Желю Желев
Фашизмът (8) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Ролята на нацистката партия

По начало Германската националсоциалистическа работническа партията се изгражда с оглед управлението на държавата и целия обществен живот. В нейния устав („Организационсбух дер НСДАП“) това е изрично подчертано. „Ние строим ръководството на партията въз основа на политическото ръководство на държавата“ (из Устава на НСДАП) (89–19). Тя открито отъждествява себе си с германския народ и неговите национални интереси, определено претендира, че „изразява политическата концепция, политическото съзнание и политическата воля на германската нация“: „Националсоциалистическата германска работническа партия изразява политическата концепция, политическото съзнание и политическата воля на германската нация. Политическата концепция, политическото съзнание и политическата воля са олицетворени в личността на фюрера. На основание на неговите директиви и в съответствие с програмата на Националсоциалистическата германска работническа партия органите на имперското ръководство съответно определят политическите цели на германския народ. Ръководителите на империята, т.е. райхслайтерите, поддържат артериите на организацията на германския народ и тук тези артерии се сливат с артериите на държавните институти“ (89–11).

За да може да осъществи това ръководство, тя придобива и съответната строго централизирана организационна форма, където отделният член е сведен до положението на войник в партията, който трябва безпрекословно да изпълнява заповедите на погорната партийна инстанция. „Основа на партийната организацияе принципът на водачеството“ — се казва в устава. — Членството в НСДАП изисква пълно подчиняване на личните интереси на интересите на фашистката партия. Програмата за партийния член е „догма“, в която той не може да се съмнява или да я критикува; влизайки в партията, той я приема безусловно и работи за нея. „Тази програма — се казва в устава — трябва да бъде твоя догма. Тя изисква пълно подчиняване на националсоциалистическото движение… Право е това, което служи на това движение и по такъв начин на Германия“ (89–25). И пак в устава е казано: „Фюрерът създаде Националсоциалистическата германска работническа партия. Той я изпълни със своя дух и със своята воля и с нейна помощ на 30 януари 1933 г. завзе властта над държавата. Волята на фюрера е върховна в партията“ (89–28).

Всичко в нацистката партия е съобразено с предназначението и да стане школа за подчинение. В нея най-висока партийна добродетел е подчинението и безусловното изпълнение на заповедите на съответния фюрер. Предаността към партията, изразяваща се в безпрекословно изпълнение на заповедите, е основното качество при издигането на партийните кадри. „Само човек, който е преминал школата на подчинение в партията има право да заема висши ръководни постове. На нас ни са нужни само такива ръководители, които са се издигнали от низините. Всеки политически ръководител, който не отговаря на тези принципи, трябва да бъде отстранен от длъжност или да бъде назначен на низшия пост на блоклайтера или целенлайтера за допълнително обучение“ (89–19).

Наистина националсоциалистическата партия формално се изгражда на принципа на доброволността. В нея партийният член влиза без принуждение и това изрично е вписано в устава. Но като се съединява с държавата и става казионна формация, от която зависи съдбата на отделния гражданин, партията раздава права, служби и привилегии, с което потъпква по същество този принцип. Обстоятелството, че в националсоциалистическата държава чиновник може да стане само който членува в партията, принуждава маса хора да влязат в нея, а които са влезли, да не смеят да я напускат. Особено опасно е изключването от партията. То е по-страшно от оставането извън нея. Безпартийният в известен смисъл е по-добре от изключения от фашистката партия. Поради тясната връзка между партията и държавата „изключването от партията е било равносилно на загубване на средствата за съществуване с всички произтичащи оттука последствия“ (89–392).

Чиновниците, членумащи в партията, специално са подложени на двоен натиск: от една страна, от партийния апарат, а, от друга — от техните административни началници, също партийни членове, поддържащи най-тясна връзка с ръководителите на фашистката партия. „Върху чиновниците, членуващи в партията, се упражнява още допълнителен натиск от страна на висшестоящите учреждения и министерства, което също е било оръдие за принуждение, заставящо чиновниците да работят в партията — четем в съветското издание на материалите от Нюрнбергския процес. — Ако чиновникът се откаже, той трябва да мисли, че това ще има за него печални последствия. Той трябва да се опасява от това, че неговите висшестоящи началници ще му налощат дисциплинарно наказание, а това ще доведе до загубването на заплатата.

Ако той искал да избегне тази опасност и напуснел редовете на партията, то все едно загубвал правото на съществуване“ (89–392).

