Уилям Текери
Панаир на суетата (14) (роман без герой)

Глава XIII
Малко сантименталност и малко други неща

Боя се, че джентълменът, на когото мис Амелия изпращаше писмата си, беше твърде строг критик. Толкова много пликове следваха поручик Озбърн из цялата страна, че той просто взе да се срамува от шегите, които колегите му си правеха с тях, и заповяда на слугата си никога да не му ги дава другаде, освен в частното му жилище. Видяха го веднъж да пали пурата си с едно от тях, за ужас на капитан Добин, който, уверен съм, би дал цяла банкнота за този документ.

Известно време Джордж се мъчеше да пази тази liaison^[1] в тайна. Вярно, зад всичко това се крие жена, той си признаваше.

— И тя съвсем не е първата — казваше подпоручик Спуни на подпоручик Стъбл. — Този Озбърн е същински дявол. В Демерара имаше една девойка, дъщеря на съдия, която просто подлудя по него; имаше и друга — красива квартеронка, мис Пай, в Сен Винсент; а откакто се е върнал в отечеството си, казват, че се държал като същински донжуан, дявол да го вземе.

Стъбл и Спуни си мислеха, че да бъдеш „същински донжуан, дявол да го вземе“, е едно от най-прекрасните качества, които мъжът може да притежава; и репутацията на младия Озбърн сред младежите от полка му бе наистина удивителна. Той беше знаменит в полските спортове, знаменит с песните си, знаменит и на парад; с лекота харчеше парите, с които баща му щедро го снабдяваше. Мундирите му бяха по-добре скроени от мундирите на когото и да било в полка и освен това бяха повече на брой, отколкото у другите офицери. Войниците го обожаваха. Понасяше повече вино от всички в офицерската столова, включително и от стария Хевитоп, полковника. Можеше да се боксира по-добре от редника Нъклс (който, ако не беше пиянството му, щеше да стане фелдфебел и който бе първенец в бокса); и бе най-добрият играч на бейзбол в полковия клуб. Яздеше на собствения си кон, Светкавица, и спечели гарнизонната купа при състезанията в Квебек. Имаше и други хора освен Амелия, които го обожаваха. Стъбл и Спуни го смятаха за нещо като Аполон; за Добин той представляваше същински образ на „възхитителния Крайтън“. А мисис майор О’Дауд го признаваше за елегантен младеж, който й напомняше за Фитцджерълд Фогърти, втория син на лорд Каслфогърти.

И тъй, Стъбл, Спуни и останалите си правеха най-романтични догадки относно жената, която праща писма на Озбърн, като някои смятаха, че тя е влюбена в него лондонска графиня или че е генералска дъщеря, сгодена за друг и лудо влюбена в него, или пък че е съпруга на член на парламента, която му предлага четири коня и бягство, или че е друга някоя жертва на приятно вълнуваща страст, романтична и срамна и за двете страни. Озбърн не хвърляше никаква светлина върху тези догадки и оставяше младите си почитатели и приятели да измислят и украсяват цялата история.

Истинското положение нямаше никога да се узнае в полка, ако не беше приказливостта на капитан Добин. Един ден капитанът закусваше в полковата столова, докато Какл, помощникът на лекаря, и другите двама гореспоменати ценни личности правеха най-различни догадки относно Озбърновата любовна интрига. Стъбл поддържаше, че дамата била графиня от двора на кралица Шарлота, а Какл се кълнеше, че била оперна певица с най-лоша репутация. Тази идея развълнува така Добин, че макар по това време устата му да бе пълна с яйца и хляб с масло и макар съвсем да не беше нужно да говори, той не можа да се сдържи да не изломоти:

— Какл, ти си глупав тъпак. Винаги дрънкаш безсмислици и разнасяш клюки. Озбърн нито ще избяга с графиня, нито пък ще разруши живота на някаква шивачка. Мис Седли е една от най-очарователните млади жени, които някога са съществували. Те отдавна са сгодени; и който говори против нея, ще направи най-добре да не върши това в мое присъствие. — При тези думи той почервеня силно, сетне престана да говори и почти се задави с чашата чай. Тази история проникна в полка за половин час и същата вечер мисис майор О’Дауд писа на зълва си Глорвина в О’Даудстаун да не бърза да идва в Дъблин, тъй като младият Озбърн е вече преждевременно сгоден.

