Желю Желев
Фашизмът (36) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

4. Военната диктатура — преходно звено от фашизма към либералната демокрация

Испания от 50-те и 60-те години фактически преживя оня етап на разложение на фашистката държава, когато тя загуби масовата си социална опора и най-важните си белези: фашистката партия и казионната система от масови организации. С това тя дегенерира до обикновена военна диктатура, която се крепи глав но на полицията и войската.

Че това действително е така, може да се проследи при всички по-големи демонстрации и стачки, избухнали в Испания през 50-те и 60-те години. В такива случаи правителството неизменно изкарва на улицата терористичния апарат на държавата, за да противодействува. То няма вече други средства.

Страна, в която са възможни стачки и масови, общонационални политически демонстрации, не може да се разглежда като фашистка държава в точния смисъл на думата. Тоталитарната фашистка държава разполага със средства не само да ликвидира в зародиш, но и изобщо да не допусне организирането на какъвто и да било протест. Чрез своята железна система за контрол на гражданското общество тя успява да ликвидира, още преди да е реализирано, всяко намерение за открито излизане против режима. Затова именно при всяка истинска фашистка държава се създава впечатлението, че съпротивата изобщо изчезва и дори възниква илюзията, че няма недоволни, тъй като никой не се вдига на борба. Пълната липса на условия за борба обяснява всичко. В туй отношение италианският буржоазен вестник „Щампа“ от 18 юли 1922 г. изрича пророчески слова за пълнотата на бъдещата фашистка диктатура: „Фашизмът — това е движение, стремящо се с всички законни и противозаконни средства да завладее държавата и да подчини на себе си целия живот на нацията, за да установи своята неограничена и безразделна диктатура. Главното средство за достигането на тази цел съгласно програмата и в съответствие с духа, царящ сред неговите вождове и последователи, е пълното унищожаване на всички граждански и лични свободи, с други думи — унищожаване на статута и на всички либерални завоевания на Италианското Рисорджименто.

Когато диктатурата бъде установена дотолкова трайно, че ще могат да съществуват само такива институти, ще могат да се извършват само такива действия, ще могат да се произнасят само такива думи, които ще бъдат проникнати от духа на безусловна преданост и подчинение на фашизма, тогава този последният ще се съгласи да спре насилствените действия, тъй като за тях вече няма да има обект, запазвайки си обаче правото всеки момент отново да ги започне при първите признаци на възобновяване на съпротивата“ (2–213).

Италия и Германия потвърдиха пункт по пункт тези пророчески думи, казани още в зората на фашизма. В апогея си те достигнаха такава пълнота на диктатурата, когато съпротивата практически изчезна.

Обстоятелството, че франкистката държава през 50-те и 60-те години излиза по-често срещу трудещите се и техните стачки, демонстрации или протести, не значи, че терорът се увеличава, а просто става явен, разкрива се пред очите на широката маса. Това означава, че вече са създадени условия за борба срещу държавата и тя е принудена все повече и повече да разкрива своя антиработнически и антидемократичен характер.

Понякога терорът на военната диктатура може да вземе дори по-остри форми, но той никога не може да достигне пълнотата и всестранността на терора при фашистката система. Ако фашистката държава може едновременно и системно да упражнява идеологически (чрез монополната пропаганда и образователната система), политически (чрез системата от масови организации) и военнополицейски терор, то на етапа на военната диктатура държавата може да използува самапоследната форма на терор. Тя не притежава вече система от масови организации, чрез които да държи в подчинение гражданското общество. Нейната пропаганда, загубила до голяма степен монополния си характер, загубва напълно доверието на поданиците и ефектът от нея е по-скоро отрицателен, отколкото положителен. Военната диктатура има срещу себе си едно гражданско общество, което чрез индивидуални, групови или масови акции постоянно я атакува, а тя е принудена непрекъснато да се отбранява чрез своя терористичен апарат. Тя все още наказва много жестоко отделни свои противници и критици, какъвто е случаят със зверското убийство на Хулиан Гримау, но не може да спре прогресивното нарастване на техния брой и дързост. Изобщо военната диктатура е принудена постоянно да се отбранява от публичните критики, нападки и протести, докато фашизмът по принцип не ги допуска.

