николай Иванович станал иззад бюрото си. Кой знае защо той малко се вълнувал. Разходил се из кабинета и седнал отново:

— Кажи конкретно къде и в какво се нарушават законът и инструкциите тук.

— Конкретно… Ако е конкретно, трябва всичко да бъде по реда си.

— Давай тогава подред.

— Ние строим зоната. В проекта се предвижда изолиране на територията от външния свят. Два реда бодлива тел ограждат зоната от сто хектара. В проекта се предвиждат и стражеви вишки. С една дума, заграждането на територията на зоната изцяло отговаря на инструкциите. По-нататък в проекта се предлага зоната да се раздели на участъци с размери от един хектар и всеки един от тях да се зачисли на отделен затворник.

Какво може да се каже? Съгласно инструкциите ние сме длъжни да учим несъзнателните граждани на труд, трябва да се изграждат цехове за производство на някаква продукция, а така също да се развиват помощни стопанства и да се преминава към самофинансиране. Нали по закон се разрешава да се създават учреждения, подобни на нашето — със специфични условия за стопанска дейност и многоцелево използване на горския фонд^[8].

В нашия случай проектът предвижда помощно стопанство, което може да осигури на поверените ни затворници зеленчуци. Възможно е да остава и за продан. Дотук сме в рамките на закона.

— Не се бави, давай нататък. Къде излизаме извън рамките?

— По-нататък се предлага на всеки парцел земя да се построи отделна килия. В нея ще живее затворникът, към който е прикрепено съответното му работно място — този хектар земя.

— Именно, за всеки отделна килия на неговия хектар. Не ни стигат средствата за нормални кревати, а те искат отделна килия с всички удобства и мебелировка. Утопия.

— Ти сигурно не си се запознал внимателно с проекта, Николай.

— Какво означава не съм се запознал внимателно? Та аз го знам наизуст.

— Не знам, не знам… Във всеки случай тук се предлага чертеж с описание, така да се каже, на интериора на тази отделна килия. Всичко е строго съгласно инструкцията.

Креват, клозет, стол, маса, рафт за книги, шкафче. Метална врата с шпионка и външно заключване, решетки на прозорците. А що се касае до финансирането, тук е казано ясно: „Всеки затворник финансира сам изработката на своята единична килия.“

— Когато преглеждах проекта, в него нямаше такова нещо.

— Не знам… Не знам… Ето виж, има. И рисунка, и работни чертежи за производителя, и описание.

— Какво значи „има“? Когато ти предадох папката, за да се запознаеш с материала, там това го нямаше. Много добре си спомням, че го нямаше.

Тази папка съм я преглеждал десетина пъти от кора до кора. И значи ти… За два дни…

— Аз, Коля. Аз. Само че не за два дни. Те ми предадоха същата такава папка преди три месеца. Наскоро аз внесох своите поправки, допълнения и те се съгласиха с тях.

— Защо не ми каза нищо за това?

— Но ти ме помоли да кажа мнението си едва преди два дни.

— Добре де, хайде говори. Кажи какво мислиш за всичко това?

— Ами мисля това, Николай. Ако този проект се осъществи, лагерите и затворите в страната ще станат по-малко и престъпността ще намалее. А ти, Николай Иванович, ще влезеш в световната история като гениален реформатор.

— Я стига, за историята. Давай по същество. За законността.

Николай Иванович отново се изправил и започнал да се разхожда из кабинета. Юристът се обърнал към ходещия напред-назад замислен началник на колонията и казал:

— А ти, Николай, защо се вълнуваш толкова?

— Аз да се вълнувам? Че от къде на къде ще се вълнувам? Впрочем… Прав си, Василий. Вълнувам се. А се вълнувам, защото не знам как да докладвам за това на генерала в краткия си рапорт.

— А, ето какво било. Значи все пак си решил да го придвижиш, щом си се наканил да ходиш при генерала, така ли?

— Реших. Мислех си, че ти ще разкритикуваш проекта и ще ме убедиш да не отивам при генерала. А сега ми падна товар от раменете. А ти изглежда го поддържаш?

— Поддържам го.

— Значи ще трябва да отида — радостно заключил Николай Иванович, сякаш се страхувал, че приятелят му ще разкритикува съдържащото се в зелената папка. Началникът на колонията се приближил до шкафа, извадил бутилка коняк, лимон и две чашки:

— Хайде да се почерпим за успеха, Василий. А ти кога се настрои така съчувстващо към тази зелена папка?

— Е, не веднага.

— И аз така.

— Дъщеря ми учи в юридическия институт. Сега пише дипломната си работа. Темата й е: „Влиянието на престоя на гражданите в местата за лишаване от свобода с цел изкореняване на престъпните деяния“. Даде ми да я прочета. Прочетох я, а там е написано: „Деветдесет процента от гражданите, излежали своя срок за наказание в местата за лишаване от свобода, извършват престъпни деяния повторно. Основните причини за стряскащата статистика за правонарушенията са следните:

1)Възпитанието на човека, което го е довело до извършване на закононарушение;

2)Сложността при адаптацията в обществото след престой на човека в местата за лишаване от свобода;

3)Формирането на престъпен мироглед у човека по време на престоя в престъпна среда!“

Представяш ли си какво е написала, Николай? Какво се получава? Като служим честно, ние с теб формираме престъпен светоглед!

