Уилям Текери
Панаир на суетата (46) (роман без герой)

Глава XLV
Между Хампшир и Лондон

Сър Пит Кроли бе сторил нещо повече, отколкото да поправи оградите и да възстанови разкъртените вратарски къщички на имението в Куинс Кроли. Като истински мъдър човек, той се зае да издигне отново на нужната висота пострадалата репутация на своя дом и да попълни празнините и изгради развалините, сред които бе захвърлено доброто име от неговия безчестен и разточителен стар предшественик. Наскоро след смъртта на баща си той бе избран за представител на местния избирателен окръг. Магистрат, член на парламента, баронет и потомък на древен род, той реши, че е негов дълг да се покаже в най-добрия си вид пред населението на Хампшир и затова даваше големи суми за местните благотворителни начинания, ревностно правеше посещения на всички в графството, с една дума, постла си добре, за да може да заеме онова положение в Хампшир, а след това и в империята, за което той се считаше достоен благодарение на големите си дарования. Лейди Джейн получи нареждане да се държи приятелски спрямо Фъдлстънови, Уопшотови и другите известни наоколо баронети, техни съседи. Сега екипажите на тези благородници се виждаха често на главната алея на Куинс Кроли; те вечеряха доста честичко в имението (където се поднасяха такива хубави яденета, че беше съвсем ясно колко рядко лейди Джейн взема участие в готвенето). В отговор на тези посещения Пит и съпругата му ходеха на угощения при всякакво време и на всякакво разстояние. Защото, макар и Пит да нямаше склонност към веселбите, тъй като беше студен човек с разклатено здраве и лош апетит, все пак смяташе, че положението му налага да бъде гостоприемен и отзивчив и всеки път, когато получаваше главоболие от предълго застояваме след вечеря, той се считаше за жертва на дълга. Разговаряше за реколти, за житни закони, за политика с най-известните провинциални благородници. Той (който в миналото имаше съвсем други схващания по тези въпроси) сега ревностно се залови да бракониерствува и да се грижи за запазването на ловните животни. Пит не обичаше да ходи на лов; нямаше ловджийски нрав — обичаше книги и беше човек с мирни навици, обаче смяташе, че породата на конете за лов трябва да се поддържа, а също и за породата на лисиците трябва да се направи необходимото и ако приятелят му сър Хъдлстън Фъдлстън желаеше да се впусне с хрътките си из шубраците на Куинс Кроли, той с удоволствие се срещаше там с него и с джентълмените от компанията му. И за най-голямо смайване на лейди Саутдаун всеки ден той се приближаваше все повече и повече към ортодоксалните религиозни схващания, отказа се да държи публични проповеди и да посещава сектантски събрания, ходеше редовно на черква, правеше посещения на епископа и на всички свещенослужители в Унчестър и не се възпротиви, когато преподобният архидякон Тръмпър го покани да поиграят на карти. Какви ли остри мъки изживя лейди Саутдаун и за какъв ли напълно пропаднал човек считаше тя зет си заради това, че си бе позволил такова безбожно развлечение! И когато веднъж семейството се връщаше от ораторията в Уинчестър и баронетът заяви на младите девойки, че следната година навярно ще ги води на местните балове, те просто го заобожаваха за добрината му.

Лейди Джейн беше винаги покорна, а възможно е тези забавления да правеха удоволствие и на самата нея. Старата графиня описа в най-черни краски светското поведение на дъщеря си в кореспонденцията си с авторката на „Перачката от Финчлиската мера“. И тъй като в това време къщата й в Брайтън беше празна, тя се отправи за това летовище, без отсъствието й да събуди особено голяма мъка у децата й. Лесно е да предположим също така, че при второто си посещение в Куинс Кроли Ребека не чувствуваше голямо съжаление, че дамата с лекарствата не беше там; но тя й прати коледно писмо, с което почтително й припомни за себе си, говореше с благодарност за удоволствието, което й били доставили разговорите с нейно сиятелство при предишното гостуване, спря се подробно на нежните грижи, проявени от графинята при боледуването й, заяви, че всичко в Куинс Кроли й напомня за отсъствуващата й приятелка.

