Владимир Мегре
Енергията на живота (25)

Да дадем родина на децата

В Украйна има един град Харков. В този град има дом за сираци. Хубав детски дом — уютни помещения, красив аквариум, голям басейн. Местните власти са се постарали, а и предприемачите са помогнали. Ръководителят на градския отдел за народно образование ни показа помещенията и ни разказа, че децата от този дом ходят в обикновено училище. Гледах през прозореца. Децата се връщаха на групи от училище. Само едно малко момиченце вървеше само, отделно от другите.

— Това е Соня. Тя е първокласничка — ми разказваше директорът. — Винаги върви сама. Смята, че скоро ще я осинови някое еврейско семейство.

— Защо еврейско, тя не прилича на еврейско дете, косите й са руси, по-скоро е украинка.

— Някой в училището й казал, че Соня е еврейско име, а това означава, че тя е еврейка.

Соня се съгласила с тази националност и веднага решила, че непременно ще бъде осиновена от еврейско семейство. И през цялото време ходи самичка, защото смята, че ако е в групата, бъдещите родители може да не я забележат.

Хубав е детският дом в Харков. И в другите градове в Украйна, Белорусия, Русия има домове за сираци. В тях също е пълно с деца, но независимо от това, колко са уютни тези детски домове, децата мечтаят да имат родители, да имат семейство.

И така, малката, слабичка първокласничка Соня, обута в сивички обувчици, вървеше с делова походка по асфалта на училищния двор отделно от връстниците си. Соня, момиченцето от детския дом, мечтаеше…

Минали ден, втори, после месеци. Соня още не знаела, че и в другите страни отдавна съществуват детски приюти и че не всички деца се осиновяват, че повечето са обречени да живеят без родители. Соня също не била осиновена.

Но животът й потръгнал нестандартно. По същото онова време група жители на Харков решили да си построят селище близо до града. Успели да получат сто и петдесет хектара земя и 120 семейства си взели по един хектар, за да поставят началото на своите родови имения.

Един парцел в края на общия терен останал без собственик. Решили да го дадат на някое дете от дома за сираци. Случило се така, че избрали малката Соня. Закарали с кола момиченцето заедно с нейната възпитателка до парцела й. Възпитателката започнала да обяснява на детето:

— Виждаш ли, Соня, ето тук се поставени колчета и между тях е опъната връвчица. Зад нея се намира твоята земя, цял хектар. Подариха ти я хората, които също са си взели по един хектар земя до твоята и ще засадят тук градини, ще си построят къщи. Когато пораснеш, ти също ще можеш да си построиш къща и да си посадиш градина. Твоята земя ще те чака.

Момиченцето се приближило към връвчицата, пипнало я и попитало възпитателката:

— Значи зад тази връвчица е моята земя и зад връвчицата мога да правя всичко, което реша сама, така ли?

— Да, Сонечка, това е твоя земя и само ти можеш да се разпореждаш с всичко, което расте на нея.

— А какво ще израсне на нея?

— Както виждаш, засега растат различни тревички, но погледни към съседните участъци земя. Хората вече са засадили овошки — ябълки, круши и много други овощни дървета, при тях градините скоро ще зацъфтят. Когато пораснеш, и ти ще решиш какво и къде да посадиш на своята земя, за да бъде красиво както е при другите.

Соня се навела и се пъхнала под връвчицата, стъпила на своята земя, направила няколко крачки покрай колчетата, като разглеждала внимателно тревата и всичко, което сновяло и цвърчало в нея. Стигнала до малката брезичка, която растяла в предоставения й парцел, и попипала тънкия й ствол. Обърнала се към възпитателката и неизвестно защо малко развълнувано попитала:

— А дръвчето? Брезичката? Тя също ли е моя?

— Да, Сонечка, сега и брезичката е твоя, щом расте на твоята земя. Когато пораснеш, ще можеш да засадиш тук и други дръвчета, а сега е време да тръгваме, скоро ще стане обед и аз трябва да съм при групата.

Момиченцето се обърнало с лице към своя парцел земя и започнало мълчаливо да го гледа.

