Желю Желев
Фашизмът (24) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

4. Постоянна нужда от камуфлирана външна опасност

Подтискането на личността в тоталитарната държава трябва да има някакво постоянно и убедително оправдание. Когато интересите на индивидуалната личност се жертвуват изцяло за държавата, това трябва да се обоснове с външно неоспорими аргументи.

Докато в началото тоталитарната държава трябва да се справя с реалните си врагове, не се налага измислянето на мними опасности. Тя постоянно изостря фанатизма на политическото мислене, като насъсква последователно масата срещу един или друг обект. В Германия най-напред подложиха на преследване комунистите, после социалдемократите и профсъюзните функционери, а накрая, след като партиите бяха ликвидирани и всички демократични организации разтурени, за главна опасност обявиха евреите. На немския гражданин се внушаваше с всевъзможни средства, че съществува заговор на вътрешното и световното еврейство срещу германския народ. За всички национални беди, сполетели германския народ и отделния немец, бяха виновни евреите. На тази основа се разгърна огромна пропагандна кампания и антисемитската истерия на тълпите.

В тази отровна атмосфера дребният буржоа, например бакалинът, започва да вижда корена на своите беди в конкуренцията на съседните еврейски магазини, неудачникът интелектуалец си обяснява неуспеха в кариерата с конкуренцията на неговия колега евреин, който го изтласкал с превъзхождащия го интелект; лекарят предвижда многократно увеличаване на своята клиентела, ако частните кабинети на лекарите евреи бъдат затворени, и т.н.

Какво по-хубаво от това, цялата еврейска конкуренция да бъде ликвидирана в името на една толкова „възвишена“ обществена цел като запазването на расовата чистота на нацията, нейното спасяване от коварния враг! Но за да се възприеме опасността като реална, трябва тълпите масово да се включат в терористичните антиеврейски кампании. Обществения фанатизъм не може да се изостря чрез раздуването на някаква абстрактна опасност, посочвана от пропагандата. Нужно е самите тълпи да имат съприкосновение с тази опасност и освен това да се ангажират сериозно в борбата с нея. Не случайно нацистите бавеха през цялото време разрешаването на еврейския въпрос, макар да бяха готови да унищожат или изселят евреите още през 1935–1936 г. На нацистката тоталитарна държава беше нужна някаква опасност, в името на която да поддържа страшното политическо напрежение на диктатурата и напрежението иска от народа нови жертви.

Тоталитарната държава на Франко също илюстрира този принцип. Макар изминалите три десетилетия от гражданската война да бяха изменили много неща, властта продължаваше до последния момент да разделя изкуствено населението на победители и победени, раздувайки взаимната им омраза. Това винаги е правело силно впечатлиние на онези, които са изучавали фашистката държава. Ейбл Плен пише: „Раните, нанесени от гражданската война, се държаха разтворени по този и безброй други начини, отговорността за които министърът на правосъдието Аунос, бивш посланик в Аржентина, толкова горещ крепител на Фалангата, колкото и американофоб, тайно приписваше на военните. Те от своя страна стоварваха вината върху големците от Фалангата, които на свой ред претендираха, че са безпомощни поради исканията на провинциалните фалангисти. Провинциалните шефове, разбира се, се позоваваха на заповеди от Мадрид.

Въпросът за отговорността на продължаващия терор беше във всеки случай само академически. Всички групировки около Франко наливат масло в огъня на злобата и преследванията“ (93–126).

За да се разбере необходимостта на тоталитарната държава от постоянна опасност като претекст за поддържане на напрежението, нека да направим един разбор на случая с Испания. Да допуснем, че пропагандата на Франко не насъскваше „победителите“ срещу победените, не разгаряше омразата срещу тях. Само десет години след приключването на гражданската война, т.е. някъде към 1949 г., помирението и дори съюзът между победители и победени щеше да бъде факт. Защото като се изключат фалангистката върхушка и високопоставените чиновници от държавната йерархия, огромната маса „победители“ нищо не получи от победата. В края на краищата те се оказаха в същото положение, в каквото бяха поставени техните жертви — победените. Но един такъв съюз (или просто самото помирение) би поставил под въпрос необходимостта от съществуване на терор и диктатура, би подкопал тоталитарната система на генерал Франко.

