Владимир Мегре
Енергията на живота (21)

Сражението

В онези времена в Русия все още преобладавал ведическият начин на живот. Тогава не съществували ведруските градове. Русия била съставена от много селища, богати с необичайната си храна, с радостта, със светлите си хора, които живеели в своите родови имения. По същото това време съществували други страни, които се гордеели с градовете си, но в тях властта на парите все повече господствала над човешките стремежи. Имало и огромни армии — с тяхна помощ владетелите се опитвали да подчинят света. И тъй се случило, че пред тъмната сила се преклонили много страни.

Срещу Русия бил изпратен елитен римски легион. Пет хиляди войници се приближили до границата на първото селище. Направили огромен лагер в близост до покрайнините му.

Военачалниците привикали при себе си старейшините. Те дошли без страх пред огромната сила. Римляните пояснили на старейшините, че са от държава, която е най-могъща измежду всичките страни и затова всички са длъжни да им плащат данък. Онзи, който не плати, ще бъде взет в робство.

Старейшините на малкото селище обяснили на римляните, че не бива да хранят лошите с храната си, защото по този начин отглеждат грамади от тъмни сили.

Най-главният от военачалниците казал на най-стария от селото:

— Знаех за варварството и вашия необикновен бит. Умът ви не ще успее да прецени дори съотношението на силите. С този ум вий никога не можете да бъдете свободни в цивилизованата ни империя. Ще бъдете роби или съвсем ще изчезнете.

— Няма да го бъде този, който не е способен Божественото да употреби като храна за себе си. Ти само погледни.

И при тези думи старецът ведрус извадил от джоба си две еднакви прекрасни, свежи ябълки. Огледал той военачалниците, които блестели с доспехите си, но погледът му се спрял върху редови войник. Приближил се към младия войник, подал една от ябълките и му казал:

— Вземи, синко, нека този плод да ти бъде по сърце и по душа.

Римският войник взел плода, вкусил го под погледите на околните. Блаженство осветило лика на младия боец, за завист на останалите.

Старейшината отново се обърнал към военачалника, приближил се към него, като държал в ръката си втора прекрасна ябълка и произнесъл:

— Моята душа не жадува да ти поднесе прекрасен плод. Какво означава това, опитай се сам да разбереш. И старецът ведрус оставил втората ябълка в краката на военачалника.

— Как можеш, старче, да говориш дързости на отличилия се в боевете и заслужил пълководец? — възкликнал римският ординарец, вдигнал бързо ябълката и ахнал от учудване. И всичките, които били дарени с власт, и тяхната прислуга, замръзнали втрещени, когато видели… Прекрасната ябълка в ръцете на ординареца гниела пред очите им. Започнали да я ядат ситни мушици, които се появили изневиделица. А старецът продължил:

— Със злато и със сила няма да успее никой плодовете на божествената благодат да вземе. Ти себе си владетел можеш да наричаш, увереност в себе си ти можеш да вселяваш, че държави покоряваш, но въпреки това ще вкусваш само гнило.

* * *

— Това не е мистика, Владимире. Разбери, че плодовете, отгледани с любов, могат да предадат своята благодат само на този, който е вложил в тях любов и на онзи, комуто по своя воля е дал човекът, който ги е отгледал. Всичко във Вселената е подредено така. И погледни внимателно днес доказателството. Хората отдавна се хранят неправилно и ядат остарели плодове.

— Ами богатите и онези, които управляват света?

— За тях проблемите с храната са още по-големи. Те се страхуват от отровените плодове и от толкова изисканите иначе блюда. И карат приближените си да опитват тяхната храна, преди самите те да започнат да се хранят. Поставят охрана при продуктите и специални служби, но напразно… Много властници в мъки са умирали от непригодната храна. Обърни внимание, че много хора се стремят днес да продават кедровото масло, но то се различава по своята целебност, защото помислите на производителите са различни.

И онзи старец ведрус не е бил мистик, а само е изразил онова, за което във ведическа Русия е знаело всяко дете.

* * *

Но с действията си ведрусът предизвикал гняв, бил хванат и поставен в клетка, за да наблюдава как ще опожаряват къщите и градините в неговото село, как пред него, оковани във вериги, ще минават мъжете, жените и децата.

