Желю Желев
Фашизмът (3) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

I. Установяване на еднопартийната система

Установяване на еднопартийна система чрез насилствено унищожаване на другите политически партии в Германия е първата крачка на националсоциализма към създаване на тоталитарна държава. Същата закономерност показва окончателната победа на фашизма в Италия през 1925–1926 г. и в Испания през 1939 г.

В литературата често съзнателно се изопачава този основен принцип на всяка фашистка държава, като се икономисва половината истина. Приема се, че щом фашизмът дошъл на власт, той унищожил пролетарските партии и организации, а толерирал буржоазните.

Фактически още с идването си на власт фашизмът унищожава всички политически партии и масови организации, както пролетарските, така и буржоазните, и установява пълен политически монопол на фашистката партия. Това съответствува не само на историческите факти, които в случая са най-важният аргумент, но и на концепцията на фашистките вождове, изложена в десетки официални документи и трудове. Ето как например е представен този момент в наша енциклопедия под термина „фашизъм“. „Държавният апарат на Германия беше бързо фашизиран: буржоазнодемократичните свободи бяха ликвидирани. Беше установен режим на политически терор. Хитлеристите зверски смазаха работническото движение, забраниха ГКП, СД партия, разпуснаха всички работнически организации“ (8–556). По-нататък се обяснява как нацистите успели идиологически да „развратят дребната буржоазия и значителна част от трудещите се с расистката идеология“. А за това, че още към средата на 1933 г. бяха разпуснати традиционните буржоазни партии — Националната партия, Баварската партия, Католическата партия на центъра, Националната партия и пр., както и всички младежки и спортни организации, гравитиращи около тях, — за това не се споменава нищо, както и за установяването на еднопартийна система като първа и унай-важнат стъпка към изграждането на фашистката държава.

Очевидно този начин на манипулиране с историческите факти излиза от опростената представа, че щом фашизмът е дефиниран като диктатура на империалистическата буржоазия, той не може да унищожава буржоазните партии, или ако въпреки тази „логика“ ги е унищожил в една или друга страна, това е случайност, която може да се елиминира. Но тази „случайност“ се прояви в класическите фашистки държави (Германия, Италия и Испания), а като тенденция, без да може напълно да се реализира, тя съществуваше във всички останали неофашистки или профашистки държави. Нещо повече, само онези страни можаха да построят завършена фашистка държава, които установиха еднопартийна система.

При това установяването на еднопартийната система на фашизма дори не навсякъде започна с унищожаването на комунистическата партия и другите пролетарски организации. В Италия например първа попадна под ударите на фашизма Народната партия — партията на дребната и средната буржоазия. „Преди всичко фашизмът се сблъсква с Народната партия — пише П.Толиати в 1935 г. Народната партия се оказа първият враг, против който той трябваше да насочи ударите си. Министрите от тази партия заседават в правителството и открито излизат в опозиция. После фашизмът трябваше да съкруши другите възникнали по-рано групи и партии, които заеха враждебна позиция по отношение на него. Тези групи и партии имаха здрава опора сред дребната и средна буржоазия, особено пострадали от първите мероприятия на фашизма, насочени към ускоряване на процеса на концентрация, разоряване на дребните собственици, усилване на данъчния гнет върху дребното селячество и т.н.“ (116–43).

На друго място в своите знаменити „Лекции за фашизма“ П.Толиати обяснява защо е така: „Преди всичко фашистката партия се нахвърля на онези партии, чиято масова база е сходна с първоначалната масова база на фашизма. Така върху Народната партия фашизмът се стоварва по-рано, отколкото върху комунистическата. Пита се: защо? Борбата срещу Народната и Реформистката партия се води в онзи период по-яростно, отколкото против нас, защото масовата база на тези партии е сходна с първоначалната масова база на фашизма. Тя се състои главно от дребната и средната буржоазия, от селячеството — с една дума, от същите онези слоеве, които фашизма разчиташе да обедини в своите редове, за да стане масова партия.

