Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Čudnovate zgode i nezgode šegrta Hlapića, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Ивана Бърлич-Мажуранич. Чудните приключения на чирака Хлапич

Издателство „Народна младеж“, София, 1975

Редактор: Сийка Рачева

Коректор: Мария Бозева

Художник: Стефан Шишков

История

  1. — Добавяне

II
Марица

Малко по-късно в стаята около масата седяха майстор Мърконя, майсторицата, Хлапич и Гита.

Понеже се бяха подкрепили и отморили, всички седяха с блажени и спокойни лица.

Само майсторицата разглеждаше още Гита с тъжен и мил поглед.

Накрая тя каза на майстора:

— И нашата Марица би била сега толкова голяма, колкото Гита.

И майсторът и майсторицата въздъхнаха, а майсторът каза на Хлапич:

— Обещах да ти разкажа каква беда ни постигна веднъж на панаира. Слушай какво се случи. Преди осем години живеехме в друг град. Имахме малка щерка, която се казваше Марица. Беше на три години и ни беше единствената радост. Един ден в онзи град имаше панаир. Отидох със стока на панаира, като взех и нашата малка Марица. Докато продавах стока, детето изведнъж се изгуби между хората на панаира. Търсихме го, търсихме, но детето изчезна. Търсихме цял ден, после осем дена, и месец, и година. Но вече никога не намерихме нашата малка Марица. На онзи панаир имаше всякакъв свят. Кой знае какви лоши хора са отвели нашето дете и кой знае какво е препатило то, а и ние! Защото винаги когато родителите мислят, че детето им страда, и те усещат същото. Най-сетне се преселихме от онзи град, за да не виждаме вече онова място, на което ни сполетя такова нещастие. От онова време, мой малки Хлапич, се втвърди сърцето ми и затова ти изпати толкова. Но сега ще е по-добре, зер ако не беше твоята доброта, Гърга никога нямаше да се поправи, нито да ми помогне да избягам.

Като започна майстор Мърконя да хвали Хлапич, на него му беше толкова необичайно, та не знаеше къде да гледа. Почна от неудобство да се чеше зад ухото, а после се наведе и взе да си бърше ботушките с червения си ръкав.

Най-сетне Хлапич запита в неудобството си:

— А сега не можете ли да намерите или да познаете вашата малка Марица?

— Никога не ще я намерим — въздъхна майсторицата и обърса сълзите от лицето си, — но винаги бихме могли да я познаем.

— Как бихте я познали, като тогава е била така малка? — попита сега Гита, която едва не се разплака над скръбта на добрата майсторица.

— Бихме я познали — отвърна майсторицата, — защото, като беше съвсем малка, Марица взе ножа и си поряза пръста. Оттогава имаше на пръста драскотина, която изглеждаше като кръст.

О, боже, боже! Виждал ли е някой как се прегръщат майка и дете, като се намерят след много години?

То се знае, че Гита е била онази малка Марица и имаше драскотина на палеца.

— О, майко! Майко моя! Добра моя! Мила моя! Аз съм твоята Марица — възкликна Гита и изтича в прегръдките на майсторицата.

— Марице моя! Душичке! — зарида от щастие майсторицата и прегърна детето си.

Два пъти и три пъти, и десет пъти се прегърнаха те. В стаята не се чуваше нищо друго освен радостно ридание.

Майстор Мърконя приближи до Гита, сложи ръка на хубавата й главица и не можеше дума да продума от щастие. Изглеждаше, като че цялата им стаица засия от златната светлина на истинското щастие.

А малкият добър Хлапич стоеше мирно, навел очи и скръстил ръце.

Дълго седяха, дълго разговаряха, а Гита от скута на майка си мина на бащините си колене и все по-хубава им изглеждаше Гита, и все по-добри й се струваха на Гита нейните родители.

То се знае, че сега родителите й викаха Марица. Но ние до края на книгата ще я наричаме Гита, защото е трудно да се свиква с ново име.

И Хлапич каза:

— Аз ще ти казвам и занапред Гита. Като кажа Гита, струва ми се, че виждам пред себе си всички онези случки, които преживяхме заедно. А като кажа Марица, нищо не ми се струва. Като да не съм казал нищо!

— Много случки имаше, малки мой Хлапич — каза майсторът. — Никога няма да узнаем кой е отвел нашата Марица от онзи панаир и кой я е предал на господаря на цирка. Но може и да е бил онзи черен човек, който ме залови и който, както разправяш, довел крадения кон в цирка. А ако не беше ти, мой малки Хлапич, Марица никога нямаше да се върне при нас.

— Не ме хвалете — каза Хлапич. — Ако вие не бяхте така суров с мене, никога не бих побягнал от вас, нито бих намерил Гита. Може това да е ваша заслуга. Това никога не се знае.

Хлапич имаше право, като говореше така. Когато човек хвали, никога не знае дали е улучил.