* * *

Онези, които имат деца, знаят, че когато те играят вкъщи, често правят импровизирани стаи, като се ограждат с различни вещи. Когато са на село, строят малки палатки и играят вътре в тях. Не е ясно защо, но всяко дете има потребност да се огради от големия свят в свой мъничък, да сътвори свое пространство. При децата в домовете за сираци пространството е общо. Дори да е обзаведено добре, им действа потискащо.

Соня, както и другите деца от дома, никога не е имала свое, макар и малко, ъгълче.

И ето, сега тя стояла зад ограденото с колчета място, където всичко било само нейно. И тревичката, и живите щурчета в нея, и брезичката. Слабичкото момиченце се обърнало към възпитателката и заговорило. В гласа му имало и молба, и решителност:

— Моля ви, много ви моля, разрешете ми да остана. Вие заминавайте, аз ще си дойда сама.

— Как ще си дойдеш, това са тридесет километра?

— Ще си дойда — отговорила твърдо Соня. — Ще вървя и ще дойда. Може и с автобус да пътувам. Моля ви, разрешете ми да постоя сама на моята земя.

Шофьорът, който бил също и собственикът на съседния имот до този на Соня, чул разговора и предложил:

— Нека момичето да постои тук до вечерта. Аз ще ви закарам, а вечерта ще ви доставя и нея.

След като помислила, възпитателката се съгласила. Тя не можела да не се съгласи, защото погледнала лицето на стоящото зад връвчицата момиченце, чакащо нейното решение.

— Добре, Соня — отговорила жената, — постой тук до вечерта, а аз ще изпратя обедът ти по шофьора.

— Ама защо да изпращате? Ние ще споделим обеда си със съседката — казал сериозно шофьорът, като произнесъл с уважение думата „съседка“.

— Клава, слушай — викнал той на жена си, която приготвяла обеда на верандата на строящата се къща, — приготви обед за четирима, днес с нас ще бъде съседката.

— Добре — отвърнала жената. — Има за всички. — И добавила: — Соня, ако ти трябва нещо, обади се.

— Благодаря — отговорила вече съвсем щастлива Соня.

Когато автомобилът заминал, Соня тръгнала покрай опънатата връв. Вървяла бавно, понякога спирала, клякала, пипала нещо с ръчичките си и отново тръгвала. Така тя обиколила цялото си място по периметъра.

После застанала в средата на своя хектар земя и огледала всичките му страни. И изведнъж разтворила ръчичките си и побягнала, като подскачала и се въртяла.

Следобед Клава видяла колко се е изморило натичалото се по своята поляна дете и му предложила да поспи на сгъваемото легло, но уморената Соня отговорила:

— Ако може, дайте ми някаква стара дреха, за да си постеля. Искам да поспя на моята земя, при брезичката.

Николай поставил до брезичката на Соня сгъваемо легло с дюшек и одеяло. Момиченцето легнало и веднага заспало. Това бил първият му сън на собствената родна земя.

Както се струвало на всички, в детския дом възникнал неразрешим проблем. Соня молела всеки ден възпитателите за разрешение да отиде при своята земя. Обясненията, че още е малка и не бива да пътува самостоятелно по автобусите, а възпитателите не трябва да оставят другите деца, не помагали.

Соня започнала да разговаря с директора на дома. Тя му обяснявала, че непременно трябва да ходи при своята земя. Задължително е, защото на съседните места хората вече садят дървета и градините им скоро ще разцъфнат, а нейната земя изглежда сякаш е изоставена и на нея нищо няма да разцъфне.

В края на краищата, директорът на детския дом намерил приемливо решение за Соня и й казал:

— Соня, сега не е възможно да те возим до твоя парцел, защото освен всичко друго ти трябва да учиш още половин месец. След две седмици започва ваканцията.

Ще поговоря със съседите ти и, ако те се съгласят да те наглеждат, през ваканцията ще те изпратим за известно време на твоето местенце. За една седмица, а може и за повече. Между другото можеш да изкараш тези две седмици, като свършиш и нещо полезно за своята земя. Ето, вземи тези две брошурки. В едната се разказва как се садят зеленчуци, а в другата — билки. Ако си послушна, до идването на ваканцията ще ти подготвя различни семена.