Програмата за разрушаване на другите партии — продължава той — придобива все по-широко практическо осъществяване и в края на краищата завършва с приемането на законите от 1925–1926 г., поставили всички предишни политически партии извън закона. Но работата не се ограничава с това. Фашизмът разгръща настъпление с цел да унищожи организацията, която в довоенния период беше единствената обединена организация на италианската буржоазия — масонството“ (116–61).

В Германия нещата протекоха по друг начин. Тук изграждането на еднопартийна система на фашизма започна с унищожението на на комунистическата партия по понятни причини. Тя е най-боевата партия и най-лесно може да организира борбата на военни начала. Но започвайки с най-опасния си противник, фашзмът не спира, докато не ликвидира последната буржоазна партия.

Официалните документи свидетелствуват за това.

След унищожаването на всички и всякакви политически партии и масови организации в Германия — процес, който трае до лятото на 1933 г. — на 14 юли същата година националсоциалистическото правителство издава закон, който изрично потвърждава пълния политически монопол на НСДАП. Той забранява възстановяването на разпуснатите политически партии и създаването на нови: „Националсоциалистическата германска работническа партия е единствената политическа партия в Германия. Всяко лице, което се опитва да запази организационната структура на другите политически партии или да създаде нова политическа партия, ще бъде наказано с каторжен труд до три години или ще бъде осъдено на тъмничен затвор от шест месеца до три години или, ако законът не предвижда по-тежко наказание в съответствие с другите правила“ (89–26).

Що се отнася до масовите организации, то правото на съществуване имат само онези, които са създадени от нацистката партия, приемат нейната програма и устав и работят под неин контрол. Никаква друга организация не може да съществува. В едно партийно ръководство по този въпрос е казано следното: „Могат да съществуват в Германия само онези организации, които са верни на принципите на фюрерството и на националсоциалистическото разбиране за държавата и народа в националсоциалистическия смисъл на тази дума, онези, които влизат като съставна част в партията, сформирани са от партията и се намират под нейното наблюдение и ще останат такива и в бъдеще“. По-нататък в ръководството се подчертава: „Всички останали, които искат да бъдат организирани самостоятелно, трябва да се преследват като чужди елементи и са длъжни или да се приспособят към партията, или да изчезнат от обществения живот“ (84–570).

Очевидно тук не може да има никакво съмнение в монополистичния стремеж на НСДАП, в нейната твърда решимост да установи еднопартийна система.

От показанията на Гьоринг на Нюрнбергския процес също би могло ясно да се види, че нацистите тръгват с ясно определена цел да създадат еднопартийна система, като унищожат всички политически партии. Те знаят, че без унищожаването на политическите партии не могат да изкоренят опозизията и да установят абсолютен монопол на своята партия над целия държавен и обществен живот — не могат да установят тоталитарна фашистка система.

„Джексън. След като вие дойдохте на власт, вие, за да задържите властта, забранихте всякакви опозиционни партии.

Гьоринг. Ние считахме за необходимо да не допускаме занапред съществуването на опозиция.

Джексън. Вие също така проповядвахте теорията за това, че трябва да се унищожат всички лица, опозиционно настроени по отношение на нацистката партия, за да не могат да създадат опозиционна партия?

Гьоринг. Доколкото опозицията в някаква форма сериозно пречеше на нашата работа, от само себе си се разбира, че опозиционността на тези лица не може да бъде търпима (88–15).“

Английският обвинител Шоукрос в речта си на Нюрнбергския процес също обръща внимание на ликвидацията на другите политически партии като главно средство за изкореняване на опозицията и установяване контрол над държавата. „… Тоталитарното правителство не търпи никаква опозиция. Целта оправдава всякакви средства, а непосредствена цел е било, като не се съобразява с нищо, да достигне пълен контрол над Германската държава.

Кое е пречело на това през 1933 година?

Първо, членовете на другите политически партии; второ, демократическата избирателна система и обществените събрания, организацията на работниците в професионалните съюзи; трето, моралните устои на германския народ и църквата, които го възпитаваха.