Нормално всяка демократична държава след една тежка гражданска война би приела курс на постепенно изглаждане на противоречията, за национално помирение, тъй като перманентната гражданска война винаги ще я заплашва с унищожение. При тоталитарната държава обратно, духът на гражданската война е необходим за нейното съществуване. Тъй като по самата си структура е терористична и не може да съществува без терор. За да не се разложи, тя трябва непременно да намери обект за този терор (защото терористичен апарат, който не тероризира, се разлага).

Когато традиционната вътрешна опасност се износи морално като претекст, фашистката държава прибягва до прословутата външна опасност. Някоя съседна страна или група страни с различна идеология, с която тя е във вражда, биват обявени за реална опасност. За да избегне „опасността“, фашистката държава увеличава своите въоръжения и затяга в преса политическия живот. Външната и вътрешната опасност не трябва да се разглеждат изолирано. Обикновено външната опасност е претекст за удар върху определени сили вътре в страната. Те биват обявени за агентура на дадена страна, или страни, в които режимът вижда опасността отвън.

Хитлеристка Германия например дълго време обявяваше за външна опасност „болшевизма“, който заплашвал да завладее Европа и да погълне Германия. След като това беше провъзгласено, лесно беше да се ударят всички сили в страната, придържащи се към марксическата идеология (комунисти и социалдемократи), третирани като „пета колона“ на болшевизма в Германия. На тази основа нацизмът оказваше силен натиск не само в страната, но и навън: чрез опасността от изток той шантажираше западноевропеските страни.

Италианският фашизъм виждаше външната опасност в „плутократическия“ строй на Франция и Англия. Затова официалната критика бе насочена срещу буржоазната демокрация, а вътре в страната се води свирепа борба срежу поклонниците на „западната плутокрация“. Например в Италия през 1938 г. се води идеологическа кампания против „чуждото влияние“ и „буржозните привички“. Един от най-активните привърженици на мероприятията на фашисткия режим де Стефани пише по това време: „Много още може да се направи в областта на нематериалния импорт: начина на мислене и начина на живот, екзотичните привички, които ние усвояваме… Фашисткият режим трябва да контролира не само импорта на стоки, но и импорта на идеи и начина на живот“ (44–112).

Чрез външната опасност тоталитарната държава в известен смисъл „убива с един куршум два заека“: първо — внушава страх на основната маса от населението и го принуждава да се обединява политически около нея, второ — създава атмосфера, благоприятна за изолиране и ликвидиране на едни или други свои противници. Единството на народа в тоталитарната фашистка държава се основава на страха не само от нейния терористичен апарат, но и от онези преувеличени външни опасности, които тя посредством монополната си пропаганда успява да му внуши.

В новелата си „Как е строена Китайската стена“ Ф. Кафка гениално е предугадил тази черта на бъдещата тоталитарна държава. Изглежда почти невероятно, преди идването на фашизма на власт и консолидирането му в държава един белетрист е предугадил толкова вярно една от нейните основни черти — спекулациите с външната опасност. Всички строят Великата китайска стена, за да предпазят страната от опасността, която идва от север. Всички говорят за опасността от север: стари и млади, родители и деца, учители и ученици, граждани и селяни, военни и цивилни. Специалистите историци пишат трудове, в които доказват съществуването на опасността от север. Челият народ живее с мисълта за „северната опасност“. Но когато вече стената е завършена, оказва се, че такава опасност… не съществува. „От кого е трябвало да ни защищава Великата стена? От северните народи. Аз съм родом от Югоизточен Китай. Никакъв северен народ нас не може да ни заплашва.

… Ако работата е такава, защо напускаме родните си места, рекичката и мостовете, майка и баща, ридаещата жена, децата, които трябва да се възпитават, и отиваме на училище в далечния град, а мислите ни са устремени още по-нататък — към стената на север? Защо?“ (48–544 и 545).

Причината за построяването на Китайската стена, както и мнимата опасност от север, с която се мотивира строежът, са всъщност измислен претекст да се обедини народът. Но това е претекст, който въздействува най-силно върху националното съзнание.

Разбира се, в повествованието на Кафка това е идея, която си пробива път несъзнателно, спонтанно, независимо дори от самия император, докато в тоталитарната държава на XX век тя се насажда съзнателно и планомерно отгоре.

От север или от юг, от изток или от запад, на нея и е нужна някаква опасност.