Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (26)

IV
На въртележката

Вече всички продавачи прегракнаха от викове — а това на панаир е знак, че наближава вечерта.

В това време Хлапич и Гита дойдоха до онова място на панаира, където се въртят въртележки и стрелят малки пушки.

Там е най-весело, защото, който се завърти веднъж на въртележката, нему се завърта и главата и той забравя всички грижи.

Всички въртележки работеха, само една стоеше.

А тъкмо тя беше най-хубава, защото имаше хиляди малки звънчета и цялата беше сребърна.

Но на собственика на тази въртележка бяха избягали двама слуги. Единият от тях трябваше да продава билети за въртележките, а другият трябваше да кани хората, да язди дървени коне и лебеди и да показва всякакво умение. А двамината трябваше непрестанно да се въртят на въртележките.

Разбира се, собственикът не можеше да изпълнява това сам, защото беше твърде дебел и би му призляло.

— Това е добре — каза Гита, — ние ще му предложим да вършим тази работа и ще получим вечеря и нощувка.

И така те казаха на собственика на въртележката, че търсят работа. Когато той видя зелените гащи и чудната шапка на Хлапич и като забеляза папагала и сребърната поличка на Гита, много се зарадва. Те изглеждаха така, сякаш са се облекли нарочно за въртележките. Веднага ги прие на работа.

Собственикът влезе вътре и нави машината. Хлапич и Гита седнаха всеки на един кон. Тръбата затръби „Тра! Тра!“ — и за един миг се завъртя сребърната въртележка и зазвъняха всички звънци — хиляда звънци! Ама че беше радост! Гита стоеше на кон, махаше с ръце и се извиваше надясно и наляво, а Хлапич викаше: „Само две круни“. А въртележката се въртеше с тях, та всичко сияеше.

Хората оставиха другите въртележки и всички дойдоха на тази, защото такова хубаво момиченце и такъв пъстър слуга с ботуши нямаше никъде.

Това трая до късна нощ. Все по-весело ставаше на въртележката, а най-весел беше собственикът, който събра пълно чувалче пари.

Хлапич му носеше непрекъснато пълни паници пари.

Толкова, колкото се вози този ден Хлапич на въртележка, сигурно никой друг обущарски чирак не се е возил. Това надали и калфа би могъл да плати.

Само Бундаш седеше, гледаше подир въртележката и се чудеше какво му е текнало на Хлапич да се върти толкова?

Беше вече много късно. Но докато се върти въртележката, никой не може да си даде сметка колко е часът.

Затова и Хлапич, и Гита се зачудиха, когато моторът изведнъж спря и собственикът викна с дебел глас на хората:

— Благодарим. Единадесет часът е. Утре ще продължим!

Хората се разотидоха, а собственикът на въртележката донесе голям чаршаф. Гита, Хлапич и той увиха цялата въртележка в чаршафа. Сега не се виждаха нито хилядите звънчета, нито среброто, нито конете, нито лебедите, а цялата въртележка беше като голяма сива гъба.

Тогава собственикът отведе Гита и Хлапич под една шатра, където се продаваше ядене.

На панаира беше вече празно. Само няколко мъже с дълги мустаци седяха още под тази шатра.

На Гита и на Хлапич вече не им беше така приятно на панаира, както през деня.

Собственикът на въртележката поръча вечеря и после Гита, Хлапич и Бундаш вечеряха. Всички мълчаха, защото бяха уморени и някак унили.

Когато свършиха вечерята, собственикът стана, плати и тръгнаха обратно към въртележката.

Там той каза:

— Сега, деца, сбогом. Благодаря ви.

Хлапич и Гита се почудиха и уплашиха. Те мислеха, че собственикът на въртележката ще ги приеме да пренощуват.

Хлапич му каза това.

Но господарят отговори, че вътре във въртележката има само един креват за него и че няма място за тях.

Това беше истина, защото собственикът беше толкова дебел, че едва можеше да спи вътре покрай мотора.

— А край конете и лебедите няма да позволя да се спи — каза господарят кратко. После добави:

— Навън не е студено, а пазарището е голямо. Можете да спите, където щете. Сбогом! Лека нощ!

После господарят отгърна малко от чаршафа, вмъкна се вътре и вече го нямаше.

А Гита, Хлапич, Бундаш и папагалът останаха в мрака, в нощта, сам-саменички на голямото пазарище.

Освен тъмнината нямаше нигде никого.

От всички шатри се чуваше само хъркането на търговците, които спяха край стоката си.

Това беше наистина тъжно и неприятно. Градът беше така голям — имаше сто улици; а на всяка улица по стотина къщи и все пак Хлапич и Гита стояха под ясното небе и знаеха, че не могат никъде да почукат и че нощес няма къде да преспят.