Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (40)

XIII
Как се случи всичко това

Тогава Хлапич, майстор Мърконя и Гита в храсталака и в мрака седнаха на същия този пън.

Те бяха толкова учудени от всичко, което им се случи, че не знаеха още какво точно да направят, нито какво по-напред да говорят. Струваше им се, че и самият месец, който тъкмо сега излизаше отново от облака, ще се зачуди, като види кой седи на този пън.

Само Бундаш не се чудеше. Той се повдигна с предните си крака на коленете на Хлапич и гледаше ту Хлапич, ту майстор Мърконя. Бундаш беше сигурен, че Хлапич и майстор Мърконя са се срещнали тук да кроят ботуши и обувки и все чакаше кога майсторът ще извади ножици и ще донесе кожа. Кучетата не могат никога нищо ново да помислят, а мислят само онова, което е било вече много пъти.

В това време майстор Мърконя започна да разказва как е попаднал тук и Хлапич сега узна толкова много неща, че още осем дена след това премисляше малката чирашка глава.

За да не стане така и с тези, които четат книгата, ще разкажем накратко какво се беше случило с майстор Мърконя.

Хванали го в гората злосторници, когато отивал преди два дни със стоката си на панаир. Той бил онзи заловен търговец, за когото разказваше просякинята Яна. Това станало ето как:

Майстор Мърконя пътувал в ранни зори през гората за панаир и бил сам в колата, защото коларят, на когото били конете, отишъл напред с други коли.

Когато майстор Мърконя дошъл с колата на онова място, където гората е най-гъста, върху него скочили из засада двама души. Изхвърлили го от колата, завързали го и го отвели навътре в гората. Там го привързали за едно дърво, оставили го без храна и вода и си отишли.

Цели два дни майстор Мърконя стоял вързан за дървото и вече мислил, че няма да се спаси. Промислил за всичкото добро и зло, което е направил през своя живот. Сетил се и за Хлапич, та пожелал да го види поне още веднъж в живота си. Когато човек е вързан за дърво два дена без вода и хляб, има време да си спомни всичко и тогава мисли съвсем другояче за своя чирак, отколкото в работилницата, когато го хока.

Майстор Мърконя прочее вече оклюмал глава и не се надявал на нищо, а си мислил, че никога няма да бъде отвързан жив от това дърво. Поне така разказваше сега на Хлапич.

— Но тази нощ — продължи разказа си той — видях отведнъж как по месечината към мен иде един от онези двоица мъже, които ме хванаха. Мислех си, че е дошъл краят ми. Но когато този човек дойде по-близо, пристъпи към мен и почна да развързва въжето, с което бях вързан. Като ме отвърза, каза:

— Върви си сега със здраве и бързай да избягаш от тази гора!

При тези думи той извади от джоба си вързана кърпа. В нея имаше сребърна пара̀. Той я извади, подаде ми я и каза с добър глас:

— Вземи тази пара̀. Откакто я получих, сърцето ми се обърна от зло на добро. Може и на теб да ти донесе щастие. А аз отивам по света да изкупвам греховете си.

Когато майстор Мърконя разказа това, Хлапич възкликна:

— Гърга е бил! Това е сребърната пара̀, която аз му донесох от неговата майка. Не плака залудо старата му майка над онзи сребърник.

— Наистина не е плакала напразно, защото сега този сребърник е чудотворен — отговори майстор Мърконя.

„Може би и майстор Мърконя е така добър с мене, защото тази чудна пара̀ е у него“ — досети се Хлапич. На него му беше много драго, като се сети това. Не му дойде наум, че майсторът е така добър само защото е стоял два дни без хляб и вода.

После майстор Мърконя довърши своя разказ и рече:

— И така заради този панаир за втори път изпадам в беда.

— А кога сте изпаднал в беда първи път? — попита Хлапич.

— Това ще ти разкажа вкъщи. Разбира се, ти ще се върнеш сега при мен, малки Хлапич, и ще ти е добре, не се бой. Сега не мога да разказвам, мъчи ме глад, защото изядох само парче сух хляб, който ми беше останал в джоба, жаждата си едва утолих на извора.

В това време облакът отмина и отново огря ясна месечина. Майстор Мърконя погледна Гита, която през цялото време седеше тиха и мирна като малка и хубава уплашена птичка.

— А това кой е? — попита майстор Мърконя.

— Това е сираче без баща и майка като мен. Пътуваме заедно — отвърна Хлапич.

— Тогава ще заведем и нея у нас — каза майсторът и на Хлапич му се стори, че той въздъхна тъжно.

После Хлапич викна на Гита:

— Брей, колко време изгубих сега. Ето, месецът е ясен, да побързаме към Марковата къща.

— Да вървим заедно — рече майсторът. — И на мен не ми е приятна тази гора. По пътя ще ми разкажеш къде бързаш така.