Затова нацистите съвсем съзнателно започнаха да унищожават тази опозиция: първата група — затваряйки в затвора и подхвърляйки на терор своите противници; втората — обявявайки незаконни всички елементи на търпимост и либерализъм, посавяйки извън закона професионалните съюзи и опозиционните партии; превръщайки демократичните събрания във фарс и вземайки под свой контрол провеждането на изборите; третата — чрез систематично третиране и преследване на религията, замяната на християнската етика с поклонение към фюрера, превърнат в кумир, с култа на кръвта и въвеждането на суров контрол над образованието и младежта“ (90–59 и 60).

Не е трудно да се установи, че между многобройните мерки, взети от нацистите, които Шоукрос изброява, първата и най-важната е установяването на едноеднопартийна система. Това е ключова мярка, от която понататък зависят всички останали мероприятия.

Нацистката върхушка има ясна представа за значението на еднопартийна система в структурата на режима. Затова на всяко искане да се ликвидира еднопартийната система и да се възстанови традиционната буржоазна демокрация с присъщата и многопартийност тя гледа като на пряко посегателство върху основите и сигурността на държавата. Такива искания се наказват най-жестоко и безпощадно като противонародни и противодържавни прояви, защото една терористична диктатура не може да бъде трайна, освен като се опира на еднопартийната система.

Когато професорът от Философският факултет на Мюнхенския университет Курт Хуберт бе съден на 19 април 1943 г. по процеса на антифашистката студентска група „Бяла роза“, едно от най-тежките обвинения срещу него беше, че той произнасял речи пред студентите, в които доказвал необходимостта да се възстанови демокрацията и се въведе многопартийна система в Германия. За това „престъпление“ професор Курт Хуберт се нареди между осъдените на смърт.

Най-после фундаменталното значение на принципа за еднопартийността в системата на фашизма бе оценено по достойнство и от заговорниците от 20 юли 1944. Макар мнозинството от тях с генералската си ограниченост да бяха твърде далеч от принципите на демокрацията, все пак по същество и те стигнаха до необходимостта от ликвидиране парнийния монопол на нацистката партия. В разработения от тях план се включва: разоръжаване отрядите СС — частната полиция на партията, разпускане на националсоциалистическата партия и арестуване на нейния апарат. Планът на заговорниците е да използуват „Операцията «Валкирия»“. Последната формално представлява план за мобилизиране на силите на резервната армия в случай, че възникнат някакви безредици в тила, особено при положение, че въстанат чуждестранните работници. Но в действителност под формата на мерки против безредици в тила заговорниците съставят подробна програма за действие, за сваляне на нацисткия режим.

Че нацистите се стремят към установяване на еднопартийна система и това е първата и най-важна стъпка в изграждането на тоталитарната държава, може най-добре да се види от самите исторически факти, чиято хронология ще проследим.

Най-напред нацистите унищожават комунистическата партия. Провокационното подпалване на Райхстага през нощта на 27 срещу 28 февруари 1933 г. е сигнал за всеобщо настъпление срещу нейните кадри и органи зации. Само през тази нощ са арестувани 10 хиляди антифашисти, по-голяма част от които са комунисти (54–255).

Още на другия ден след подпалването на Райхстага нацисткото правителство забранява всички печатни комунистически органи. В Берлин щурмовите отряди завземат дома „Карл Либкнехт“ и го превръщат в щабквартира на политическата полиция. Същия ден кабинетът има заседание, на което са приети два извънредни декрета, формално насочени против „комунистическия заговор“, но всъщност подготвят почвата за ликвидирането на всички политически партии в Германия — това са декретът „против държавната измяна и изменническите действия“ и декретът „за защита на народа и държавата“. „Членовете 114, 115, 117, 118, 123, 124 и 125 от германската конституция се отменят занапред до по-нататъшно разпореждане — се съобщава във втория декрет. — Поради това ограничаване на свободата на личността, свободата да се изразява свое мнение, включвайки тук и свободата на печата, правото на съюзи и събрания, нарушаване тайната на пощенската и телеграфната преписка, на телефонните разговори, провеждането на обиски и конфискации, а също и ограниченията на собствеността се допускат, независимо от установените за това законни рамки“ (151–120).