Военачалникът със злоба му говорел:

— Гледай, старче. Ето ги твоите сънародници, сега те са роби. Ти се подигра лошо с мен пред цялата ми свита, даде ми плод, който изгни за миг. Сега всички твои сънародници са роби, те ще отглеждат негниещи плодове под заплахата от смърт.

— Под смъртна заплаха може да порасне само смъртоносно нещо, макар видът му да е благороден. Ти си примитивен. Не ще успееш страната ми да покориш. Аз пуснах гълъб с вестта за тебе. Щом влъхвите я видят, на всички ще разкажат…

Римският военачалник дал заповед. Бързи куриери се устремили към всички ведруски селища, за да я предадат. В нея се нареждало от всяко селище да дойдат представители, за да видят колко са силни неговите войски, колко добре са екипирани и обучени да водят война; как могат да изтрият от земята непокорните села, да отведат в робство младите жени и децата. И всички свойта дан за страшните воини да донасят. И занапред през есента да се събира данък за държавата му и те сами данъка си в държавата му да доставят.

В деня, определен със заповед, още на разсъмване деветстотин ведруски младежи застанали пред огромния лагер. Пред всички известният ти Радомир стоял в рубашка, извезана с любов от Любомила. Зад него стояли юноши, облечени в светли ризи. Русокосите им глави не били покрити с железни шлемове. Ленти изплетени от треви, обрамчвали главите им. Те нямали и щитове, с които да се пазят от смъртоносните удари. Единствено по два меча висели на поясите на всекиго от тях. Те стояли мълчаливо и държали юздите на конете си, а много от тях дори не били оседлани.

Събралите се на съвет военачалници на обучената петхилядна войска гледали деветстотинте младежи. Старшият военачалник се приближил към клетката, в която държали ведруса от изгореното село, и попитал:

— Какво може да означават тези младоци? Аз наредих да се явят старейшините на всички селища, за да се обяви законът на императора на моята страна.

Ведрусът отговорил:

— Старейшините на селищата знаят какво искаш да им кажеш. Твоите речи са им неприятни и са решили да не отиват при неприятното. Пред лагера на твоите войски стоят само деветстотин младежи от съседното селище. На поясите си те имат мечове. Възможно е да искат в бой да влязат.

„О, безмозъчни варвари — си мислел главният началник. — Разбира се, никакъв труд няма да ми представлява да насоча част от моите воини да влязат в бой и без особено затруднение да ги съсекат. Но кому са нужни мъртвите тела? Не е ли по-добре тук всичко да им обясня и на императора да закарам здрави роби?“

— Послушай, старче — се обърнал военачалникът към ведруса, — нали младите те почитат. Обясни им цялата безсмисленост на този неравен бой. Предложи им да се предадат. Аз ще запазя живота им. Разбира се, че всички ще пленя, ще ги направя роби, но пък няма да живеят във варварска страна. Ще получат дрехи и храна, щом станат послушни роби. Обясни им, старче, цялата безсмисленост на кръвопролитното неравностойно сражение.

Ведрусът му отвърнал:

— Сега ще се опитам. Ще им обясня. И аз виждам, че е кипнала кръвта на младите ведруси.

— Тогава, старче, говори.

Ведрусът започнал да говори високо от клетката, за да го чуят застаналите пред лагера млади ведруси:

— Виждам, че на поясите ви има по два меча, синове мои. Виждам до вас буйните ви коне. Държите ги за юздите, не ги затруднявате със себе си, пазите силите им за сражението. Решили сте да влезете в бой. Ваш предводител е мъдрият Радомир. Отговорете ми.

Военачалниците и войниците от войската видели как Радомир излязъл напред и се поклонил ниско на старейшината, който се намирал в клетката, и дал отговор, потвърждаващ думите на ведруса.

— Така мислех и аз — казал старецът, и продължил: — Ти си предводител, Радомире, вярвам, че разбираш, че силите, които са пред теб, не са равни на твоите.

И отново Радомир се поклонил, като дал с това утвърдителен отговор.

Военачалниците били доволни от диалога, но казаното по-нататък ги учудило. Старецът продължил:

— Радомире, ти си млад, мисълта ти тече бързо, запази живота на пришелците. Не убивай всички. Накарай ги да си отидат, да предадат оръжието си и никога повече да не си играят с него.

