Владимир Мегре
Енергията на живота (11)

Тренировката на мисълта

От разказа на дядото разбрах, че и Анастасия при общуването със сина си организира постоянно занимания, чрез които тренира бързината на мисленето му. Външно това изглежда като игра, но мисълта се тренира и тогава, когато ни се струва, че детето играе и развива само физическите си способности.

Вече ви разказах как сутринта, когато си играеше с вълчицата на гоненица, Анастасия направи един трик. Извика я при себе си и бързо побягна от нея. Вълчицата хукна да я настигне. Когато вече почти беше успяла, Анастасия, както си бягаше, изведнъж подскочи към дънера на близкия кедър, отблъсна се от него с крака, направи салто и побягна в обратна посока, а вълчицата профуча по инерция покрай нея.

Видях как моят син също се надпреварва с вълчето. Колкото и бързо да тичаше детето, младият вълк го настигаше. Като го изпревареше малко, вълкът се обръщаше и се изхитряше бързо да близне бягащото дете по крака или по ръката. Володя веднага спираше, известно време си почиваше, а след това отново се опитваше да избяга от вълка, и отново звярът го догонваше.

Когато Анастасия му показа трика с подскока по ствола на кедъра и рязката промяна на посоката на бягане, детето много хареса това упражнение и се опита да го повтори. То подскочи със засилване към дънера на кедъра с краката напред, но изобщо не успя да направи салто и да се затича веднага в обратна посока. Когато се отблъсна първия път от дънера на дървото, Володя падна на четири крака. Като се пльосна и при втория си опит, той погледна въпросително майка си. Анастасия му каза:

— Володя, преди да скочиш към дървото, трябва мислено да си представиш своите по-нататъшни действия.

— Аз си представих, мамо. Нали видях как го правиш ти?

— Видял си как го прави моето тяло, но не си си представил и не си почувствал как трябва да постъпи твоето, на какво да се подчини. Първо го потренирай с мисълта си.

Беше абсолютно неясно по какъв начин може мислено да се прави физическо упражнение, но Володя отиде до дънера на дървото, постоя известно време до него, като ту затваряше очи, ту правеше с ръцете и с краката си определени движения. После отстъпи назад и стремително побягна към ствола на дървото.

Бягаше по-бързо от обикновено. Аз дори се изплаших — ами ако нещо не стане както трябва, може да се удари в дървото и да се нарани. Но детето успя. Отблъсна се, направи салто и се приземи, като се заклати леко, след което веднага побягна. Володя направи това упражнение няколко пъти; всеки път технически по-издържано.

„Хубаво упражнение“ — си помислих, а на Анастасия казах: — Всички мускули развива.

— Да — отговори тя, — развива мускулите, но най-важното е, че ускорява мисълта.

Отново не я попитах как може чисто физическо упражнение да ускорява мисълта, но съвсем скоро след това разбрах, че Анастасия си е поставила именно тази задача, като е показала на детето своя трик.

Володя извика своя партньор по игра — вълка — и те побягнаха. Вълкът вече почти стигна Володя, когато той направи своя скок и хукна в обратна посока. Звярът не очакваше такъв обрат на събитията и прелетя покрай кедъра.

Докато вълкът беше спрял и осъзнаваше случилото се, Володя вече тичаше стремително в обратна посока и ликуваше. Той се смееше, махаше с ръце, подскачаше — чувстваше се победител.

Но младият вълк се оказа необикновено умен и съобразителен съперник. Когато Володя направи същото нещо за пети път, при приближаването на детето към ствола на кедъра вълкът изведнъж забави темпото си и спря, без да стига до дървото. И щом Володя направи салто, като възнамеряваше да побегне в обратна посока, вълкът ловко го близна при приземяването му, заскача на място и завъртя опашка. Сега ликуваше той, а Володя учудено и объркано го гледаше.

