Уилям Текери
Панаир на суетата (62) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава LXI
В която изгасват две светлини

Настъпи ден, когато благопристойните забавления и тържествените веселби на семейството на мистър Джоз Седли бяха прекъснати от едно събитие, което се случва в повечето къщи. Да, драги мой събратко от Панаира на суетата, ще настъпи ден, когато и за нас докторът ще дойде за последен път. Болногледачката ще надзърне през завесите на леглото, но вие няма да забележите това, а после ще разтвори широко прозорците, за да влезе малко въздух. Ще спуснат всички транспаранти на прозорците от лицевата страна на къщата и ще се оттеглят в задните стаи; ще изпратят за адвоката и за други облечени в черно мъже и т.н. и т.н. Тогава вашата комедия и моята ще са завършени и ние ще бъдем отведени далеч-далеч от шума на барабаните, от крясъците и от кълченията. Ако сме от благородно потекло, ще сложат траурен герб на жилището ни, е позлатени херувими и надписи, които гласят, че „На небето владее мир“. Синът ви ще пренареди къщата или може би ще я даде под наем и ще отиде да живее и някой по-модерен квартал; името ви ще фигурира между имената на „починалите членове“ на клуба ви следващата година. Колкото и да скърбят за вас, вдовицата ви ще пожелае да й направят добре жалейните дрехи; готвачката ще приготовлява, както обикновено, обедите; наследникът ви скоро ще има достатъчно сили да погледне портрета ви над камината, който не след дълго ще бъде преместен от това почетно място, за да стори път на портрета на сина, встъпил във вашите права.

Кои от умрелите биват най-нежно и най-дълго оплаквани? Струва ми се, онези, които най-малко обичат останалите подир тях живи. Смъртта на детето, което след едноседмично отсъствие би ви забравила напълно, причинява такава горчива скръб и остра мъка, каквито вашата кончина, братко читателю, никога не ще породи. Смъртта на детето, което едва ви познава, ще ви покруси повече от загубата на най-близкия ви приятел или от смъртта на първородния ви син — вече голям мъж като вас, със свои собствени деца. А ако е стар, какъвто може би е или ще стане моят читател, ако сте стар и богат или стар и беден, може би някой ден ще си помислите: всички тези хора около мене са много добри, но едва ли ще скърбят много, когато си отида. Аз съм много богат и те жадуват за наследството ми — или много беден и вече им е омръзнало да ме поддържат.

Траурният период за смъртта на мисис Седли едва бе изминал и. Джоз бе махнал черното си облекло и се бе появил с обичните си разкошни жилетки, когато стана ясно за намиращите се около мистър Седли, че идва ред на друго събитие и че старият човек се готви да търси жена си в света на сенките, където тя го бе изпреварила.

— Състоянието на бащиното ми здраве — тържествено заявяваше Джоз Седли в клуба — не ми позволява да давам големи приеми през този сезон, но ако дойдете тихичко в шест и половина, за да участвувате в скромната вечеря с един или двама от старата компания, ще ми направите голямо удоволствие, мое момче.

И така, Джоз и познатите му вечеряха тихичко и си пиеха кларета, докато песъчинките на живота изтичаха от стъклото на стария човек горе. Лакеят им носеше вино с тихи стъпки; и след вечеря те се разполагаха за игра на карти, в която понякога участвуваше и майор Добин; а от време на време при тях слизаше и мисис Озбърн, когато болният горе беше вече приготвен за нощта и започваше една от онези леки, неспокойни дремки, които посещават постелята на старостта.

През време на болестта си старият човек се държеше здраво за дъщеря си. От ничия друга ръка не приемаше храната и лекарствата си. Да се грижи за него, стана едва ли не главната цел на живота й. Сложиха леглото й съвсем близо до вратата, която се отваряше към неговата стая, и тя се будеше от най-слабия шум или безпокойство, идещи от леглото на мърморещия болник. За да бъдем обаче справедливи към него, трябва да кажем, че той лежеше буден дълги часове, тих и без да помръдне, като не желаеше да събужда добрата си и грижлива милосърдна сестра.