— Ние нищо не формираме. Ние действаме съгласно устава, закона и инструкциите. Макар че ти знаеш, че у мен също има някаква неудовлетвореност. Гонех я от себе си, мислех си, че това не е моя работа. А когато се появи тази зелена папка… Половин година разсъждавах, размислях. Сега реших — ще отида при генерала. Но ето, няколко пъти сядам, за да напиша по-смислен рапорт, но не се получава.

— Хайде да опитаме заедно. Мисля, че най-важното е да не изплашим началството с това, че проектът е оригинален и нетипичен. Трябва да се напише някак по-просто.

— Съгласен съм, че трябва да е по-просто. А как? След като те искат всеки затворник, който отработи своя срок за наказание на поверената му земя, след освобождаването му да остане на нея, като я получи за пожизнено ползване.

— Да, тази точка засега е неизпълнима. Сега в държавата няма закон за предоставяне на земя за пожизнено ползване. Мислих по тази точка. Трябва да им се каже съвсем честно. След изтичане на срока за наказание ще се разглежда въпросът за даване на земя на освободените, но в рамките на законодателството за земята, съществуващо към момента на освобождаването. Мисля, че ще разберат. На всички е ясно, че не може да се скочи по-високо от закона. Не съчиняваме законите ние. Но трябва да се каже и за тенденциите. Всичко върви към това — да се създаде закон, който да позволява притежаването на земя.

— Дай, Боже! — Николай Иванович напълнил пак чашите с коняк. — Дай да пийнем по още едно за успеха.

Чукнали се и изведнъж Николай Иванович поставил чашата си на масата и отново започнал да се разхожда из кабинета.

— Ти какво се развълнува пак? — го попитал юристът.

— Разбираш ли, Василий — без да спира, с тревога говорел Николай Иванович, — ние тук се размечтахме като момченца за високите материи… Размечтахме се, а забравихме, че си имаме работа с престъпници. Разбира се, сред тях има и такива, които просто са стъпили накриво. Те може и да искат да подредят живота си в рамките на закона, но основната част от контингента са отрепки. Те си мислят за съвсем друго и аз си задавам въпроса, дали тук няма някаква хитрост?

— Аз също съм си мислил за това, Николай. Искаш ли да ги проверим, а след това вече ще решим дали да ходиш при генерала с рапорт, или не?

— А как ще ги проверим?

— Ето как. Кажи ми кога ти предадоха тази зелена папка?

— Приблизително преди половин година.

— Значи те повече от половин година са обсъждали този проект, правили са рисунки, чертежи. След това всичко са оформили много красиво в папка и са приложили деветдесетте заявления. А какво ще кажеш да съберем в актовата зала неочаквано, без предупреждение всички, които са написали заявления? Ще поканим специалисти, агрономи, градинари, нека те да ги изпитат. Да им зададат въпроси за това, как и кога трябва да се засява. Те ще питат, а ние ще видим колко ще бъдат желаещите да отговарят. Разбираш ли, ако при тях всичко това е сериозно, ако в тази идея няма клопка, ако това действително е било тяхна мечта, те просто не биха могли просто да седят и да чакат половин година отговор на своето предложение. Задължително биха изучавали агротехнологиите.

— Ама и ти го каза, Василий. Тези отрепки да изучават половин година как се садят цветенца, краставички?… Хич не ми се вярва. Може някой, който е от село, и да отговори. А тези…

— Нали точно това казвам, дай да проверим, преди да решим да се ходи ли при генерала, или не.

В актовата зала седели не деветдесет, а двеста затворници. Когато началникът поканил специалистите по агротехнологиите — двама преподаватели от селскостопанския институт и един от техникума, — желаещите да се заселят в новата зона станали двеста души.

Затворниците се настанявали в залата, без да предполагат, че сега ще имат изпит. Видели, че на сцената седят трима души, но не знаели кои са. Началникът на колонията съобщил:

— Във връзка с това, че имаме намерение да организираме помощно стопанство, на нас ни трябват хора, които са запознати със селскостопанското производство. С една дума, представям ви преподавателите от профилните учебни заведения, които ще ви зададат въпроси, след което ние ще решим на кои от вас може да се даде земя.

Николай Иванович представил подред преподавателите и им предложил да зададат въпроси на събралите се. Първи задал своя въпрос възрастният преподавател от селскостопанския техникум:

— Кой от вас, уважаеми, ще може да ми каже кога трябва да се посадят семената на доматите за отглеждане на разсад? Кога се засажда разсадът в почвата? И ако ви е ясен изразът пикиране, кажете моля, кои признаци подсказват за неговата необходимост?

„Виж ти, как го каза само — си помислил Николай Иванович. — В един въпрос събра няколко, на такова нещо дори и моята жена, дето е ентусиазирана градинарка, няма да може да отговори по памет. Тя винаги поглежда в книжките, преди да засади нещо. Ето, и в залата седят и мълчат, не се помръдват.“

Мълчанието в залата объркало Николай Иванович. Тайничко му се искало да се осъществи проектът в зелената папка. Той се отнесъл толкова придирчиво към него не защото го отхвърлял, а за да се отстранят предварително всички празноти и недостатъци. Мълчанието в залата говорело за несериозно отношение към проекта от страна на главните участници. Това означавало, че няма да бъде възможно осъществяването му.