Същата вечер тя поздрави по този случай поручика с подходяща реч при чаша уиски със сода и той си отиде вкъщи съвсем разярен, с намерение да се скара на Добин (който беше отказал на поканата на мисис майор О’Дауд и седеше в стаята си, като свиреше на флейта и, предполагам, пишеше тъжни стихове) — да се скара на Добин за това, че бе издал тайната му.

— Кой, по дяволите, те накара да говориш за работите ми? — крещеше с възмущение Озбърн. — Защо трябва целият полк да знае, че ще се женя? Защо трябва онази дърта клюкарка Пеги О’Дауд да плещи свободно за мен на масата си и да разтръбява за годежа ми на цял свят? Най-после какво право имаш ти да съобщаваш, че действително съм сгоден и изобщо да се бъркаш в работите ми?

— На мене ми се струва… — започна капитан Добин.

— По дяволите това, което на тебе ти се струва — прекъсна го по-младият мъж. — Знам много добре, че съм ти задължен — прекалено добре го знам, но нима трябва винаги да ми държиш проповеди само заради това, че си бил с пет години по-голям от мене? Дявол да ме вземе, ако продължавам да търпя твоето проклето чувство на превъзходство и надутото ти покровителствено отношение към мен. Да, превъзходство и покровителство! Бих искал да знам в какво стоя по-долу от тебе!

— Сгоден ли си? — прекъсна го капитан Добин.

— Какво значение има това за тебе или за някого друг тук?

— Срамуваш ли се? — продължи да пита Добин.

— Бих желал да знам какво право имаш да ми задаваш този въпрос — каза Джордж.

— Мили боже, да не би да искаш да кажеш, че възнамеряваш да скъсаш? — запита Добин сепнато.

— С други думи, питаш ме дали съм почтен човек — каза яростно Озбърн. — Това ли искаш да кажеш? Напоследък си възприел такъв тон по отношение на мене, че… дявол да ме вземе, ако продължа да понасям повече.

— Какво съм сторил? Просто съм ти напомнил, че пренебрегваш едно прелестно момиче, Джордж. Казвал съм ти, че когато си в града, трябва да я посещаваш, а не да ходиш в кафенетата около Сент Джеймс, където се играе хазарт.

— Предполагам, че искаш да ти върна парите — каза презрително Джордж.

— Разбира се, винаги съм искал това, нали? — отвърна Добин. — Ти наистина говориш като благороден човек.

— Дявол да го вземе, Уилям, прости ми — каза Джордж, изпълнен с разкаяние. — Бог е свидетел, ти си ми доказвал по най-различни начини, че действително си ми приятел. От какви ли не бели си ме измъквал. Когато кавалеристът Кроли спечели от мене онази сума, аз просто щях да фалирам, ако не беше ти — знам това много добре. Но ти не трябва да се отнасяш към мене с такава строгост; не трябва постоянно да ми държиш проповеди. Аз наистина съм много предан на Амелия. Обожавам я и тъй нататък. Не поглеждай гневно. Тя е безпогрешна. Знам това. Но човек не може да се радва на нещо, ако го спечели, без да си плати за него. Боже мой, та полкът току-що се е завърнал от Западноиндийските острови и аз трябва малко да полудувам, а после, като се оженя, ще се поправя. Ще го направя, честна дума. И… виж какво, Доб… не ми се сърди, идния месец ще ти дам една стотарка — положителен съм, че тогава баща ми ще ми отпусне хубава сумичка. И ще поискам отпуска от Хевитоп, ще отида в града и още утре ще се видя с Амелия — ето, нима не си доволен?

— Невъзможно е човек да ти се сърди дълго, Джордж — каза добродушният капитан. — А що се отнася до парите, момчето ми, сам знаеш, че ако ми трябват, ти ще разделиш и последния си шилинг с мене.

— Бога ми, наистина бих го сторил, Добин — каза Джордж с най-голямо великодушие, при все че никога нямаше излишни пари.