Сега той като че ли обичаше дъщеря си с по-голяма преданост от когато и да било по-рано. Това простичко същество блестеше особено при изпълнението на нежните си грижи и синовните си задължения. „Тя влиза в стаята безмълвно като слънчев лъч“ — мислеше си мистър Добин, когато я виждаше да влиза и излиза от стаята на баща й със светнала на лицето й сладостна благост, докато се движеше насам-натам, грациозна и безшумна. Кой не е виждал какви ангелски лъчи на любов и състрадание осветяват лицата на жените, когато се грижат за децата си или за някой болник?

По този начин заглъхна тайната вражда, съществуваща вече от няколко години — заглъхна с мълчаливо сдобряване. През тези свои последни часове, трогнат от нейната любов и доброта, старият човек забрави всичката тегота, която изпитваше срещу нея и постъпките й, които той и жена му бяха разисквали през толкова дълги нощи; как тя бе изоставила всичко заради момчето си; как бе нехайна към родителите си в тяхната старост и злополука и мислеше само за детето си; в каква смешна и глупава, а дори и грешна скръб бе изпаднала, когато отделиха Джордж от нея. Когато правеше последните си сметки с живота, старият Седли забрави тези обвинения и погледна справедливо към нежната и безропотна мъченица. Една вечер, когато влезе крадешком в стаята му, тя го завари буден и тогава покрусеният стар човек направи своето признание.

— О, Еми, мислех си колко лоши и несправедливи сме били към тебе! — каза той и протегна старата си немощна ръка към нейната. Тя коленичи и започна да се моли край постелята му, което и той стори, като все още държеше ръката й в своята. Когато дойде нашият ред, приятелю, дано и ние имаме такъв другар в молитвите си!

Може би докато лежеше буден, животът му премина пред очите му — неговите ранни, изпълнени с надежда усилия, неговият успех и благополучие, сгромолясването му през старческите години и настоящата му безпомощност — без възможност да си отмъсти на съдбата, която го бе сломила, — без име или пари, които да остави след себе си — само един безцелен живот на поражение и разочарование, дошъл вече до своя край! Чудя се, братко, каква участ е по-добра — да умреш знаменит и в благополучие или беден и разочарован? Да имаш и да си принуден да оставиш богатството си или пък да се оттеглиш в смъртта, след като си изиграл и загубил играта? Навярно се изпитва много особено чувство, когато настъпи денят и ние си кажем: „Утре успехът и падението няма да имат никакво значение; слънцето ще изгрее и милиардите хора ще подхванат обикновените си задължения или удоволствия, но аз ще бъда вън от борбата.“

И тъй, настъпи утро, когато целият свят се пробуди и се залови със своята работа и забавления, с изключение на Джон Седли, който нямаше вече да се бори със съдбата, нито да се надява и прави планове, а щеше да потегли към непознатото си място на покой в гробището на Бромптън, край старата си съпруга.

Майор Добин, Джоз и Джорджи придружиха останките му до гроба в черна, драпирана със сукно колесница. Джоз пристигна нарочно за тази цел от Ричмънд, където отново се оттегли след печалното събитие. Не му се искаше да остане вкъщи при тези обстоятелства, знаете. Но Еми остана и както обикновено се отдаде на дълга си. Тя не изпита много силна скръб; обхваната беше по-скоро от някаква тържественост, отколкото от мъка. Молеше се и нейният край да е тъй спокоен и безболезнен и си мислеше с благоговение за думите, отправени към нея от баща й през време на болестта му, с които той изразяваше своята вяра, примирение и бъдещи надежди.

