Желю Желев
Фашизмът (13) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Източник: http://bultext.tripod.com/Fascism.htm

 

Издание:

Желю Желев. Фашизмът

Библиотека „Мавър“

Рецинзенти: проф. д-р Николай Генчев, проф. Кирил Василев

Редактор: проф. д-р Иван Славов

Редактор на издателството: Кирил Гончев

Художник: Стела Керемидчиева

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Емилия Кожухарова

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне

1. Авторитет и култ

В тоталитарната система не може да има истински политически авторитет. Последният предполага демократично общество, в което отделните личности се конкурират при равни условия и всеки, който е по-способен, има възможността да победи, да се наложи. Той предполага общество, в което талантът винаги побеждава посредствеността и бездарието.

Във фашистката държава поради строго йерархичната структура „авторитетът“ зависи от властта, която личността концентрира в ръцете си, а не от нейните делови и интелектуални качества. Но понеже самата власт зависи от висотата на поста в бюрократическата йерархия, оттук следва, че „авторитетът“ е пряка функция на заемания пост. Иначе казано, не е важно какви качества и какъв ум има лицето, важното е какъв пост заема. Не е интересно също как тази личност е успяла да се изкачи на съответното стъпало и заслужава ли да бъде там, или не. Приема се, че щом тя е на това стъпало, тя притежава необходимите качества. Системата безусловно налага висшестоящата инстанция за по-умна и по-справедлива от низшите. Това е фундаментален принцип на всяка бюрократична йерархия. Без него тя не може да усъществуват.

Тези специфични особености на тоталитарната държава я разкриват като особено реакционна и ретроградна политическа система.

Същевременно тя ни дава ключа към разгадаването на една друга важна нейна особеност: липсата на личности, на големи граждани, които имат своята обществена тежест независимо от държавата.

В условията на традиционната либерална демокрация, особено през нейния класически период, личности, представляващи гражданското общество пред държавата, могат да съществуват. Те могат да бъдат писатели, артисти, учени или политици в опозиция. Благодарение на своите заслуги към науката, литературата или изкуството и пр., с една дума, към гражданското общество, което при буржоазната демокрация има известна автономност спрямо държавата, те имат политическа тежест. Затова могат да се застъпват пред държавата за отделни хора или група, да осъждат държавата и държавните ръководители, да изобличават машинациите или престъпленията на нейните институции и пр. Такива личности в наше време бяха: в САЩ — Айнщайн, в Англия — философът Бъртранд Ръсъл, във Франция — Ромен Ролан, Жан-Пол Сартър.

Във фашистката държава няма граждани, а поданици, които са длъжни да служат и изпълняват. Фашистката държава разпространява принципите на своята бюрократическа йерархия и увърху гражданското обществот. Последното не притежава никаква автономия спрямо държавата, а за опозиция не може и дума да става. При това положение, естествено, не може ученият или човекът на изкуството да бъде гражданин, изразител на общественото мнение. В тоталитарната държава може да има големи учени, писатели, философи, но те не могат да станат угражданит. Големият учен или писател е същевременно жалък гражданин, страхлив поданик, който подобно на обикновеният чиновник трепери пред всесилната държавна и партийна бюрокрация на фашизма.

Фактически ръководителите на фашистката система са и единствените представители на гражданското общество. Те са единствените, които имат правото да говорят от името на гражданското общество, или, което е все същото, те са единствените „граждани“, които могат да го представляват пред държавата. Тираничното господство на политиката над всички останали сфери на обществения живот им дава възможността да бъдат обкичени с всякакви атрибути; те са най-умните, най-авторитетните, най-справедливите, най-доблестните, най-принципните, най-честните и пр.

