Желю Желев
Фашизмът (18) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

V. Концентрационни лагери

Ние включваме като пета характерна черта на фашистката държава концентрационните лагери, защото тя не може да съществува без тях. Тези лагери са подземното царство на режима, което грижливо се пази в тайна както от вътрешното, така и от световното обществено мнение. Те стават необходими поради огромните мащаби на репресиите и терористичния характер на системата като цяло. През 1939 г. в затворите и концлагерите в Испания са поставени около 1 милион души. В този смисъл те произтичат от самата същност на фашистката държава. Връзката между едното и другото е толкова тясна, че може определено да се каже: няма фашистка държава без концентрационни лагери.

Класическите държавни средства за насилие — затворите — се оказват недостатъчни за нея по две причини: първо — те не могат да поберат всички, подлежащи на наказание, и, второ, от финансова гледна точка струват много скъпо. Като нова форма концеентрационните лагерите преодоляват тези затруднения. Те имат това предимство пред затворите, понеже са по-икономични от тях и дори икономически изгодни поради експлоатацията на принудителния труд в масови размери. Освен това чрез тази уж превъзпитателна форма на труда (на портала на немските лагери се чете девизът „Работата прави човека свободен“, „Всекиму — неговото“ и пр.) легално се подхвърлят на физическо изтребление (чрез хроничен глад и непосилен труд) неудобните за режима.

Истинският смисъл на концентрационните лагери — това чудовищно откритие на XX век — е разкрит в класически откровена форма в известната реч на Химлер пред личната гвардия на фюрера. Разяснявайки необходимостта от концентрационни лагери пред офицерите от лайбщандарта СС „Адолф Хитлер“ в Мен, той заявява: „Тази дейност е необходима, както вече казах, упървот, за да премахнем тези отрицателни хора от германския народ, увторот, за да ги впрегнем още веднъж да работят в полза на великата народна общност, да ломят камъни и пекат тухли, за да може фюрерът да осъществи своите велики строежи, и, утретот, за да може парите, спечелени по този прозаичен начин, да бъдат включени в строежа на къщи, обработване на земи и строителство на селища, така че нашите войници и офицери да могат да живеят, да имат къщи, в които ще могат да създават действително големи семейства и много деца.“ (111–205).

През различни периоди от развитието на фашист ката държава ударението пада върху различни пунктове. Първоначално концлагерите в Германия имат предназначението да изолират политическите противници на режима от населението, така че те да не могат повече да влияят „разложително“. Това предварително арестуване на неблагонадеждните или просто подозрителните в политическо отношение лица по усмотрение на полицията, без обвинителен акт, без съд, присъда, без посочване на срока на задържане се нарича упревантивен арестт. Първите концентрационни лагери се водят като „лагери за превантивен арест“. Такова назначение имаха Бухенвалд, Дахау, Равенсбрюк и Заксенхаузен.

Нацисткото правителство затваря в концентрационните лагери своите политически противници независимо от партийната им принадлежност, националност, вероизповедание, мироглед, възраст и пол. Терорът е тотален по принципа: „Който не е с нас, е против нас“. Така например в Бухенвалд е имало комунисти, социалдемократи, привърженици на партията на центъра, евангелисти и католически свещеници, еврейски проповедници, хора от всички слоеве на населението. Достатъчно е да се изпрати донос до СС, СА или гестапо против някого, за да бъде арестуван незабавно. Характерно за фашистката държава е, че тя арестува не само изявени, ангажирани в политическата борба противници, но и употенциалните си враговет, т.е. тези, които още не са, но биха могли да се обявят против режима, понеже не са дали гаранции, че ще минат на негова страна и ще сътрудничат активно.

В туй отношение много красноречиви са показанията на Гьоринг но Нюрнбергския процес: „Арестуваха се и се изпращаха в превантивен арест хора, неизвършили никакво престъпление, но способни в случай, че останат на свобода, да извършат всевъзможни действия, насочени към причиняване вреда на германската държава“ (90–28).

За да се види как огромните мащаби на терора водят да концентрационните лагери, ще се спрем на историческите факти и документи от онзи период.

Веднага след провокационното подпалване на Райхстага нацистите започват масови арести и убийства. Само през нощта на 27 срещу 28 февруари са арестувани 10 хиляди души. Три-четири месеца по-късно числото на „превантивно арестуваните“ достига 60–70 хиляди (54–107). Към средата на 1935 г. броят на арестуваните достига цифрата 318 хиляди, а на онези от тях, които са подложени на изтезания — 218 хиляди (по същото време вече са убити без съд и присъда 4200 души).