Да, в края на краищата мисля, че този край е за предпочитане пред другия. Представете си, че сте особено богат и знатен и при последния си час кажете: „Аз съм много богат; доста съм известен; през целия си живот живях в най-доброто общество и, слава богу, произхождам от най-почтено семейство. Служих с чест на своя крал и отечеството. В продължение на няколко години бях в парламента, където мога да кажа, слушаха речите ми и ги посрещаха доста добре. Никому не дължа нито шилинг; тъкмо обратното, дадох на заем на стария си приятел от колежа Джек Лазаръс петдесет лири стерлинги, за които изпълнителите на завещанието ми няма да го съдят. Оставям на всяка една от дъщерите си по десет хиляди лири, което за една девойка е доста добра сумичка. Завещавам сервизите и мебелите си, както и къщата си на Бейкър Стрийт на моята вдовица; а земите си, освен акциите и зимника с отбраните вина — на сина си. Оставям двадесет лири стерлинги годишно на лакея си; и нека видим дали някой може да каже нещо против мене след смъртта ми.“ Или пък предположете, от друга страна, че лебедът ви изпява съвсем друга песен и вие си кажете: „Аз съм беден, покрусен, разочарован стар човек и целият ми живот не е друго, освен едно поражение. Не съм надарен нито с ум, нито с добра сполука и си признавам, че съм извършил стотици грешки и глупости. Признавам също, че много пъти съм забравял дълга си. Не мога да изплатя задълженията си. На смъртното си легло лежа съвсем безпомощен и смирен; и моля за прошка за слабостта си, като се оставям с покаяно сърце пред нозете на божествената милост.“

Коя от тези две речи предпочитате да произнесете при собственото си погребение? Старият Седли изрече втората. И обхванат от смирение, хванал ръката на дъщеря си, той си отиде завинаги от разочарованията и суетата.

— Видиш ли — каза старият Озбърн на Джорджи — как се награждават заслугата и трудолюбието, а също и благоразумните сделки и тъй нататък. Погледни мене и моята банкова сметка. Погледни бедния си дядо Седли и неговото поражение. И все пак той беше по-добър човек от мене — да, по-добър — и струваше десет хиляди пъти повече.

Освен тези хора и семейството на мистър Клеп, които дойдоха от Бромптън да изкажат своите съболезнования, никой друг не се сети за Джон Седли, нито пък си спомни за съществуването на подобен човек.

Когато старият Озбърн научи за пръв път от своя приятел полковник Бъклър (както малкият Джорджи вече ни осведоми) какъв забележителен офицер е майор Добин, той прояви доста силно недоверие и се учуди как е възможно подобна личност да притежава ум и известно име. Но той чу за славата на майора и от други членове на своето общество. Сър Уилям Добин имаше много голямо мнение за сина си и разправяше много случаи, които разкриваха знанията, смелостта и благоприятната хорска преценка, на която се радваше майорът. Най-после името му се появи и в списъците на един-два от най-големите приеми, давани от благородниците, и това обстоятелство оказа огромно въздействие върху стария аристократ от Ръсъл Скуеър.

Поради положението на майора като настойник на Джорджи, която длъжност сега бе пренесена върху неговия дядо, наложи се двамата джентълмени да се срещнат на няколко пъти. При една от тези срещи старият Озбърн, който беше проницателен делови човек, като преглеждаше сметките на майора, се натъкна на едно обстоятелство, което го смая твърде много и едновременно с това му причини болка и радост. Това беше фактът, че част от сумите, с които се бяха издържали бедната вдовица и детето, излизаха от джоба на Уилям Добин.

Когато го принудиха да говори по въпроса, Добин, който не обичаше да лъже, се изчерви, започна да заеква и накрая призна всичко.

— Женитбата — каза той (при което лицето на събеседника му се смръщи) — беше до голяма степен мое дело. Смятах, че приятелят ми е отишъл толкова далеч, щото, ако се откаже, това ще донесе на него безчестие, а на мисис Озбърн смърт; и когато тя остана без средства, аз не можех да направя друго, освен да давам парите, които бях в състояние да отделя, за да може тя да се прехранва.

— Майор Д. — каза мистър Озбърн, като го погледна изпитателно и също се изчерви, — вие ми причинихте голяма беда, но нека да ви заявя, сър, че сте честен човек. Ето ръката ми, сър, макар и да не съм подозирал, че собствената ми кръв и плът е живеела с ваша помощ! — И двамата си стиснаха ръцете, с голямо смущение от страна на мистър Добин, чието скривано милосърдие бяха открили по този начин.