Но това е фалшив блясък, който идва от властта, от неограничената и всеобхватна политическа власт. За политическия ръководител във фашистката държава може да се каже, че той е на власт не защото е умен, а е „умен“, защото е на власт; той е дошъл на власт не защото е честен, а е „честен“, защото е на власт; той е на власт не защото е принципен, а е „принципен“, защото е на власт, най-сетне той е политически ръководител не защото е авторитет, а е „авторитет“, защото е политически ръководител. Същото се отнася и до атрибута му на гражданин — той минава за голям гражданин, понеже фашистката държава му е дала в ръцете неограничена политическа власт над гражданското общество, с което може по хиляди начини да кокетира.

Въз основа на всичко изложено дотук следва важният извод, че тоталитарната фашистка държава няма и не може да има истински политически авторитети, защото единственият път за издигането и налагането на хората е бюрократическата йерархия, т.е. за да бъде някой „авторитет“, трябва преди това да стане бюрократ. В този смисъл разликата между фашистката държава и традиционната буржоазна демокрация е, че в буржоазната демокрация съществува и друг, небюрократичен път за издигане на политиците, което пък на свой ред съществено изменя и самата бюрокрация.

Поради това обстоятелство фашистката държава е принудена да компенсира отсъствието на реални авторитети със създаването на техни заместители посредством огромната пропагандна машина на държавата, фашистката партия, масовите организации. И тази дейност по създаването на собствен политически „авторитет“ неизбежно прераства в дивашко идолопоклонство, което не знае граници и предел. То приписва на водача, от една страна, свръхестествени качества, които физически е невъзможно да носи един човек, от друга страна, му приписват логически несъвместими и взаимно изключващи се достойнства. По такъв начин вместо авторитет държавата създава култ към личността на политическите водачи. Хитлер беше представян като най-добър, „приятел на природата“, „познавач на изкуството“, „скъпия другар“, „приятел на работниците“, „приятеля на селяните“, „приятеля на младежта“, „човек на делото“ и „приятеля на спортистите“. В някои платна и фотографии от онова време той е изтъкван като „баща на нацията“, „баща на народа“ (69–75), „първи знаменосец“, „архитекта“, „човека с кафявата риза“, „държавния мъж“ и пр. Или както иронично пишат авторите на книгата „Третият райх“ (Ханс Хубер, Артър Милър): „Той разбира от селско стопанство също така добре, както и от техника, и от изкуство също така много, както и от корабостроене“ (151–292).

Същия култ към водача виждаме и при Мусолини. Нему също се приписват най-невероятни качества. Дуче с кирка и във военна униформа разбива някаква скала; с шпага в ръка се готви за тренировка, работи на вършачка, кара трактор, язди кон. Друг път го виждаме на плакат гол до кръста, обгорял от слънцето, с оригиналния надпис отдолу: „Първият селянин на своята страна. Изпълнен със сили и обгорял от слънцето, гол до кръста, най-добрият селянин между селяните, Дуче празнува в град Априлия… празника на реколтата. След своята изключително съдържателна реч в продължение на четири часа сам Мусолини работи на вършачката“ (151–303).

Фотография от 1939 г. показва дълбоката и неразривна връзка между водача и народа. Дуче във военна униформа, „случайно“ минаващ през някаква градинка, приветствува майките с малките деца. Щастливите майки му показват бебетата си.

Безграничен е култът и към личността на Франко. „Около неговото име бе създаден невиждан в историята на Испания култ — пише Хосе Гарсия. — Всичко се приписваше на генералисимус Франко: и победата над «червена» Испания, и «строителството» на нова Испания“ (20–280).