Този декрет формално не забранява комунистическата партия, но фактически я поставя извън закона.

На 3 март 1933 г. в нелегалната му квартира в Шарлотенбург е арестуван Ернст Телман. Арестувани са още двама членове на ЦК — Валтер Шекер и Ернст Шнелер.

Обезглавена, лишена от печат, подхвърлена на систематично преследване и обезкървяване, с разкъсана организационна тъкан, комунистическата партия престава да играе ролята на реална политическа сила.

Втората партия, която фашизмът ликвидира, е Германската социалдемократическа партия. Историята на нейното унищожаване е безкрайно поучителна от гледна точка на интересуващия ни въпрос — стремежа на нацистите на всяка цена да създадат еднопартийна система.

Унищожението на социалдемократическата партия също започва със спирането на нейните печатни органи. Арестували са хиляди работници социалдемократи. След изборите за Райхстаг на 5 март 1933 г. са арестувани 9 депутати социалдемократи. С това фашисткото правителство недвусмислено показва, че има твърдо намерение да се справи и със социалдемокрацията, както с комунистите преди това, и че само съображения от тактическо естество го карат да не бърза толкова. Дясното крило на ръководството на ГСДП (Велс, Щампфер и др.) продължава да храни илюзии по отношение на новия режим. То си въобразява, че след като Хитлер се разправи с Компартията и лявото крило на социалдемокрацията, терорът ще спре и нацисткият режим ще започне да управлява в съответствие с членовете на конституцията, при което социалдемокрацията ще може да запази положението си на „легална опозиция“. В броя си от 6 март 1933 г. в. „Форверте“ (органът на социалдемократическата партия) публикува статия, в която се казва: „… победата на правителствените партии (става дума за нацистите и дойчнационалите — Ж.Ж.) им предостави възможността да управляват в строго съответствие с конституцията, и трябва само да действуват в качеството си на законно правителство, от което съвсем естествено произтича, че ние ще образуваме легална опозиция… Ние ще ограничим ролята си до делови критики“ (89).

Социалдемократичният печат дори иска да бъде призната и оценена заслугата на тяхната партия за идването на Хитлер на власт. „Вие — пише «Форвертс», обръщайки се към Хитлер в броя си от 2 февруари 1933 г. — ни наричате ноемврийски престъпници, но бихте ли могли вие, човекът от работническото съсловие (?!), без нас да станете райхсканцлер? Именно социалдемокрацията даде на работниците равноправие и уважение. Само благодарение на нас вие, Адолф Хитлер, можете да станете райхсканцлер“ (103–93).

Водачите на нацисткия режим решават да използуват тези илюзии на десните социалдемократически вождове, за да приспят световното обществено мнение, което е потресено от масовия характер на терора. Хитлер им предлага, като използуват своите международни връзки, да помогнат за премахването на „недоразуменията“ около репресиите в Германия. Социалдемократическите лидери приемат това предложение и изпращат свой представител в чужбина, който да въздействува на международната социалдемократическа преса да прекрати критиката срещу националсоциалистическото правителство. И в копенхагенския в. „Политикси“ веднага се появява статия от социалдемократа Херц, в която е писано дословно: „Лъжливите съобщения за националсоциалистически терор, които се появяват в чуждите вестници, могат само да навредят на германската демокрация. Аз заявявам с готовност, както вече направи лидерът на социалдемократическата партия Велс, че ние, германските социалдемократи, считаме лъжливите съобщения за престъпления на националсоциалистите за вредни“ (58–270 и 271).

Ръководството на ГСДП отива и по-далеч. Докато Бюрото на Втория интернационал осъжда националсоциалистическия терор, немският представител в този международен форум Ото Велс демонстративно го напуска и ръководството на социалдемокрацията официално обявява за излизането на своята партия от Втория интернационал. „Лидерите на ГСДП отклоняват също така предложението на цялата фракция организирано да напуснат Райхстага и с това да осъдят действията на фашисткото правителство. По разпореждане на Велс социалдемократическите депутати, които не били още арестувани от хитлеровци, се явили на 17 май 1933 на заседанието на Райхстага и гласували за предложената от нацистите реваншистка резолюция по външната политика“ (103 97 и 98).