Може да се каже, че до голяма степен промяната в държането и в популярността на сър Пит Кроли се дължеше на съветите на хитрата малка дамичка от Кързън Стрийт.

— Вие да останете баронет — вие да се съгласите да бъдете само обикновен провинциален благородник — казваше му тя. — Не, сър Пит Кроли, аз ви познавам по-добре. Познавам вашите дарби и вашата амбиция. Въобразявате си, че скривате и двете, но от мене не можете да прикриете нито едното, нито другото. Показах на лорд Стейн брошурата ви върху Малтус. Тя му беше известна и той каза, че според мнението на целия кабинет тя е най-ценният принос по този въпрос. Министерството е спряло поглед върху вас и аз зная какво искате. Вие искате да се отличите в парламента; всички казват, че сте най-изкусният оратор в Англия (тъй като речите ви в Оксфорд все още се помнят). Искате да станете представител на графството и с избирателния си глас и с избирателния си окръг зад гърба ви ще можете да се разпореждате, както намерите за добре. Желаете също така да станете барон Кроли, от Куинс Кроли, и ще станете, преди да умрете. Виждам това съвсем ясно. Аз чета право в сърцето ви, сър Пит. Ако имах съпруг, който да притежава вашия интелект, както притежава името ви, мисля си понякога, че нямаше да бъда недостойна за него… но… но сега съм ваша роднина — прибави тя със смях. — Клетата бедна аз, имам интерес вие да напреднете — и, кой знае, може би мишката ще помогне на лъва.

Пит Кроли остана смаян и очарован от думите й. „Как добре ме разбира тази жена! — каза си той. — Никога не бих могъл да накарам Джейн да прочете дори три страници от брошурата ми върху Малтус. Тя няма и понятие, че притежавам такива големи дарби и че храня тайни амбиции. Значи, си спомнят за речите ми в Оксфорд, така ли? Негодници! Сега, когато представлявам нашия избирателен окръг и мога да вляза в парламента като представител на графството, те започват да се сещат за мене! Ха, миналата година на приема лорд Стейн ми обърна гръб, а сега най-после започнаха да разбират кой е сър Пит Кроли. Да, човекът, когото тези хора пренебрегваха, винаги си е бия един и същ; липсваше само възможността да се прояви и сега аз ще им покажа, че мога да действувам и да говоря тъй добре, както и да пиша. Ахил не разкри мощта си, преди да му бяха дали меча. Той е вече в ръцете ми и светът отсега нататък ще има да чува за Пит Кроли.“ Тези, значи, бяха причините, поради които нашият хитър дипломат беше станал толкова гостоприемен; затова проявяваше интерес към болници и оратории; затова беше любезен към епископи и пастори; затова беше щедър в даването на вечери и в приемането на покани; затова през пазарните дни проявяваше изключителна вежливост към фермерите; затова толкова се интересуваше от мероприятията на графството; затова коледните празници в имението бяха най-веселите от дълги години насам.

На първия ден на Коледа се събра цялото семейство. Всички от пасторския дом дойдоха на вечеря. Ребека се показа толкова мила и откровена към мисис Бют, сякаш другата никога не се бе държала като нейна неприятелка. Тя проявяваше най-горещ интерес към миличките момичета и много се учуди на напредъка, който бяха направили в музиката от нейно време насам. Помоли ги най-настоятелно да изпълнят още един път един от дуетите от големия нотен албум с песните, който мърморещият Джим насила бе донесъл под мишница от пасторския дом. Мисис Бют беше длъжна, от немай-къде, да възприеме прилично държане по отношение на малката авантюристка — като, разбира се, беше свободна да разисква подир това с дъщерите си смешния начин, по който сър Пит проявявал уважението си към своята снаха. Но Джим, който бе седял до нея на вечеря, заяви, че тя е „парче и половина“, а освен това цялото пасторско семейство се съгласи, че малкият Родън е чудесно момче. Те уважаваха в момчето възможния бъдещ баронет, като между него и титлата стоеше само болнавият малък бледолик Пит Бинки.