— Само бих желал, Джордж, да прекратиш лудориите си. Ако бе видял лицето на клетата малка мис Еми, когато онзи ден ме запита за тебе, ти просто би пратил билярдните топки по дяволите. Върви и я утеши, нехранимайко такъв. Върви и й напиши дълго писмо. Стори нещо да я направиш щастлива; нещо съвсем мъничко ще бъде достатъчно.

— Изглежда, че тя страшно много ме обича — каза поручикът самодоволно; и отиде в полковата столова да завърши вечерята, като се повесели с приятелите си.

Междувременно на Ръсъл Скуеър Амелия гледаше луната, която светеше над това спокойно място, както и над площада, където бяха Четъмските казарми, в които служеше поручик Озбърн, и си размишляваше какво ли върши нейният герой. Може би прави преглед на караула, мислеше си тя; може би е на лагер; може би бди над постелята на някой ранен другар или учи военното изкуство в самотната си стая. И великодушните й мисли се носеха напред, подобно крилати ангели, и летяха надолу по реката към Четъм и Ростър, като се мъчеха да проникнат в казармата, където беше Джордж… Като се има предвид всичко, смятам, че беше добре, дето портите бяха затворени и часовите не позволяваха на никого да влезе; така че клетият малък бял ангел не можа да чуе песните, които младежите вътре пееха гръмко над чашите с уиски.

В деня след краткия разговор в Четъмските казарми, за да покаже, че ще удържи на думата си, младият Озбърн направи приготовления и отиде в града, като спечели с това похвалите на капитан Добин.

— Иска ми се да й направя някакъв малък подарък — каза доверително Озбърн на приятеля си, — само че татко не е отпуснал парата — останал съм без нищичко.

Но Добин не искаше да се попречи на тази щедрост и благородство и затова услужи на мистър Озбърн с няколко лири, които той взе след известно леко колебание.

И смея да кажа, че положително би купил нещо много хубаво за Амелия; само че когато слезе от дилижанса на Флийт Стрийт, привлече го красива игла за риза на витрината на магазин за скъпоценности, на която просто не можа да устои. И след като заплати за нея, останаха му много малко пари за други прояви на великодушие. Няма значение, можете да бъдете уверени, че не от подаръците му се нуждаеше Амелия. Когато Джордж дойде на Ръсъл Скуеър, лицето й така светна, сякаш той беше самото слънце. Малките грижи, страхове, сълзи, плахи зли предчувствия и родените от безсъние мисли на не знам колко дни и нощи бяха забравени под мигновеното влияние на тази позната усмивка, на която никога не можеше да устои. Той засия срещу нея от вратата на приемната — величествен, с прекрасни бакенбарди, приличен на бог. Самбо, чието лице светна в съчувствена усмивка, когато съобщи за пристигането на капитан Озбърн (когото той бе повишил в по-горен чин), видя как младото момиче се сепна, поруменя и подскочи от наблюдателния си пост край прозореца. Тогава Самбо се оттегли и веднага щом вратата се затвори, тя се впусна разтреперана към сърцето на поручик Озбърн, сякаш то беше единственото място, в което трябваше да се сгуши. О ти, мъничка, задъхана душичке! Най-прекрасното дърво от цялата гора, с най-правия ствол, с най-мощните клони и най-гъстия листак, което ти избра да си строиш гнездо и чуруликаш, може би вече е белязано и може би не след дълго ще се повали с трясък. Колко старо, старо е това сравнение между човека и дървото!

Междувременно Джордж я целуна много мило по челото и бляскащите очи и се показа много мил и любезен; и тя реши, че диамантената му игла за риза (която не го беше виждала да носи по-рано) бе най-хубавото украшение на света.

 

Наблюдателният читател, проследил предишното държане на нашия млад поручик и запомнил краткия разговор, който току-що беше водил с капитан Добин, навярно е дошъл до известни заключения относно характера на мистър Озбърн. Някой циничен французин е казал, че за любовната сделка са нужни две страни: едната, която обича, и другата, която благоволява да се остави да я обичат. Може би понякога обичането се пада на дамата, а понякога на кавалера. Може би не един обладан от любов младеж е взел нечувствителността за скромност, безразличието за девическа свенливост, обикновената празноглавост за мила стеснителност, с една дума, взел е гъската за лебед. Не една влюбена жена украсява магарето с пищността и красотата на въображението си; възхищава се от тъпотата като от мъжествена простота; обожава самолюбието му като превъзходство; смята глупостта му за величествена сериозност и се отнася към него така, както прекрасната блестяща Титания се отнася към един известен атински тъкач. Колко много такива комедии от грешки съм наблюдавал на този свят! Но едно е положително — Амелия вярваше, че любимият й е един от най-смелите и най-блестящите по ум мъже в империята, и твърде е възможно и поручик Озбърн да си е мислил същото.