„Гледай само как мълчат, нима няма нито един селянин? Макар че и на село жените се занимават със зеленчука.“

За да разреди напрежението и да прекъсне проточилата се пауза, Николай Иванович се изправил и казал строго:

— Какво, да не би да не сте разбрали въпроса?

— Разбрахме го — отговорил млад затворник от първия ред.

— Щом сте го разбрали, тогава отговорете.

— Кой да отговори? Вие не сте извикали никого.

— Как кой? Който знае как да отговори, нека да вдигне ръка.

За миг всички затворници вдигнали ръце. Преподавателите, които си говорели помежду си, веднага млъкнали. В душата на Николай Иванович нахлули смесени чувства. Тук имало и гордост за неговите подопечни, и завърнала се надежда, че проектът ще се осъществи, и тревога дали някой от затворниците, ще може да отговори достатъчно правилно.

— Хайде, ти отговори — и той посочил един приказлив млад затворник на първия ред. Младежът се изправил, погладил голата си глава с нашарената си с татуировки ръка и започнал да говори бързо и без запъване:

— Времето, подходящо за посяване на семената на доматите за получаване на разсад, не може да бъде едно и също през различните години. Зависи от това, кога ще се задържи стабилно време, без застудяване. И затова всяка година то е различно. Тъй като разсадът трябва да се засади в почвата преди цъфтежа му, срокът за посаждане на семенцата в парникови условия или на прозорците може да се изчисли, като се знае вегетативният период.

— Достатъчно, младежо — прекъснал изказването на затворника преподавателят от техникума. — Който може да продължи, да вдигне ръка.

И отново в залата се вдигнали всичките двеста ръце. Преподавателят посочил един възрастен затворник със златен зъб в устата, който по външен вид приличал на як, здрав престъпник. Той станал бързо и започнал да говори сериозно:

— Почвата за тях трябва да бъде нормална, а не каква да е смес. Трябва да се вземе хумус, преработен от червей или торф, но семената не трябва да се засаждат в такава торфена почва. Те бързо ще привикнат към торфа, а после, когато трябва да се посеят, ще се объркат, защото почвата ще е съвсем различна. Затова торфът трябва да се смеси с пясък и да се разбърка с пръст от градината в съотношение не по-малко от едно към едно. Освен това и гнездото трябва да се загрее до към двадесет и пет градуса преди да се сложи семенцето в него.

— Достатъчно — прекъснал изказващия се преподавателят. — По принцип всичко, което казахте, е вярно. А сега нека продължи следващият и посочил един интелигентен на вид затворник с очила, седящ на третия ред. — И така, колегата преди вас се спря на това, че преди да се засее доматеното семе в подготвената за него почва, е необходимо… Какво е необходимо?

Станалият от мястото си затворник си наместил очилата и продължил:

— Преди да се засадят семената в подготвената за тях почва, те трябва да се сложат в устата и да се подържат не по-малко от девет минути в слюнката под езика.

Специалистите и началникът на колонията от изненада се втренчили в затворника. Преподавателят от института попитал отново след малка пауза:

— Искахте да кажете, че преди посаждането семената трябва да се подържат във вода ли?

— В никакъв случай, нито в хлорирана или преварена вода, в която всички животворни бактерии са убити. Семето трябва да се намокри със собствената слюнка, за да го напълните с информация за себе си. В устата на човека, в слюнката му, при тридесет и шест градуса, които са присъщи на човешкото тяло, семенцето ще се събуди от сън след девет минути и веднага ще разбере какво трябва да прави — за кого трябва да порасне. Ако човекът има някакви здравословни проблеми, болестни състояния, семенцето ще се постарае да създаде плод, който да отстрани здравословните отклонения.

Преподавателите започнали да говорят оживено помежду си. След това тримата се обърнали към Николай Иванович и преподавателят от техникума попитал:

— Кой е провеждал занятията с вашите затворници, от кое учреждение сте канили специалисти?

Началникът на колонията и след няколко дни не бил в състояние да осъзнае защо в отговор е изтърсил:

— Не си спомням кой, аз не се занимавах с това, но знам, че беше от столицата. Дойде някакъв известен професор.

Седящите в залата затворници веднага оценили лъжата на началника на колонията. Те разбрали, че той ги защищава и не разрешава да се подиграват с изказващите се и мълчаливо с благодарност го подкрепили. А младият затворник от първия ред, който първи отговорил на въпросите, добавил:

— А ние мислехме, че не е професор, а академик. Той знаеше много работи и за сибирската тайга, и за живота.

— Да — добавил съседът му, — такъв един умен мъж, много учен.

От различни страни на залата се чули одобрителни възгласи по адрес на столичния професор, чиито очи никой не бил виждал.