Соня се държала добре. Подготвяла старателно уроците си, а през цялото си свободно време четяла двете брошурки, които й подарил директорът. Когато лягала да спи, мечтаела, представяла си как на нейната земя ще растат различни красиви растения. А веднъж нощната бавачка забелязала, че докато всички деца спели, на лунната светлина, проникваща през прозореца, Соня рисувала дървета и цветя.

Съседите се съгласили да се грижат за момичето. Когато започнала лятната ваканция, самият директор помогнал на Соня да натовари в багажника на колата суха храна за две седмици, лопатката, малкото гребло и пакета със семената…

Николай не искал да вземе сухата храна от детския дом, но директорът му казал, че Соня е независимо момиче и никога не би се съгласила да бъде бреме за някого и е по-добре да види, че си има и свои продукти.

Освен това й дали и спален чувал, макар че семейството на съседа Николай било приготвило за детето от дома малка стаичка и постеля на вече построения първи етаж.

Когато Соня тръгнала към колата, дошли да я изпратят не само сътрудниците на дома, но и много други хора, които искали да видят сияещото от щастие лице на момичето.

Първите три нощи Соня спала в отредената за нея стая в съседната къща, но целия ден прекарвала на своето родно парче земя.

На третия ден Николай имал рожден ден и му дошли много гости. Една млада двойка пристигнала с палатката си. На следващия ден гостите си заминали, но палатката останала.

— Това е подарък за тебе — казали на раздяла младите приятели на Николай.

И Соня го помолила да спи в палатката. Николай й разрешил:

— Разбира се, спи, щом искаш. Да не би да ти е задушно в стаята?

— В стаята е хубаво — отговорило момичето, — но всички хора спят на своята земя, а моята остава самотна през нощта. На много места горят огньове, а на моята е тъмно.

— И какво, искаш да преместя палатката на твоята земя ли?

— Чичо Коля, много ми се иска да бъда до брезичката. Ако имате време, ако не ви е трудно…

Всички следващи нощи Соня спала в палатката, поставена до брезичката на нейната земя.

Щом се събудела сутрин рано, тя веднага отивала до кофата с вода, която стояла до палатката. Гребвала вода с канчето и, като си напълвала устата, пускала тънка струя в шепите си и така се измивала.

После взимала албума, в който били рисунките й с плана на терена, направен от нея, и ги разглеждала. А след това отивала да прави лехи с цветя.

Макар че малката сапьорска лопатка, подарена от директора на детския дом, била остра, Соня по никакъв начин не успявала да забие докрай металната й част в земята, силите й стигали само до половината, но въпреки това лехичките все пак ставали.

Съседът Николай предложил на Соня да прекопае местата, които тя му покаже, с култиватор, но получил категоричен отказ. С една дума, тя се отнасяла ревниво към каквото и да е нахлуване на нейната територия. Хората чувствали това и се стараели да не престъпват без знанието на момичето границата, определена с колчета и опънат канап. Дори съседът Николай, след като се събудел сутрин и отивал да извика Соня за закуска, се приближавал само до връвта и оттам се обаждал на Соня.

Някакъв невероятен стремеж на малкото момиче към самостоятелност или страх да не би да бъде в тежест не му позволявал да моли за каквото и да било. Дори когато някой от жителите на селището се опитвал да му предложи ту дрехи, ту бонбони, ту някакъв инвентар, то учтиво благодаряло, но категорично отказвало да ги вземе.

За двете седмици престой на своята земя Соня прекопала и посадила три лехи и направила в средата на терена голям кръг с цветя.

Сутринта, в последния ден на двуседмичния й престой, Николай както обикновено се приближил до границата между двата участъка, за да я извика за закуска.

— Чичо Коля, днес не ме викайте да закусвам, не ми се яде.

Николай почувствал в гласа на момичето някаква мъка и едва сдържан плач. Той не започнал да си изяснява какво е станало. Върнал се вкъщи и започнал да наблюдава Соня с бинокъл.

Момичето се разхождало из градината, пипало с ръка растенията, поправяло нещо по лехите. После се приближило към своята брезичка, прегърнало я и раменцата му се разтресли.