За да се нагоди към режима и за да запази своята партия от разгром, ръководството на социалдемокрацията започва да изключва масово отделни членове и организации, които се обявяват против терора и искат партията да започне организирана борба. В числото на изключените от СД партия се оказва цялата берлинска организация на социалдемократическата младеж. През април 1933 г. се провежда конференция, която избира ново ръководство на партията, като същевременно изключва всички онези лидери, които са емигрирали в чужбина и оттам разобличават терора на нацисткия режим. В своето предателско поведение ГСДП стига дотам, че започва да изключва членовете си от „неарийски произход“ и гласува резолюции, в които осъжда като клеветнически твърденията за съществуването на националсоциалистически терор. И това става в същото време, когато в концентрационните лагери и затворите са хвърлени десетки хиляди социалдемократи.

Но и това не е в състояние да спаси ГСДП. На 10 май 1933 г. нацисткото правителство издава разпореждане, съгласно което цялото имущество на ГСДП и подчинените и организации се конфискува. На 22 юни 1933 г. социалдемократическата партия е обявена за „враждебна на народа и държавата“ (151–129) и въз основа на декрета от 28 февруари 1933 г. е разпусната: забранява и се да води пропаганда, да организира събрания, да издава свои вестници и списания. По-късно министърът на вътрешните работи Фрик със специално разпореждане (от 7 юли 1933 г.) обявява пълномощията на социалдемократическите депутати за недействителни и с това ГСДП е окончателно ликвидирана като политическа партия. Заключителният акорд на трагедията е даден от „Кьолнски вестник“: „Социалдемократическата партия не заслужава по-друго отношение, отколкото комунистическата“ (84).

И както обикновено става с поголовно разбита политическа партия в условията на свиреп полицейски терор, една част от лидерите и членовете на ГСДП минава на страната на режима, „включва“ се активно да работи за него, за да спечели доверие и да заличи своето „позорно“ минало. Другата част, която остава вярна на своето политическо минало, загива в концентрационните лагери и затворите или емигрира в чужбина.

Но важното в случая е, че въпреки целия низ от унижения, предателства и ренегатство, с които Социалдемократическата партия дава безспорни доказателства за сноята готовност да служи на новия режим, да се приспособи напълно към него, подчинявайки се безусловно на всички негови искания, тя бе разпусната. Точно това показва, че фашизмът по начало се стреми към абсолютен политически монопол на своята партия, че неговата цел е еднопартийна система, а не политическа коалиция.

Този момент става още по-очевиден при разпускането на професионалните съюзи и буржоазните партии, където молбите да бъдат пощадени стават още по-жалки и униженията несравнено по-страшни.

Редът на професионалните съюзи идва веднага след ликвидацията на социалдемократическата партия. Само че тук положението е по-особено. Касае се за масова организация, която обединява около 6 милиона работници и чиновници, имащи доверие в нея. Ето защо нацистите не започват с фронтална атака, а прилагат маневри и проявяват гъвкавост. Те създават най-напред „Комитет за действие за защита на немския труд“ начело с известния националсоциалист Роберт Лай. Тази казионна нацистка работническа организация трябва да изтласка профсъюзите като уж „изживяла себе си система“. В секретен циркуляр Лай съветва профсъюзите да бъдат превзети по такъв начин, в такава „форма, която би могла да създаде у работника и служащия чувството, че тази акция е насочена не против него, а против изживялата себе си система“ (103–101). Нещо повече, нацистите обявяват 1 май за „ден на националния труд“ и по цялата страна организират работнически тържества. На летище Темпелхоф Хитлер и Гьобелс заедно с профсъюзните лидери посрещат „работнически делегации“, изпратени от цялата страна. В Берлин се провежда парад, на който работническите делегации дефилират заедно с щурмовите отряди под звуците на фашисткия химн.