Отначало арестуваните се настаняват в полицейските участъци и в щурмовашките казарми. Но още през първите месеци те са препълнени и режимът започва да чувствува остра нужда от помещения, за да се настаняват арестуваните.

През първите месеци на нацисткия терор най-често срещания мотив в писмата на централното ръководство на тайната полиция до местните ръководства е имат ли в техния край помещения за задържане на превантивно арестуваните. В някои писма Берлин се информира от местните полицайпрезидиуми намират ли се в съответния район средновековни крепости, които могат бързо да се приспособят за упревантивен арест.

Трудна става и издръжката на превантивно арестуваните, особено като се има предвид тяхната многочисленост. В едно писмо до дрезденския полицай-президиум от 7 март 1935 г. четем следното: „Господин министърът на вътрешните работи ми възложи да се заема с въпроса за разноските, направени по издръжката на превантивно арестуваните лица в бившия лагер за превантивен арест Хонщайн…

… Касае се за разноски… възлизащи на доста значителна сума, около 700 000 райхсмарки“ (111–233). Отначало се опитват да съберат разноските от самите задържани. Скоро обаче се убеждават, че това не може да бъде сигурна и ефикасна мярка, защото в повечето случаи (както се оплаква в същото писмо дрезденският полицайпрезидиум) „при полицейските разпити длъжникът или заявява категорично, или ясно личи от поведението му, че той има пари за всичко друго, но не и да плаща разноските, направени по неговия превантивен арест“ (111–233). В това отношение не помага дори и описването на имуществото му.

Тези две обстоятелства — невъзможността да се осигурят толкова много затворнически сгради, както и да се осигури издръжката на превантивно задържаните — довеждат до необходимостта от създаване на концентрационни лагери, които решават радикално въпроса.

Ако съдим по документите от онова време, първите държавни концентрационни лагери в Германия започват да функционират още през 1933 г. В документ на саксонската криминална полиция относно „Временните разпореждания за създаване и управление на концлагери и лагери за отбиване на трудова повинност“ от 19 април 1933 г. четем: „В концентрационните лагери да се прехвърлят всички онези превантивно арестувани, които са се проявили като паразити върху тялото на германския народ и за които няма изгледи да променят мирогледа си; това особено се отнася за функционери и други духовни ръководители на марксистките съюзи и лица, на които преди е наложено тежко тежко наказание като криминални престъпници“ (111–214).

Същото настоятелно искане да се прехвърлят превантивно арестуваните в държавните концлагери срещаме и в допълнението към окръжната заповед на пруския министър на вътрешните работи Фрик от 16 юли 1933 г. В нея дословно се казва: „1. Лица, арестувани от полицията по политически причини по силата на §1 от указа на президента на републиката от 28 февруари 1933 г. («Райхсгезетцблат», I, стр. 83), по принцип трябва да бъдат настанявани в държавни концлагери, ако не е необходимо да бъдат постоянно на разположение на полицейските власти за разпит поради причини, свързани с тяхното арестуване, или ако ограничаването на личната им свобода се провежда само за сравнително кратък срок. Ако превеждането им в държавен концлагер не е желателно или не е желателно да стане веднага, арестантите да се държат в държавни или общински полицейски затвори. Отсега нататък държанието им под стража при каквито и да било други условия се забранява“ (111–219).

В историята на германските концлагери има два етапа: довоенен, който продължава някъде докъм 1939 г., когато главното им предназначение си остава смазването на вътрешната политическа опозиция; през втория — военния период, ударението се премества върху упринудителния трудт с максимална експлоатация на концлагерите като производителна сила. Разбира се, концлагерите още в първите дни на своето съществуване функционират като лагери за принудителен труд, като наказателна санкция е като източник за покриване разноските по издръжката на затворниците. През време на войната, когато концентрационните лагери и числото на затворниците се увеличават многократно, на преден план излиза проблемът: как да се изсмуче повече труд от тези „отрицателни хора“ (Химлер), преди да загинат. Тук не става дума само за покриване разноските по тяхната издръжка, колкото за жестоката експлоатация на безплатния им труд в полза на държавата, особено за военната промишленост.

Колкото повече затягането на военното положение на Германия поглъщаше последните и човешки резарви по фронтовете, толкова повече тя бе принудена да прибягва до концентрационните лагери като източник на принудителен труд. За това си дава сметка и Главното административно-стопанско управление на СС, под чието ведомство се намира инспекцията на концлагерите.