Старият микробус на детския дом дошъл за Соня към обяд. Шофьорът спрял при входа на имението на Николай и подал сигнал. Николай ми разказа какво станало по-нататък:

— Когато видях с бинокъла как тя си събира обикновените нещица, лопатката и малкото гребло и тръгва оклюмана към нас, когато видях лицето й, не издържах и хванах мобилния си телефон. Добре, че успях да се свържа веднага с директора на детския дом. Казах му, че съм готов да подпиша всякакви документи и ще поема отговорност за детето, ще взема отпуск, ще бъда непрекъснато на вилата си, само и само момичето да може да бъде на своята земя до края на ваканцията.

Отначало директорът започна да обяснява, че всички деца от дома трябва да заминат на лечение и почивка на летен лагер край морето; че те отдавна се опитвали да осигурят тази възможност и сега вече тръгват благодарение на спонсорите.

Казах на директора това-онова по мъжки, но той не се обиди, а също ми отговори рязко. И веднага добави: „Дайте телефона на шофьора, сам ще говоря с него.“

Веднага изтичах при шофьора, подадох му телефона и му казах:

— Давай, приятелю, бързичко си заминавай.

Шофьорът си замина. А приближилата се Соня ме попита:

— Чичо Коля, нашият автобус ли беше дошъл да ме вземе? Тогава защо замина?

А пък аз нещо много се бях развълнувал от преговорите с директора, запалих цигара, ръцете ми трепереха и й казах:

— Да бе, точно за тебе. Просто мина оттук ей така, да попита дали ти трябват продукти или нещо друго, а аз му казах, че ще се оправим сами.

Тя ме погледна внимателно, стори ми се, че разбра нещо и тихо каза:

— Благодаря ти, чичо Коля — после първо тръгна, а след това затича бързо към своята земя.

Директорът на детския дом дойде на следващия ден сутринта, но аз вече го чаках. Само че той не дойде при мен, а се насочи направо към палатката. Не успях да му кажа да не прескача без разрешение канапа. Той се сети сам. Щом момичето излезе насреща, явно, за да не го травмира, веднага каза:

— Добър ден, Соня, минах оттук само за да те попитам какво ще решиш. Ние тръгваме за морето, а ти как искаш — тук ли ще останеш, или ще дойдеш с нас?

— Тук — не каза, а извика Соня.

— Аз така си и мислех — отговори директорът, — и затова ти донесох като суха храна…

— Не се безпокойте, не си губете времето. Нищо не ми трябва.

— Не ти трябва ли? Държавата отпуска пари за всеки възпитаник на дома. А ти тук сама ще се възпитаваш, сама ще се храниш. А какво ще ми наредиш да правя при тази ситуация, как да се отчитам пред държавата за парите, които са ми дадени? Не, бъди така добра да я приемеш. Хайде, Алексеич, разтоварвай. Разреши ни, Соня, да влезем. Може би ще ни покажеш все пак стопанството си?

Соня гледа известно време директора, като осмисляше ситуацията. После видя как шофьорът на микробуса разтоварва някакви тежки чанти и като разбра окончателно, че остава на своята земя до края на ваканцията, радостно възкликна:

— Ох, ама аз какво… Влизайте, ето я вратичката, тук няма връвчица. Заповядайте, гости. Ще ви покажа стопанството си. И вие, чичо Коля, влизайте.

Тя ни заведе при палатката си и веднага предложи да пийнем вода:

— Тази вода е от изворчето. Тя е вкусна, по-добра е отколкото тази от крана. Моля, пийнете.

— Няма да откажа — отговори директорът.

Гребна половин канче вода и с удоволствие я изпи.

Ние с шофьора също пихме и за голямо удоволствие на Соня похвалихме водата. Вероятно за първи път през живота си тя притежаваше нещо свое. Нека дори да е обикновена вода, но нейна, и това свое нещо тя можеше за първи път да даде на възрастните. Соня започваше да чувства своята съпричастност към света. След това ние слушахме около час и половина — два увлекателния разказ на момичето за това, какво е посадило и какво се кани да засажда. То ни показа и рисунките на бъдещото си имение. На рисунките нямаше само къщичка.

— Е, време е вече — каза директорът на Соня. — Ти тук сама си разопаковай вещите. Ей там съм ти докарал и фенер, който работи с акумулатор. С него можеш и надалеч да осветяваш, а може и за четене да го използваш, ако се превключи на лампа за дневна светлина. А сега ще има какво да четеш. Донесъл съм ти и списание за подредба на парцела, и книги за отглеждане на какво ли не, и за народна медицина.

