Желю Желев
Фашизмът (6) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

2. Фашистката партия — „държава в държавата“

Срастването на държавния с партийния апарат е така дълбоко и ограничено, че след завършване на този процес става невъзможно да се разграничи къде започва партията и къде свършва държавата. Държавните органи са по своя дух „партийни“, т.е. грубо политически, а партийните — държавно-казионни и полицейско-бюрократически. Както точно отбелязва С.М.Слободской, фашистката партия в Италия плаща доста тежък данък за прекомерната си връзка с държавата. Тя просто загубва облика на политическа партия и се изражда в най-груба бюрокрация: „Едновременно с процеса на фашизация на държавния апарат се извършва и процес на одържавяване на фашистката партия с оглед превръщането и в полупринудителна организация, опираща се все повече като държавната власт на бюрократическия апарат и въоръжената сила“ (110–75).

Но независимо че при фашистката система става сливане на държавата с фашистката партия, последната в качеството си на монополно управляваща партия се оформя като един институт, който стои над държавата. В този смисъл фашистката партия приема статута на „държава в държавата“, тя командува и контролира държавата. „Не държавата ни дава заповеди, а ние даваме заповеди на държавата“ (89–27) — заявява самодоволно Хитлер. Но държавата не може да направи същото по отношение на фашистката партия.

В някои случаи отделни националсоциалисти са се опитвали да смекчат или камуфлират брутално собственическото отношение на фашистката партия към държавата. Р.Лай в качеството си на райхслайтер по организационните въпроси, изказвайки се на партийния конгрес в Нюрнберг през 1937 г., предлага следната формулировка за връзката между НСДАП и държавата: „Партията решава, докато държавата администрира“ (159–224).

Но тази формулировка още тогава беше посрещната с неодобрение, защото вече не само фактическото, но и юридическото положение на нещата се беше променило. Със Закона за германските цивилни служби от 26 януари 1937 г. партията получаваше правото и формално да контролира работата на държавните органи (159–225). А от 30 септември 1938 г. хохайтстрегерите, т.е. отговорните партийни ръководители (райхс-, гау-, крайслайтери), получиха правото да контролират работата на съдебните органи. Тази практика е съществувала още от първите дни на нацистката власт, но сега се оформя и юридически.

а) Фашистката партия над юрисдикцията на държавата

При тоталитарната система изключително привилегированото положение на фашистката партията се изразява не само в монополното управление и контрол над държавата, но и в това, че законите на държавата са по същество невалидни за нея и нейните членове, когато те могат да попаднат техните удари. Тогава законите се елиминират от партийното ръководство. При нацизма член на партията не може да бъде съден от граждански съд, докато е още партиен член. При извършено престъпление, той трябва най-напред да бъде изключен от партията чрез „партийния съд“ и едва след това да бъде предаден на държавен съд като обикновен поданик на Третия райх. Войските СС, които са типично партийна формация, партийна полиция, също не могат да бъдат съдени от обикновен военен съд, а попадат под юрисдикцията на Главното управление на СС, отдел „Съдилища“.

Според „Насоките“, издадени на 17 февруари 1934 г. от заместника на фюрера за партийните съдилища, последните „имат целта да пазят общата чест на партията и на отделния партиен член, както и при необходимост да премахват по легален път различия в мненията на отделните членове.

Партийните съдии се подчиняват само на националсоциалистическата си съвест и не са подвластни на никой политически ръководител; подвластни са само на фюрера“ (143–13).

С други думи, партийните членове на НСДАП и членовете на СС стоят над гражданския съд, независими са от него и по силата на това положение могат да отменят присъдата на гражданския съд. Най-обикновено явление е да се издават оправдателни присъди на престъпници, политически предани на режима, или издадени вече присъди да се отменят от по-висшите партийни инстанции.

Убийците на евреите от 1938 г. са оправдани със следната мотивировка: „В случаите на убийства на евреи без специални указания или въпреки указанията не бяха открити неблагоприятни мотиви. В дълбочината на душата си хората са били уверени, че със самото това те оказват услуга на фюрера и партията“ (89–567).