Отначало военачалниците като че ли онемели от неочакваните думи на ведруса, но после началникът се развикал ядосано:

— Ти си откачил! Загубил си си ума, старче! Не разбираш кой на кого може да запази живота тук. Ти обрече на смърт своите сънародници. Сега ще дам заповед…

— Ти вече закъсня. Погледни, досега Радомир стоеше в размисъл, но ето той се поклони на моите думи, а това означава, че ги е разбрал и ще ви остави живи.

В следващия миг военачалниците видели как останалите пред лагера деветстотин младежи скочили на конете си и стремително се понесли в посока към лагера. Военачалникът успял да даде заповед само на част от стрелците, които успели да дойдат на време, да се приготвят и да посрещнат ведруските конници с град от стрели.

В момента, в който конниците се оказали на разстояние, достатъчно да не ги порази стрела, те изведнъж скочили от конете си и затичали до тях. Щом се приближили плътно до римската войска, младите ведруси образували кръг, в средата на който се намирали половината отряд и конете, а втората половина, врязвайки се в редовете на строилите се римляни, влязла в бой.

Воините ведруси държали във всяка ръка меч. Те действали еднакво добре и с дясната, и с лявата ръка. Не убивали на място никого, а избивали оръжието от ръцете на противника, без да го раняват смъртоносно. Ранените и обезоръжени римски легионери пречели веднага да се приближат нови войници, които да ги заместят.

Малък отряд от ведруси стремително си пробил път към шатрата на главния военачалник. Радомир разсякъл с меча си резето на клетката, в която се намирал старецът, поклонил му се, после подхванал с лекота тялото му, вдигнал го и го сложил върху коня.

Двама бойци от отряда на Радомир хванали главния военачалник, хвърлили го върху задницата на друг кон и го вкарали в средата на своя кръг.

Смелият отряд бързо си пробивал път, но не в обратна посока, а напред. Воините скоро излезли от навалицата на римската войска, скочили на своите коне, на един малък хълм слезли от конете и почти всички легнали на тревата, като разперили ръце и замрели.

Плененият римски военачалник гледал с учудване как легналите на тревата ведруси спят дълбоко. Лицата им се осветявали от благи усмивки, а до всекиго от тях кротко пощипвали трева техните коне. Само двама постови наблюдавали действията на римските войски.

Останалите без пълководец римски военачалници се карали известно време, като се обвинявали един друг за случилото се, а след това започнали да спорят кой да поеме командването и как да се действа.

В края на краищата, решили да изпратят потеря от хиляда души, почти цялата конница, а останалите да я следват в случай на непредвидени събития или при попълнение на ведруския отряд с нови сили, макар че основната причина за това решение бил страхът.

Отрядът от хиляда добре екипирани конници се втурнал в преследване. Веднага щом от лагера започнали да излизат редиците от римски конници, единият от войниците на Радомир, който бил на коня си, протръбил с рога си.

Ведрусите веднага скочили, взели поводите на конете си и побягнали. Добре отпочинали след боя, те тичали много бързо, но летящата след тях конница на римляните бавно, много бавно, но все пак ги настигала. Командирът на конницата, предвкусвайки победата, отдал заповед да се протръби за ускоряване на преследването. Тръбачът затръбил.

Пришпорените хиляда коне, които вече били целите в пяна, ускорили и без това лудия си галоп, като намалявали всеки момент разстоянието до бягащите от тях ведруси. Оставало съвсем малко…

Възбуденият командир наредил още един път да се ускори потерята. И тръбачът отново дал сигнал. Преуморени от бясното препускане, няколко римски коне паднали. Никой не им обърнал внимание, римските ездачи вече вадели мечовете си от каниите, за да съкрушат бягащите, но изведнъж… по сигнал на рога всички бягащи ведруси скочили върху конете си и… разстоянието между гонещите и гонените започнало да се увеличава.

Плененият римски военачалник разбрал — ведрусите запазили силата на конете си и сега било невъзможно да ги стигнат. Те подменили и коня на стареца. И друго нещо видял римлянинът — ведрусите не седели върху конете си, а лежали върху задницата им, хванати здраво за гривите им, и отново спели.