— Олеле, ето пак щях да забравя — плесна с ръце Соня. — Аз ей сега.

Тя отметна края на платнището на палатката и ние видяхме вътре снопчета от различни билки, които висяха на опъната връв. Тя свали няколко от тях и ги подаде на директора:

— Това е глухарче. Една билка. Тя е за Катя от нашата група. Трябва да я запарва и да пие отварата. Тя често боледува. Прочетох в брошурката, която вие ми дадохте… Така че изсуших.

— Благодаря…

Въобще този директор е добър човек и обича децата. Поговорихме си после с него, той ме пита за поведението на Соня, даде ми смислени съвети за някои неща.

Соня изкара цялото лято в палатката на своя хектар земя. В центъра на участъка й разцъфнаха прекрасни цветя. По лехите покълнаха лук, ряпа и други зеленчуци.

Когато дните станаха по-къси, вечер можеше често да се види как блещука светлината на фенера в палатката под брезичката. Всяка вечер Соня четеше книжките за народна медицина и все рисуваше в албума си бъдещето на своята земя.

Когато в края на лятото дойде да я вземе старият микробус на детския дом, помогнах да се натоварят запасите на Соня. А имаше какво да се товари: чувал с картофи, три тикви… С една дума, напълнихме микробуса. Попитах Соня:

— Е, как ще бъде следващата година? Да пазя ли палатката ти?

— Разбира се, задължително ще дойда за следващата ваканция. Още първия ден ще пристигна на моята земя. Вие сте добър съсед, чичо Коля. Благодаря ви за доброто съседство!

И ми подаде ръка като възрастен човек. Заякнала беше тази ръка. А и самата Соня не само беше почерняла, но и укрепнала, беше станала по-уверена в себе си.

На следващата година тя дойде с различни фиданки, с някакъв разсад и веднага се захвана за работа.

На едно събрание хората от нашето селище решиха да построят на Соня малка къщичка.

А Зина, жената на предприемача, който строеше най-голямата вила, започна да настоява да не бъде малка.

— Срам ме е да гледам хората. Всички полагат основи на къщи като дворци, а едно-единствено дете живее в палатка. Идват гости, кой знае какво си мислят за нас.

Тъй като познаваха характера на момичето, нейното болезнено отношение към всякакъв род дарения, възложиха на мен да проведа с нея преговорите във връзка със строителството на къща.

Отидох при нея и й казах:

— Соня, по време на събранието хората от селището решиха да ти построят малка къща. Ти само кажи къде трябва да бъде.

А тя някак недоверчиво ме попита:

— Чичо Коля, а колко ще струва тази малка къща?

Без да подозирам каквото и да е, аз й отговорих:

— Около две хиляди, средно по две хиляди на всяко семейство.

— По две хиляди? Но това са много пари. Значи хората няма да купят нещо за своите деца, а ще ги похарчат за мен. Чичо Коля, много ви моля, кажете им, че засега не ми е необходима къща. Аз още не съм измислила и място за нея. Моля ви, чичо Коля, обяснете на хората, моля ви…

Тя се вълнуваше и аз разбрах защо. Когато Соня получи своя парцел, за първи път през живота си се почувства независима. Той замени родителите й, тя имаше нужда от него, а той от нея. С някакво вътрешно чувство момичето усещаше или си представяше, че нейната земя не иска някой чужд да се докосва до нея.

И не дай си Боже, някой да я упрекне след изграждането на постройката, дори да е само мълчалив укор. Собствената й независимост беше по-скъпа от собствената къща.

Започнах да убеждавам хората да не правят насила подаръци на момичето. А скоро след това се случи нещо неочаквано. Един ден децата се връщали бежешком от езерото и минали покрай парцела на Соня, а най-отпред карал велосипеда си синът на предприемача, Едик. Той през цялото време се шегуваше с нея, като я наричаше дребосък, макар че беше само три години по-голям от нея.

— Ей, дребосък — викнал Едик на Соня, — не ти ли дотяга да се занимаваш все с твоя ландшафт? Хайде, по-добре ела с нас да видиш зрелището.

— Какво зрелище? — попитала Соня.

— Моят баща ще запали сега строителния фургон. Виждаш ли, ей там? За всеки случай пристигна и пожарната.