В годините на „победата“ над републиката (1939) Франко е в разцвета на силите си — 47-годишен. Той става изведнъж държавен глава, каудильо на партията, генералисимус, вожд на „Славното въстание“. Неговото име се поставя наред с това на фашистката партия и на публични събрания се скандира: „Франко! Фаланга! Франко! Фаланга!“

Авторът на „Испания без маска“ — Ейбл Плен, който идва в Мадрид, когато Франковият култ е в разгара си, го обрисува по следния начин: „Той навсякъде непрекъснато се натрапваше на моите мисли и движения: по всяко време, във всяка улица, по стените и витрините, от първите страници на вестниците, от екраните на кината и кориците на списанията, от пощенските марки, в тролейбусите и подземната железница, във фоайетата на театри и изложбените галерии, в аперитивити и евтините кръчми, в модерните столични ресторанти и гъмжащите от мухи селски ханища, в ухаещите от цветя трапезарии на хората от търговския свят и вонещите едностайни жилища на портиерите при жилищните сгради — във всички испански градове, паланки и села, които аз бях вече посетил“ (93–115).

На Хитлер са поставени огромно количество стихотворения, които го сравняват със знамето, със звездите, със слънцето и пр. Ето например стихотворението „На фюрера“ (1936) от някой си Херман Хардер:

Ние те обичаме, водачо, защото обичаме Германия.

Ние се борим за теб, защото ти се бориш за Германия.

Ние умираме за теб, защото ти правиш Германия велика.

И последният куплет с характерния мотив:

Сега ние обичаме още повече велика Германия

и теб, наш водачо, немският херцог

в скромна дреха. Не те покрива пурпур (180–359).

В друго стихотворение, озаглавено „Тихата нощ“ (Берлин, 1934), от Фриц фон Рабенау фюрерът е представен като митичен герой. Фюрерът бди над съдбините на Германия. Когато всичко спи, той като безсменна стража мисли за щастието на народа.

Тиха нощ, свята нощ,

всичко спи, бди сама

на канцлера мисълта,

бди за щастието на Германия.

Винаги за нас бди.

Тиха нощ, свята нощ,

всичко спи, бди сам

Адолф Хитлер над съдбата на Германия,

води ни към величие, към спокойствие и щастие.

Дава за нас, немците, сила (180–345).

А в последния куплет фюрерът става слънце, което „ни се усмихва“.

В стихотворението „Величието“ (1937) на Балдур фон Ширах фюрерът, едновременно велик и скромен, чертае път на звездите и същевременно е такъв „като теб и мен“:

В него е величието ни: че той е

не само наш вожд и герой,

но и самия твърд и скромен,

че в него почиват корените на нашия свят

и неговата душа път на звездите чертае,

и той все пак си остава човек,

такъв като теб и мен (180–365).

Фюрерът е въплъщение на истината, самата истина. Когато той говори, падат всички лъжи. Неговите думи вдъхновяват за творчество и подвиг. Така е представен Хитлер в стихотворението на Карл Емил Уфоф „Фюрерът говори“ (1935):

Когато фюрерът говори, пада всяка лажа.

Фюрерът говори! Тогава падат лъжите.

Победоносната истина събаря манията тъпа,

обявява борба на всяка куха и страхлива илюзия.

Презрение на всеки преситен самодоволен.

Фюрерът говори! Думите стават дела

и словото, което вчера е било безсилно,

за творчеството набира сили.

Фюрерът говори:

и става думата закон (180–366).

В стиховете „Обет“ от някой си Макс Вегнер, публикувано в „Националсоциалистически тетрадки“ (1940), срещаме познатия мотив на фашистката държава, където всичко е свързано с личността на фюрера. Без него няма щастие, няма слънце:

Ти, водачо, за нас си ти закон!

Ний живеем с твойто име.

Райхът на нашата борба е цел,

е началото и края.

Твоето слово е пулса на нашето дело.

Твоята вяра ни изгражда кули (180–367).

Фюрерът води народа „в бури и опасности“, води го „към свобода и хляб“ и затова народът носи в сърцето си неговия образ (Хайнрих Анакер — „Ние носим твоя образ в сърцата си“):

Ние всички носим в сърцата си твоя образ,

всички ние те издигаме на плакатите!

Вървиш ти пред нас в трудни години,

вървиш ти пред нас в бури и опасности.

Ние те следваме сляпо и в бурен подем.

От Алпите до морето сега е нужна песента ни.