Римлянинът си помислил: „За какво ли им трябва да си възстановяват сега силите?“ И малко по-късно разбрал…

Възбудените от преследването римляни, яростно биели конете си, които падали под тях. И най-издръжливите, носещи върху себе си по време на потерята тежките конници в доспехи, не били в състояние да догонят конете на ведрусите, които не били изморени.

Началникът на конницата, който успял да осъзнае най-накрая, че не могат да стигнат отряда на ведрусите, спрял и заповядал на всички да слязат от конете си. Но вече било късно, част от конете били преуморени и падали на коленете си.

„Всички да си починат!“ — изкомандвал началникът на римската конница. Войниците, които току-що били слезли от уморените си коне, видели как срещу тях лети като вихър отрядът на ведрусите. Младите конници държали в готовност по два меча във всяка ръка. Те препускали покрай слезлите от конете си римляни и ги ранявали, избивали оръжието от ръцете им.

Ужас обхванал целия римски легион и всички побягнали към помощта, която идвала след тях пеша. Ведруският отряд яздел на конете си след бягащите, но незнайно защо не ги догонвал. Ведрусите не докосвали и падналите от умора римски войници.

Тълпата от едва вървящи вече, клатещи се от умора войници, веднага спряла, щом видяла пред себе си Радомир с двата меча и конниците след него, спокойни и изпълнени със сила.

Римляните паднали на колене и тези, които все още имали оръжие, го сложили пред себе си. И така, обезсилени от ведрусите, те зачакали присъдата си.

Радомир тръгнал с другарите си между седналите на тревата римски войници. Ведруските мечове лежали в калъфите, а Радомир и другарите му говорели с войниците за живота. Те сваляли от главите си лентите, сплетени от билки, и ги давали на ранените римски воини, за да сложат лековитите треви върху раните си. Билките спирали кръвта и успокоявали болката. Главният военачалник бил върнат на римския легион.

* * *

В Рим влизали стройните колони, които се завръщали от похода си във ведическа Русия. Императорът бил известен от вестоносците за необикновените неща, които се случили с елитните воини от легионите на Рим. Когато видял войниците й командирите си, смущението не го напуснало няколко седмици.

След това издал тайна заповед. Всички отряди, които са участвали в похода срещу ведическа Русия, войниците и командирите да се отстранят от армията. Да се разселят в различни краища на цялата империя и строго да се забрани дори в кръга на приятелите и на най-близките роднини да се говори нещичко за този поход.

Самият император никога вече не изпратил войските си на война с Русия, а в тайна книга на приемниците си написал: „Ако желаете империята да запазите, дори и в мислите си не планирайте война с ведрусите.“

Не бил глупав императорът — разбрал, когато видял свойте воини, прибрали се от похода току-що, че войските му се върнали цели, невредими, но не носели със себе си трофеи, нямало злоба по лицата им, нямало и желание да служат като войници. Ако се оставят такива хора в имперската армия, кой знае, може да заразят цялата армия на империята със своето нежелание да влязат в бой.

* * *

Въпреки това приемникът на императора отново се опитал да покори ведрусите, след като научил много неща за тактиката им от онези, които били в допир с тях по-рано. Изпратил десет хиляди бойци на поход срещу древната Рус. И отново войниците се приближили до малко селище на ведрусите, направили лагер и бързо издигнали укрепление. Подготвили пак вестоносците за път, да призоват старейшините.

Но в определения час военачалниците видели, че от ведруското селище към големия им лагер вървят само едно момиченце на около десет години и едно момченце на около пет. Войниците им направили път и децата тръгнали към центъра на лагера, като спорели помежду си. Момченцето дърпало сестра си за полата и говорело:

— Ако ти, Палашечка сестричке, не ми разрешиш да водя преговорите, ще си помисля лоши работи за теб.

— Какво лошо ще си помислиш за мен, немирнико? — попитала братчето си сестричката.

— Ще си помисля за теб, Палашечке, че си се родила твърде опърничава.

— Не е хубаво да мислиш така.

— Не е добре, ето затова ми дай да водя преговорите с враговете.

— Ако се съглася, какво ще си помислиш за мен?

— Ще си помисля, че сестричката ми Палашечка е най-красивата, най-умната и най-добрата от всички.

— Добре, братче, ти започни преговорите. Не ми е притрябвало да общувам с празноглавци.