С това комедията е изиграна. Пред лицето на световната общественост са продемонстрирали „общността“ и „взаимните симпатии“ на работническата класа и националсоциалистическата държава. Притъпена е бдителността на самите профсъюзи. Нататък може да се действува с обичайните средства. И действително на следващия ден, т.е. на 2 май 1933 г. щурмовите отряди и есесовците конфискуват „помещенията на Всегерманското обединение на профсъюзите и на Всеобщото обединение на профсъюзите на служащите, профсъюзните домове, помещенията на окръжните и местните комитети на тези организации, банката на работниците, служащите и чиновниците, нейните филиали и каси по места. Същия ден са арестувани и хвърлени в концлагерите за превантивен арест хиляди профсъюзни функционери, в това число всички председатели на профсъюзните управления, окръжните секретари и ръководителите на филиалите на профсъюзната банка. Сред арестуваните са Лайнарт, Грасман, бившият министър на труда Висел“ (103–101 и 102).

В процеса на ликвидиране на професионалните съюзи в тяхната върхушка се разиграва същата трагедия, жертва на която малко преди това стана съководството на социалдемокрацията. Лидерите на профсъюзите също хранят илюзията, че профсъюзите за разлика от комунистите и социалдемократите ще могат да се включат като цяло в системата на националсоциалистическата държава. С тази цел на 21 март 1933 г. техните водачи Лайнарт и Граеман пишат открито писмо до Хитлер, в което заявяват, че профсъюзите могат да бъдат „полезни на правителството със своите знания и опит“ и че трябва да бъдат включени в новата държава. В замяна на това профсъюзите признават правото на нацистката държава да регулира конфликтите между тях и работодателите, отказват се от всякаква политическа дейност и най-категорично се разграничават от ГСДП. На 7 април 1933 г. Лайнарт прави нова декларация, в която заявява, че „профсъюзите са в правото си да искат признание от страна на правителството, защото от своя страна те са признали целта, преследвана от националсоциалистическото правителство“ (103–100). Малко преди това със същата молба, само че този път към Гьобелс, се обръщат обединението на немските и християнските профсъюзи и обединението на профсъюзите на служащите.

Въпреки молбите и крайно унизителните ангажименти (отказ от всякаква политическа дейност, предоставяне ролята на върховен арбитър при уреждането конфликтите между профсъюзите и работодателите на националсоциалистическото правителство, скъсване със социалдемократическата партия и пр.), приети от профсъюзните лидери, националсоциалистите унищожават профсъюзите още на другия ден след първомайския фарс, разигран в Берлин през 1933 г. Нацистите се стремят към единовластие, те искат да установят пълен политически монопол на своята партия. Те не желаят въобще да делят властта с друга партия или масова организация. А партия, която се стреми към пълен монопол в политическия живот на страната, неизбежно трябва да унищожи всички партии и организации и на тяхно място да създаде други масови организации по свой образ и подобие, със свои кадри и с програма, идентична с с нейната.

Ето защо нацистите не спират своята разрушителна дейност с унищожаването на левите партии и организации. На дневен ред идват буржоазните партии, които в Германия по това време са повече от тридесет. Позначителни от тях са: 1. Националната партия на Хугенберг (т.нар. „дойчнационали“), която по подобие на нацистите има своя военизирана организация „Стоманеният шлем“. 2. Народната партия, най-авторитетната партия на монополистическия капитал в Германия през 20-те години. 3. Католическата партия на центъра, известна в литературата под названието „Центрум“, който наред със социалдемокрацията… „е вторият стълб на републиката“ (120–38). Нейни лидери са Клаас, Аденауер, Брюнинг. 4. Баварската народна партия. Демократическата партия и пр.

През първите месеци на своето управление, докато нацистите се разправят с комунисти, социалдемократи и профсъюзите, буржоазните партии активно подпомагат режима и се надяват да запазят себе си в „новата държава“ като политически партии. Затова през март 1933 г. те гласуват закона за изключителните пълномощия на Хитлер. Скоро обаче тази илюзия се разсейва като дим. Става очевидно, че националистическата партия няма намерение да остави каквато и да било политическа партия или масова организация. Ето защо Националната партия още в началото на май 1933 г. се преименува в „Немски национален фронт“, с което изрично подчертава, че се отказва да съперничи на Германската националсоциалистическа работническа партия.