Децата се сприятелиха отлично. Пит Бинки беше твърде малко кученце, за да може голямото куче Родън да играе с него. А Матилда, бидейки само момиче, не беше, разбира се, подходяща компания за млад джентълмен на близо осем години, който скоро щеше да облече мъжки жакет. Той веднага пое командата върху тази малка дружина — и както момичето, така и момчето го следваха с най-голямо страхопочитание, когато той благоволяваше да играе с тях. Полската обстановка много го радваше и го правеше крайно щастлив. Голямо удоволствие му доставяше зеленчуковата градина, по-малко радост му носеха цветята, обаче гълъбите и домашните птици, както и конюшните, когато му позволяваха да ходи там, го караха да изпитва истинско щастие. Той се възпротивяваше, когато госпожици Кроли го целуваха, но позволяваше на лейди Джейн да го милва понякога. При нея той обичаше да сяда, когато се даваше знак да се приберат в приемната и когато дамите оставяха господата да пият кларета си — при нея, а не при майка си. Защото, като виждаше, че в този дом нежността беше на мода, Ребека повика една вечер Родън при себе си, наведе се и го целуна в присъствието на всички дами.

След тази операция той я погледна право в очите, като се разтрепери и се изчерви силно, нещо, което винаги ставаше с него, когато се вълнуваше.

— Мамичко, у дома ти никога не ме целуваш — каза той. Думите му бяха последвани от общо мълчание и смущение, а също и от не много приятен блясък в очите на Беки.

Родън изпитваше добро чувство към снаха си заради обичта й към сина му. Лейди Джейн и Беки не бяха чак дотолкова мили една към друга както при първото им гостуване, когато съпругата на полковника беше твърдо решила да я харесат. Освен това думите на детето при описаните два случая създадоха известна хладина помежду им. Може би и сър Пит беше прекалено внимателен към нея.

Но Родън, както подхождаше на ръста и възрастта му, обичаше повече обществото на мъжете, отколкото на жените; и никога не се изморяваше да придружава баща си до конюшните, където полковникът се оттегляше да изпуши пура — а понякога и Джим, пасторският син, придружаваше братовчеда си както при това, така също и при други забавления. Той и пазачът на имението бяха добри приятели — общата им слабост към кучетата много ги сближаваше. Един ден мистър Джеймс, полковникът и Хорн, пазачът, отидоха на лов за фазани, като взеха със себе си и малкия Родън. През друга една блажена сутрин тези четирима джентълмени се отдадоха на удоволствието да ловят плъхове в един хамбар и никога дотогава Родън не бе виждал по-благороден спорт от този. Те запушиха отворите на отводнителните канали на хамбара, а в другите им отверстия напъхаха порове; после се отдръпнаха мълчаливо настрани с вдигнати тояги в ръце, а нетърпеливият малък териер (прочутото куче на мистър Джеймс, наречено Форцепс), едва дишащ от възбуда, бе застанал на три крака и слушаше слабото цвърчене на плъховете долу. Най-после, обхванати от отчаяна смелост, преследваните животни изскочиха над земята. Кучето хвана един, пазачът — друг, от вълнение и възбуда Родън изпусна своя, но пък, от друга страна, рани тежко един пор.

Но най-знаменитият от всички дни беше този, когато хрътките на сър Хъдлстън Фъдлстън се събраха на моравата на Куис Кроли.