Ние се смеем на трудностите, смеем се на нуждата.

Хайл Хитлер, с фюрера към свобода и хляб (180–104).

Стихотворението „Свободен химн на Адолф Хитлер“ (публикувано в Националсоциалистическия сборник от песни, т. 1, Берлин, 1933) на Луцка Игенау Хитлер се представя като „свободна песен“ на немския народ:

На немския вожд нашето сърце!

За него то бие в радост и мъка!

Да живее Хитлер! Нашата свободна песен!

Ние се борим, както ти искаш!

Настъпи денят, свободата маха!

Старите немски песни пее!

С бога! Дайте на Хитлер всичката мощ!

Той се бори и бди за нас!

В друго стихотворение на Волфрам Крупка (публикувано във „Фаналгедихте“, Берлин, 1933) поетът „открива, че Хитлер е велик и непринуден“, защото е „скромен и скъп“:

Стоиш ти със светли очи

(Хитлер никога не е имал

светли очи! — Ж.Ж.)

на поет

Ти ни водиш, силен и смел, от битка към битка,

от победа към победа, знамената около теб плющят.

Ти знаеш: Германия не бива да залезе!

Скромен си и скъп, затуй велик и непринуден.

Затуй си вожд на борческо поколение (180–107).

В ръцете на фюрера „лежи съдбата на милиони“, които живеят в неговото сърце. Такъв го представя Леополд фон Шенкендорф в стихотворението „На фюрера“ (1933):

Води ни!

В твоите ръце

лежи съдбата на милиони,

които в твоето сърце живеят,

тъй като и ти си тяхната вяра (180–110).

Накрая ще приведем стихотворение от поета Вил Фешпер (1933), в което фюрерът е представен като човек, излязъл из средата на народа, подобно на това, както в стари времена според обичая на прадедите водачът е бил избран:

Отново е в сила

на прадедите ни обичая:

Водачът се издига

от средата на народа.

Те не познаваха преди време

ни короната, ни трона.

Но водеше хората

техния на-достоен син (180–111).

Разбира се, приведеното е само нищожна част от онова, което е писано за Хитлер в тогавашната немска поезия. Но и то е достатъчно, за да се види, че при фашистката държава култът към личността на водача действително достига мащабите на безгранично политическо идолопоклонничество. На водача се приписват всички най-възвишени добродетели, каквито изобщо е способна да измисли човешката фантазия и които по принцип е невъзможно да бъдат съчетани в едно и също лице. Най-добри поети стават онези, които успеят да напишат най-хубавото стихотворение за върховния партиен и държавен водач. Цялата поезия се прониква от духа на придворно блюдолизничество.

В журналистиката се наблюдава същото явление. Достатъчно е фюрерът да произнесе някаква реч, за да започне цялата преса като по команда да възхвалява и превъзнася гениалните му мисли; да ги тълкува и интерпретира дни и седмици наред. Страниците на вестниците се предоставят на специалистите от съответната област, които пишат обширни тълкувателни статии, представляващи речите на фюрера като „съдбоносен поврат“ или „революционен поврат“ в съответната област.

През 1937 г. по случай Деня на немското изкуство Хитлер произнася реч, в която заклеймява абстракционизма и всякакъв модернизъм и посавя на немското изкуство задачата „да служи на народа“, като тръгне по „пътя на националсоциалистическата революция“. Шефът на Палатата на немското изкуство Адолф Циглер преценява речта на Хитлер по следния начин: „Мой фюрер, когато Вие по случай Деня на немското изкуство дойдохте, с този осветяващ акт Вие не само открихте тази палата, но заедно с това посочихте във Вашата програмна реч правилния път за немското изкуство. Всеки от нас, който имаше честта да преживее тези дни, разбра, че е свидетел на решителен поврат в нашия културен живот. Тази първа голяма немска изложба, която беше направена според Вашата воля е с Вашето лично участие, представлява безспорно потвърждение на схващането, че от всичко смъртно и преходно в изкуството трябва да се отделят вечните художествени ценности. Освен това изложбата «Изроденото изкуство» засили пред целия свят впечатлението за Вашата воля, мой фюрер. Така Денят на немското изкуство през 1937 г. благодарение на Вашата лична инициатива стана за немското изкуство съдбоносен поврат, величието и размахът на който ние днес все още не можем да обхванем, който обаче знаем, че някога историята ще запише като начало на ново възраждане на немското изкуство. С това Ви благодарят заедно с мен всички истински немски хедожници и ние Ви обещаваме да направим всечко, за да се покажем достойни за този ден“ (178–339).