Това е един от типичните случаи, когато монополно управляващата фашистка партия поради срастването и с държавния апарат се превръща във военно — бюрократическа организация. По този начин тя изключва от системата принципа на доброволността, преставайки да бъде политическа партия в собствения смисъл на думата. Защото всяка политическа партия трябва задължително да се опира на принципа на доброволността и убеждението. Партията, която се изгражда с оглед държавното ръководство, не може да не приеме вековните принципи на държавата: бюрокрацията, бюрократическият централизъм, авторитаризма, спазването на тайната, принуждението и насилието.

Оттук и противоречивото положение на фашистката партия в условията на изградената от нея тоталитарна система. Формално, по устав, тя има един принцип, а принципите на нейния реален вътрешнопартиен живот и морал са съвсем други, дори противоположни. По устав членуването е доброволно, но на практика е принудително. Защото от това, гражданинът член ли е на партията, зависи дали ще заеме определена длъжност в държавната йерархия. Делови качества, компетентност, квалификация отстъпват на заден план пред главното изискване: член ли е на НСДАП съответният кандидат? Тя прокламира принципа на убеждението, което нацистите обикновено наричат „увещаване“, но никога в реалния живот на низовите партийни организации този принцип не е съществувал. На негово място винаги се оказват принудата и грубата сила. Изглежда дори нелогично партията, разполагаща чрез държавата с всички и всякакви средства за принуда, да използува свободния обмен на мнения и вътрешнопартийната дискусия при разрешаването на политическите проблеми. Тези демократични принципи са органически враждебни на самата и природа, доколкото нейният апарат се бюрократизира. Абсолютната власт, с която разполага посредством държавата, я развращава. Затова всяка вътрешнопартийна опозиция, дискусия и политическо различие се възприема като предателство и се наказва, както държавата наказва, за „държавна измяна“. Понеже централното партийно ръководство на фашистката партия е уи държавнот ръководство, което държи цялата власт в ръцете си, то възприема опозицията срещу себе си като опозиция срещу цялата партия и държава, а следователно и срещу народа, с който то много лесно се идентифицира. Това е специфично идеологическо мистификатерство, в което бюрократическата върхушка на фашистката партия вярва. Висшият партиен водач, който излиза от догмата, присъща на всяка фашистка държава, че водачът, фашистката партия, държавата и народът са едно и също и не могат да се разкъсват, при всеки случай на опозиция в партията спрямо него разсъждава така: „Щом тези хора са против мене, те са против партията, тъй като аз изразявам интересите на фашистката партия и съм упълномощен от нея да я представлявам“. Като илюстрация е уместно да се напомни за събитията през нощта на 30 юни 1934 г., известни под названието „Нощ на дългите ножове“ или като „Рьомов пуч“. Рьом, Карл Ернст и другите висши фюрери на щурмовите отряди (а през 1934 г. СА са огромна сила, наброяват около 3 милиона членове) искат да направят от последните редовна армия. Това означава, че и ръководителите на тази армия ще я оглавят като висши офицери, представляващи въоръжените сили на страната. Висшите фюрери на щурмовите отряди са смятали това съвсем естествено и логично. Както политическите ръководители на партията (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Хес, Розенберг и пр.) със завземането на властта станаха държавни ръководители и влязоха и правителствения кабинет, така и военните ръководители на партията (на партийната армия) следва да станат ръководители на въоръжените сили на държавата, още повече, че щурмовите отряди изиграха най-важната роля при завладяването на държавната власт от националсоциалистите.

Но опасността военните партийни ръководители да имат такава огромна, предана на тях армия поставя политическите ръководители в неизгодно положение, нарушава монопола на властта им. Като се прибави и обстоятелството, че Рьом и Карл Ернст не отстъпват от някои свои различия с политическите ръководители и покровителствуват известни антикапиталистически тенденции сред щурмовашката маса — всичко това става достатъчно основание за техния разгром. През нощта на 30 юни 1934 г. ръководителите на СА са обявени за изменници, предатели и заговорници и още същата нощ са изклани, без дори да разберат защо ги избиват. По свидетелството на един френски автор, когато разстрелват Рьом по заповед на Хитлер, той умира с партийния поздрав „Хайл Хитлер“. Той е бил уверен, че се касае за фатална грешка, която фюрерът ще разбере и поправи.

Същата история виждаме в случая с Грегор Щрасер, съперника на Хитлер в националсоциалистическата партия. На Нюрнбергския процес беше представена бланката с подписа на Гьоринг, който търси полицай да убие Грегор Щрасер, като обещава лично да го амнистира след убийството.

Франко процедира по същия начин, когато в неговата фашистка партия („Испанската фаланга“) за пръв път възниква вътрешнопартийна опозиция. Той я смазва безпощадно. „Хедирла и неговите последователи, «старите ризи», които се групирали в една малка разколническа организация под името «Истинска фаланга» или ФЕА, били арестувани и хвърлени в затвора, докато вождът на традиционалистите бил заточен“ (93–51).