Той се помъчи да смекчи стария човек и да го примири към паметта на сина му.

— Той беше такъв благороден момък — каза Добин, — че ние всички го обичахме и бяхме готови да сторим всичко за него. Аз, като млад човек тогава, се чувствувах извънредно поласкан от предпочитанието му спрямо мене; и се радвах повече да ме видят в неговото общество, отколкото в обществото на главнокомандуващия. Не съм срещал друг, който да е равен нему по смелост и самоотверженост, както и по останалите качества на един войн. — И Добин разправи на стария баща колкото случаи си опомняше, които разкриваха храбростта и блестящите качества на сина му. — И Джорджи толкова прилича на него — прибави майорът.

— Той тъй много прилича на него, че понякога това ме кара да треперя — каза дядото.

Един или два пъти майорът отиде на вечеря у мистър Озбърн (това беше по времето на болестта на мистър Седли) и докато седяха край масата след вечеря, двамата приказваха само за починалия герой. Бащата се хвалеше с него, какъвто си му беше обичаят, като възвеличаваше себе си, когато разкриваше постиженията и смелостта на сина си, но сега настроението му към клетия младеж беше по-добро и по-благосклонно от преди; и християнското сърце на добрия майор се изпълваше с радост при тези признаци на възвръщащия се мир и доброжелателство. Втората вечер Озбърн нарече Добин Уилям, също както когато той и Джордж бяха приятели в младежките си години, и честният джентълмен изпита голямо доволство при тази проява на близост.

Следния ден на закуска, когато със свойствената за възрастта и характера й рязкост мис Озбърн се осмели да направи една пренебрежителна за външния вид и поведението на майора забележка, господарят на къщата я прекъсна:

— Вие ще бъдете много доволна, ако можете да го пипнете, мис О., но гроздето е зелено. Ха! Ха! Майор Уилям е прекрасен човек.

— Точно такъв е, дядо — каза одобрително Джорджи и като се приближи до дядо си, дръпна единия от неговите дълги сиви мустаци, изсмя се добродушно в лицето му и го целуна. Вечерта той разказа това на майка си, която напълно се съгласи с момчето.

— Наистина е такъв. Милият ти баща винаги твърдеше това. Той е един от най-добрите и най-благородни хора.

Случи се така, че много наскоро след този разговор Добин се отби у дома им, което може би накара Амелия да се изчерви, а малкият пакостник увеличи смущението, разказвайки на Добин другата част на разговора.

— Знаеш ли какво, Доб — обърна се той към него, — има една чудесна девойка, която иска да се омъжи за тебе. Има си достатъчно парички и се кара на слугите от сутрин до вечер.

— Коя е тя? — запита Добин.

— Леля О. — отвърна момчето. — Така каза дядо. Ех, Доб, чудесно би било да ми станеш чичо.

В този миг от съседната стая се чу треперливият глас на стария Седли, който викаше Амелия, и смехът спря.

Беше много ясно, че настроението на стария Озбърн се променя. Понякога той питаше Джорджи за вуйчо му и се смееше, когато момчето имитираше как Джоз казва: „Да ме поживи господ“ — и как гълта супата си. Тогава той заявяваше:

— Не е прилично малките момчета да се подиграват на роднините си. Мис О., когато днес излезете с екипажа на разходка, оставете визитната ми картичка на мистър Седли. Поне между мене и него няма никаква разпра.

Отвърнаха на картичката с друга и Джоз и майорът бяха поканени на вечеря — на най-тържествената и може би най-глупавата вечеря, която дори мистър Озбърн бе давал някога. Беше показано всяко парче от скъпия семеен сервиз и беше поканено най-отбрано общество. На трапезата мистър Седли кавалерствуваше на мис О. и тя беше много любезна към него; но не каза почти нито една дума на майора, който седеше настрани от нея, до мистър Озбърн, и се държеше много свенливо. Джоз заяви с много голяма тържественост, че това била най-хубавата супа от костенурка, която е вкусвал в живота си, и запита мистър Озбърн откъде взема мадейрата.