През 1939 г. по случай четвъртата годишнина от създаването на Палатата на немското изкуство А. Циглер произнася аналогична реч:

„Днес ние сме пред Вас, мой фюрер, като пред най-големия строителен майстор на всички времена, за да Ви благодарим за задачите, които ни поставихте… Правилната линия… която Вие при откриването на първата голяма художествена изложба в Дома на немското изкуство в 1937 г. вменихте в дълг на немските художници, сега за нас е станала общо достояние“ (178–339).

Дирижираният печат на 20. VII. 1937 г. дава залпов огън в подкрепа на речта на фюрера. Той превъзнася до небесата основните положения, съдържащи се в нея. Едни от вестниците я наричат „историческа“, други „повратна точка в развитието на немското изкуство“, трети я разглеждат като „програмна“, четвърти — реч, която „посочва единствено правилния път в развитието на изкуството и културата“. Ето по-характерни заглавия на статии, откликващи на речта на Хитлер:

1. „Берлинер Тагеблат“ (от 21. VII. 1937): „Изкуство, противно на немския начин на живот“ от някой си д-р К. Корн (178–327).

2. „Рурарбайтер“ (от 20. VII. 1937): „Назадничавото изкуство на миналото“ (178–327).

3. „Дойче Алгемайне Цайтунг“ (от 20. VII. 1937): „Изложбата на изроденото изкуство“ от Бруно Вернер (178–328).

4. „Генерал Анцайгер фюр Бон унд Умгебунг“ (от 20. VII. 1937): „Какво ни се представяше някога като «Изкуство»“ (178–329).

5. „Хамбургер Нахрихтен“ (от 20. VII. 1937): „Изкуство без мода“ (178–329). 6. „Хамбургер Тагеблат“ (от 20. VII. 1937): „Поставянето на позорния стълб“ (178–329).

7. „Килер ноесте Нахрихтен“ (от 20. VII. 1937): „Възраждането на немското изкуство“ (178–330).

8. „Кьолнише фолксцайтунг“ (от 20. VII. 1937): „Палатата на немското изкуство“ (178–330).

9. „Кьолнише Цайтунг“ (от 20. VII. 1937): „Пътища към изкуството“ (178–331).

Типичното съдържание на изброените статии най-добре и синтетично е изразено в статията „Палатата на немското изкуство“, публикувана в „Кьолнише Фолксцайтунг“: „Да бъде ясно, значи да бъде истинно! Тези думи на фюрера съдържат цялата програма за изкуството, с което художникът отново, както във времената на разцвет, може да се възвиси до дълбокото вътрешно и истинно третиране на творчеството. Фюрерът отново възстанови правата на здравия човешки разум в изкуството, а с това и здравата наслада от живота и жизнената радост: никакво мъдруване повече, никакво експериментиране, никакво безредие в чувствата!“ (178–330).

„С тази изложба сега вече от фюрера е теглена равносметката на един период“ — пише във в. „Дойче Алгемайне Цайтунг“ Бруно Вернер.

Речта на водача месеци по-късно ще занимава литераторите и теоретиците на изкуството. Тя ще остане еталон за оценяване на художествените произведения и творчеството на художниците от всички области на изкуството. В съответствие с това ще се преустрои цялата художествена критика на естетическата мисъл. Речта на водача ще бъде превърната в програма на изкуството, от която то трябва да се вдъхновява и ръководи.