Членовете на нацистката партия, осъдени за извършени престъпления, се амнистират. „В 1935 г. няколко длъжностни лица в концентрационния лагер Хохщайн са обвинени в зверско отношение към затворниците. Високопоставени нацистки чиновници се опитват да окажат влияние на съда, но след осъждането на тези длъжностни лица Хитлер ги освобождава до един. В 1934 г. правителството разпраща на всички германски съдии «Писма на съдиите», които ги инструктират към «каква генерална линия следва да се придържат»“ (90–319).

Ето как се мотивира прекратяването на углавни дела за престъпления, извършени от членове на СА, СС и гестапо. „Тъй като тези постъпки не са били предизвикани от низки подбуди — се казва в документа, — но напротив, служили са като средство за достигането на великата патриотическа цел и са помагали за развитието на националсоциалистическата държава, прекратяването на углавното дело не е несъвместимо с обикновенните норми при прилагането на углавното право“ (89–613 и 614).

В Мюнхен имперският министър на вътрешните работи изтъква следните твърде характерни причини за прекратяването на съдебно дело против есесовските стражи, които били до смърт по главата един концлагерист в Дахау. Като главно съображение се изтъква това, че самото следствие би накърнило престижа на националсоциалистическата държава, тъй като процесът е насочен против членове на СА и СС, главни поборници за националсоциалистическа държава. Наистина, нацистките съдии прекратяват съдебните дела против членовете на СА по споразумение с главното управление на тази организация. „Действията и намеренията на членовете на СА са били насочени за благото на националсоциалистическото движение. По такъв начин политическите причини и чистотата на намеренията не подлежат на съмнение“ (89–614).

През 1939 г. съдия на военен трибунал признал смекчаващи вината обстоятелства по делото на един есесовец, застрелял някакъв капрал, когато последният му подава пушката. „При това той е бил във възбудено състояние, предизвикано от многочислените зверства, извършени от поляците по отношение от германската раса. Бидейки член на СС, той особено чувствително реагирал на присъствието на евреи и на възбуденото отношение на евреите към немците; поради това той действувал «съвършено необмислено, с юношески пориви»“ (89–615). В друг случай войници от СС са осъдени на „непредумишлено убийство“, както е квалифицирано зверското избиване на голяма група хора с ярко изразени елементи на садизъм: „След като примерно, 50 евреи, които правели през деня мост, завършили вечерта своята работа, тези двама войници ги въвели в синагогата и ги разстреляли без всякаква причина“ (89–615).

Убийствата, грабежите и разрушенията по време на антиеврейските акции в 1938 г. са разследвани от гестапо, партийните органи, гаулайтерите и политическото ръководство, които лицемерно заключават: „В онези случаи, когато евреите са убивани без заповеди или въпреки заповедите, подбуди от низък характер не са открити“. А целта на този процес, проведен от „партийния съд“, е изразена дословно: „Да защити онези другари по партия, които, движени от най-добри националсоциалистически подбуди и инициативи, са отишли твърде далеч“ (89–615).

Последната фраза говори повече, отколкото томове абстрактни размишления над интересуващата ни тема. В нея ясно е изразена главната правна особеност на тоталитарната система: фашистката партия стои над законите на държавата, а нейните членове и организации са свободни от юрисдикцията на държавата. В условията на тоталитарната държава съдът е не повече от един орган на фашистката партия, длъжен да изпълнява нейната воля: първо, съдиите са партийни членове, второ, няма независим от фашистката партия и държава печат. Правистът във фашистката държава съзнава, че заема отговорен държавен пост, доколкото е активен поддръжник на режима.

Обстоятелството, че органите на „правосъдието“, макар много рядко, могат да проникнат и безпартийни (хора, които не членуват в нацистката партия), с нищо не изменя нещата. Такива хора обикновено са се престаравали повече от редовите националсоциалисти и тяхното раболепие пред режима се е изразявало в по-големи жестокости.