— Това е част от виното на Седли — прошепна лакеят на господаря си. — Имам я много отдавна и хубавички пари съм платил за нея — каза високо на гостенина си мистър Озбърн; а след това се обърна към съседа си отдясно и му прошепна как я взел „на разпродажбата на стария“.

На няколко пъти той заговори на майора за… за мисис Озбърн — тема, на която майорът можеше да бъде много словоохотлив, когато пожелаеше. Той разправи на мистър Озбърн за страданията й; за страстната й привързаност към нейния съпруг, чиято памет още обожавала; за нежната й преданост към родителите й; за това как се отказала от момчето си, когато разбрала, че е неин дълг да стори това.

— Вие не знаете какво е трябвало да понесе тази жена — каза честният Добин с разтреперан глас — и вярвам и се надявам, че ще се сдобрите с нея. Тя ви отне сина, но ви даде собствения си; и колкото и да сте обичали вашия Джордж, вярвайте, че тя обичаше своя десет пъти повече.

— Бога ми, сър, вие сте много добър човек — беше едничкото нещо, което мистър Озбърн отговори. Той никога не си бе помислял, че вдовицата може да почувствува някаква мъка при раздялата с момчето или че голямото му богатство би могло да й причини скръб. Разбира се, сдобряването беше неизбежно и щеше да стане много наскоро; и сърцето на Амелия започна да бие при мисълта за страшната среща с бащата на Джордж.

Но това не беше съдено да стане… Дългата болест и смъртта на стария Седли попречиха, известно време, след което не можеше да се мисли за никаква среща. Това нещастие и други някои случки повлияха може би на мистър Озбърн. Напоследък той беше много разстроен, остарял и умът му работеше тайно. Той изпрати за адвоката си и изглежда, че промени нещо в завещанието си. Лекарят, който се грижеше за него, заяви, че е много слаб, загатна, че било нужно да му се пусне малко кръв и да се изпрати на морския бряг, но той не прибягна към нито едно от тези лечебни средства.

Веднъж, когато трябваше да слезе за закуска и закъсня, слугинята влезе в стаичката му за обличане и го намери в безсъзнание пред тоалетната масичка. Повикаха мис Озбърн, изпратиха за лекари и спряха Джорджи от училище; дойдоха хората, които трябваше да пуснат кръв. Озбърн се свести отчасти, но му беше невъзможно да проговори, макар че един или два пъти направи отчаяни опити да каже нещо, и след четири дни умря. Лекарят слезе по стълбата, а погребалният разпоредител се качи и всички капаци на прозорците, обърнати към градината, се затвориха. Булък се втурна бързо от Сити. „Колко пари е оставил на онова момче — сигурно не половината, нали? Навярно е поделил имуществото си наравно между тримата?“ Моментът беше вълнуващ. Какво се помъчи напразно да каже клетият стар човек? Надявам се, че е искал да види Амелия и преди да напусне света, да се сдобри със скъпата и вярна съпруга на своя син. Навярно е било това; защото завещанието му показа, че омразата, която толкова дълго подхранваше, е изчезнала от сърцето му.

В джоба на халата му намериха писмото с големия червен печат, което Джордж му бе писал от Ватерло. Той бе преглеждал и другите книжа във връзка със сина си, тъй като ключът на кутията, където ги пазеше, беше също в джоба му и откриха, че печатите са счупени, а пликовете — разтворени. Изглежда, това бе сторено вечерта преди удара, когато лакеят му бе занесъл чая в кабинета и го бе заварил да чете голямата червена семейна библия.

Когато отвориха завещанието, видяха, че половината от имуществото е оставено на Джордж, а другата половина — разделена между двете сестри; мистър Булък трябваше да продължи в тяхна полза работата на предприятието или да се оттегли, ако сметне това за необходимо. Рентата от петстотин лири стерлинги беше оставена на Джорджовата майка, „вдовицата на обичния ми син Джордж Озбърн“, която отново ставаше настойница на момчето.