Преподавателят от института, който мълчал до този момент, изведнъж заговорил с много сериозно изражение:

— Да, колеги, аз зърнах някъде тази теория, но наистина не помня в кой източник беше. Науката работи сега в тази насока. Мисля, че в това има нещо интригуващо: тридесет и шест градуса…, жива човешка слюнка, наситена с разнообразни живи бактерии… има нещо в това…

— Да, да. Спомням си — също така дълбокомислено произнесъл преподавателят от техникума, като се направил, че също е чувал нещо такова. — Това е едно ново направление в зеленчукопроизводството. Разбира се, науката го обосновава теоретично, но на практика трябва да се види…

Затворниците отговорили без запъване на множеството въпроси по агротехника. Отговорите им не били винаги стандартни, но поканените да ги изпитат вече не бързали да ги опровергават, да възразяват, а обратното — с интерес ги слушали.

Когато заместник-началникът на колонията отишъл да изпрати преподавателите, Николай Иванович останал сам на масата пред притихналата аудитория. Той прелиствал съдържанието на зелената папка, а в залата имало гробна тишина. След това началникът вдигнал глава, обгърнал с поглед всички и заговорил:

— Ето какво ще ви кажа. Не ми е ясен докрай вашият замисъл. Да, не изцяло и не докрай… И затова реших… С една дума, още не знам какво ще стане. Ще се опитам да ускоря нещата при началството.

Притихналата зала като по команда станала изведнъж и се разтресла от аплодисменти. Николай Иванович не очаквал такава реакция и също се изправил. Той се смутил от нещо, на душата му било приятно и радостно, но все пак се постарал да не излиза от образа на строг, дори суров началник и затова произнесъл:

— Що за шум. Седнете на местата си. — Той почувствал колко е неуместна излишната му строгост в този момент и добавил: — А професора от столицата все пак трябва да поканите.

Началникът на управлението за поправителни заведения генерал Посошков приел Николай Иванович и веднага започнал да говори конкретно за работата.

— Не само на теб, но и на другите предстои да разширят заведенията — някои с пет до десет, а други със сто и петдесет бройки. И след една година се пригответе за приемане на допълнителния контингент. Всички докладват, че това е сложно, нереално, че и сега затворите са препълнени. А какво ще наредиш да правя? При мен е заповедта на министъра — иска да осигуря приемането на допълнителен контингент от шест хиляди затворници. Но ти ме зарадва, Николай Иванович. Значи казваш, че ще бъдеш готов за приемането им точно в посочения срок.

— Да, ще бъда. Само че проектът ще трябва да се промени, аз съм изложил всичко в рапорта си.

— Четох, четох. Само че не всичко ми е ясно в твоя рапорт. Искаш да се заемеш със селско стопанство. Похвално е. Да прикрепиш към всеки затворник отделен парцел. А кой ти пречи, за какво ти е моето разрешение? Но това, че искаш на всеки парцел да строиш единични килии, изглежда някак странно, нерационално. Построй една обща барака или две. Сутрин ще ги водиш под конвой на работа. И разходите са по-малко. За единични килии няма да получиш допълнително финансиране.

— Но аз не моля за допълнително финансиране.

— А за какво молиш?

— Да утвърдите проекта за единичните килии и общото планиране.

— А откъде ще вземеш пари за строителството на единични килии?

— Ще ми помогнат спонсори.

— Странни спонсори имаш. Добре де, нямам време да се задълбочавам. На твоя проект слагам резолюция: „Да се разгледа и доработи“…, но сам ще им позвъня и ще им кажа да го проучат както трябва и да го довършат… без протакане. Това ли е всичко?

— Има още един проблем.

— Какъв?

— Нямам земя, на която да организирам помощното стопанство.

— Ами иди при губернатора, помоли.

— Бях при заместника му. Разглеждат въпроса, но засега само го разглеждат.

— Добре, ще помогна. Ще позвъня… Това ли е всичко?

— Да.

— Е, тогава действай. Бъди здрав. Довиждане.

* * *

През есента заведението на Николай Иванович получило двеста хектара земя. Успели да издигнат пет метровите стълбове и да оградят с бодлива тел отдалечения от населени места участък, преди пътищата да се разкалят и да станат непроходими. Николай Иванович разбирал, че ако не ги монтират през есента, няма да могат да започнат и пролетните работи на парцелираната земя. А как да ги издигнат, щом дори черният междуселски път свършвал на два километра преди предоставената им земя. Не можели да доставят нито техника за пробиване на дупки за стълбовете, нито да закарат работната сила.

Затворниците разбрали за проблема и се обърнали към началника на колонията с предложение да изкопаят на ръка дупките, а двата километра до мястото да изминават пеша под конвой.

Даже и при студен есенен дъжд колоната от петдесет затворници, наметнати със саморъчно направени дъждобрани от залепен целофан, се устремявала към заделената им земя. Желаещите били повече, но поради недостиг на конвоиращи водели на работа само по петдесет души. Бъдещите стопани на парцелите работели всеотдайно. До настъпването на зимните студове били издигнати и монтирани всички стълбове, построени стражевите вишки и опъната бодливата тел. Направили дървената конструкция за КПП на място и също я монтирали.