Един „отговорен партиен ръководител“ (гаулайтер или крайслайтер) може определено да влияе върху съдебния процес или да го прекрати, особено след 1938 г. Ако подсъдимият е член на фашистката партия, с политически заслуги към нея и ако ръководството на последната счита, че подсъдимият трябва да бъде оправдан, съответната присъда често се е издиктувала на съдията по телефона. Що се отнася до уобективносттат, тя не е нищо повече от „предрасъдък на формално — либералното право“. Най-сетне юристът помни думите на министъра на правосъдието Керл, който казва: „Предрасъдъкът на формално — либералното право се заключава в това, че кумир на правосъдието трябвало да бъде уобективносттат. Сега ние се добрахме и до източника на отчуждението между народа и правосъдието и за това отчуждаване в края на краищата винаги е виновно правосъдието. Защото какво означава обективност в момента на борба на народа за съществуване?

Знае ли обективност войникът, който воюва, знае ли я армията, която побеждава? Войникът и армията знаят само едно усъображениет, признават само един въпрос: как да спася свободата и честта, как да спася нацията.

По тоя начин от само себе си се разбира, че правосъдието на народа, който се бори на живот и смърт, не може да се благовее над мъртвата уобективностт. Мероприятията на съда, прокуратурата и адвокатурата трябва да се диктуват изключително от едно съображение.

Не безпринципна обективност, която означава застой и заедно с това закостеняване, огчуждаване на народа — не, всички действия, всички мероприятия на колектива като цяло и на отделната личност трябва да бъдат подчинени на насъщните надежди на народа, на нацията“ (58–263).

Пред нас е основният принцип в правосъдието на всяка фашистка държава — погазване на уобективносттат, нейната подмяна с идеологията на фашистката партия.

Цитираната статия все пак се отнася към началото на нацисткия режим, когато бруталното потъпкване на принципа на обективността в съзнанието на много националсоциалисти се свързва с „историческата“ необходимост, големите цели на тяхната „революция“. Към края на райха отношението към това елементарно изискване за всяко правосъдие става йезуитско и дори цинично. В уводна статия на сп. „Дас Райх“ (официоза на Гьобелс) в 1942 г. четем: „Колкото повече съдията тежнее към идеите на националсоциализма, толкова по-обективни и по справедливи ще бъдат присъдите, които той издава“ (159–368).

б) Идеологията на фашистката партия става официална държавна идеология

Наивно е да се мисли, че единството на фашистката партия и държавата се изчерпва със срастването на апарата на едната и другата. Всъщност то има много по-широк диапазон и обхваща идеологическата сфера. Идеологията на фашистката партия, която изгражда държавата по свой образ и подобие, се придава на държавата и по такъв начин става държавна идеология. И това става точно така, както партийното знаме на НСДАП (червен флаг с пречупен кръст в средата) става държавно знаме на Германия.

Но тъй като в случая става дума идеологията на една монополноуправляваща партия, тя не може да бъде друга освен монополногосподствуваща, изключваща конкуренцията на различаващи се от нея възгледи или друга идеология. А узаконеният монопол на фашизма в идеологията неизбежно прераства във фанатизъм и мракобесие.

„Когато се преследват определени цели — заявява Хитлер — тези, които се противопоставят, трябва да бъдат изтребени“ (155–163). Гьобелс също категорично отрича правото на съществуване на всяко мнение, което се различава от националсоциалистическо то: „Като националсоциалисти ние сме убедени, че ние имаме право. Ние следователно не можем да търпим ако някой от нас твърди, че и той е прав, защото това по необходимост значи, че и той е националсоциалист, и ако не е националсоциалист, той не е прав!“ (155–157).