Той беше малко буйничък, но пък нали толкова младежи са буйнички; и не предпочитат ли девойките един непрокопсаник пред кроткия и женствен мъж? Той не се беше налудувал още, но скоро щеше да го стори; и щеше да напусне армията, сега, като мирът бе сключен: когато корсиканското чудовище бе затворено на Елба, а повишението в по-горен чин бе получено; и когато вече нямаше възможност да проявява смелостта си и несъмнените си военни качества. А отпущаните от баща му пари, както и зестрата на Амелия, щяха да им помогнат да си вземат удобна къща някъде в провинцията, в близко съседство с такова място, което би дало възможност за спортуване, и тогава той ще се занимава по малко с лов и по малко със земеделие; и ще бъдат толкова щастливи! А колкото това да остане в армията като женен, бе немислимо. Представяте ли си мисис Джордж Озбърн на квартира в някое малко градче; или, още по-лошо, в Източно или Западноиндийските острови, под покровителството на мисис майор О’Дауд? Амелия просто си умираше от смях, когато Озбърн й разправяше за мисис майор О’Дауд. Той я обичал твърде много, за да я остави да бъде подвластна на тази ужасна жена с нейните вулгарности, както и на грубото отношение, което трябвало да търпи съпругата на един военен. За себе си той нехаел — не бил от този тип хора; обаче скъпото му мило момиче трябвало да заеме онова място в обществото, което й се полагало като негова съпруга. И можете да бъдете уверени, че тя се съгласяваше на тези предложения, както би се съгласила на всички други, които биха дошли от негова страна.

Като водеха подобни разговори и си построиха безброй въздушни кули (които Амелия украсяваше с най-различни цветни градини, полски алеи, селски черквици, неделни училища и други подобни, докато пък окото на Джордж бе отправено към конюшните, кучкарниците и зимниците), тези двама млади прекараха няколко много приятни часове. И тъй като поручикът можеше да остане в града само този ден, а трябваше да свърши и множество важни работи, той предложи на мис Еми да вечеря с бъдещите си зълви. Тя прие с радост поканата. Той я заведе при сестрите си, където я остави да бъбри и разговаря по такъв начин, който удиви тези дами и те си помислиха, че може би пък Джордж наистина ще успее да направи нещо от нея. След това той излезе и свърши работите си.

С други думи, той влезе в една сладкарница на Чаринг Крос и изяде три сладоледа; отиде в Пел-Мел да направи проба на новия си мундир, отби се в едно кафене и тръгна да търси капитан Кенън. После изигра с него единадесет партии билярд, от които спечели осем, и се завърна на Ръсъл Скуеър, където закъсня за вечерята с половин час, но настроението му беше прекрасно.

За стария мистър Озбърн не можеше да се каже същото. Когато този джентълмен се върна от Сити и бе посрещнат в гостната от дъщерите си и елегантната мис Уирт, те изведнъж познаха по лицето му — което и в най-добрите моменти беше подпухнало, строго и жълто, — а също и по намусеността му и по свиването на черните му вежди, че сърцето, което се намираше под голямата му бяла жилетка, беше разтревожено и неспокойно. Когато Амелия пристъпи напред да го поздрави, което тя вършеше винаги с голям трепет и свенливост, той изръмжа сърдито нещо за поздрав и пусна малката ръчичка от голямата си космата лапа, без усилие да я задържи. После погледна мрачно към по-възрастната си дъщеря, която, долавяйки значението на погледа му, с ясния въпрос: „Защо, по дяволите, тъкмо тя е тук?“ — изведнъж каза:

— Джордж е в града, татенце. Отиде за малко в кавалерийските казарми, но ще си дойде за вечеря.