През есента била дадена заявката за изработване на къщичките — единични килии, в които да живеят затворниците. Цената на всяка една била 30 хиляди рубли. За закупуването им не останали пари. И тогава затворниците, който както може, си осигурили средствата за изработката им. Някои, разбира се, имали спестявания отпреди, на други помогнали роднините, но имало и такива, които нямало откъде да вземат тази сума. Те се обърнали към началника на колонията като съобщили за готовността си да живеят в палатки, но това противоречало на инструкциите и затова им отказали.

Закарали в новата зона сто и осемдесетте къщички по зимния път и ги монтирали върху подготвените още през есента колонки. Рано през пролетта сто и осемдесет затворници се заселили в тези примитивни къщички с решетки на прозорците.

Един слънчев пролетен ден началникът на колонията, който стоял на вишката, наблюдавал необикновена картина. На оградената с бодлива тел територия от двеста хектара били обособени сто и осемдесет парцела. Те били отделени един от друг с колци, клони, тук-там границите се фиксирали от опъната тел.

— Това е при богатите — решил началникът на колонията. — Роднините са им дали пари не само за килиите, но и за ограда.

Между обособените парцели имало пътечки, а в центъра на зоната — обща площ за сбор. Тук-там в долчинките имало все още нестопен сняг, но по хълмчетата вече зеленеели първите тревички. Почти на всички парцели чернеели самотни човешки фигури. Те изглеждали еднакви и безлични в дебелите си затворнически антерии, с големите платнени ушанки и грубите ботуши.

Какво ли могат да направят тези хора на пустеещата земя? Защо не им се седи в килиите? Началникът на колонията поднесъл бинокъла към очите си и започнал да разглежда едната от безличните фигури. Затворникът Ходаков забивал лопатата в неразмразената напълно земя, копаел ямка. Николай Иванович започнал да мести последователно бинокъла си и изброил деветнадесет дупки по периметъра на парцела, изкопани в замръзналата почва.

На другите участъци фигурите в тъмни антерии правели същото — копаели ямки по периметъра на парцелите си.

— Защо ли копаят толкова дупки? — казал на глас Николай Иванович.

— За храстите и фиданките, които ще оформят зелената ограда на всеки участък — обяснил часовият.

— Ясно. Могли са да почакат някоя друга седмица, земята още не се е размразила напълно, а тогава и по-лесно ще се копае.

— И аз им казвах това, но те не искат да чакат. Страхуват се, че няма да успеят. Всеки иска да посади четиристотин метра зелена ограда, не е лесна работа. А когато земята се размрази, те ще трябва да се заемат с лехите.

Началникът на колонията още дълго наблюдавал с какво желание и дори с хъс работят неговите подопечни и си мислел:

„Явно, че съществува някаква космическа връзка между душата на човека и душата на земята. Има ли я тази връзка — човекът е в хармония с планетата. Няма ли я — няма и хармония. Когато я няма, започват извращенията, расте престъпността.

Разбира се, тази книга — «Анастасия» — е някаква необикновена. Затворниците я прочетоха и в душите им запламтя нещо необяснимо. Ето и аз самият — прочетох я и започнах да гледам на живота по друг начин. Разбира се книгата изигра своята роля. Но нали силата на книгата се състои именно в това, че показва връзката на човека със земята. Значи главното, основното е тази връзка и тя не трябва да се прекъсва. И всички тези разговори за висок морал, духовност са само бръщолевене без тази тайнствена и все още неопозната докрай връзка!“

* * *

През есента всички парцели в „новата зона“, както я нарекли самите затворници, били оградени с малки фиданки — ябълки, круши, калина, брезички и най-различни други насаждения. Те създавали приятна картина за очите с разноцветните си есенни багри. Около петнадесет-двадесет процента от всеки хектар били засадени с горски фиданки. Дори сега, през първата есен, впечатлението от тези двеста хектара рязко се различавало от пролетната картина на пустеещата черна земя. Ясно се виждало, че зад редовете бодлива тел се заражда необикновен зелен оазис.

А на следващата година през цялото лято в затворническата столова се доставяли от зоната отначало свежи салати, а след това краставици, домати, цвекло.

През есента всеки затворник предал по пет чувала картофи, няколко десетки буркана с консервирани домати и краставици. Затворническата столова била осигурена за цялата зима с цвекло, моркови, ряпа…

През есента на КПП на новата зона се наблюдавала необикновена гледка. За разлика от всички други затворнически заведения в света, където на контролните пунктове се осъществявало приемане на пратки за затворниците, в новата зона пратките се изнасяли извън зоната.

Войниците предавали на пристигналите роднини на затворниците буркани с консервирани зеленчуци. Много от тях идвали с автомобили и си заминавали с голяма реколта.

Затворниците, които нямали роднини наблизо, продавали своята част от реколтата на прекупвачи и получавали доста добър доход.

При затворника Ходаков не идвал никой. Той бил израснал в дом за сираци и помолил неговата част от реколтата да се предаде в най-близкия дом за деца.

Николай Иванович получил благодарност от управлението за успешното изпълнение на заповедта. Единствено той успял да осъществи допълнителния прием на сто и осемдесет затворници, без да се влошат условията за престой на останалите.