За да унищожи всякаква друга идеология и установи абсолютен монопол на своята, фашистката държава използува извънтеоретически, извънидеологически средства. Тя прибягва до физическия терор и до концентрационните лагери. Срещу идеите тя излиза с физически терор. Това е основен белег на фашизма в идеологията. Именно във фашистката държава е възможно това уникално за XX век явление — да се затварят хората в концлагери само защото мислят различно от държавата, без дори публично да изразяват това различие (т.нар. „превантивен арест“). Тоталитарната фашистка държава не може да позволи тези „иначемислещи“ граждани да стоят свободни (в смисъл — извън концентрационните лагери). От гледна точка на нейния стремеж към завършен идеологически монопол те са потенциална опасност, понеже разпространяват вредни слухове и създават „пораженчески настроения“ сред населението. По такъв начин те ерозират морално — политическото единство на „народа“, подкопават неговата вяра в правотата на фашистката кауза и в мъдростта на водача.

Не трябва да се забравя, че фашистката държава като строго и последователно централизирана система, където отделните съставки се намират в пълна субординация, не търпи асинхронност в действията в някоя своя част. Достатъчно е само един сектор да е в дисхармония със системата, за да се разпадне самата тя. Достатъчно е например да има свободен печат, за да се разложи цялата фашистка идеология, или свободни избори, за да се разпадне системата. Понякога дори и един публичен съдебен процес е в състояние да разтърси сериозно основите на режима.

Поради изключително тясната връзка и взаимозависимост между частите на тоталитарната фашистка система последната е много чувствителна към всякакви, дори и най-малки пробиви. Затова действува така безпощадна. Оттук произтича нетърпимостта и свирепото преследване на онези, които мислят и действуват либерално. Оттук идва онази дива омраза към либерализма на традиционната буржоазна демокрация — омраза, която прозира във всички трудове на фашистките теоретици и идеолози. Фашизмът мрази буржоазната демокразия, защото тя си позволява това, което за тоталитарната държава е смъртна опасност: търпимостта.

Съществува илюзията, че идеологията на тоталитарната държава по начало съдържа в себе си нетърпимост, фанатизъм и омраза към свободомислието, а впоследствие ги насажда и като принцип в реалния политически живот на държавата. В същност пътят на зараждането на тези принципи е обратен: реалният политически живот на фашистката държава (изграждането на еднопартийна система, установяването на единство на партията и държавата и пр., т.е. самата структура на държавата) ги създава и закрепва в идеологическата сфера.

Фашистката държава може да не се ръководи от расизма и антисемитизма, както бе с италианския и някои други разновидности на фашизма — това не е задължително, — но тя трябва да мрази разнообразието на възгледите и търпимостта на либерализма като идеология. Без това тя не може да съществува.

Като подчертава изрично необходимостта от нетърпимост в областта на идеологията, Хитлер заявява: „Като идеология (става дума за националсоциализма — Ж.Ж.), ако не иска да унищожи сама себе си, тя е принудена уда бъде нетолерантнат, тоест да застъпва и прокарва при всички обстоятелства правотата на своите възгледи, а с това и на своите наредби.

… някои хора днес не искат да разберат необходимостта от националсоциалистическата нетърпимост, която обаче в действителност сочи нейното самоуверено съзнание за отговорност“ (128–268).

За да установи свой абсолютен идеологически монопол в държавата, фашистката партия провежда цяла редица мероприятия: упървот, с унищожаването на другите партии и организации, тя унищожава и техните идеологии; увторот, взема под свой контрол всички държавни и обществени средства за пропаганда (преса, радио, кино, театър, книгоиздаване, публични събрания); утретот, впряга пропагандата в разпространяване на фашистката идеология с всички средства и по всички възможни начини; учетвъртот, установява свой контрол над цялата образователна система от началното училище до последния курс на висшето учебно заведение, като преустройва напълно в духа на своята идеология учебните програми, Мусолини: „Училището никога няма да бъде достатъчно фашистко, когато се отнася за фашизма, аз обичам крайностите!… Възпитанието на детето се осъществява чрез книгата и пушката.“ (155–156). Нека припомним думите на Дж. Ботай за ролята на училището при възпитаване на младежта във фашистки дух: „Училището е една политическа и обществена служба… При фашиския строй училищната възраст и политическата съвпадат… Училището, италианската младеж на ликторите и университетската фашистка младеж формират един-единен инструмент на фашисткото възпитание“ (155–156); упетот, посредством политически мерки налага една идеологическа изолация на страната, за да няма възможност да проникват други идеологии.