„1. Войната предизвиква чувствителни промени в структурата на концлагерите — четем в един доклад до Главното административно-стопанско управление на СС от 30 април 1942 г. и коренно измени техните задачи по отношение на използуването на концлагерите. Да се държат затворниците в лагер само от съображения за безопасност, с възпитателно или предпазна цел — това не стои вече на пръв план. На пръв план все повече се поставя мобилизирането на цялата работна сила на концлагеристите, на първо място — за изпълнение на военните задачи (увеличаване на военното производство), а след това — за изпълнение на мирни задачи.

2. От това съображение произтичат мероприятията, чието осъществяване се налага за постепенно превръщане на концлагерите от предишната им едностранчива политическа форма в организация, отговаряща на стопанските задачи.

3. Затова на 23. и 24. IV. 1942 г. събрах всички ръководители от предишната инспекция на концлагерите, всички коменданти на лагери и всички ръководители на предприятия и им изложих лично новата обстановка. Важните мероприятия, чието провеждане е най-неотложно с оглед да не се забави започването на военнопромишлени работи, са изложени от мен в приложената наредба.

Пол, обергрупенфюрер СС и генерал от войските СС“ (111–307).

Нещо повече, войната до такава степен изменя функциите на концлагерите, че командуването на СС и лично техният райхсфюрер се борят за снижаване смъртността на затворниците. В потвърждение на това, че трудът на концлагеристите става главна цел, а след това тяхното унищожаване, свидетелствува една инструкция от Главното административно-стопанско управление на СС от 28. XII. 1942 г. „относно лекарската дейност в концлагерите“: „Приложено ви се изпраща за сведение списък с броя на постъпилите и напусналите от всички концлагери. От него става ясно, че от 136 000 постъпили, около 70 000 са били отписани поради смърт. При такава висока смъртност броят на концлагеристите никога няма да може да достигна контролната цифра, определена от райхсфюрера. Главните лагерни лекари трябва да използуват всички средства, с които разполагат, за да намалят съществено смъртността в отделните лагери. Най-добър лекар в концлагер е не този, който вярва, че трябва да се отличи със своята неуместна жестокост, а този, който поддържа работоспособността на колкото се може повисоко равнище чрез медицинско обслужване и преместване от едно рабодно място на друго.

Лагерните лекари са длъжни да контролират построго, отколкото досега, храната на концлагеристите и в споразумение с администрацията да правят предложения до комендантите на лагерите за подобряването и. Тези предложения обаче не бива да останат само на книга, а лагерните лекари трябва редовно да проверяват изпълнението им. Освен това лагерните лекари трябва да се грижат по възможност да се подобряват трудовите условия на отделните работни места. За тази цел е необходимо лагерните лекари да се запознаят точно на самото място с трудовите условия на работните места. Райхсфюрерът от СС заповядва смъртността непременно да бъде намалена. Поради тази причина горното е задължително и за взетите мерки трябва да се докладва всеки месец на началника на отдел Д III. Първият отчет да се представи на 1 февруари 1943 г.“ (111–240).

б) Същността на концентрационните лагери

В зависимост от конкретните политически условия фашистката държава набляга повече или по-малко на различните страни от дейността на концентрационните лагери. Например в противоположност на Германия, която през затегнатия период на войната поставя ударението върху принудителния труд, Испания акцентира върху физическото изтребление на лагеристите; в интервала от 1940 до 1945 г. са разстреляни повече от 150 хиляди затворници. Унищожението на лагеристите е особено интензивно през 1944 г., когато съюзниците извършват десант в Нормандия и над Франкова Испания надвисва военна опасност (20–277).

Каквито и да са обаче колебанията на фашистката държава в нейната „концлагерна политика“, те не са в състояние да изменят главното предназначение на концентрационните лагери; изолиране и постепенно унищожаване на политическите и противници.