Ще поясним това различие с примера от литературата, посветена на следфашистка Испания. Съветските журналисти Н. Гренадов и И. Ксенофонтов привеждат следния случай като особено типичен за Испания през 60-те години: „Веднъж мадридчани, отваряйки поредния номер на ежеседмичника «Доминго», не видели на корицата името на редактора Хуан Родригес. Работата се заключавала в това, че в предишния номер била поместена карикатура от известното венецуелско списание, която изобразявала генерала с многочислени ордени на гърдите и в които властите съзрели покушение върху престижа на испанския държавен глава, генерал Франко. Този невнимателен хумор струвал на автора глоба от 50 хиляди пезети и понижение в длъжност“ (26–108).

По този начин военният режим отговаря на едно публично, твърде дръзко предизвикателство. При фашисткия режим или в Испания от периода 1939–1955 г. този случай въобще не можеше да стане: пресата никога не би поместила карикатура на държавния глава. Даже ако се намери такъв безумно смел главен редактор, непременно някой от останалите членове на редакционната колегия, мислейки за себе си, ще донесе до съответните органи и скандалът ще бъде осуетен.

Друг характерен пример за новия етап. Година след убийството на Хулиан Гримау около името на главния обвинител по делото, майор Мануел Фернандес Мартин, се разкрива голям скандал. Оказва се, че той няма завършено юридическо образование, което според член 63 от военния кодекс е задължително. „Всичко това се разкрива съвсем случайно. Вече след процеса над Хулиан Гримау Фернандес Мартин излиза на граждански процес по делото на един генерал. Онзи, «обидил се», заявявя, че Мартин няма званието адвокат. Самозванецът веднага отива в Севиля, надявайки се да получи диплом, но деканът на Юридическия факултет категорично отказал да му даде такъв документ. Скандалът предизвикал негодуванието из юридическата общественост, на адвокатите от Мадрид и Барселона, на армията. Обаче франкистките власти са отказали да преразгледат делото на Хулиан Гримау и другите, в процеса над които вземал участие Мануел Фернандес Мартин“ (26–103).

Как би процедирал фашисткият режим? Фашистката партия щеше да нареди на декана на Юридическия факултет да издаде незабавно диплом на майор Мартин. Вземайки участие в 4000 политически процеса, той е оказал незаменима услуга на партията в борбата с враговете на държавата, натрупвайки огромен практически опит в тази област. Деканът, като примерен фашист или безпартиен, но изпълнителен чиновник, веднага би изпълнил нареждането. По такъв начин режимът щеше да предотврати един скандал, който излага системата в цялост и в частност — правораздаването. Освен това щеше да спаси от пълен провал един заслужил ветеран, който е изпратил стотици, ако не и хиляди борци за демокрация на смърт.

Най-сетне тоталитарната фашистка държава никога не би допуснала появата на декларацията на 1160-те — декларация на най-видните духовници и интелектуалци на Испания — в защита на политическите затворници. При нейния режим не 1160, но дори 16 подписа е невъзможно да се съберат под един антидържавен текст, а още по-малко да се направи достояние на световната общественост чрез упресатат.

Като се опира само и изключително на физическия терор, военната диктатура фактически залага на една-единствена карта, чиято загуба неминуемо води до нейното падане. Ето защо от политическо гледище военната диктатура може да се разглежда като отчаян, безнадежден и осъден на загиване режим, особено пък когато той представлява продукт от разложението на фашистката държавата. Самата политика на „либерализация“, която правителството на Франко провъзгласи, представлява косвено признание на разложителния процес.

Тоталитарната фашистка държава не може да се либерализира и демократизира, без да се разложи. От нея към демокрацията води само един единствен път — разложението, където военната диктатура е само преходно, междинно звено.