Майор Уилям Добин, приятел на обичния ми син, бе назначен за изпълнител на завещанието, и тъй като — продължаваше завещателят — той е поддържал моя внук и вдовицата на сина ми със свои собствени средства, поради голямата си добрина и щедрост, когато те не са имали други доходи, аз му благодаря сърдечно за неговата любов и грижи за тях и го умолявам да приеме такава сума, каквато би била достатъчна, за да откупи службата си на полковник-лейтенант или да я употреби тъй както сметне за най-добре.

Когато Амелия научи, че свекърът й е простил, сърцето й се изпълни с топлота и благодарност за парите, които той й бе оставил. Но когато разбра, че Джордж отново се връща при нея и откри на кого се дължи това, когато разбра, че именно щедростта на Уилям я е спасила от лишенията — когато й стана ясно, че Уилям й е дал нейния съпруг и син — о, тогава тя коленичи и отправи топли молитви за доброто на човека с това благородно и предано сърце, смири се и се преклони пред тази прекрасна и нежна преданост.

Да, и благодарността й беше едничкото нещо, с което заплащаше цялата му привързаност и всичките му благодеяния — само благодарността й! Ако през ума й минаваше мисълта за друга някаква отплата, образът на Джордж се надигаше от гроба и казваше. „Ти си моя и само моя — сега и завинаги.“

Уилям знаеше чувствата й. Нима не бе прекарал целия си живот да ги отгатва?

Когато светът разбра какво е завещанието на мистър Озбърн, просто облагородяващо беше да се види как мисис Джордж Озбърн се издигна в очите на хората от нейния кръг. Слугите от дома на Джоз, които по-рано бяха склонни да пренебрегват скромните й заповеди и имаха обичай да казват, че „ще питат господаря“ дали да я послушат, или не, сега и не помисляха за подобно нещо. Готвачката забрави да се надсмива над скромните й стари рокли (които действително биваха засенчвани от облеклото на тази дама, когато се готвеше да отива на вечерна неделна служба), а и другите не мърмореха при звука на звънеца й, нито пък се забавяха да отидат при нея, когато ги повикаше. Кочияшът, който роптаеше, „че конете му ще окуцеят, а екипажът му се превърнал на болница за онзи болен старец и за мисис О.“, сега я возеше с най-голяма готовност, като трепереше да не бъде изместен от кочияша на мистър Озбърн и искаше да му кажат „дали онези кочияши от Ръсъл Скуеър познават града така добре като него и дали са достойни да седят на капрата пред една дама“. Приятелите на Джоз, жени и мъже, изведнъж много се заинтересуваха за Еми и съболезнователните картички се сипеха върху масата й. Самият Джоз, който досега гледаше на нея като на някаква добродушна и безвредна просякиня, на която беше негов дълг да дава подслон и храна, сега проявяваше най-голяма почит към сестра си и към богатото малко момче, своя племенник. Грижеше се да й създава развлечения и промяна след мъките и изпитанията на „клетото, бедно момиче“ и започна да се явява на масата за закуска и да я пита как желае да прекара деня.

В качеството си на настойница на Джорджи, със съгласието на майора, другия му опекун, тя помоли мис Озбърн да остане да живее на Ръсъл Скуеър, докато желае; но мис Озбърн й поблагодари и заяви, че за нищо на света не желаела да живее самичка в тази тъжна къща и тръгна в дълбок траур, за Челтнам, с двамина от старите си слуги. На другите платиха щедро и ги уволниха. Верният стар лакей, на когото мисис Озбърн предложи да остане, предпочете да се оттегли от служба и да вложи спестяванията си в една кръчма, където, нека се надяваме, му е провървяло. След като мис Озбърн пожела да напусне Ръсъл Скуеър, мисис Озбърн също се отказа да заеме мрачната стара къща. Богатите мебели и украшения, тържествените свещници и мрачните огледала бяха опаковани и сложени настрани. Обвиха в слама разкошната салонна гарнитура от палисандрово дърво; навиха и завързаха килимите; малката отбрана библиотека от добре подвързани книги прибраха в два сандъка за винени бутилки и всичко това откараха с огромни коли до едно хранилище, където трябваше да стои до Джорджовото пълнолетие. А големите и тъмни сандъци със сервизите бяха занесени в банката на Стъмпи и Рауди, където щяха да лежат в подземията на тези прочути банкери до изтичане на определения период.