За малкия Родън това беше забележителна гледка. В десет и половина видяха Том Муди, ловджията на сър Хъдлстън Фъдлстън, да пристъпва по главната алея, следван от цяла глутница хрътки, събрани накуп, като редицата се завършваше от двамата гонци, облечени в алени фракове — подвижни момци с твърдо изражение на лицето. Те яздеха мършави породисти коне и с удивителна сръчност умерваха с острите върхове на дългите си и тежки камшици най-тънкото място от кожата на кое и да е куче, което дръзваше да се откъсне от групата или пък да обърне и най-малко внимание, изразено дори само в мигване, на дивите и питомните зайци, които се стрелкаха под носовете им.

След тях идва Джек, синът, на Том Муди, който тежи около тридесет и два килограма и е висок сто и дванадесет сантиметра и никога няма да стане по-едър. Той е възседнал голям костелив ловджийски кон, полупокрит от огромно седло. Това животно е любимият кон на сър Хъдлстън Фъдлстън, на име Ноб. От време на време пристигат и други коне, яздени от други малки момчета. Те чакат господарите си, които ще дойдат, галопирайки, след малко.

Том Муди приближава с коня си до вратата на имението. Лакеят го поздравява с добре дошъл и му предлага да пийне нещичко, но той отказва. След това и хрътките му се оттеглят към едно защитено от вятъра кътче на моравата, където кучетата се търкалят по тревата, играят или ръмжат сърдито едно срещу друго, като от време на време се сбиват яростно, но бързо се усмиряват от гласа на Том, когото никой не може да надмине в хокането, или от змиеподобните каиши на камшиците.

Идват множество млади джентълмени, яздейки лек галоп на породисти коне, обути в гетри до коленете, и влизат вътре да се почерпят с черешов ликьор и да поздравят дамите, докато пък по-скромните и тези, които имат по-голяма склонност към спорта, свалят калните си ботуши, слизат от обикновените си коне, за да се качат на ловджийски и стоплят кръвта си с предварителен галоп около моравата. Сетне се събират край хрътките и разговарят с Том Муди за минали ловни прояви, за достойнствата на Снивълър и Диамант, за състоянието на околните местности и за лошата порода на тамошните лисици.

Появява се и сър Хъдлстън, възседнал умен жребец; влиза вътре и поздравява любезно дамите, след което се залавя за работа, тъй като не обича много приказките. Довеждат хрътките до главната врата и малкият Родън слиза между тях, възбуден и все пак поизплашен от милувките, който му даряват, от ударите на извиващите се опашки и от кучешките им пререкания, едва възпирани от езика и камшика на Том Муди.

Междувременно сър Хъдлстън се е качил на Ноб.

— Нека опитаме горичката на Соустър, Том — предлага баронетът. Фермерът Менг ми казва, че в нея имало две лисици.

Том надува своя рог и потегля, последван от хрътките, от гонците, от младите господа от Уинчестър, от съседните фермери, от тръгналите пеша енорийски ратаи, за които този ден е истински празник. Последен върви сър Хълдстън, придружен от полковник Кроли, и цялата група изчезва надолу по алеята.

Ето и преподобния Бют Кроли (комуто беше стеснително да се появи сред всички под прозорците на племенника си), за когото Том Муди си спомня, че преди четиридесет години е бил тъничък пастор, яздил е най-буйните коне, прескачал е най-широките потоци и се е шегувал най-сърдечно. Сега се случва така, че негово преподобие излиза от главната алея на пасторския дом, възседнал мощния си черен кон, точно когато там минава сър Хъдлстън; той се присъединява към достойния баронет. Хрътки и конници изчезват и малкият Родън остава на стъпалата пред вратата, удивен и щастлив.