— А защо трябва да се изгори?

— Защо ли? Защото разваля гледката.

— Но след неговото изгаряне дълго време нищо няма да расте на земята.

— Защо пък да не расте?

— Защото всички полезни червейчета, всички буболечици ще изгорят. Ето, аз палих огън до палатката и виж, на това място сега нищо не расте.

— Я виж ти, колко си била наблюдателна, дребосъче. Ами тогава спаси нашите червейчета. Вземи старото вагонче, защото татко не знае как да се отърве от него.

— Как да го взема, та той е тежък?

— Как, как. Разбира се, че с кран. Вдругиден при нас ще дойде кран. Ще поставя вятърен двигател. С една дума, вземи го, или сега ще има грандиозен огън.

— Добре, Едик, съгласна съм да взема вашето фургонче.

— Да тръгваме тогава.

Възрастните съседи и куп дечица се събраха до имението на родителите на Едик. Пожарният екип стоеше в готовност. И тогава Едик се приближи до баща си, който вървеше с туба бензин към строителното фургонче, и му каза:

— Тате, не трябва да се изгаря фургонът.

— Какво значи не трябва? Защо?

— Защото аз го подарих.

— На кого?

— На дребосъка.

— На кой дребосък?

— На Соня от крайния парцел.

— И какво, да не би да се е се съгласила? Съгласила се е да го приеме от тебе?

— Тате, ама ти какво, ако не ми вярваш, сам я попитай.

Едик взе за ръка Соня, която стоеше в детската тълпа, и я заведе при баща си:

— Кажи, че си съгласна да вземеш тази будка. Говори.

— Съгласна съм — тихо отговори Соня.

Ох, как не можеше да скрие предприемачът напъващата го отвътре гордост заради сина му. Да не се надяваш, от никого нищо не взима, а ето само от неговия Едик решила да приеме подарък своенравната Соня.

Когато дечурлигата се разотидоха, предприемачът извика бригадата, която извършваше довършителните работи, и каза на бригадира:

— Значи така, момчета. Вземете каквито искате материали, ако трябва работете двадесет и четири часа в денонощието, плащам по удвоена тарифа, но искам след два дни вътре в този фургон да бъде като в европейско жилище. Външно може и да си остане такова ожулено, но вътре…

След два дни на Сонината земя до брезичката, на мястото, където преди това беше палатката, стоеше върху тухлен фундамент ожуленият строителен фургон. Ожулен, но подготвен от строителите за боядисване, а финландската боя и четките бяха вътре.

Соня сама го боядиса по-късно — боядиса първата в живота си собствена къщичка на родната земя. А през следващата година тази къщичка се превърна в приказна кула, обвита с диво грозде и бръшлян и оградена от цветя.

* * *

Минали десет години. Соня завършила училище и вече цяла година живеела в своето имение. В селището, потънало в зеленина и цъфтящи градини, се издигали вили, но най-хубаво, най-красиво имение имала Соня. Когато нейните връстници напуснали дома и тръгнали към неизвестността, когато се опитвали да постъпят в което и да е училище заради общежитието; да намерят каквато и да е работа, поне да стига за прехрана, Соня вече била заможен човек. Жителите на селището предавали на прекупвачи излишъците от зеленчуци и плодове. Отгледаното в именията се продавало на доста висока цена. Изнасяло се в страните от Евросъюза, в специални магазини, където се продавала екологично чиста продукция. Соня също продавала на прекупвачи отгледаното в нейното имение, но основната част от продукцията й изкупували хора от града, които директно пристигали при нея, защото били чули за необикновеното момиче и неговото чудесно имение. Освен това Соня събирала лечебни билки и помагала на много хора да се отърват от болестите си.

Веднъж на гости при своите родители, които вече живеели постоянно в имението си, пристигнал Едик. Той учел трета година в престижен американски университет. Предстояла му сложна операция. Вероятно от чуждестранната вода и храна се разстроила работата на черния дроб и на бъбреците. Едик решил преди операцията да погостува една седмица на родителите си. Зинаида, майката на Едик, предложила:

— Сине, може би все пак е добре да отидем при нашата местна лечителка. Представи си, че изведнъж ти помогне.

