Желю Желев
Фашизмът (22) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

2. Безогледна пропаганда

Самата природа на тоталитарната фашистка държава дава възможност за монополна пропаганда. Пресата, радиото, киното, театърът, литературата, масовите организации и публичните събрания са пълен монопол на фашистката държава. От друга страна, липсата на каквато и да е политическа опозиция предопределя всичко останало. В такъв тип държава пропагандата приема неизбежно формата на абсолютен държавен монопол, единствен информатор и тълкувател на събитията. Чрез системен натиск тя може да фанатизира тълпите, а умело съчетавана с терора, да прави чудеса. Нейната сила е така неограничена, че тя създава една втора „действителност“. Макар илюзорна, ограничена в сферата на обещанията, тя се възприема от хипнотизираните маси като истинска, а истинската — като нереална и незначителна. Внушавайки непрестанно и неотстъпно едни и същи идеали, тя ги въздига до своеобразни религиозни митове сред народа, въпреки тяхната безпочвеност. Затова не случайно на конгреса на нацистката партия в Нюрнберг през 1936 г. Гьобелс провъзгласи лозунгите:

„Пропагандата ни помогна да дойдем на власт.“

„Пропагандата ще ни помогне да удържим властта.“

„Пропагандата ще ни помогне да завоюваме целия свят“ (90–153).

Десет години преди това в „Майн Кампф“ Хитлер също отреди първостепенно място на пропагандата: „С помощта на умело и продължително прилагане на пропагандата — пише той — можеш да предсавиш на народа небето за ад и, обратното, най-бедния живот да представиш за рай“ (90–257).

Това обаче е възможно само в условията на тоталитарната държава, където контрапропагандата или обективна информация са съвършенно недопустими. В една традиционна либерална демокрация държавната пропаганда, (която не е единствена!) не може да бъде всесилна и брутална. Затова, ако тя се опита „да представи на народа и небето за ад, и бедния живот за рай“, опозиционната и независима от държавата преса веднага ще я демаскира така, че да не помисли повторно за подобно дебелашко игнориране на действителността. В някои случаи това би могло да има още по-печални последици за престижа на правителството или партията, които са на власт.

При тези обстоятелства опозиционната преса, която също не е безкористна в борбата срещу правителството, обективно излиза в ролята на представител на гражданското общество и защитник на неговите интереси от попълзновенията на държавата. Тя става изразител на общественото мислене, което при буржоазната демокрация рядко съвпада с държавното мнение.

При тоталитарната фашистка система това е невъзможно. Тук държавата е едновременно представител на народа, гражданското общество, родината, нацията, прогреса, справедливостта и пр. Различие между държавно и обществено мнение отсъствува, понеже няма публично обществено мнение.

Благодарение на монопола държавното мнение става и публично обществено мнение, а истинското обществено мнение, лишено от публичност, става апокрифно и се разпространява посредством слухове, политически вицове и епиграми.

Участниците в Нюрнбергския процес са били поразени тъкмо от тоталния характер на пропагандата и нейното всевластие. „В резултат на ефикасния контрол над пресата и радиото, четем в патериалите на този процес, немският народ, започвайки от 1933 г., бе подхвърлен на силното въздействие на пропагандата в полза на режима; и не само враждебната критика, но и всякаква критика е била забранена. Независимите съждения, основани на свободната мисъл, стават съвършено невъзможни.“ В друг пасаж тази констатация доуточнява.

„Нацисткото правителство се опитало да обедини народа за поддръжка на неговата политика по пътя на усиленото използуване на пропагандата. В Германия са били учредени цял ред официални агенции, в задълженията на които е влизало осъществяването на контрол и оказване влияние върху пресата, радиото, киното, издателствата и т.н. и надзор над развлеченията, изкуството и културата. Всички тези официални агенции бяха подчинени на Министерството на народната просвета и пропаганда, възглавявано от Гьобелс, което заедно със съответствуващата организация в НСДАП и с Имперската палата на културата носи пълна отговорност за осъществяването на този надзор…

Розенберг играеше водеща роля в разпространяването на националсоциалистическите доктрини от името на партията, а… Фриче заедно с Гьобелс изпълняваше същата задача от името на държавните органи“ (90–322).