В Германия войната в известен смисъл забули или остави в сянка уосновнотот. Намесата на военния и националния елемент, без да премахне главното, успя да го потули от погледа. Ето защо при изучаване на вътрешната връзка между тоталитарния режим и концентрационните лагери трябва да вземем предвоенния период, когато те съществуваха, тъй да се каже, в тяхната чиста форма, без каквито и да било странични примеси. Разгледани така, концентрационните лагери трябва да се третират като затвор плюс принудителен труд с неограничено време. Химлер в цитираната по-горе реч разкрива двата главни момента в дейността на концентрационните лагери са: първо, да се унищожат „враговете на народа и държавата“ (Химлер) и, второ, преди да бъдат унищожени, „да се впрегнат още един път да работят в полза на великата народна общност“

Това е алфата и омегата в дейността на концентрационните лагери. Държавата обикновено предсавя тези лагери като „трудовоизправителни“. През 1944 г. главният директор на затворите в Испания се беше похвалил, че под негово ръководство затворите „превъзпитали“ не по-малко от 300 хиляди души (93–129). Той обаче не казва, че през същата 1944 г. в Испания всеки ден са разстрелвани по 400 лагеристи, очевидно защото режимът не е могъл да ги превъзпита. Но какво значи в условията на фашистката държава превъзпитан лагерист? Това означава сломен морално, политически и физически човек, т.е. изваден от строя. Режимът е постигнал своята цел, без да разстрелва своята жертва.

В Испания възпитателната работа в лагерите е организирана така: „Общинските съвети, натоварени с провеждане превъзпитанието на политическите затворници чрез принудителен труд, по заповед на шефа на службата за държавните затвори, избран от Франко и Фалангата, се състояха от трима души. Освен по един местен представител на Фалангата и един енорийски свещеник, в съвета влизаше и една трета страна — често пъти жена, числяща се към онази категория фанатични богомолки, известни под името beates, която се избираше от шефа на службата на държавните затвори и изпълняваше по начало длъжността секретар на местната хунта. Хунтата имаше за главна цел да просвещава денем и нощем затворниците в католическата догма. Това усърдие обаче не биваше да нарушава дванадесетчасовия работен ден на затворниците“ (93–127).

Всъщност тоталитарният режим няма полза да освобождава концлагеристите дори след като те са работили най-старателно и добросъвестно в продължение на много години. Защото, първо, няма никаква гаранция, че излезлият на „свобода“ бивш затворник няма да продължава предишната си дейност или да остане с предишния си мироглед, за да влияе „разложително“ върху народа; второ, дори да се е „превъзпитал“, излизането на такъв човек пак не е желателно, защото със самият факт на своето съществуване ще продължава да крие опасност. Той е свидетел — жив свидетел за това, което се върши вътре в лагера, за страшните престъпления на режима в неговия подземен свят. А за един фашистки режим няма нищо по-нежелателно от евентуалното му дискредитиране, тъй като неговата пропаганда денонощно се труди да го представи като правова и народна държава: строга, но справедлива, спазваща законността.

Ето защо за режима е по-изгодно да унищожи физически и морално своите врагове или да ги държи в лагерите, докато умрат от „естествена“ смърт. Концентрационният лагер е най-гнусното и престъпно погазване на човешката личност и на хуманизма въобще. Всичко в лагера е насочено към унижението и унищожението на човека и човешкото. Достатъчно е да се запознаем по-отблизо с вътрешния ред в концлагерите, за да потръпнем от ужас. В тези кръгове на ада:

1. Няма хора, има номера на гърба на затворниците; хората стават безлични цифри. Администрацията никого не вика по име, призовават се само номера; за нея няма никакво значение, че номер X е голям медик или ченомер Y е голям писател.

2. Криминалните престъпници са поставени над политическите затворници — обстоятелство, което напълно изобличава твърденията за възпитателния характер на лагерите; криминалните се назначават за непосредствени началници на бараките (в немските лагери — капо), които помагат на администрацията в поддържането на реда.

3. Затворниците отиват на работа под конвой с кучета; крачка вляво или крачка вдясно от колоната, съгласно инструкцията, стреля се без предупреждение.

4. Работният ден е практически неограничен, което довежда до бързо физическо изтощаване на затворниците и до „естествена“ смърт, което е главната цел на концлагерите.

5. Поради неизбежната корупция сред управата на лагерите се стига до още по-голямо ограбване на „законния“ порцион на затворника; той страда от хронически глад и ако не умре предварително от болест, загива от физическо изтощение.

6. Медицинската помощ в концентрационния лагер е издевателство над хуманната професия; тя се „дава“ с оглед на политическите задачи. Лекарите, работещи в концлагерите, се придържат към девиза: „Преди всичко аз съм есесовец, а после лекар.“

7. Корупцията се изразява още в това, че охраната (по кулите) и конвоите разстрелва лагеристи „при опит за бягство“, за което им дават награди за „проявена бдителност“; това, естествено, поощрява още повече престъпленията на администрацията и охраната.

8. Всеки, който е влязъл в концентрационния лагер, е виновен, в ада няма невинни. Затова по принцип оттам никой не трябва да излиза жив.