— Ама и ти, мамо, в кой век живеем? Там, на запад, медицината отдавна е на най-високо ниво. Ще отрежат и ще заменят каквото трябва. Не се тревожи. Няма да отида при някакви си баби знахарки. Това вече е от по-миналия век.

— Но аз не ти предлагам да отидеш при някакви баби. Нека да отидем, спомняш ли си малкото момиченце от детския дом в края на нашето селище, което за учудване на всички само облагородяваше подарения му хектар земя?

— А, онова дребосъче ли? Спомням си го малко.

— Сега този дребосък, сине, е много уважаван човек. За отгледаното от нея прекупвачите са готови да плащат двойно, а за събраните от нея билки идват хора от далечни места, макар че тя не прави никаква реклама.

— А дребосъкът откъде има тези знания?

— Та нали тя още от първи клас прекарваше всяко лято на своя участък земя, а през зимата четяла разни книжки по народна медицина и градинарство. Детският ум е остър, помни добре всичко. Разбира се, тя е взела много знания от книгите, но хората говорят, че тя самата разбирала повече. Освен това казват, че и растенията я разбират. Тя разговаря с тях.

— Брей, ама че дребосък! Колко взима за лечението?

— Понякога взима, но се случва да лекува и безплатно. Ето например миналата година я срещнах край язовирчето. Тя ме погледна в очите и каза: „Лельо Зина, склерата на очите ви не е наред, вземете тази билка, правете си отвара от нея и пийте, ще ви мине.“ И ми мина. А бялото на очите ми действително не беше в ред, защото ме болеше черният дроб. Сега не ме боли. Хайде, сине, нека да отидем, може би ще помогне и на твоя черен дроб.

— Но при мен, мамо, не е само черният дроб. Диагнозата вече ми е поставена — ще ми махнат единия бъбрек. И тук никакви отвари няма да ми помогнат. Впрочем, нека да отидем, интересно ми е да видя имението на дребосъка. Казват, че приличало на рай.

* * *

— Да! Подредено е чудесно — без да сдържа възхищението си казал Едик, когато двамата с майка му приближили до имението на Соня. — Докато другите хора в селото са хвърляли всичките си усилия в строителството на вили и каменни зидове, тя действително е създавала рай. Погледни, мамо, каква ограда от зеленина е отгледала!

— Ако беше видял градината й, още повече щеше да се възхитиш. Само че тя допуска много малко хора в своята градина — подчертала Зинаида, открехнала портичката и извикала високо:

— Соня, ако си вкъщи, излез. Соня, вкъщи ли си?

Вратата на къщичката — бившият фургон на строителите — се отворила и се показала девойка. Тя прехвърлила с плавен жест тежката си руса плитка на гърба, видяла Зинаида, съпровождана от сина си, и на бузите й запламтяла руменина. Младата красавица закопчала горното копченце на прилепналата по стегнатата й гръд блузка, слязла по стълбичката с мека, лека и в същото време грациозна походка и тръгнала по пътечката към портичката, където стояли Зинаида и Едик.

— Здравейте, лельо Зина. Добре дошли, Едуард. Ако искате, влезте в къщата или в градината ми.

— Благодаря за поканата, с удоволствие ще влезем — отвърнала Зинаида.

А Едик не казал нищо, дори не поздравил.

— Знаеш ли, Соня — продължила да говори Зинаида по пътя към градината, — синът ми има проблем, предстои му операция. Макар че ще го оперират в Америка, на мен като майка някак си ми е тревожно.

Соня се спряла, обърнала се и попитала Едик:

— Какво ви боли, Едуард?

— Сърцето — сподавено отговорил Едик.

— Как така сърцето? — възкликнала Зинаида. — Нали казваше черния дроб, бъбрека. Значи си ме лъгал, успокоявал си ме.

— Не съм те лъгал. Но сега, мамо, сърцето ми бие, ето пипни, виж как бие — и като взел ръката на майка си, я притиснал към гърдите си. — Чуваш ли, сега ще изскочи и ще се взриви, ако не убедиш веднага тази хубавица да се омъжи за мен.

— Ама и ти си един шегаджия — се засмяла Зинаида, — едва не ме изплаши до смърт.

— Аз не се шегувам, мамо — отговорил сериозно Едик.