Ако през тези забележителни коледни празници в сърцето на малкия Родън не възникна особено голяма обич към чичо му, който винаги биваше студен и затворен, заключил се в кабинета си, потънал в съдийските си задължения и заобиколен от надзиратели на земи и фермери, той спечели доброто разположение на омъжените и неомъжените си лели, на двете деца от имението и на Джим от пасторския дом. Сър Пит поощрява този момък да ухажва една от девойките, като безсъмнено му дава да разбере, че ще му отстъпи правото върху черковния имот и върху свещеническия сан, когато те се освободят от неговия стар, привързан към лова на лисици баща. Джим се е отказал от този спорт и се задоволява само с малко безвредно стреляне по диви патици и пъдпъдъци или с кротичко забавляване с плъхове през коледната ваканция, след която ще се завърне в университета и ще се опита пак на изпитната сесия, без този път да го скъсат. Вече се е отказал от зелените жакети, червените връзки и другите светски украшения и се приготовлява за промяна в положението си. По този евтин и пестелив начин сър Пит се старае да изплати дълга си към своите роднини.

Също така, преди тези весели коледни празници да бяха изминали, баронетът събра достатъчно смелост да даде нов чек на брат си, и то за не по-малко от сто лири стерлинги — деяние, което отначало причиняваше остри болки на сър Пит, но което след това го караше да се топи от самодоволство при мисълта, че се е показал толкова щедър. Родън и син му си заминаха с натежали от мъка сърца. Но Беки и дамите се разделиха с удоволствие и пашата приятелка се завърна в Лондон да започне отново онези занимания, в които я заварихме погълната в началото на тази глава. Под нейните грижи къщата на семейство Кроли на Грейт Гонг Стрийт бе напълно подновена и бе готова да посрещне сър Пит и семейството му, когато баронетът дойде в Лондон да изпълни задълженията си в парламента и да заеме онова положение в страната си, което му се полагаше благодарение на големите му дарби.

През първата сесия този голям лицемер криеше плановете си и нито веднъж не отвори уста, освен когато трябваше да представи една петиция от Мъдбъри. Но той посещаваше събранията най-ревностно и подробно изучи рутината и практиката на Камарата на общините. У дома си се отдаваше на четене на сините книги, за голяма тревога и смайване на лейди Джейн, която се боеше, че той се убива от много работа и стоене до късно през нощта. И той се сближи с министрите и с водачите на партията си, твърдо решен да заеме място сред тях, преди да изминат много години.

Добрата и кротка природа на лейди Джейн вдъхна на Ребека такова презрение към нейно сиятелство, което малката жена трудно можеше да скрива. Този вид благост и безизкуственост, които лейди Джейн притежаваше, дразнеха нашата приятелка Беки и понякога й беше невъзможно да не покаже и да не остави другите да доловят ненавистта й. От друга страна, присъствието й правеше лейди Джейн неспокойна. Съпругът й постоянно приказваше с Беки. Те сякаш непрестанно си разменяха знаци, разбираеми само от тях двамата, и Пит разговаряше с нея по въпроси, които никога не му идваше на ум да разисква с лейди Джейн. То се знае, тя не ги разбираше, но й беше неприятно да мълчи — и още по-неприятно да знае, че не може да каже нищо и да вижда как онази дръзка малка мисис Родън скача от предмет на предмет, като подхвърля по някоя дума на всеки от мъжете и винаги е готова да каже някоя шега. Неприятно беше също така да седиш сама край огъня в собствената си къща и да гледаш как всички мъже се въртят около съперницата ти.

Когато в имението лейди Джейн разправяше приказки на децата, които се събираха около коленете й (заедно с тях и малкият Родън, който много я обичаше), и Ребека влизаше в стаята, хвърляйки подигравателни погледи със зелените си очи, клетата лейди Джейн млъкваше под презрителния й взор. Простичките малки създания на въображението й се разбягваха разтреперани, също както бягат феите в книгите с приказките, когато пред тях се появи някои зъл дух. Невъзможно й беше да продължава, при все че Ребека, със съвсем лек сарказъм в гласа, я молеше да разправя и по-нататък очарователната си приказка. Нежните мисли и простичките удоволствия бяха омразни на мисис Беки; те не й харесваха; тя ненавиждаше хората, които имаха слабост към тях; на децата и на тези, който обичаха деца, тя гледаше с презрение.