Тук е много важно да се подчертае незначителната на пръв поглед подробност, че Палатата на културата, обхващаща в своите седем подразделения всички форми на духовния живот на обществото — киното, театъра, живопистта, скулптурата, архитектурата, музиката, поезията, литературата, науката, заедно със съответните интелектуални съюзи, — е подчинена на Министерството на пропагандата.

Разбира се, това още не разкрива цялата картина на тоталната пропаганда. Тоталността в дадения случай се изразява по-скоро в апарата на пропагандата — в това, че с упропаганда задължително се занимават всички и всякакви организации и институции. Освен специалните органи на пропагандата — Министерството на пропагандата, агенциите по печата, пресата и радиото — с пропаганда се занимават също държавният и партийният апарат, масовите организации (ГТФ, „Хитлерюгенд“, Женският националсоциалистически съюз и пр.), интелектуалните съюзи и обединения (писателски, музикални, театрални, издателски и пр.), апаратът на спортните организации. Монополната пропаганда на държавата се осъществява посредством всички съществуващи организации и институции. Благодарение на това монополната пропаганда става утоталнат, а всеобхватната система на масови организации и държавни институции се превръща в неин апарат.

Подобно на „тоталния шпионаж“ държавата не изгражда спезиален пропаганден апарат наред с другите казионни организации и институции, а направо го използува за своите цели. Всяка организация, съюз, учреждение и институт наред с основната си работа се занимава и с пропаганда точно така, както изпълнява функцията на апарат на „тоталния шпионаж“.

Самата структура на фашистката държава гарантира успеха на подобна система. Още в „Майн Кампф“ Хитлер разглежда пропагандата в неразривна връзка с организациите. На политическите и масови организации той гледа като на тяло, оръдие, материален носител на пропагандата. Глава 11-а на тази книга е наименована „Пропаганда и организация“ (150–649).

Монополният характер на пропагандата във фашистката държава поражда някои нейни особености, които са специфично присъщи само на този вид пропаганда и по които тя се отличава от държавната пропаганда при либералната демокрация. Те са толкова съществени, че фигурират като нейни основни принципи.

1. Съобщава се само за онези вътрешни и международни събития, които са изгодни за режима, печелат му известен политически капитал пред обществеността.

2. Неизгодните „негативни“ събития биха могли да разобличат или компроментират режима. Например цялата международна преса години наред пище за съществуването на концентрационни лагери в Германия, за изстъпленията на СС и гестапо. Само германската преса и радио мълчат по този въпрос.

Една бележка в дневника на Гьобелс (от 1 май 1942) разкрива идеологическите основания на тази тактика: „Политическите новини са военно оръжие. Тяхното предназначение е да се води войната, а не да се дава информация“ (147–210).

3. Ако все пак трябва да се съобщават събития от втората категория, т.е. тези, които са неблагоприятни за режима, ако тяхното оповестяване е абсолютно наложително, в смисъл, че е невъзможно да се премълчат, те се представят в превратна светлина, напълно изопачени. Примерно, ако някой чужд журналист или писател обрисува фашистката система като държава, в която няма граждански и политически свободи, изнесеното се квалифицира безусловно като клевета срещу германския народ, издевателство над неговото национално достойнство и пр. По такъв начин пропагандата заема най-благоприятната за нея поза — тази на защитник на германския народ.

4. Безпощадна експлоатация на най-незначителни факти и събития за дискридитиране на врага. Примерно в Англия е паднал военен или пътнически самолет — загинал е целият екипаж. Това събитие се коментира надълго и нашироко. В САЩ е станала железопътна катастрофа. Дава се пълна информация за случката. В СССР е станало срутване в мина — правят политически изводи за системата.

