Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Энергия жизни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Нова цифровизация

Прекрасните празници на Ведрусия

В известна степен ние можем да съдим за ведическата култура и по някои запазили се до днес празници. И днес те са най-обичани и популярни сред народа, въпреки че в тях са останали само елементи от първосъздадените ритуали. Кои са тези празници? Нова година, Сирна неделя и Петдесетница. От цялото множество ще дам като пример само най-известния. Най-големи изменения е претърпяло празнуването на Свети Дух.

Празникът е бил в началото на юни. Както знаете, в днешно време на този ден хората отиват на гробищата, посещават гробовете на своите близки, подреждат ги, поправят оградките им. Много хора взимат със себе си алкохол, пийват при гробовете, оставят чашка и парче хляб и за починалия. Разговарят помежду си, като си спомнят живота на умрелия. Много от тях смятат, че е необходимо да поплачат на гроба. Този чисто езически празник е претърпял сериозни промени. По време на ведизма, а по-късно и на езичеството, не е имало тъжни празници. Всеки празник е давал на хората заряд от положителна енергия, предавал е на младежта знанията за предците.

Денят за помен във ведическите времена също се отличавал значително от днешния. Не са ходели на гробищата и не е имало оплакване и подреждане на гроба на починалия. По време на ведизма въобще не е имало гробища. Починалите били погребвани в родовите имения и мястото на гроба не се отбелязвало с надгробни плочи или паметници. Правели само малко хълмче, което с течение на времето се изравнявало със земята.

Ведрусите смятали, че най-добър спомен за човека трябва да бъде извършеното от него по време на живота му. Знанията за природата, знанията за силата на човешката мисъл довели ведрусите до извода, че ако всички роднини мислят за смъртта, техните мисли не дават възможност на душата на починалия да се прероди.

В деня на помена за предците всички членове на семейството се събирали още сутринта в най-старото имение. В тяхно присъствие най-старият, по правило това бил дядото или прадядото, започвал да разговаря с децата:

— Когато баща ти беше на ръст като теб — казвал дядото, като се обръщал към шестгодишния си внук, — посади ето тази фиданка. Минаха години и сега от нея израсна това голямо ябълково дърво, което дава плодове.

И дядото завеждал внука си до ябълката, докосвал я, а внукът я погалвал.

След това дядото се приближавал към другите растения и му разказвал кой ги е посадил. Всички членове на семейството помагали на дядото със спомените си, като разказвали весели истории или говорели за чувствата, които са изпитвали.

Накрая членовете на рода се приближавали към най-важното дърво на рода — кедъра или дъба.

— А ето това дърво — продължавал разказа си старейшината на рода, — е посадил прадядото на моя прадядо.

По-нататък започвало съвместно обсъждане защо е избран този вид, а не друг; защо далечният прародител е посадил дървото именно на това място, а не по-наляво или по-надясно. Едни задавали въпросите си, други — отговаряли. Понякога започвал спор. И често се случвало така, че в разгара на спора изведнъж някое от децата, без самото то да се усети, казвало странна фраза: „Ама как може да не разбирате, аз посадих това дърво именно тук, защото…“

Възрастните членове на семейството веднага разбирали, че детенцето носи в себе си душата, чувствата и знанията на далечния прародител и се гордеели, че душата му не се скита из вселенските простори, не се е разпаднала на малки частици, а продължава живота си в съвършенство, във вечния живот.

Езичеството, още повече ведизмът, трудно може да се нарече религия. По-правилно е да се каже „култура на начина на живот“ — велика култура на високодуховна цивилизация, живяла на Земята. На тази цивилизация не й е трябвало да вярва в Бога.

Хората от тази цивилизация познавали Бога. Те общували с Бога, разбирали мислите на Създателя, знаели предназначението на тревичката, мушичката, на планетите.

Хората от тази цивилизация и днес се намират в нашите души. Те задължително ще се събудят, веселите жизнерадостните творци на прекрасната планета, децата на Бога — ведрусите.

Това не са просто думи, неподкрепени с доказателства. Доказателства има колкото искаш. Едно от тях е Япония. Както е известно, в шестнадесети век християните започнали усилено да проповядват своята идеология в Япония. След като наблюдавал известно време резултатите от дейността на християнските мисионери, Тонугава Иеясу, японският управник по онова време, забранил християнството.

Япония и днес е страната, която е най-близо до езичеството със своята национална религия шинтоизъм. В превод „шинтоизъм“ означава „път към боговете“. Съгласно шинтоизма целта на човека е съвместното хармонично съществуване с природата.

И какво? Да не би начинът на живот на японеца да е ужасен и нецивилизован? Именно така се тълкува животът на човека от езическия период. Лъжа. Всичко е точно обратното.