Изтеклата година била най-трудната за Николай Иванович от всичките му двадесет години служба. Освен с обикновените всекидневни грижи му се налагало да се справя ту с доставката на фиданки за новата зона, ту с доставката на семена. Въпреки това се радвал всеки път, когато старият затворнически ЗИЛ пристигал натоварен с малките фиданки.

* * *

Минали още пет години. В един слънчев юлски ден във въздуха над новата зона се появил и закръжил вертолет. Николай Иванович стоял до вишката и наблюдавал как хеликоптерът обикаля над новата зона. Той знаел, че на борда на вертолета се намирали генерал Посошков и хора от Министерството на правосъдието. Не било ясно дали някой е написал жалба срещу началника на колонията или просто са тръгнали слухове за необикновения начин, по който се организира престоят на престъпниците в повереното му заведение.

Високопоставените чиновници вече слизала от вертолета, а Николай Иванович все и си мислел за заграждението на зоната:

„Да, тук ще ми предявят обвинение в явно нарушение. Ех, защо ли разреших да се посадят тези виещи се многогодишни цветя във вид на ограда. Обвиха цялата бодлива тел на височина до около три метра, образуваха зелена ограда, и то така, че бодливата тел изобщо не се вижда от цветята.

Представете си, телта давала неестетичен вид. И стражевите вишки са омотани от виещи се цветя. Цветенцата стигат чак до будката на часовия. Сега всичко тук не прилича на зона, а на някакъв райски оазис сред обраслото с бурени поле.“

— Ето на, моля, първото нарушение вече е налице — казал генералът от министерството. — Що за ограждане на зоната е това? Че през такава ограда, обвита с лиани, всеки, който пожелае, може да премине — казал генералът, като се обърнал към началника на управлението Посошков. Това ще ви каже всеки войник. Прав ли съм? — се обърнал представителят на министерството към дежурния лейтенант.

— Разрешете да отговоря, другарю генерал? — застанал в стойка „мирно“ дежурният лейтенант.

— Отговорете, щом ви питат. Има ли тук нарушение на инструкцията?

— Съвсем не, другарю генерал. В този случай вие виждате тактически усъвършенствано заграждение на зоната, в която се държат престъпниците.

— Какво, какво? — учудил генералът. — Какво тактическо усъвършенстване е това? Какви ги дрънкате?

Всички членове на комисията се спрели до лейтенанта.

„Ама че шегаджия — си помислил Николай Иванович, вече съвсем ядосан. — Вечно този лейтенант Прохоров с неговите шегички. Поне пред комисията да не беше се шегувал. Сега вече е съвсем ясно, че няма да ми се размине. А той се опънал в стойка «мирно» и даже не се изчервява от наглостта си.“

Лейтенантът заговорил, като произнасял ясно и отчетливо думите:

— Разрешете да отговоря на въпроса за усъвършенстването.

— Отговорете, ако можете — заповядал генералът. — Значи тези ваши цветенца са тактическо усъвършенстване?

— Тъй вярно, другарю генерал. Престъпникът, който иска да избяга и реши да премине през заграждението от бодлива тел, обрасло с цветя, може да премине, но няма да успее да стигне далеко.

— А защо? — се учудил генералът.

— Докато преодолява заграждението, обвито с ароматни цветя, така ще се напои с миризмата им, че дори не особено опитно куче с лекота ще го открие по следата и ще го върне обратно.

— Значи, ще се напои… — започнал високо да се смее генералът, а след него се засмели и всички членове на комисията. — А кучето, значи, по аромата на цветята… Е, юнак си ти, лейтенанте, съобразителен си. И колко избягали са върнали по този начин кучетата ви? — попитал през смях генералът.

— Нито един — отговорил лейтенантът и продължил много сериозно: — Престъпниците разбират цялата безперспективност на преодоляването на заграждението и за пет години не са направили нито един опит за бягство.

Със своето изявление и сериозен вид лейтенантът още повече развеселил гостите.

— Значи от тази зона не е имало нито един опит за бягство в продължение на пет години, така ли? — попитал председателят на комисията.

— Да, нито един — потвърдил Посошков.

Членовете на комисията явно харесали остроумните отговори на лейтенанта и го попитали:

— Кажете, лейтенанте, ако престъпниците дори не се опитват да организират бягство от тази зона, тогава за какво са ви вишките за наблюдение с въоръжени войници?

— За охраняване на зоната от външния свят — отговорил лейтенантът.

— Какво означава от външния свят? Да не би някой да се опитва да проникне в зоната?

— Тъй вярно — съобщил лейтенантът. — Жените на много затворници изявяват желание да живеят заедно с мъжете си в единичните килии. Някои дори молят да прекарат там лятото с децата си. Но строгото спазване на инструкциите по престоя на затворниците от страна на нашия строг началник на колонията не допуска подобно безобразие. Само някои несъзнателни жени се опитват да се промъкнат заедно с децата си през зелената ограда или да изкопаят проход под оградата, но доблестната охрана на зоната не допуска подобни дръзки опити да се реализират.

Тъй като председателят на комисията не разбрал дали лейтенантът се шегува или говори сериозно, попитал Николай Иванович:

— Действително ли е имало такива случаи?