— Ами, ще си дойде! Няма да оставя вечерята да закъснява заради него, Джейн. — С тези думи този достопочтен мъж се отпусна на специалния си стол, след което тишината в тази благородна, добре наредена приемна беше прекъсвана само от изплашените тиктакания на големия френски часовник.

Когато този хронометър със стойка, украсена от весела група медни фигурки, представляващи жертвоприношението на Ифигения, отброи седем удара с тежкия си катедрален звън, мистър Озбърн дръпна буйно шнура на намиращия се от дясната му страна звънец и лакеят се втурна в стаята.

— Вечеря! — изрева мистър Озбърн.

— Мистър Джордж не се е прибрал още, сър — намеси се лакеят.

— По дяволите мистър Джордж. Господар ли съм в тази къща, или не съм? Вечеря! — извика намръщено мистър Озбърн. Амелия потрепери. Останалите три дами си протелеграфираха нещо с очи. Послушният звънец в долния етаж започна да звъни и обявява, че вечерята е сложена. След като звънецът престана, главата на семейството мушна ръце в големите джобове на синия си фрак с медни копчета и без да чака нищо повече, слезе долу самичък, мръщейки се през рамо на четирите жени.

— Сега пък какво има, миличка? — запитваха се те една друга, докато ставаха и запристъпваха предпазливо подир господаря на къщата.

— Предполагам, че печалбите спадат — прошепна мис Уирт.

И тъй, разтреперани и смълчани, тези четири притаени жени последваха мрачния си водач. Заеха мълчаливо местата си. Той изръмжа молитвата, която прозвуча така грубо, сякаш беше проклятие. Отмахнаха големите сребърни похлупаци. Амелия трепереше на мястото си, тъй като седеше до страшния Озбърн и бе сама на своята страна на масата, където, поради откъсването на Джордж, имаше празно място.

— Супа? — запита с гробовен глас мистър Озбърн, като грабна лъжицата за разсипване, и впери очи в нея. След като сипа и на останалите, известно време той остана мълчалив.

— Махнете чинията на мис Амелия — каза най-после той. — Тя не може да яде тази супа. А и аз не мога. Отвратителна е. Махнете супата, Хикс, а ти, Джейн, утре да изпъдиш готвачката.

Като завърши забележките си по отношение на супата, мистър Озбърн каза и за рибата няколко отсечени думи, които също имаха остър и критичен характер, и изруга по адрес на Билингсгейт с такава ярост, каквато беше достойна за това място. Сетне потъна в мълчание и погълна няколко чаши вино, добивайки все по-страшен и по-страшен вид, докато едно бодро почукване на вратата обяви пристигането на Джордж и тогава всички се оживиха.

Не му било възможно да се прибере по-рано. Генерал Дагиле го накарал да чака в кавалерийската казарма. Не държал на супата и на рибата. Нека му поднесат каквото и да е — нямало значение какво. Агнешкото е чудесно — всичко е чудесно. Доброто му настроение беше в пълна противоположност с намусеността на баща му; и той бъбреше през цялата вечер, за голямо удоволствие на всички, особено на една, чието име няма защо да споменаваме.

Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.

Мрачността, изписана по родителското лице, беше разтревожила и Джордж Озбърн. При тези смръщени вежди и този жлъчен поглед как да се изтръгнат от бащата парите, от които Джордж тъй много се нуждаеше? Той започна да хвали виното. Това средство обикновено успяваше да умилостиви стария джентълмен.

— В Западноиндийските острови никога не получавахме такова вино като вашето, сър. Полковник Хевитоп онзи ден мушна под колана си три бутилки от онова, което вие ми изпратихте.

— А, така ли? — каза старият джентълмен. — То ми струва осем шилинга бутилката.

— Бихте ли взели шест гвинеи за дванайсет бутилки? — каза със смях Джордж. — Един от най-големите мъже на кралството желае да има от него.

— Тъй ли? — изръмжа бащата. — Пожелавам му да го получи.

— Когато генерал Дагиле беше в Четъм, сър, Хевитоп го покани на закуска й поиска да му дам от виното. Генералът също много го хареса — помоли го да вземе от него и за главнокомандуващия. Той е дясната ръка на негово кралско величество.