Децата застанали смело пред военачалниците и малкото момче им казало, без ни най-малко да се притеснява:

— Моето татенце ми поръча да съобщя на всички, че сега в селото ни има празник в храма. Той се провежда там всяка година. И всяка година народът се весели на капището. Не бива, така каза моето татенце, не е редно хората да се откъсват от празника и да си говорят глупости с вас. Изпрати мен, а ето че и сестра ми тръгна…

Главният военачалник даже изпищял при думите на дръзкото момченце, побледнял и се хванал за меча:

— Ти, дръзко копеле, как смееш тъй да ми говориш? Ще бъдеш роб до дълбоката си старост при моите коне… Твоята сестра…

— Ей, чичковци — намесила се в разговора сестрата, — ей, чичковци, захвърляйте по-бързо своите играчки — мечове, щитове и копия, по-бързо бягайте към къщи. Бягайте колкото сили имате. Ей там се задава облаче, то изобщо няма да говори с пришелците. То може да влезе в сражение, без да разговаря.

Момиченцето развързало вързопчето си, извадило някакъв прашец, посипало с него първо брат си, а с остатъка и себе си.

А облачето стремително летяло ниско над земята към лагера на римляните, бучало и все повече увеличавало размерите си. Накрая покрило лагера. И скоро доспехите, щитовете, копията и мечовете на римляните лежали на земята, а шатрите на военачалниците и палатките на войниците били празни. Децата стояли сред вещите на римляните и братчето говорело на сестрата си:

— Все пак ти не ми даде възможност да поговоря с враговете, Пашечка, сестричке моя. Не успях да им кажа всичко, което исках.

— Затова пък започна. Не се сърди, ако малко съм ти попречила на теб воина ведрус, защитника на родната земя.

— Е, добре де. Все пак ще си мисля, че имам не опърничава, а красива и добра сестричка.

Вървели към селото, стъпвайки между захвърлените доспехи, сестрата красавица и нейният брат.

Отдалечаващото се облаче изглеждало съвсем малко. Малко, но десет хиляди ужасени елитни войници от Рим бягали от него към къщи. Падали и ставали и отново бягали, обхванати от ужас.

Не мисли, че тук има някаква мистика, Владимире. Ведрусите просто взели решение. Във всяко имение, а те били повече от двеста, всеки отворил по десет пчелни кошера. Във всеки кошер имало примерно около петнадесет хиляди пчели. Сам изчисли колко са били всичките пчели в облачето. От многото ужилвания човек първо получава сърбеж и болка, а после може да заспи и неговият сън ще бъде смъртоносен.

* * *

И така щастливите ведруси продължили да живеят без да познават войните, без да преживяват нещастия. В продължение на векове за тях не били опасни никакви външни врагове. И все пак Русия била покорена, когато поддавайки се на хитри уловки, самата тя създала сила срещу себе си.

* * *

И така Анастасия разказа няколко притчи за живота на ведическа Русия. Възможно е и някой друг да знае древни сказания за живота на хората по онова време. Не можем да разчитаме на ръкописни източници, тъй като, както знаем от историята, те много прилежно са били унищожавани. Изгаряни са в Италия, Франция, Англия и особено усърдно в Русия.

Но тези, които са унищожавали яростно културата на нашите прародители, не са успели да я изпепелят в дълбините на човешките сърца и души.

Ние трябва да знаем своята история — да я знаем и да я уважаваме. Необходимо е и да я разбираме. Ведизмът, езичеството, християнството — те всички са етапи от нашата история. Не бива да се пренебрегва нито един от тях. Ако се опълчим срещу някой от тях, ние се опълчваме отново на самите себе си. И към християнството, и към другите вероизповедания трябва да се отнасяме с разбиране и уважение. Само тогава всичките етапи в нашата история ще бъдат здрав фундамент на прекрасното бъдеще, но това може да стане, ако знаем и разбираме, ако оценим етапите в нашата история като уроци в процеса на изграждане на бъдещето. Иначе ще живеем в света на абсурда.

В ред страни правителствата и законодателите се борят с тероризма. Приемат се закони, които забраняват раздухването на расови и религиозни вражди. И в същото време в същите страни официално са разрешени и се поддържат вероучения, чрез които уж в името на Бога, се извършват мащабни терористични актове, за да се постигнат определени политически цели.