Зелдте, ръководителят на „Стоманеният шлем“, влиза демонстративно в националсоциалистическата партия. Военизираните съюзи като „Бисмаркбунд“, „Немски национални боеви отряди“ и пр., които стоят близко до Националната партия, са разпуснати със специално разпореждане на Гьоринг от 21 юни 1933 г. На 22 юни 1933 г. „Стоманеният шлем“ е инкорпориран в националсоциалистическата система, като се установява, че в него вече могат да влизат само членове на националсоциалистическата партията. На 27 юни 1933 г. се „саморазпуска“ новопокръстеният „Германски национален фронт“, т.е. последното превъплъщение на бившата Национална партия. На 4 юли 1933 г. обявяват за своето „саморазпускаме“ Народната партия и Баварската народва партия. На следващия ден, 5 юли 1933 г. се саморазпуска и Католическата партия на центъра, при което публикува следната характерна декларация: „Политическият подем постави германския политически живот на една съвършено нова основа, която не оставя място за партийна дейност. Поради това германската партия на центъра се саморазпуска незабавно в съгласие с канцлера Хитлер“ (71–191). „Саморазпускат“ се и всички останали по-незначителни буржоазни партии (Немската прогресивна партия, Национално-либералната партия, Свободната консервативна партия и пр.). Разпуснати са масовите спортни, младежки и детски организации. Тук обаче режимът прилага една поособена форма, наречена в литературата не съвсем сполучливо „унификация“. Този прийом се свежда до следното: старите организации формално не се разпускат, а само се включват в нацистката система, като се отказват от наименованията и задачите си. Включени в тялото на нацисткия режим, те получават нови задачи, ново съдържание и ново наименование. Младежката организация „Шарнхорст“ е превърната в „Хитлерюгенд“, младежките отряди „Юнгщелхелм“ са инкорпорирани в отрядите СА и СС.

В стремежа си да проникне във всички клетки на обществения живот, да постави всичко под свой контрол, с една дума, да разпростре навсякъде своя монопол — националсоциалистическият режим се домогва до споразумение с католическата църква (или по-точно я изнудва за такова споразумение), съгласно което духовните лица са длъжни да полагат клетва пред правителството. „Само със санкцията на правителството могат да се назначават епископи и архиепископи, при което главният въпрос е: дали нацисткото правителство няма никакви възражения от политически характер против предложените кандидатури“ (103–104).

Същите домогвания има националсоциалистическият режим спрямо евангелистката (протестантската) църква. И на нея той успява да наложи своето политическо ръководство и линия.

„През юни 1933 г. Гьоринг в качеството си на министър-президент на Прусия назначава фашиста Егер за държавен комисар на евангелистката църква. Последният незабавно разпуска избраните от вярващите представителства и назначава на тяхно място членовете на инспирираното от нацистите в 1932 г. движение «Немски християнин». Начело на евангелистката църква е поставен пасторът националсоциалист Мюлер, заемал дотогава поста главен пастор на райха. На 27 януари 1934 г. епископите на евангелистката църква публикуват «заявление за вярност» на фашисткият режим“ (пак там).

След унищожаването на всички и всякакви политически партии и масови организации в страната — процес, който трае до лятото на 1933 г. — нацисткото правителство издава закона от 14 юли, потвърждаващ пълния политически монопол на Германската националсоциалистическа работническа партия в страната. По такъв начин то ликвидира многопартийната система на Ваймарската република и установява режим с еднопартийна система. Положен е крайъгълният камък на тоталитарната фашистка държава, върху който по-късно ще се изгради всичко останало.

Същата стъпка прави малко по-рано и италианският фашизъм. Партията на италианските фашисти идва на власт в края на 1922 г., когато след фамозния поход на фашистките отряди към Рим кралят предлага на Мусолини да състави нов правителствен кабинет. Още тогава фашистката партия декларира твърдото си намерение да установи пълен политически монопол. В посланието и до Мусолини по случай назначавенето му за шеф на кабинета е казано: „Днес започва новият живот и новата история на родината. Фашизмът, станал държава, поема управлението, за да наложи на себе си и на народа дисциплина“ (11–28).