„Фюрерът иска немското изкуство да се измъкне от неговата откъснатост от народа — четем два месеца по-късно в «Изкуството на Третия райх» от някой си д-р Ханс Кинер, — той иска да го върне отново при народа, той иска неговото несъзнателно възпитателно, очистително въздействие по-нататък и настойчиво да може да се упражнява… Обаче от немския художник фюрерът иска, щото той да се откаже от своята самозатвореност и да заговори за своята привързаност към народа; и това трябва да се прояви и избора на изобразяващата тема, която трябва да бъде народна и разбираема и да бъде в рамките на националсоциалистическия идеал за храбро и героично“ (178–200). Фюрерът, разбира се, е пълен авторитет не само в живописта, но и в архитектурата. В статия, писана за Паул Лудвиг Троаст — най-големия архитект на райха, — Ханс Кинер пише следното: „Фюрерът вижда проблема и сочи пътищата за тяхното разрешаване. И опитът потвърждава: Паул Лудвиг Троаст беше доверено лице на фюрера… по въпросите за жизненото немско изкуство… Думите на фюрера са еднозначно точни, но още по-полезно в работите на Троаст, в неговите формално художествени решения е да се видят практическите примери за това, как фюрерът иска да приложи своите идеи за жизнерадостно, органически чисто немско изкуство“ (178–253).

Със започването на войната германският печат особено много пише за „военния гений“ на фюрера. На 20 април 1941 г. Хитлер е на 52 години. Целият печат посвещава големи статии, в които фюрерът се рисува като най-велик пълководец на всички времена. Например партийният орган „Фолкишер беобахтер“ помества статия под заглавие „Пълководец“ от генерал — фелдмаршал Райхенау, в която авторът сравнява юбиляря с Фридрих Велики, в стратегическото му дарование — с това на Клаузевиц и Молтке. На гения на фюрера са приписани победите в Полша, Норвегия, Холандия, Франция. „Националцайтунг“ в усърдието си стига до там, че публикува статия под заглавие „Вечната загадка около фюрера“, в която определено се намеква, че Хитлер е изпратен на Германия от провидението (119–193).

Разбира се, култът към личността на фюрера се разпалва и от останалите партийни водачи на националсоциализма. Както бе показано, Балдур фон Ширах, райхслайтерът по въпросите на младежта в НСДАП, написва стихотворението „Величието“ по случай 50-годишния юбилей на фюрера, където последният е представен като човек, който „чертае път на звездите и същевременно е такъв като теб и мен“, непринуден и скромен. По-късно, на Нюрнбергския процес, фон Ширах прави следното характерно признание, което почти в еднаква степен може да бъде отнесено към всички предсавители на партийната върхушка: „Аз бях възторжен поклонник на Хитлер и се отнасям към всичко онова, което той говореше и пишеше, като към откровение“ (88–320).

Гьобелс също дава своя принос в подгряването на Хитлеровия култ. В реч по случай основаването на Имперската театрална академия през юни 1938 г. той представя фюрера като „най-силен и разбиращ“ поддръжник на художниците: „Днес вие живеете в щастливо и велико време. Вие виждате пред себе си един мъж като вожда на народа и държавата, който през това време е бил Вашият най-силен и разбиращ поддръжник. Той обича художниците, защото той самият е художник. Под неговата благославяща ръка над Германия изгря един нов ренесанс“ (179–49).