— Е, ако не се шегуваш — весело отговорила Зинаида, — да знаеш, че половината селище вече е изпращало сватове за синовете си. И все без резултат — не иска да се омъжва. Ето, попитай я защо не иска, а не да буташ майка си отпред.

Едик се приближил до Соня и попитал тихо:

— Соня, защо не сте се омъжили за никого досега?

— Защото — тихо отговорила Соня, — защото чаках теб, Едик.

— Ама че майтапчии, защо си правите шеги с майката?

— Мамо, веднага ни благослови, аз не се шегувам — казал твърдо Едик и хванал Соня за ръката.

— И аз не се шегувам, лельо Зина — казала Соня сериозно.

— Не се шегувате… Значи и ти, Соня… Не се шегуваш… Ами щом не се шегуваш, защо ме наричаш лельо, а не майко?

— Добре. Ще ви наричам майко — с треперещ глас отговорила Соня и като направила една крачка към Зинаида, се спряла нерешително.

Зинаида не била в състояние да осъзнае веднага какво е станало — шега ли, или някакво игра? Тя местела погледа си от лицето на Соня към лицето на сина си и отново… В един момент разбрала сериозността на намеренията на младите и се хвърлила към Соня, прегърнала я и заплакала:

— Соня, Сонечка, дъщеричке, аз разбрах, вие сериозно.

Потрепервали и раменете на Соня, която се притискала в Зинаида и повтаряла:

— Да, мамо, сериозно е. Да, много е сериозно.

След това младите се хванали за ръце, и без да забелязват когото и да било, тръгнали бавно по улицата на селището към имението на семейството на Едик. А отпред вървяла Зинаида. Тя едновременно се смеела и плачела и непрекъснато бърборела, като притичвала към всеки срещнат:

— Ние отидохме… А те се видяха… и изведнъж се влюбиха един в друг… А аз хайде — и ги благослових… А отначало мислех, че е шега. А те, изведнъж — и се влюбиха. А аз им говоря… А те на мен — сватба, мамо, още днес. Добри хора, ама как така? Нали трябва да се приготвим, да бъде официално. Не може така.

Когато бащата на Едик излязъл да ги посрещне, чул долу-горе същия объркан разказ. Той погледнал младите и казал:

— Ти както винаги много бърбориш, Зинаида. Как така да не е възможно сватбата да се направи днес? Я погледни тези двама млади. Не днес, а сега трябва да се направи сватбата.

Едик се приближил към баща си и го прегърнал:

— Благодаря ти, тате.

— Е, какво толкова… Благодаря. За какво да се прегръщаме. Трябва да се вика „горчиво“!

— Горчиво! Горчиво! — завикали събралите се наоколо хора.

Едик и Соня се целунали за първи път пред очите на жителите на селището. На сватбата присъствали всички, които в този момент били вкъщи. И всички заедно приготвили импровизираната трапеза на открито. А сватбата не „бучала“, както това се случва често на руските събирания с изобилно пиене, а до късна нощ пяла.

Въпреки настояването от страна на родителите младоженците се настанили не във вилата, приличаща на дворец, а в малката къщичка на Соня.

— Разбери, тате — казал Едик, — построили сме тук цял дворец с разни пристройки, заемащ половин хектар. А такава красота и такъв въздух като в имението на Соня при нас няма. Половината от това трябва да се събори.

След този случай предприемачът пил цяла седмица, но за учудване на всички започнал да събаря пристройките, като нареждал:

— Изпонастроили сме от глупост сума ти нещо тук. Внуците няма да поискат да живеят в тия катакомби.

Щастлив е животът на Соня и Едик…

Стоп! Ето че започнах да разказвам за бъдещето. И то задължително ще бъде прекрасно. А настоящето? В настоящето в град Харков има хубав дом за сираци. В него има едно момиченце Соня. Соня вече е в трети клас, но няма собствена земя от един хектар, тъй както нямат Таня, Серьожа, Катя… и други стотици деца в детските домове. Украинската Рада все още не е поставила на дневен ред въпроса да се даде за пожизнено ползване на жителите на страната, включително и на децата сираци, по един хектар земя за създаване на родово имение. И Белоруската Дума не е поставила този въпрос, и Руската… Дали ще им простят техните деца? И дали днешните депутати ще могат да простят на самите себе си?