— Да — отговорил Николай Иванович. — Бяха пресечени два опита. При мен постъпиха деветдесет и шест заявление от жени на затворници с молба да им се разреши да прекарат лятото заедно с децата си на участъците на техните мъже. Но ние не можем да разрешим подобно нещо, което е в разрез с инструкцията за свиждания.

— И какво толкова ги влече към тази зона, че даже водят и децата? — попитал председателят на комисията и добавил: — Впрочем, господа, хайде да се разходим из територията и да видим.

— Отворете вратата — изкомандвал на лейтенанта Николай Иванович.

Дървените порти, украсени с резба, се отворили бързо, членовете на комисията влезли в територията на зоната. Като направили няколко крачки, без да се уговарят, изведнъж се спрели.

От илюминатора на хеликоптера зоната изглеждала като красив зелен оазис, но тук имало не само красиви пътечки от подстригана трева и не само зелени разноцветни живи огради, които поразили комисията. Тънкият аромат на летни цветя и растения обгърнал със своята благодат хората, свикнали с миризмата на столичните улици и на кабинетите си. Тишината се нарушавала само от песента на птиците и жуженето на насекомите. Тези звуци не дразнели, а услаждали слуха.

— Трябва да влезем на територията на някой участък — казал неизвестно защо тихо председателят на комисията, сякаш се страхувал да не обезпокои някого.

Високопоставените чиновници вървели по пътечката на първия участък към къщичката. Малката къщичка се помещавала в металическа решетка. Това можело да се забележи само когато се отиде съвсем наблизо. Отдалеч тя приличала на зелено хълмче, обвито с разнообразни растения. Обкръжена с букетите от цветя, килията се вписвала хармонично в околното пространство.

До входа на къщичката с гръб стоял човек, облечен в тениска. Затворникът смазвал металическото резе. То поддавало едва-едва. Увлечен в работата си, той не забелязал веднага комисията.

— Здравей, Харламич — го повикал Николай Иванович. — Приемай гостите, представи се.

Човекът се обърнал бързо и, като видял дошлите, малко се сконфузил, но бързо събрал мислите си и се представил:

— Затворник Харламич, осъден по параграф 102 от Наказателния кодекс на Руската федерация на дванадесет години, до момента изтърпял в килията шест години от наказанието си. В новата зона съм от пет години.

— И какво правехте сега с вратата? — попитал председателят на комисията.

— Смазвам външното резе, гражданино началник. Вече съвсем трудно се движи, започнаха да правят съвсем калпав метал, бързо ръждясва.

Председателят на комисията се приближил до вратата, затворил я и се опитал да придвижи резето, но не успял. Тогава се обърнал и, като погледнал многозначително генерал Посошков, казал:

— Значи вие твърдите, че уж всички инструкции се спазват. Значи, след завършване на работата всички се заключват в килиите, така ли?

Началникът на управлението мълчал. На всички било ясно — металното резе било ръждясало и трудно се затваряло, защото отдавна не било използвано.

Затворникът Харламич разбрал, че е подвел началството си. И в главата му се втурнали мисли:

„Отдавна трябваше да регулирам това проклето резе. Как да обясня на тези хора, че то изобщо не е необходимо? Никой дори и не си помисля да напуска зоната, да изостави своя участък. Заради какво? Къде да отида? Тук е моето, на Харламич, родно място, тук е моята Родина. Всяка сутрин тук ме посрещат птичите гласове и ми махат, и ме приветстват клонките на посадените от мен дървета. И с козичка се сдобих — Никита, и с десетина кокошки носачки, и два пчелни кошера си имам. И другите си имат по нещо свое, може да е нещо по-друго, но свое, станало собствено родно стопанство, територия. А аз взех, че подведох началника с това проклето резе.“

Харламич се развълнувал не на шега и заговорил бързо и възбудено:

— Боклук последен съм с това резе, гражданино началник. И за мен няма никаква прошка, ако навлека беда на моите другари. Само ме разберете, дайте ми възможност да кажа последната си дума. Ето… ще кажа. Целият ми живот се промени… Даже не се промени, а всъщност тук започна. Тук е моята свобода. А там, зад вратите е неволята, там е непоносимият ад. Ето на вишката стоят войници, те са като ангели за нас. Молим се тези ангели да не позволят тук да се вмъкне някаква низост…

Сриващият се от вълнение глас на затворника Харламич и думите му подействали по различен начин на хората от комисията. Жената — депутат от Държавната Дума — малко се развълнувала и изведнъж изстреляла:

— Ама какво сте се захванали с това нещастно резе. Не виждате ли, че през нощта е валял дъждец? Овлажнило се е.

Председателят на комисията погледнал металното резе и се разсмял:

— Овлажнило ли се е? Как така не се сетих по-рано. Имало е дъждец, и то е ръждясало… А на вишките, там значи стоят ангели, а? — обръщайки се към Харламич, попитал председателят на комисията.

— Ангели — отговорил Харламич.

— Е, кога ти изтича срокът?

— След единадесет месеца и седем дни.

— Как мислиш да живееш по-нататък?

— Написах заявление да ми продължат наказанието…

— Какво? Как така да ти го продължат? Защо?

— Защото там няма свобода, в оная свобода няма ред. Няма свобода без земя.

