Уилям Текери
Панаир на суетата (24) (роман без герой)

Глава XXIII
Капитан Добин продължава да играе ролята на агитатор

Коя е тази тайна чародейна сила на приятелството, под чието влияние един обикновено муден, хладен или свенлив човек става мъдър, деен и решителен, когато действува за друг? Също както след няколко фокуснически сеанса на доктор Елиътсън Алексис престава да усеща болки, започва да чете с темето си, да вижда няколко мили надалеч, да предрича какво ще стане следващата седмица и да върши други чудеса, които в никакъв случай не е в състояние да направи, когато е в обикновеното си нормално състояние, така и в житейските работи и под магнетичното влияние на приятелството свитият човек става смел, свенливият — самоуверен, ленивият — деен, а буйният — благоразумен и кротък. Кое, от друга страна, кара адвоката да избягва да защищава собствената си кауза и да вика за съветник своя учен събрат? Кое принуждава доктора, когато се разболее, да праща за съперника си, вместо сам да види собствения си език в огледалото над камината или да напише собствената си рецепта на бюрото? Подхвърлям тези въпроси на интелигентния читател, който много добре знае как можем да бъдем едновременно доверчиви и скептични, отстъпчиви и упорити, колко сме силни за другите и колебливи за себе си. По същия начин нашият приятел Уилям Добин, който беше толкова отстъпчив, че ако родителите му го принудеха, навярно би слязъл в кухнята да се ожени за готвачката, и ако се отнасяше до собствения му интерес, би сметнал за непоносима трудност дори улицата да прекоси, сега се зае най-ревностно и усърдно да урежда работите на Джордж Озбърн, също както най-себелюбивият тактик би се заел със своите собствени.

Докато приятелят пи Джордж и неговата млада съпруга се радваха на първите свенливи дни на медения си месец в Брайтън, честният Уилям остана като пълномощник на Джордж в Лондон да свърши всичката делова работа около женитбата. Негов дълг беше да посети стария Седли и жена му и да държи първия в добро разположение на духа; да сближи Джоз с неговия зет, за да може тежестта и положението на Джоузеф като административен началник на Богли Уола да послужи като компенсация за бащиното му разорение; да помогне старият Озбърн да се помири с женитбата; и най-после да съобщи за тази женитба по такъв начин, че най-малко да раздразни стария джентълмен.

Преди да се яви пред главата на семейство Озбърн с новината, която беше негов дълг да донесе, Добин реши, че е благоразумно да се сприятели с останалите членове на семейството и ако е възможно, да спечели дамите на своя страна. „В дъното на сърцето си те няма да се разсърдят — мислеше си той. — Никоя жена не може да се ядоса на една романтична женитба. Отначало ще поизпискат, а после положително ще се сдобрят с брат си; тогава тримата заедно ще предприемем атака срещу стария мистър Озбърн.“ И тъй, този подобен на Макиавели, пехотински капитан се зае да търси подходящи стратегически средства, чрез които деликатно и постепенно да открие на госпожици Озбърн братовата им тайна.

Като поразпита за майчините си светски ангажименти, той скоро успя да открие кои от приятелите на милейди дават приеми този сезон и къде би имало вероятност да срещне сестрите Озбърн; и макар да се отвращаваше от гуляи и вечерни приеми, които, уви, се устройват от мнозина благоразумни хора, той скоро разбра къде може да види госпожици Озбърн. Като се появи на бала, където танцува по няколко пъти и с двете и се държа крайно учтиво, той действително има смелост да помоли мис Озбърн за няколкоминутен разговор, рано на следния ден, когато, каза той, щял да й съобщи нещо много важно.

Какво я накара да се дръпне назад, да впери поглед в него, а сетне в земята пред нозете си, и да даде вид, че ще припадне в ръцете му, ако той не я бе настъпил навреме по крака, като по този начин й даде възможност да се овладее? Защо тя така силно се развълнува от думите на Добин? На това не можем да дадем никакъв отговор. Но когато той пристигна на следния ден, Мария не беше в гостната със сестра си и мис Уирт отиде да я намери, така че капитанът и мис Озбърн останаха сами. И двамата бяха толкова тихи, че тиктакането на изобразяващия жертвоприношението на Ифигения часовник над камината се чуваше силно.

— Колко хубаво беше снощното тържество! — започна най-после насърчително мис Озбърн. — И… колко по-добре танцувате сега, капитан Добин! Сигурно някой ви е учил — прибави тя с мило лукавство.

— Трябва да ме видите как играя народни танци с нашата мисис майор О’Дауд, а също и джиг — виждали ли сте някога джиг? Но аз мисля, че всеки може да играе добре с вас, мис Озбърн — вие така хубаво танцувате.

— Млада и красива ли е съпругата на майора? — запита хубавата му събеседничка. — Ах, колко ли с ужасно да бъде човек съпруга на военен! Просто се чудя как имат настроение да танцуват, особено в тези ужасни военни времена! О, капитан Добин, понякога потрепвам, когато си помисля за нашия мил Джордж и за опасностите, на които са изложени военните. Много ли от офицерите на вашия полк са женени, капитан Добин?