Култът към личността на водача като всеки култ си има своя ритуал. Във всяко учреждение или канцелария, във всяко училище и заведение, във всеки дом и семейство на централно място е портретът на фюрера. Около него постоянно трябва да има свежи цветя, символизиращи безграничната и неувяхваща любов на народа. Фюрерът открива големите художествени изложби или „седмици на книгата“, големи международни и национални тържества. На 1 август 1936 г. олимпийските игри се откриват в Берлин. Хитлер е начело на Международния олимпийски комитет. На 18 юли 1937 г. нацистите организират празнуването „2000 години немска култура“. Хитлер открива това национално тържество и заема централно място на правителствената трибуна, пред която минават колоните на манифестантите. През 1937 г. се поставят основите на „Дом на немското изкуство“ — Хитлер прави първата копка. На 19 май 1935 г. се пуска в експлоатация първият аутобан в участъка между Франкфурт и Дармщат — Хитлер прерязва лентата.

Всяко по значително събитие в Третия райх трябва да бъде осветено от ръката на върховния партиен и държавен водач. Това символизира дълбоката връзка между водача, фашистката партия, държавата и народа.

В ритуала на Хитлеровия култ влиза и начинът на неговото изобразяване. Той не може да бъде уморен, отчаян или скептичен. Вождът не може да има никакви недостатъци и физически недъзи. Напротив, той трябва да бъде чист като идеал и устремен като лъч. С това са длъжни да се съобразяват както художниците, така и фотографите. В платното на един художник от онова време (1940) с наслов „Пълководецът“ на фона на сиво-мрачното небе фюрерът е представен с поглед, ясно устремен в бъдещето — поглед, който вижда щастливата съдба на националсоциалистическа Германия (151–293).

Плакатът „Знаменосецат Хитлер“ на Хуберт Ланцингер, изложен за пръв път в „Голямата немска художествена изложба“ в Мюнхен през 1938 г. и по-късно отпечатан в пощенска картичка, ни представя фюрера в леко стилизирана рицарска одежда, устремен в бъдещето, със знаме в дясната ръка (151–203).

Ритуалът е толкова строг, че дори и самият Хитлер е принуден да се съобразява с него. Авторите на „Третият райх“ са представили фотография на вожда, където последният е заснит, както пише с очила. Понеже видът му с очила е твърде жалък, сам фюрерът е зачеркнал снимката и забранил нейното публикуване. Същевременно за да не излица публично с очила, неговите секретари му пишат речите и тезисите с огромни печатни букви. Подчинявайки се на ритуала на собствения се култ, който същевременно изисква вождът да бъде скромен, близък до така наречените обикновени хора („Излязъл от народа“). Хитлер никога не се облича помпозно. Неговата постоянна одежда след идването на власт е партийната униформа на редниците, по която няма никакви отличителни знаци. Пропагандата приписва на Хитлер „желязна воля“, „непоколебима решителност“ при преследване на целите, „колосална работоспособност“ и „необикновена сила на словото“.

Шпеер в „Спомените“ си разкрива следния характерен епизод за ритуала на Хитлеровия култ, отнасящ се към 1934 г.: Женска нацистка организация е трябвало да посрещне фюрера на една от берлинските гари с цветя. Те обаче не знаят кои са любимите цветя на фюрера. Ръководителката на организацията се обръща към секретаря на Гьобелс — Ханке, — но и той не знае. Последният пита Гьобелс, който също не знаел, но посъветвал да се обърнат към Шпеер, понеже той бил в непрекъснат контакт с фюрера. Шпеер, понеже знаел, че Хитлер е всъщност дълбоко безразличен към цветята, казал, че фюрерът няма любими цветя. Тогава решават, че любимото цвете на фюрера би трябвало да е еделвайсът, защото расте по високопланински върхове. И от този случай до последните дни на райха всички са знаели, че еделвайсът е обичното цвете на фюрера. Фюрерът, подчинявайки се на строгите изисквания на ритуала на собствения култ, започнал да обича еделвайса като любимо цвете. (171–60).

Неговата не винаги логически свързана реч се представя като начало на нова епоха в ораторското изкуство: „Като всеки самороден гений Хитлер донесе със себе си една нова риторика. Неговите речи не са гладки и симетрични като полирана шахматна дъска. Неговите думи, фрази и мисли приличат на блокове, пламъци и лава, които излитат из кратера на един вулкан и свободно падат наоколо, разтърсват съзнанието и завладяват с първичната си мощ и красота.