Но ако в Германия падне военен самолет, потъне кораб, стане нещастие в мина и загинат работници, за това не се съобщава. Такива събития се пазят в най-дълбока тайна от населението. В този случай германската пропаганда излиза от презумпцията, че съобщаването на такива събития може да облагодетелствува враговете за антидържавна пропаганда или най-малкото ще накърнят вярата на населението във фюрера и националсоциалистическата държава.

В равносметка поданиците на фашистката държава са в някои отношения по-добре осведомени за това, което става в чужбина, но за големи и важни събития в собствената им страна са неинформирани. Например през 1934 г. германската пропаганда информира за какви ли не незначителни събития в чужбина, но почти нищо не изнесе за събитията от 30 юни с.г., които имаха важно значение за по-нататъшното развитие на режима.

5. В условията на фашистката държава пропагандата върви пред уинформациятат, т.е. съобщението за дадено събитие се предхожда от неговата категорична политическа оценка. Тя има предназначението да предпази консуматора от „заблуждение“ или от изпадане под влияние на чуждата пропаганда.

Всъщност чрез този маниер пропагандата цели да сложи на очите на своите поданици собствените си очила. За нея е абсолютно недопустимо някой в пределите на подвластното и царство да възприема събитията по начин, различен от казионния.

6. Дори в случаите, когато официалната пропаганда е принудена да бъде по-обективна, да даде повече конкретна информация, тази наложена „обективност“ се превръща в допълнителен повод за самоизтъкване на самата пропаганда като инструмент и средство на масите да узнаят истината.

Фриче, вторият човек след Гьобелс в системата на нацистката пропаганда, доста точно изрази това положение в разговор с д-р Джилберт: „… човек може да върши пропаганда с всички средства; може даже да лъже чрез истината, просто като поставя фактите извън техния контекст и като лишава хората от собствена представа за цялата истина“ (146–270).

Вярна на тези си принципи, нацистката пропаганда измисляше невероятни словосъчетания, когато все пак трябваше да информира за тежките поражения на немските войски на Източния фронт. Тогава отстъплението се представяше като „изразяване“ или „съкращаване линията на фронта“, заемане на „таралежова позиция“, „отстъпление с цел объркване на врага“ и т.н. (47–188).

Има обаче една сфера, където всевластието на монополната пропаганда и тоталитарната държава прераства в безсилие — това е нейната пропаганда в чужбина. Тук тя не е вече монополист, а конкурент, който при равни условия трябва да се съревновава със своите съперници. Допълнително утежняващо е обстоятелството, че тази пропаганда трябва да излиза пред критично мислеща публика, която се дразни от грубата пропаганда и държи да получи точна информация, за да може сама да си състави представа за събитията.

Точно тук пропагандата е принудена да смени своя тон, да се откаже от полицейския си акцент, от безапелационните присъди, заплахи, както и от позата на непогрешим тълкувател. Подражавайки на пропагандата в демократичните страни, тя започва да апелира към публиката, да се постава в положението на безпристрастен съветник, който би могъл евентуално да помотне при тълкуването на събитията и пр. Това поражда нуждата от дублирана пропаганда: наред с вътрешните издания за страната се издават списания и вестници за чужбина, поддържат се специални емисии за другите народи на съответните езици и т.н.

В дневника на Гьобелс може да се прочете следната характерна бележка от 15 април 1942 г.: „Англичаните обръщат по-голямо внимание на новините, отколкото на аргументите. От това аз заключавам, че всички наши предавания на чужди езици, и особено насочените към Англия, трябва да бъдат основно променени“ (147–170).

Но в края на краищата тази игра се проваля, защото в основата и лежи една голяма лъжа. Все пак светът има в собствени източници за информация — това са чуждестранните кореспонденти на вестници и телеграфни агенции, които не могат да бъдат излъгани така лесно.