Ивана Бърлич-Мажуранич
Чудните приключения на чирака Хлапич (35)

VIII
Помощ

Това всъщност не беше никакво чудо, защото кошничарят не пътуваше насам, затова защото Хлапич и Гита стояха среднощ на пътя и се нуждаеха от помощ, ами той пътуваше тук често и когато тях ги нямаше.

Кошничарят ходеше винаги до един далечен върбалак за хубави пръчки за кошници, защото в близост до града нямаше подходящи пръчки. Нито един кошничар не отиваше така далече като този сиромах за пръчки, но затова пък нито на един кошниците не бяха така здрави и хубави като неговите.

Защо тъкмо той трябваше да бъде най-беден в целия град, въпреки че ходеше най-далече за пръчки и плетеше най-хубави кошници — за това Хлапич нямаше време да мисли сега. Мъдреците в онзи град пишеха вече големи книги за това, но и те не знаят защо е така.

Хлапич, Гита и Бундаш хукнаха към колата.

Когато кошничарят ги забеляза по месечина на пътя, помисли още повече отпреди, че тези деца са паднали от небето и нощем пътуват по месечина, а денем помагат на сиромасите.

Но сега на самия Хлапич му трябваше помощ и той помоли кошничаря да превози донякъде Гита и него.

Кошничарят беше много щастлив, че може да помогне на тези деца, които бяха толкова добри към него на панаира — и така Хлапич и Гита седнаха в колата, а кошничарят подкара мършавия кон.

Хлапич веднага разказа на кошничаря защо пътуват нощем. Накрая рече:

— Преди да съмне, трябва да съм при онази малка къщица, която има синя звезда и която стои сама на пътя.

— Аз знам къде е тази къщица — каза кошничарят. — Не е далеко от моя върбалак, ще ви покажа пътя до къщицата. Ще бъдете там, много преди да съмне.

Всеки може да си представи как се зарадва Хлапич. Тозчас и пътят му се видя по-къс.

Мършавият кон на кошничаря вървеше добре и бързо. На добрия господар и конят е винаги добър, та конят на кошничаря разбираше сега, че трябва да има нещо много важно, щом неговият господар така бързо кара.

Колата трополеше еднообразно, Хлапич и кошничарят разговаряха, Гита беше задрямала в колата, Бундаш все така весело тичаше ту край лявото, ту край дясното колело, така е то винаги, откакто на света има кучета и колелета.

Така стигнаха до онзи кръстопът, където пътят тръгва на две страни.

— Ще минем от тази страна по хълма през гората, защото това е по-краткият път — каза кошничарят на Хлапич.

— Не отивайте натам — обади се Гита, която веднага се събуди, щом чу, че отиват в гората. Това е тази гора, в която са хванали някакъв човек.

Но кошничарят вече много години минаваше по онзи път и не можеше да повярва на това, което разправят Гита и Хлапич. Ето защо каза:

— Това е съвсем къс път до моя върбалак. Не се бойте. Аз още не съм виждал в тази гора лош човек.

Кошничарят беше голям бедняк, а бедният човек рядко се бои.

Така те отбиха колата на хълма в гората.

На Хлапич това му се видя добро и му беше драго, защото знаеше, че това е късият път до Марковата къща. А който отива на помощ някому, той не се бои от друго, освен да не закъснее.