— Виното е наистина дяволски хубаво — каза старият Озбърн и изразът на веждите му се смекчи. Джордж тъкмо се канеше да се възползува от доброто му разположение и да постави на разискване въпроса за парите, когато бащата стана отново сериозен и му поръча, макар и все пак с мек тон, да дръпне звънеца, за да им поднесат кларета.

— И ще видим дали и той е също тъй хубав като мадейрата, Джордж, от която с удоволствие бих дал на негово кралско височество. И докато пием, ще поговорим за една твърде важна работа.

Докато седеше неспокойно горе, Амелия чу звънеца за кларета. Стори й се, че в звука му има нещо тайнствено и злокобно. Някои от нещата, които известни хора вечно предчувствуват, не могат да не се сбъднат.

— Това, което желая да знам, Джордж започна старият джентълмен, след като млясна бавно с устни подир първата чаша, — това, което желая да знам, е как — хм, — какво има между тебе и онова малко създание горе?

— Мисля, сър, че не е трудно да се разбере — каза Джордж със самодоволна усмивка. — Работата е доста ясна, сър. Какво прекрасно вино!

— Какво искаш да кажеш с това, че работата е ясна?

— Ех, да му се не види, сър, не ме насилвайте. Аз съм скромен човек. Аз — хм — не си въобразявам, че съм покорител на жените; но признавам, че тя е страшно много привързана към мене. Всеки би забелязал това още от пръв поглед.

— Ами ти?

— Ех, сър, нима не ми заповядахте да се оженя за нея и нима не съм добро момче? Нима татковците ни не решиха тази работа още отдавна?

— Чудесен момък си ми ти, наистина. Та не чувам ли за лудориите ти с лорд Таркин, капитан Кроли от гвардейския полк, почитаемия господин Дюсис и цялата тази компания? Бъди внимателен, момко, бъди внимателен.

Старият джентълмен произнасяше тези аристократични имена с най-голямо наслаждение. Когато срещнеше някой високопоставен човек, той веднага започваше да подлизурствува и да го кичи с титлите му тъй, както само един свободен британец може да върши това. Връщаше се вкъщи и се ровеше из алманасите да научи биографията му, произнасяше името му във всекидневните си разговори и бърбореше за негово сиятелство пред дъщерите си. Падаше ничком пред величието и се грееше на лъчите му също както неаполитанските просяци се греят на слънцето. Когато чу тези имена, Джордж се изплаши. Побоя се да не би баща му да е научил за известни негови хазартни прояви. Но старият моралист разсея страховете му, като каза спокойно:

— Ех, младежите са си младежи. И едно ме утешава, че след като живееш сред най-доброто общество на Англия, както се надявам, че правиш, както смятам, че правиш, за което и средствата ми ги помагат…

— Благодаря ви, сър — каза Джордж, като веднага се спря на въпроса. — Човек не може да живее с тези високопоставени личности без пари; а кесията ми, сър, погледнете я. — И той вдигна изплетената му от Амелия кесийка, която съдържаше последната от Добиновите банкноти.

— Няма да те оставя в нужда, момчето ми. Синът на един британски търговец никога не трябва да се намира в нужда. Гвинеите ми не са по-лоши от техните, Джордж, момчето ми; и аз не ги скъпя. Отбий се утре при мистър Чопър, когато минаваш през Сити, и той ще ти даде нещо. Аз не скъпя парите си, когато знам, че си в добро общество, защото съм уверен, че доброто общество не може да тръгне по крив път. Не съм горделивец. Произходът ми е скромен, но ти имаш преимущества. Добре ги използувай. Другарствувай с младите благородници. Мнозина от тях имат много по-малко пари от тебе, момчето ми. А що се отнася до розовите капели (при тези думи изпод надвисналите вежди се появи многозначителна и не много приятна усмивка), ха, момчетата са си момчета. Има само едно нещо, което ти заповядвам да избягваш, и ако не ме послушаш, ще те оставям без петак, бога ми; думата ми е за хазарта.

— О, разбира се, сър.

— Но да се върнем към другата работа, относно Амелия. Защо не се ожениш за някоя по-високопоставена девойка вместо за дъщерята на един борсов посредник, Джордж — това е, което желая да знам.