… Думите на фюрера наистина приличат на ударите с чук по затворените порти на нашето съзнание и сърце. Целта му не е да гали слуха ни, а да нахлуе и завладее“ (128–130).

В ритуала на култа влиза и посещението на местата, свързани с името на фюрера. Кинохрониката е запазила епизод, когато Балдур фон Ширах — младежкият фюрер — води на поклонение активистите на „Хитлерюгенд“ с факли в ръцете към Ландбергския затвор, където Хитлер е написал „Майн Кампф“ (172–102).

Масовото всенародно изучаване на „Майн Кампф“ по партийна линия и по линия на другите организации е една от характерните форми на култа към личността на Хитлер. Партийните членове, членовете на „Хитлерюгенд“ и на масовите организации са длъжни да четат тази настолна за всеки националсоциалис книга. Партията я обявява за библия на националсоциализма, а притежанието на „второто издание на шедьовъра «Майн Кампф» се смята за лигитимация на старите брони“ (78–142).

В книгата си „Хитлерюгенд“ фон Ширах пише следното за изучаването на „Майн Кампф“: „Ние не можахме в подробности да обосновем нашето мировъзрение. Ние просто вярвахме. И когато се появи книгата на Хитлер «Майн Кампф», тази книга стана библия, която ние учехме наизуст, за да съумеем да отговорим на въпросите на съмняващите се и разполагащи с голям материал критици“ (88–321).

Всяко „научно“ изследване или публична проява придобива достатъчна убедителност и тежест само ако се подкрепи с цитат от „Майн Кампф“ или се позове на нея. В партийното мислене на националсоциализма началото и краят на политическата мъдрост е в „Майн Кампф“. На 18 декември 1941 година в радиокоментар Фриче, като говори за съдбата на евреите, започва с предсказанието на фюрера, направено в „Майн Кампф“: „Съдбата на европейските евреи се оказа такава неприятна, както фюрерът я предсказа в случай на война в Европа. След разпространението на войната, подстрекавана от евреите, тази неприятна съдба може да се разпространи и в Новия свят…“ (90–154).

През годините на националсоциализма „Майн Кампф“ търпи рекорден тираж на изданията — 6,5 милиона екземпляра. При откриването на всяка изложба на книгата „Майн Кампф“ фигурира на първо място като „книга на книгите“. Приз 1934 г. за пръв път е проведена Седмица на немската книга. На портала на изложбата стои огромен макет на „Майн Кампф“. В усърдието си да разпространяват максимално тази книга административните власти стигат дотам, че започват от името на партията да подаряват на всяка новобрачна двойка по един екземпляр като най-скъп дар за бъдещото семейство.

Документ, запазен от онова време, потвърждава усърдието на националсоциалистическото книгоиздаване „Майн Кампф“ да влезе във всяко немско семейство без изключение. „Немското книгоиздаване през Седмицата на книгата си поставя следните задачи: в Германия още има патриоти, домакини и семейства, които не притежават произведението на фюрера «Моята борба». «Моята борба» е свещената книга на националсоциализма и нова Германия, която всеки немец трябва да притежава. Това не е книга за прочит, а настолна книга. Книгоиздаването се грижи, щото след тази Седмица на книгата «Моята борба» да влезе във всяко семейство“ (180–369).

В архивите на нацистките „културфилми“ е намерен филм, който разказва за един уникален екземпляр на „Моята борба“, наречен „Книга на немците“. Този екземпляр е трябвало да бъде поставен в специален мавзолей, където да престои 1000 години, колкото е трябвало да трае Третият райх. Подвързията му е направена от телешки кожи, специално обработени с инструменти от XVIII век. Подбрана миньорска бригада се спуска под земята да изкопае специална руда, от която се е получил металът за буквите!… (72–10).