Но до края на 1926 г. фашистите не могат да изградят тоталитарна държава. Макар и много окастрена и нестабилна, в Италия все още съществува буржоазна демокрация с характерната многопартийност, политическа опозиция и граждански свободи.

Едва през 1925–1926 г., когато се приемат т.нар. „извънредни фашистки закони“, които фактически премахват другите политически партии и установяват пълен политически монопол за фашистката партия — едва тогава Италия тръгва по пътя на тоталитаризма и започва да се превръща в същинска фашистка държава.

Тъкмо след приемането на „извънредните фашистки закони“ Мусолини в една своя реч (от 3 януари 1925) провъзгласява края на всякаква опозиция и началото на фашисткото единовластие — „цялата власт на фашизма“ (13–168).

По-късно в „Учението на фашизма“ — книга, която излага основните принципи на фашистката идеология — Мусолини писа, че „партия, която управлява цялостно една нация, това е нов в историята факт. Не са възможни съотношения и сравнения“ (80–20).

Еднопартийната система е характерен белег е за единствената оцеляла след войната фашистка държава — Испания. Тази еднопартийност бе запазена, общо взето до края на 50-те години въпреки наличието на парламент, което, между прочем, е свойствено и за другите две класически фашистки държави. Еднопартийният характер на фашистката диктатурата беше законно установен с декрета за единството от 19 април 1937 г. (20–432). Съгласно този декрет политическите течения, подкрепили в гражданската война генерал Франко, „Народното действие“, „Испанското възраждане“, „Традеционалистите“, „Фалангата“, се обедияват под общото название „Испанска фаланга“, която се налага като единствена политическа партия в Испания. Новата фашистка партия си поставя за цел да сложи край на всички и всякакви политически партии.

Всъщност Фалангата, която възниква още по време на републиката, е замислена по начало като Partido Unica. Нейните създатели Хосе Антонио Примо де Ривера и приятелите му мечтаят за времето, когато в Испания ще се установи националсиндикална държава, в системата на която Фалангата ще бъде единствената политическа партия. Но до гражданската война фалангата остава малко известна и сектантска по своя дух и едва с излизането на Франко на сцената идва и нейното време. Тя просто се оказва необходима на Франко, за да създаде новия тип еднопартийна диктатура. По думите на Ейбл Плен: „Почти за двадесет и четири часа Франко преобразява парцаливите останки на малко известната Фаланга, която никога, дори в най-добрите си дни, не успява да се откъсне от своето сектантско тесногръдие, в една огромна организация с разклонения във всяка къща, всяка улица, всеки квартал, всяко село, паланка и град, където неговите войски смазват републиканската съпротива“ (93–49).

„Тя е била сформирана отново като нова контрасила, която да държи под контрол политическите амбиции на неговите последователи, а още и като партийна машина за изфабрикуване на идеологическо оправдание на неговия режим, «като нещо повече от един тип на еднолична диктатура, характерна за прекъснатото управление на каудильовците през деветнадесетия век в Испания»“ (93–50).

Всъщност окончателното установяване на еднопартийната система в Испания става през 1939 г. На 9 февруари с.г. Франко издава закон за отговорността за политическата дейност. С член II на този закон изрично се забраняват 24-те политически партии, профсъюзите и масовите организации (20–280).

Въз основа на изложеното дотук за главните фашистки държави може да се направи изводът, че еднопартийната система е първата и най-важна стъпка към изграждането на фашистката държава. Опитът на страни, които гравитираха около фашистките държави и искали да следват техния пример, като България, Румъния, Унгария, но които не можаха да изградят масови фашистки партии и да им предоставят пълен монопол над политическия живот чрез унищожаването на другите партии — такива страни не можаха да изградят завършена фашистка система. При тях фашизмът прие до голяма степен форма на подражателство на класическите образци, на една своеобразна смесица от военна диктатура и фашизъм, фашизъм и останки от буржоазна демокрация, фашизъм и монархия.