Все с цел да се ликвидира всякаква друга идеология и установи абсолютен монопол на своята идеология и държавата, фашистката партия със съдействието на масовите казионни организации провежда широка кампания за унищожаване на прогресивната и демократичната литература, за инкриминиране на онези демократични национални традиции в културата, които противоречат на тоталитарния дух на фашизма. В борбата за пълен идеологически монопол фашистката партия отива още по-далеч. Тя разпуска всички религиозни организации, дори най-невинните, най-далеч стоящите от политиката, доколкото всяка организация съдържа в себе си потенциална възможност при определени условия да стане носител на някаква идеология или поне на възгледи, различни от тези на фашистката партия. В документ от септември 1934 г. тази линия е изразена особено категорично: „Предвид на това, че имперското партийно ръководство чрез отдел «Култура» все повече и непосредствено се занимава с всички културни проблеми и с онези, които засягат отношенията между църквата и държавата — задачи, които по-рано бяха поръчани на съюза на немските католици, сега в интерес на по-голямата координация се предават на имперското партийно ръководство.

Бившият вицеканцлер фон Папен, който до този момент е бил ръководител на съюза на немските католици, заяви по повод на разпускането на тази организация, че разпускането беше осъществено по негово предложение предвид на онази позиция, която заема националсоциалистическата държава по отношение на католическата църква, за която нееднократно говори самият фюрер и канцлер.“ (84–661).

До каква степен са важни стремежите на фашистката партия към монополизъм в идеологията, може да се съди по това, че тя се отнася враждебно дори към християнството. Особена омраза към християнството изпитва Хитлер. В тесен кръг във вилата си в Оберзалцберг той споделя: „Ние изобщо имаме нещастието да притежаваме погрешна религия. Защо нямаме тази на японците, която разглежда жертвата за родината като най-висшето? И мохамеданската религия би била много по-подходяща за нас, отколкото именно християнството с неговата отпусната търпимост.“ (171–110). Партийното ръководство на НСДАП организира системна борба против католическата църква. В секретен документ на партийната канцелария от юни 1941 г. М.Борман пише: „Следва все повече и повече да се изолира народът от църквата и нейните органи — пасторите… Никога повече не може да се отстъпва влиянието върху народа и неговото ръковидство на църквата. Това влияние трябва да бъде унищожено изцяло и завинаги. Само имперското правителство и по негово указание партията, нейните съставни части и близките до нея организации имат правото да ръководят народа“ (90–320).

Нацистът не може да търпи факта, че пасторите възпитават народа, или просто влияят върху неговото духовно формиране. Такова положение му се представя като посегателство върху идеологическия монопол на партията, който за него е аксиома. В интерес на точността трябва да кажем, че борбата против католическата църква е присъща само на германския фашизъм, който в това отношение е най-екстремистки. За италианския и особено за испанския фашизъм това не важи. Те не нападат религията, макар с църквата и духовенството също да имат търкания относно възпитанието на младежта. Ние привеждаме тази особеност на германския фашизъм като твърде утипичнат. Тя изразява една от най-съществените черти на тоталитаризма — стремежа към абсолютен духовен монопол, — нещо, към което се стремят също италианският и испанският фашизъм. Но те не могат да постигнат идеалния случай в нацистка Германия, понеже в Италия и Испания католическата религия е единствена и господствува безразделно.

Единствено, антирелигиозната борба на нацистката партия, колкото и сурова да е, не може да стигне до последователен атеизъм, защото никоя фашистка държава не може да изкорени вярата изобщо. Борейки се против една религия — християнската — тя насажда друга — идеологията на фашистката партия.

Смисълът на този тип антирелигиозна борба не е изкореняването на вярата в името на разума и свободомислието, а премахването на една вяра в името на друга, която трябва да я замени Истинският атеизъм, който е тъждествен със свободомислието, предполага неограничено голяма духовна свобода на индивида, каквато фашистката държава никога не би могла да даде.