Аналогична ситуация описва П.Толиати в Националната фашистка партия на Италия, когато в нея възникват вътрешнопартийни разногласия: „За да реши задачата да стане единна партия на буржоазията, фашизмът трябваше да свърши с разногласията в своите редове. Именно тогава Мусолини ясно формулира новата цел — уда смени кадрите на фашистката партият. Именно тогава Мусолини издига концепцията, че фашистката партия не може да удържи властта със същите кадри, с които тя я завоювала.

Процесът на борбата със старите кадри не беше лек и праволинеен. Старите кадри бяха свързани с различни групировки, с масите. Анализирайки данните за ръководния състав на фашистката партия, може да се каже, че едва към 1927 г. операцията по подмяната на кадрите завършва. От ръководните постове на местните фашистки организации са били снети участниците в движението от 19-та година“ (116–66).

Никой във фашистката държава не е гарантиран от репресии, никой не е сигурен в своята безопасност. Това се отнася както за обикновения гражданин или член на фашистката партия, така и за държавните, военни и партийни ръководители. В това отношение е интересен отговорът на фон Папен по повод събитията от 30 юни 1934 г. Когато Максуел — Файф (английски обвинител на Нюрнбергския процес) го пита защо не се е обявил против убийствата на Хитлер, защо не е казал: „Аз не искам да бъда съучастник в убийство, в хладнокръвно убийство, явяващо се оръдие на политиката“, за да провали по такъв начин престъпния режим, фон Папен му отговаря с една знаменателна фраза: „Това е възможно, но ако бях го казал публично, аз бих изчезнал вероятно някъде точно така, както и моите сътрудници“ (63–413).

Управляващата партия при фашистката система поради срастването и с държавата загубва последните останки от демократизъм в своя вътрешнопартиен живот. Той се превръща във военно-полицейска формация, която разрешава всички свои противоречия с едно универсално средство — затвора и куршума. В нея няма спорове, политически дискусии, публични разисквания — там цари сляпото единство, единството на подчинението и мълчанието, на взаимното шпиониране и доносничество. Вместо демократизъм — политически бандитизъм, вместо публичност — секретност. Такава партия представлява съюз на единомишленици, чието единомислие е в това, че се отказват да мислят.

Поради тази причина никога партийното ръководство не може да бъде сменено отдолу, по волята и желанието на партийната маса, както е нормално в една политическа партия. Историята на фашизма не познава случай, когато членовете на фашистката партия в някоя страна да са снели ръководството и да са го подменили с нови хора. Ако стават някои изменения в състава на ръководството, обикновено те се извършват отгоре и единствено във върховете. Всяко желание на фашистката партийна маса да измени отдолу нещо се възприема от върхушката като вот на недоверие, подкопаване на основите на партията, което се наказва сурово. Партийната върхушка на фашизма разполага с всички средства за контрол и наказание, докато партийната маса е абсолютно безправна, практически лишена от възможност за обратно въздействие върху партията. Партийната маса не разполага дори с печат, за да оформи в себе си някакво течение или политическа тенденция. Принципиалната невъзможност да се оформи различието като политическа тенденция и опозиция на ръководството произтича от факта, че редовият член на фашистката партия няма достъп до партийния печат в случаите, когато не е съгласен с ръководството; трибуната му се предоставя само, когато иска да изрази подкрепа на последното или да го хвали. Гьоринг в показанията си на Нюрнбергския процес откровено и точно изразява становищено на националсоциалицма относно политическата опозиция: „Ние считаме за необходимо да не допуснем съществуването на каквато и да било опозиция. Ако всеки знае, че ако започне да действува против държавата, ще завърши в концентрационен лагер… това за нас е полезно“ (90–60).

Полицейският дух на фашистката партия проличава особено ясно в онзи пункт от нейния устав, третиращ евентуалното напускане на партията. Специално постановление установява, че партийният член няма право самоволно да напуска партията — това би било твърде дръзка демонстрация на независимост спрямо нея. Той може да я напусне само при тежка болест или смърт. Други начини са изключени. Ако пък желаещият да я напусне е непреклонен, той трябва да бъде изключен. По такъв начин се подчертава всесилието и могъществото на партията спрямо всеки отделен неин член. Това съответствува на схващането, че не отделният член може да санкционира и наказва фашистката партия с напускането и, а обратното, партията наказва недостойните да носят нейното име членове… (143–13).

Освен това напускането на партията би могло да наведе към недопустимата от гледна точка на националсоциализма мисъл, че отделният индивид може да бъде независим от партията, дори да и се противопоставя.