Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (8)

I
Хлапич и каменарите

Рано сутринта петлите почнаха да пеят, гъските се разкрякаха, кравата почна да дрънка с хлопатара и Бундаш почна да лае и квичи, защото не виждаше Хлапич.

Такава тупурдия се вдигна, че Хлапич се пробуди и в първия миг помисли, че е в менажерия. На село всяка утрин е такава тупурдия като в менажерия, но Хлапич не знаеше това досега.

И така, Хлапич се пробуди, обу си чизмите и слезе от тавана по стълбата. Благодари на Марковата майка, а тя му даде голямо парче хляб и три варени яйца за из път.

Хлапич и Бундаш тръгнаха отново и това беше един спокоен предобед от тяхното пътуване.

Вървяха наистина някое време весело и без грижа, а после дойдоха до едно място на пътя, където седяха хора с дълги чукове и чукаха камъни за пътя. Някои от тези хора имаха големи черни очила, защото ги бе страх да не им хвръкне някое парче камък в окото. Други нямаха очила и не се бояха, ами пееха весело.

Тези вторите повече допаднаха на Хлапич и той седна веднага при тях да пее с тях. Хлапич добре знаеше песента им, защото всички весели хора пеят еднакво.

Като се напяха, Хлапич попита каменарите дали е тежко за пътниците на път. Каменарите, то се знае, можеха да отговорят на този въпрос, защото те седят винаги на пътя и виждат всеки пътник.

Един каменар отговори на Хлапич:

— Който има здрави обуща, силни ръце и умна глава, нему е добре на път.

— А този, който няма? — попита Хлапич.

— И нему е добре, защото и без това още в първото село му омръзва пътуването и се връща вкъщи — отвърна каменарят.

След това Хлапич се вдигна да пътува отново. Но преди да тръгне, се отсмяха здравата на една случка.

Ето на какво: отнякъде довтаса едно съвсем малко шарено теле, което само̀ не знаеше къде отива. Малките теленца действително вървят, но никога не знаят накъде. Всъщност това малко шарено теле искаше да се побори с Хлапич. Наведе шарената си глава и подскочи да удари Хлапич.

— О! О, поборете се — почнаха да се смеят каменарите, — наистина сте си ешове!

— Наистина сме еднакво големи, но не сме ешове — отвърна Хлапич, засмя се, запретна ръкави и се побори с шареното теленце.

Два-три пъти се чу: пляс! пляс!, после: чук! чук! Хлапич удряше със здравите си юмруци, а телето с шарената си глава.

Телето подскочи чевръсто назад, за да се засили към Хлапич.

— О! О, само добре се засили! — викна Хлапич на телето.

И наистина телето се затича с все сила към Хлапич.

Тогава Хлапич отскочи настрана, а телето, както беше навело глава, изтича покрай Хлапич и ето ти го на̀ — изтъркаля се презглава в изкопа край пътя като тиква.

Хлапич с две ръце се пляскаше по коленете и се смееше, докато телето риташе долу в изкопа. Когато телето се изправи на тънките си крака, повдигна шарената си опашка и побягна натам, накъдето се сети, че е майка му.

Хлапич и каменарите гледаха след него и се смееха. А Хлапич пусна червените си ръкави и каза:

— Чел съм отдавна във вечния календар: където луд с умен се бие, борбата не е еднаква.

После Хлапич се прости с каменарите, а те казаха:

— Добър път! Ботушките ти са здрави, а че имаш добра глава и яки ръце, видяхме сега.

Драго му беше на Хлапич да чуе това и той си продължи пътя.

Този ден беше голяма жега, сигурно надвечер щеше да има светкавици, дъжд и гръмотевици.