— А кой ви пречи като излезете на свобода, да си вземете земя и да създадете същото стопанство, само че на свобода? Да се обзаведете със семейство.

— Ех, гражданино началник, и аз хич не мога да разбера. Кой ни пречи тук, в Русия да се даде на всеки руснак по един хектар земя? Съвсем не разбирам! На кого принадлежи земята — на руснаците или на чужденците?

— Според закона, приет от Държавната Дума, всеки човек може да купи земя — съобщила жената депутат.

— А ако нямам пари, за да купя дори само един хектар земя, значи ли, че си нямам Родина? Така ли се получава — нямам и няма да имам? А щом Русия е моята Родина, от кого трябва да я купувам? Излиза, че някой е окупирал цялата моя Родина, цялата, до последния хектар и сега иска откуп от всеки руснак. Някакви бандитски номера се получават сякаш. И това не е нито съгласно закона, нито според разбиранията. Ето вие, гражданино началник, сте генерал — по лампазите ви виждам. Тогава освободете Родината ни от онзи, който я е превзел и иска откуп. Или и вие също ще плащате откуп за своето късче Родина?

— Затворнико Харламич, прекратете разговорите — намесил се Николай Иванович.

Той видял как почервенял белегът на бузата на фронтовака генерал, как се свили юмруците му. Генералът направил една крачка към затворника. Двамата стояли и се гледали очи в очи. Гледали се и мълчали. После генералът казал тихо:

— Покажи ми стопанството си, руснако. — И добавил съвсем тихо, като че ли на себе си: — Покажи своето парченце Родина зад бодливата тел.

Харламич показал на членовете на комисията младата си овощна градина с плодове по клоните, почерпил ги с френско грозде, с малини. Повече от двеста лехи с домати и краставици имал Харламич. Показал и езерцето, изкопано с лопата. До него грижливо били подредени буренца.

— А ето и най-важното ноу-хау на Харламич — пояснил Николай Иванович на членовете на комисията, като показал бъчвичките. — Всяка година той приготвя сто и петдесетлитрови буренца с кисели краставички. Чудесна, ненадмината туршия се получава при него. Измислил е и оригинален начин на съхранение. Буренцата се напълват с краставичките и марината, затварят се плътно и се пускат в езерцето под водата. Там се запазват чак до пролетта. Щом пристигнат снабдителите от московските ресторанти, Харламич пробива леда и домъква буренцето до КПП, а там ние го продаваме за петстотин рубли. На Харламич му се полагат двеста и петдесет, а останалите са за нуждите на затвора.

— И колко доход носи всяко стопанство от вашето заведение? — попитал един от членовете на комисията.

— Средно около сто хиляди на година — отговорил Николай Иванович, — но съгласно договора половината се дава на работещите, на затворниците.

— Сто хиляди? — учудил се единият от членовете на комисията. — Вие имате общо сто и осемдесет парцела, значи получавате всяка година деветдесет милиона чист доход?

— Да, получаваме.

— Значи и затворниците получават ежегодно по петдесет хиляди, така ли?

— Да, така излиза.

— В страната ни има повече от един милион граждани, които се намират в местата за лишаване от свобода. Какво би станало, ако всичките преминат на такова заплащане? Какъв доход само би получила страната? Пък и престъпниците, съдейки по всичко, ще станат значително по-малко.

— Да преминат… всички? — се включил в разговора друг член на комисията. — Тук въпросът е друг. Как да не се закрие зоната. Нас за какво ни изпратиха тук? Да се ориентираме, да разберем как стоят нещата. Получават се някакви ненормални работи — затворниците живеят в по-добри условия от свободните хора. А тези затворници, каквото и да се казва, са престъпници. Пък и какво ще правите, Николай Иванович, тези хора, когато дойде времето за освобождаване?

Началникът на колонията отговорил без да се замисля:

— Ако имах възможност, след освобождаването им бих оставил всекиго от тях в стопанството му. Бих махнал и пренесъл бодливата тел на ново място, бих започнал да изграждам нова зона.

При представянето на доклада в министерството членовете на комисията съобщили, че не са открили нарушение на инструкциите.

— А какво ще кажете за съобщенията, че престъпниците живеят в по-добри условия, отколкото свободните граждани? — попитал министърът.

— Трябва да се подобрява животът на свободните граждани — подчертал председателят на комисията, — да се даде земя на хората. И не на думи, а реално.

— Е, това не е от наша компетентност — махнал с ръка министърът. — Давайте по същество.

— А по същество ето какво — този опит трябва да се внедри във всичките поверени ни заведения, — твърдо заявил председателят на комисията.

— Аз също съм съгласна с това — подкрепила председателя депутатката от Държавната Дума и добавила:

— Освен това, твърдо съм решила да внеса за разглеждане в Държавната Дума законопроект за предоставяне на всяко руско семейство, което желае, по един хектар земя за пожизнено ползване за създаване на родово имение.

* * *

Държавната Дума приела закона. Милиони руски семейства в единен порив започнали да засаждат градини и горички на земята на своя род. И Русия разцъфнала…

А през коя година е станало това? Какво? Още не се е случило? Защо? Кой пречи? Кой не дава възможност на Русия да разцъфти?