Ние с Анастасия седяхме наблизо и наблюдавахме тази сцена. Володя се опита още веднъж да излъже звяра по същия начин, но пак не успя. Умният вълк всеки път спираше предварително, спокойно чакаше приземяването на детето и успяваше да го близне, и то неведнъж.

Володя се замисли. Лицето му стана сериозно. Даже свъси вежди, но изглежда нищо не му идваше на ум. И така замислен, той се приближи към нас, като гледаше въпросително. Анастасия веднага каза:

— Сега, Володя, трябва да вземеш под внимание не само собствената си мисъл, но и тази на вълка.

И синът ни отново отиде да мисли. Аз също започнах да мисля върху създалата се ситуация. И стигнах до твърдото убеждение, че щом вълкът е разбрал маневрата на сина ми, вече нищо не може да се направи. Вълкът предугаждаше действията му и, докато детето ги извършваше, той просто чакаше. Дори и да успееше да направи трика си два пъти по-бързо, вълкът все едно щеше да го близне и тук нямаше да помогне никаква мисъл. Когато видях по лицето на сина ни, че и той е стигнал до същия извод, казах на Анастасия:

— Добре де, защо мъчиш детето? Ясно е, че сега вече е невъзможно да избяга от вълка. И ти няма да избягаш. Твоята вълчица съвсем не можеше да съобрази, когато ти успяваше да й избягаш, а този млад вълк се оказа по-умен от майка си.

— Да, той е по-умен от вълчицата, но човекът трябва винаги да бъде по-умен. Аз не мъча детето. Предложих му да помисли, да вземе предвид мисълта на вълка и да намери свое решение.

— Но то е ясно — няма никакво решение. Ако има, тогава ни покажи. Не мога да гледам тъжното лице на сина ни.

Анастасия се изправи и с жест извика младия вълк при себе си. Той веднага изтича с радост при нея, като въртеше опашка. Анастасия го потупа по врата и, като направи призивен жест, побягна.

Гледахме с Володя как леко и стремително бяга Анастасия. Учудващо леките, свободни движения на вече зрялата жена — майка поразяваха с красотата и устремеността си.

И все пак, препускането на вълка беше малко по-бързо. Анастасия няколко пъти му се изплъзваше, като сменяше посоката на бягане, звярът изоставаше малко, но скоро отново почти я догонваше. Беше ясно, че в края на краищата ще я настигне.

Изведнъж Анастасия побягна стремително право към онзи кедър, от който се отблъскваше Володя. Няколко метра преди кедъра вълкът забави своя бяг и, когато Анастасия подскочи, приседна готов да я близне по крака или по ръката в момента на приземяването й, но…

Анастасия, че подскочи, подскочи, но не се отблъсна от кедъра. Тялото й прелетя на сантиметри от ствола на дървото. Тя продължи да тича, като се отдалечаваше от кедъра, а смаяният вълк все още седеше, съобразявайки какво се е случило.

Володя подскочи на място, запляска с ръце и заговори радостно:

— Разбрах, тате, разбрах. Трябва бързо да мисля за себе си и за вълка. Да мисля бързо за себе си и да успявам да мисля по-бързо от вълка, по-бързо, отколкото мисли той, и все да успявам. Разбрах как се прави това.

Когато Анастасия се върна, той й каза:

— Благодаря ти, мамо. Той никога няма да успее да ме стигне.

Отначало Володя успяваше да избегне вълка, като криволичеше като Анастасия, но след това направи цяла каскада от всевъзможни трикове: докато бягаше, ту се хващаше за дънера на малко дърво и с негова помощ сменяше посоката си по-бързо от догонващия го звяр, ту прескачаше дебел клон, счупен от вятъра. Когато стигаше до него за втори път, просто подскачаше нагоре, а през това време вълкът правеше скок напред.

Това е само един пример, а примерите са много, но най-важното не е количеството на примерите, а разбирането на същността на задачата.