— Ами че това е семейна работа, сър — каза Джордж, като чупеше лешници. — Вие и мистър Седли направихте сватовщината още преди сто години.

— Не го отричам; но положението на хората се изменя. Не отричам, че Седли създаде богатството ми или по-право, че ми помогна да придобия, благодарение на собствените си дарби и способности, онова важно място, което мога да кажа, че заемам в търговията с лой за свещи, както и сред търговското съсловие на лондонското Сити. Аз съм показал благодарността си към Седли; и напоследък той е имал нужда от нея, както може да се види от чековата ми книжка. Джордж! Мога да ти доверя, че работите на мистър Седли не ми харесват. Главният ми чиновник, мистър Чопър, също не ги харесва, а той е познавач на тези неща и разбира от борсови сделки, както никой друг в Лондон. Хълпър и Булък също се оттеглят от Седли. Казвам ти категорично, че ако не видя с очите си Амелините десет хиляди, ти няма да се ожениш за нея. Няма да приема в семейството си дъщерята на един фалирал човек. Подай виното, момко — или позвъни за кафето.

С тези думи мистър Озбърн разтвори вечерния вестник и Джордж разбра от този сигнал, че разговорът е свършен и че татко му се готви да си подремне.

Той се качи бързешком при Амелия в най-добро разположение. Кое го караше тази вечер да бъде по-внимателен към нея, отколкото не е бивал от дълго време насам — с по-силно желание да я забавлява, по-нежен, по-духовит в разговора си? Дали сърцето му се изпълни с повече топлота поради угрозата от някаква беда, или пък мисълта, че можеше да загуби тази мъничка плячка, го караше да я цени повече?

Тя се хранеше с възпоминанието за тази щастлива вечер в продължение на много, много дни след това, като си спомняше думите му, погледите му, песните, които пееше, стойката му, когато се навеждаше над нея или я гледаше отдалече. Както й се стори, никоя друга вечер в Озбърнови не беше минавала така бързо; и за първи път тази млада девойка бе почти готова да се ядоса на преждевременното пристигане на мистър Самбо с шала й.

На следното утро Джордж дойде и нежно се сбогува с нея; подир това избърза към Сити, където посети мистър Чопър, главният чиновник на баща си, и получи от този джентълмен документ, който замени у „Хълкър и Булък“ за цяла кесия пари. Когато Джордж влизаше там, старият Джон Седли тъкмо излизаше от салона на банката с много унил вид. Но кръщелникът му беше в твърде повишено настроение, за да забележи потиснатостта на този достопочтен борсов посредник, както и тъжния поглед, който добрият стар джентълмен хвърли. Младият Булък ме излезе ухилен от салона с него, както бе обичаят му, през миналите години.

И когато люлеещите се врати на „Хълкър, Булък и сие“ се затвориха зад мистър Седли, мистър Куил, касиерът (чието благородно занимание беше да раздава новички банкноти от едно чекмедже и суверени от една медна кутия), намигна на мистър Драйвър, чиновника вдясно от него. Мистър Драйвър също намигна.

— Няма вече — прошепна мистър Драйвър.

— На никаква цена — каза мистър Куил. — Мистър Джордж Озбърн, в какви банкноти ще искате сумата, сър? — Джордж натъпка жадно една пачка банкноти в джобовете си, като още същата вечер плати на Добин в полковата столова петдесет лири стерлинги.

Същата тази вечер Амелия му написа дълго и много нежно писмо. Сърцето й преливаше от нежност, но то все още предчувствуваше нещо лошо. „Защо мистър Озбърн хвърляше такива мрачни погледи?“ — питаше тя. Да не би да са възникнали някакви недоразумения между неговия и нейния татко?… Клетият й татко се върнал от Сити толкова унил, че всички вкъщи се разтревожили за него. С една дума, тя беше изпълнила четири страници с любов, опасения, надежди и лоши предчувствия.

— Клетата малка Еми, милата малка Еми! Колко много ме обича! — каза си Джордж, като преглеждаше писмото. — И, ох, божичко, какво главоболие ми причини този пунш! Наистина, клетата малка Еми!…