„Бога ми, тя вече съвсем си разкри картите“ — мислеше си мис Уирт; но тази нейна забележка не можа да се чуе през цепките на вратата, пред която компаньонката бе застанала.

— Един от нашите младежи току-що се ожени — каза Добин, като дойде право на въпроса. — Двамата се обичаха много отдавна. Връзката им е много стара и освен това са бедни като църковни мишки.

— Ах, колко интересно! Ох, колко романтично! — извика мис Озбърн, когато капитанът каза „стара връзка“ и „бедни“. Съчувствието й го насърчи.

— Най-прекрасният младеж в полка — продължи той. — В армията няма по-смел и по-хубав офицер; а и жена му е тъй очарователна! Как само ще я харесате! Наистина, как ще я харесате, когато я опознаете, мис Озбърн! — Младата девойка си помисли, че мигът е настъпил и че това се доказваше от Добиновото неспокойство, което той изразяваше видимо, като присвиваше чело, потропваше по земята с големите си нозе, бързо закопчаваше и разкопчаваше мундира си и т.н. Мис Озбърн си мислеше, че ако си поотдъхне малко, той ще разкрие сърцето си; и се приготви напрегнато да го изслуша. А часовникът, сложен в олтара, на който бе поставена Ифигения, след подготвително потреперване започна да удря дванадесет; и удряше така бавно, сякаш щеше да трае до един — тъй безкрайно се видя то на нетърпеливо чакащата мома.

— Но аз не съм дошъл да говоря за женитба — искам да кажа… тази женитба… всъщност… знаете… скъпа мис Озбърн, думата ми е за нашия приятел Джордж.

— За Джордж ли? — каза тя с такъв разочарован глас, че мис Уирт и Мария се разсмяха от другата страна на вратата, а дори и самият този клетник Добин бе склонен да се усмихне, защото положението на нещата не му беше съвсем непознато. Джордж често го бе закачал деликатно: „Ех, Уил, защо не вземеш нашата Джейн? Ако й предложиш, ще те приеме. Залагам пет към две, че ще го стори.“

— Да, за Джордж — продължи той. — Между мистър Озбърн и него имало някакво спречкване. Аз съм тъй привързан към него — вие знаете, че двамата сме като братя — и ми се иска, и се моля тази разпра да се потуши. Ние трябва да заминем за чужбина, мис Озбърн. Всеки ден можем да получим заповед. Кой знае какво може да се случи през този поход! Не се вълнувайте, скъпа мис Озбърн; и тези двамата трябва поне да се разделят като приятели.

— Не е имало никаква разправия, капитан Добин, а само обикновена малка сцена с татко — каза девойката. — Всеки ден очакваме Джордж да се върне. Това, което татко искаше, беше само за негово добро. Трябва само той да се върне и съм уверена, че всичко ще се оправи. А знам, че и милата Рода, която си отиде тъй натъжена и ядосана, ще му прости. Жената прощава много лесно, капитане.

— Такъв ангел като вас положително би простил — каза Добин със страшна лукавост. — И никой мъж не би се помирил, ако причини болка на една жена. Какво бихте почувствували, ако някой мъж се покаже неверен към вас?

— Бих погинала… бих се хвърлила от прозореца… бих взела отрова… бих залиняла и умряла. Знам, че точно тъй ще постъпя — извика мис Джейн, която въпреки това бе преживяла няколко сърдечни историйки без каквато и да било мисъл за самоубийство.

— А има и други — продължи Добин — също тъй нежно сърдечни и верни като вас. Не ви говоря за западноиндийската наследничка, мис Озбърн, а за една клета девойка, която Джордж едно време обичаше и която от детинство бе отгледана с внушението да не мисли за никой друг, освен за него. Виждал съм я в бедността й, без да се оплаква, със сломено сърце, но без недостатък. Думата ми е за мис Седли. Скъпа мис Озбърн, може ли благородното ви сърце да се сърди на вашия брат затова, че й е верен? Може ли собствената му съвест да му прости, ако я изостави? Бъдете й приятелка — тя винаги ви е обичала — й… и аз идвам тук, натоварен от Джордж, да ви кажа, че той държи на годежа си с нея като на свой свещен дълг; и да ви помоля поне в и е да вземете неговата страна.

Когато някакво силно чувство обхванеше мистър Добин, след първите една-две колебливи думи, той можеше да говори с превъзходна плавност; явно беше, че красноречието му при настоящия случай направи силно впечатление на дамата, към която се бе обърнал.

— Знаете ли — каза тя, — това е… доста изненадващо… доста болезнено… доста необикновено… и какво ще каже татко… ако Джордж отхвърли такава блестяща възможност, каквато му бе предложена? Но поне може да се каже, че във ваше лице, капитан Добин, той е намерил смел защитник. Всичко обаче е безполезно — продължи тя след известно мълчание. — Аз съчувствувам на клетата мис Седли… най-искрено. Никога не сме смятали, че една женитба с нея би била добра, макар винаги, винаги да сме били много мили с нея. Но положителна съм, че татко никога не ще се съгласи. А една добре възпитана млада жена… със здрав разсъдък… трябва… Джордж трябва да се откаже от нея, скъпи капитан Добин, наистина трябва да го стори.