Един ден, облечена в пълен траур и хванала Джорджи за ръка, Еми посети напуснатата къща, в която не бе влизала от моминството си. Плочите отпред бяха посипани със слама — там бяха товарили колите. Влязоха в големите празни стаи, по чиито стени се виждаха местата на картините и огледалата. После се качиха по широката мрачна каменна стълба за горните стаи, в една от които бе умрял дядо, както каза шепнешком Джорджи, а сетне още по-горе, в стаята на самия Джордж. Момчето все още държеше ръката й, но освен за него тя си мислеше и за другиго. Еми знаеше, че в миналото тя бе обитавана от баща му.

Еми се приближи до един от отворените прозорци (един от онези, в които впиваше очи с наболяло сърце в първите дни, когато й отнеха детето) и оттам, като отправи поглед през дърветата на Ръсъл Скуеър, видя старата къща, в която бе родена и където бе прекарала щастливите дни на юношеството си. Те се върнаха в паметта й — приветливите лица, веселите празници, безгрижните изминали часове и горчивите мъки и изпитания, повалили я след това. Сега си мислеше за тях и за човека, който беше нейният постоянен покровител, нейният добър гений, нейният щедър и нежен приятел.

— Я виж, мамо — каза Джорджи, — на стъклото са изрязани с диамант инициалите „Дж. О“. Аз не съм сторил това. Не съм ги виждал дори.

— Тази стая беше на баща ти, дълго преди да се родиш, Джорджи — каза тя и поруменя, докато целуваше момчето.

Еми беше много мълчалива, докато екипажът ги носеше към Ричмънд, където временно си бяха наели една къща и където усмихнатите адвокати имаха обичай да идват запъхтени да я видят и после вписваха посещенията си в сметката, и където, разбира се, имаше стая и за Добин, който често пристигаше с кон, тъй като му се налагаше да върши доста работа, свързана с интересите на малкия му кръщелник.

По това време бяха прекъснали учението на Джорджи у мистър Вийл за неопределен срок и бяха помолили този джентълмен да приготви надпис за чудесната мраморна плоча, която трябваше да бъде сложена под паметника на капитан Джордж Озбърн.

 

Мисис Булък, лелята на Джорджи, макар и благодарение на това зверче да бе лишена от половината от сумата, която очакваше от баща си, все пак показа всеопростителния си дух, като се сдобри с майката и момчето. Роухамптън не е далеч от Ричмънд и един ден украсената с гербове каляска, с бледните деца в нея, спря пред къщата на Амелия. Семейство Булък нахлу в градината, където Амелия четеше книга. Джоз седеше в една беседка и спокойно потапяше ягоди във вино, а майорът, облечен в един от индийските си жакети, се навеждаше пред Джорджи, с когото бяха решили да играят на прескочикобила. Джорджи прелетя над главата му и тупна точно пред Булъкови, с огромни черни панделки на шапките и с грамадни черни колани, заобиколили облечената си в траур майчица. „Той е точно на възраст за Роуз“ — помисли си добрата майка и хвърли поглед към скъпото си дете, седемгодишна кекава госпожица.

— Роуз, върви и целуни милия си братовчед — каза мисис Фредерик. — Не ме ли познаваш, Джордж? Аз съм твоя леля.

— О, познавам ви много добре — отвърна Джордж, — само че не обичам да ме целуват — и се отдръпна от милувките на братовчедка си.

— Заведи ме при милата си майка, смешно дете такова — каза мисис Фредерик. И двете дами се срещнаха, след като не се бяха виждали повече от петнадесет години. Когато Еми беше бедна и нещастна, другата нито веднъж не се сети да отиде да я види; но сега, когато беше станала заможна, зълва й дойде да й се представи, като нещо, което се разбира само по себе си.