— Хляб и масло не е по вкуса ми — казваше тя, когато се присмиваше пред лорд Стейн на лейди Джейн и на държането й.

— Както светената вода не е по вкуса на дявола — отвръщаше лорд Стейн, като се покланяше и се засмиваше широко, след което избухваше в буен смях.

Така че тези две дами не се виждаха много често, освен при случаите, когато съпругата на по-младия брат отиваше при другата, с цел да спечели нещо от нея. Те най-усърдно се наричаха „любов моя“ и „моя миличка“ но се държаха настрани една от друга, докато пък сър Пит, въпреки че беше зает с толкова много неща, всеки ден намираше време да се вижда със снаха си. Когато щеше за първи път да ходи на вечерята, давана от спикера на Камарата на общините, той намери случай да се яви пред снаха си в униформа — стария му дипломатически костюм, който бе носил, когато беше аташе в легацията в Пъмперникъл.

Беки много хареса дрехата му и се възхити от него почти толкова, колкото собствените му жена и деца, при които отиде да го разгледат, преди да тръгне. Тя каза, че дворцовият костюм приличал само на истинските джентълмени; само на хората, произхождащи от древен род, подхождало да носят cullote courte^[1]. Пит погледна самодоволно към краката си, които, откровено казано, не бяха по-симетрични, нито по-грациозни от тънката сабя, която висеше отстрани на бедрото му; да, той погледна краката си и тайно в сърцето си реши, че външността му е просто поразителна.

Когато Пит си отиде, мисис Беки нарисува карикатурата му и я показа на лорд Стейн, когато той пристигна. Негово сиятелство прибра рисунката и я отнесе със себе си, изпълнен с доволство от голямата прилика с оригинала. Той направи честта на сър Пит да се срещне с него в дома на мисис Беки и се държа много любезно към новия баронет и член на Камарата на общините. Пит също бе поразен от уважението, с което този бележит благородник се отнасяше към снаха му, от лекотата и оживлението, с което тя разговаряше, и от удоволствието, с което другите мъже от компанията я слушаха. Безсъмнено лорд Стейн разбра, че баронетът само бе започнал кариерата си на общественик и с известна загриженост очакваше да го чуе като оратор. Тъй като бяха съседи (защото Грейт Гонт Стрийт води към Гонт Скуеър, а, както всекиму е известно, Гонт Хаус жилището на лорда, образува едната страна на площада), негово сиятелство се надяваше, че щом лейди Стейн пристигне в Лондон, тя ще има честта да се запознае с лейди Кроли. След един-два дни той остави визитната си картичка в дома на съседа си, което никога не бе счел за нужно да стори по отношение на предшественика му, макар че в миналото бяха живели един до друг в продължение близо на един век.

Сред всички тези интриги, изискани приеми и мъдри и блестящи личности Родън се чувствуваше всеки ден все по-изолиран. Позволяваше му се да ходи по-често в клуба си, да вечеря навън с неженени приятели, да излиза и се прибира, когато си иска, без да му се задават въпроси. Той и Родън младши често посещаваха къщата на Гонт Стрийт и седяха там при децата и при лейди Джейн, докато сър Пит се уединяваше с Ребека на отиване или на връщане от Камарата на общините.

Бившият полковник седеше мълчаливо по цели часове в братовата си къща, като мислеше и приказваше колкото е възможно по-малко. Правеше му удоволствие да го помолят за някаква услуга — да отиде и разпита за някой слуга или кон или пък да нареже печеното за вечерята на децата. Той се беше смирил и свил; отдаден на безделие, Родън изпадна в пълно подчинение. Далила го бе затворила и отрязала косата му. Смелата и буйна кръв от преди десет години сега бе покорена и той се бе превърнал в симпатичен, смирен, възпълен джентълмен на средна възраст.

Клетата лейди Джейн съзнаваше, че Ребека е превзела съпруга й, при все че тя и мисис Родън си казваха „моя миличка“ и „моя любов“ всеки път, когато се срещнеха.