— Трябва ли един мъж да се откаже от жената, която обича точно когато я е сполетяло нещастие? — каза Добин, простирайки напред ръка. — Скъпа мис Озбърн, от вас ли чувам този съвет? Мила госпожице! Вие трябва да се отнесете приятелски към нея. Той не може да я изостави. Мислите ли, че един мъж би се отказал от вас, ако бяхте бедна?

Този ловък въпрос трогна не малко мис Джейн Озбърн.

— Не знам дали ние клетите момичета трябва да вярваме това, което вие мъжете ни казвате, капитане — каза тя. — Има нещо в женската нежност, което я кара да е прекалено доверчива. Боя се, че вие сте жестоки, жестоки измамници — и на Добин положително му се стори, че почувствува натиск от ръката, която мис Озбърн му бе протегнала.

Той я пусна поизплашен.

— Измамници! — каза той. — Не, скъпа мис Озбърн, не всички мъже са измамници; вашият брат не е измамник; Джордж обича Амелия още от времето, когато двамата бяха деца; никакво богатство не ще го накара да се ожени за друга, освен за нея. Трябва ли да я изостави? Бихте ли го посъветвали да стори това?

Със своите възгледи по тези въпроси какво би могла да отговори на това мис Джейн? Тъй като не можеше да каже нищо, тя отклони запитването му, като заяви:

— Е, ако не сте измамник, най-малкото вие сте много романтичен. — Капитан Добин отмина тази забележка, без да възрази.

Най-после, когато след още няколко учтиви израза реши, че мис Озбърн е достатъчно подготвена да чуе цялата новина, той й я прошепна на ухото: „Джордж не може да се откаже от Амелия… той вече е оженен за нея.“ Сетне й разправи подробностите около женитбата, които ни са известни вече: как клетата девойка щяла да умре, ако любимият не й бе останал верен; как старият Седли отказал да даде съгласието си и как трябвало да извадят позволително за венчавка; как Джоз Седли дошъл от Челтнам да предаде официално невестата; как заминали за Брайтън с екипажа на Джоз да прекарат медения си месец; и как Джордж разчитал на милите си добри сестри да го сдобрят с баща му, като бил уверен, че такива предани и нежни жени като тях положително ще направят това. След като поиска позволение (дадено му с готовност) да се види отново с нея и като си помисли с право, че новината, която бе донесъл, ще бъде разгласена пред останалите дами още след пет минути, капитан Добин се поклони и си взе сбогом.

Той едва бе излязъл от къщата, когато мис Мария и мис Уирт се втурнаха при мис Озбърн и тя им съобщи цялата чудесна новина. За да бъдем справедливи към тях, трябва да кажем, че сестрите не останаха много недоволни. Има нещо в една женитба с бягство, на което много малко жени могат сериозно да се сърдят, и Амелия дори се поиздигна в очите им поради смелостта, която бе проявила, като се бе съгласила на подобен брак. Докато разискваха и бърбореха за тази история и се чудеха какво ще направи и каже татко, на вратата се чу силно почукване, подобно на гръмотевица, което накара съзаклятничките да се стреснат. „Трябва да е татко“ — помислиха си те. Но беше само мистър Фредерик Булък, който бе дошъл от Сити, както бе уговорено, да заведе дамите на изложба на цветя.

Както може да се предположи, тайната не остана скрита за този джентълмен. Но когато той я научи, лицето му показа удивление, което беше много различно от сантименталното учудване, изписано на лицата на сестрите. Мистър Булък бе светски човек и младши съдружник на богата фирма. Той познаваше значението на парите и знаеше цената им; и в лицето му светна весело пламъче на приятно очакване, карайки го да се усмихне на своята Мария, като си помисли, че поради тази глупост от страна на Джордж нейната цена може би ще се увеличи с тридесет хиляди лири стерлинги повече, отколкото той се бе надявал да получи от нея.

— Бога ми, Джейн! — каза той, като погледна дори и по-възрастната сестра с известен интерес. — Ийлс ще съжалява, че развали работата с тебе. Сега ти можеш да струваш и петдесет хиляди стерлинги.

До този момент сестрите не бяха мислили за паричния въпрос и през време на разходката им Фред Булък ги подиграваше за това с грациозна веселост. Когато се връщаха с екипажа за обед, те се чувствуваха не малко издигнати в собствените си очи. Нека уважаемият ми читател не счете тази проява на егоизъм за неестествена. Когато същата тази сутрин авторът на настоящата хроника се връщаше с омнибуса от Ричмънд и докато колата сменяше конете си, той забеляза (понеже седеше на капрата) три деца да си играят долу в една локва — много мръсни, задружни и щастливи. Тогава към тези три се приближи друго малко дете. „Поли — каза то, — сестра ти има едно пени.“ Като чуха това, децата в миг станаха от локвата и изтичаха да изявят почитта си към Пеги. И когато омнибусът тръгна, видях Пеги, следвана от детската процесия, тръгнала много важно към будката на близката продавачка на сладкиши.