Много японци пишат стихотворения, отнасят се с трепет към природата. Именно от японската икебана се възхищава целият свят. С това изкуство в Япония се занимават не само професионални художници флористи — икебана може да се види във всяко японско жилище. Особено е и отношението на японците към децата. Възрастните полагат максимум усилия, за да осигурят на детето пълна свобода.

Те са не само поети и художници — равнището на японските технологии превъзхожда дори тези на най-развитите страни. С тях е трудно да се конкурират и в областта на електрониката, и в областта на автомобилостроенето. Когато говорим за една съвременна езическа страна като Япония например, ние говорим само за елементи на езичеството. А какъв ли тип човек е бил онзи, живял при цялостната езическа култура?

Ясно е само едно — по знания и духовност той значително е превъзхождал съвременния човек, но някой много е искал да ни направи на глупаци, като ни внушава точно обратното.

Япония не е изключение и не е единствен пример. От дълбините на хилядолетията до нас са достигнали имената на гениални поети, мислители и учени като Архимед, Сократ, Демокрит, Хераклит, Платон, Аристотел. Те са живели между двеста и шестстотин години преди Рождество Христово. Къде са живели? В Гърция — по онова време също езическа страна.

Япония, Гърция, Рим, Египет — техните най-древни храмови постройки, античното изкуство, празниците и традициите и днес свидетелстват за културното равнище на тези народи.

А какво биха могли да предоставят нашите историци за Русия от същия период? Нищо. Как да се намерят видими доказателства за това, че по времето на ведическа Русия са живели хора художници, хора поети, славни воини, владеещи великолепно оръжията, но които не са нападали никого.

Казах на Анастасия:

— Ако не се намерят видими доказателства за културата на ведическа Русия, никой няма да повярва в нея. Твоите разкази за нея ще се възприемат като легенди — красиви, разбира се, но легенди. Да се търси в трудовете на историците, както се убедих, е безсмислено. Остана само ти. Ще можеш ли да покажеш видими свидетелства, Анастасия?

— Да, ще мога. Защото те са много.

— Тогава кажи къде, на кое място трябва да се правят разкопки?

— А защо веднага разкопки? Като доказателство за културата на ведрусите могат да послужат много човешки жилища.

— Какви жилища? Какво имаш предвид?

— Владимире, обърни внимание на съвременните блокове и ги сравни с къщите в селото, в което ти живееш сега. Почти всички стари къщи в това село са украсени с резба. Видя и още по-стари къщи, когато беше в града музей Суздал.

— Да, там всичките къщи също бяха украсени с още по-хубава резба. И не само къщите — и вратите, и портичките също бяха произведения на изкуството.

— Значи, колкото по-назад отиваш в миналото на народа на своята страна, толкова по-красиво оформено жилище виждаш.

В музеите можеш да видиш още красива резба по хурката, чекръка, чашата за пиене и по друга покъщнина, която е била присъща на бита преди триста-петстотин години. Както виждаш сам, Владимире, колкото повече се навлиза в глъбините на времето, толкова изкуството на майсторите е по-голямо.

Нито в една страна на света не се наблюдава толкова масово творчество на народа в продължение на много векове. Забележи, не на отделни художници, изпълняващи поръчки на богати велможи, а абсолютно на целия народ. Сам прецени, ако видиш в музея обикновена хурка, дали това е предмет на царя, царицата или на някой велможа. Ти виждаш предмет, който се е намирал във всяка къща. С любов са украсявали с дантелена дърворезба всички къщи, включително и оградата; изпъстряли са цялата покъщнина, бродирали, извезвали дрехите. И това не са го правели специални майстори художници, защото би трябвало те да са немислимо огромен брой. Това се правело от всяко самостоятелно ведруско семейство.

Целият народ се е занимавал с творчество. А това говори, че целият народ е живеел охолно. За да използваш много време за творчество, трябва да го имаш. Вашите историци казват една лъжа — че в древността хората са се занимали само с това да се трудят, превивайки гръб по своите ниви. Ако това отговаряше на действителността, те не биха имали време за творчество. А те са го имали. Що се отнася до владеенето на оръжието, сам прецени. Щом те са можели да правят с брадви такива красиви къщи, сигурно са боравели с тях както художникът с четката.

Знаеш ли какво развлечение — вид съревнование — са имали по време на Сирни заговезни? Вкопавали в земята две високи дървени трупи на разстояние три метра една от друга. Двамата състезатели се приближавали към тях. Държали по една брадва във всяка ръка. Завързвали очите им и те работели с двете ръце едновременно — съревновавали се кой по-бързо ще отсече дървото. Но това не е всичко, трябвало така да го подсекат, че то да падне точно върху другото, което било до него, и да го събори.