Започнаха да я посещават и доста други хора. Нашата стара приятелка мис Шварц и съпругът й дойдоха с препускащ екипаж от Хемптън Корт. Мис Шварц прояви все същата буйна любов към Амелия. Тя би я обичала винаги, ако имаше възможност да я вижда — трябва да й отдадем тази справедливост. Но — que voulez-vous[1]? — в този огромен град човек няма време да ходи и да издирва приятелите си, ако те изчезнат от редовете на обществото, в какъвто случай ние вървим напред без тях. Нима в този Панаир на суетата се чувствува отсъствието на когото и да било?

И тъй, с една дума, преди още траурът по случай смъртта на мистър Озбърн да бе изтекъл, Еми се озова в средата на едно твърде изискано общество, чиито членове не можеха да си представят, че числящите се към техния кръг хора не се чувствуват особено поласкани от това. Едва ли имаше някоя от дамите, която да не притежава за роднина граф или барон, макар съпругът й да не е търговец в Сити. Някои от госпожите бяха с големи интелектуални претенции. Те четяха мисис Съмървил и посещаваха Кралския институт. Други пък изповядваха строги евангелски възгледи. Трябва да признаем, че Еми се чувствуваше крайно смутена в тяхната среда и изпита доста големи страдания, когато веднъж или два пъти беше принудена да приеме гостоприемството на мисис Фредерик Булък. Тази дама най-упорито я покровителствуваше и най-великодушно реши да я превъзпита. Тя й намираше шапкарки и направляваше домакинството и обноските й. Постоянно идваше с екипажа си от Роухамптън и гощаваше приятелката си с банални бръщолевици и дворцови клюки. Това правеше удоволствие на Джоз, но майорът излизаше с ръмжене при появяването на тази жена и нейната евтина изисканост. Той заспа под самата плешива глава на Фредерик Булък, когато господата останаха около трапезата на един от най-хубавите приеми на банкера (Фред все още желаеше Озбърнови да прехвърлят парите си от банката на Стъмпи и Рауди в тяхната), докато в същото време Амелия, която не знаеше латински, нито пък кой е написал последната уводна статия във вестник „Единбургски преглед“, а и нямаше никакво отношение към последното вероотстъпничество на мистър Пийл във връзка фаталния законопроект за подобрение положението на католиците, седеше безмълвна сред дамите във величествената приемна, отправила поглед към кадифените моравки, спретнатите, постлани с чакъл пътечки и блестящи топлилници.

— Тя изглежда добродушна, но блудкава — каза мисис Рауди. — Онзи майор ми се струва особено epris[2].

— Много й липсва светска изтънченост — каза мисис Холикок. — Скъпа моя, вие никога не ще успеете да я образовате.

— Ужасно е невежа или безразлична — каза мисис Глаури с глас, който сякаш излизаше от гроб, и с тъжно поклащане на главата и тюрбана си. — Запитах я дали смята, че папата ще бъде сменен през 1836 г., според предвиждането на мистър Джаулс, или през 1839, според предсказанията на мистър Уошпот, а тя каза „Клетият папа! Надявам се, че изобщо няма да го сменят — какво е сторил, горкият?“

— Тя е вдовица на моя брат, приятелки — отвърна мисис Фредерик, — и смятам, че като такава ние всички сме длъжни да й окажем всякакво внимание и да й дадем всяка възможна поука при влизането й в доброто общество. Сами можете да си представите, че в случая не съществуват никакви парични подбуди за онези, чиито разочарования са добре известни.

— Клетата мила мисис Булък — каза Рауди на Холикок, когато се качиха заедно в екипажа, — тя все гласи разни работи и крои някакви планове. Много й се иска парите на мисис Озбърн да се прехвърлят от нашата банка в тяхната. А пък как се умилква на момчето и как го кара да сяда до онази бледолика нейна Роуз — просто смешно!

— Дано Глаури се задави с тоя неин „Човек на греха“ и с нейната „Армагедонска битка“ — извика другата. И екипажът мина по Пътни Бридж.

Но това общество беше прекалено изискано за Амелия и всички подскочиха от радост, когато се предложи да заминат на разходка в чужбина.

Бележки

[1] какво правите.

[2] заслепен.