Уилям Текери
Панаир на суетата (13) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава XII
Една доста сантиментална глава

Сега трябва да си вземем сбогом с Аркадия, както и с обичливите хорица, които проявяват там провинциалните си добродетели, и да се върнем обратно в Лондон, за да видим какво става с мис Амелия. „Пет пари не давам за нея“, пише ни някаква непозната с хубав ситен почерк и розов печат на плика. „Тя е блудкава и безвкусна“ и прибавя други любезни забележки в същия дух, които никога не бих повторил пред вас, ако в действителност не бяха крайно ласкателни за младата девойка, за която се отнасят.

Нима почитаемият читател, запознат с коварството на обществото, не е чувал никога подобни забележки от добродушни приятелки, които винаги се чудят какво толкова привлекателно намирате у мис Смит; или какво е могло да накара майор Джоунс да направи предложение на тази глупава, незначителна, безсмислено усмихваща се мис Томсън, която няма никакви други достойнства, освен розовите й бузи и сини очи? „Та какво ли може да намери човек в розовите бузи и в сините очи?“ — запитват тези мили моралистки и мъдро загатват, че даровете на гениалността, постиженията на ума и подходящото за една дама познание в областта на ботаниката и геологията, умението да се пише поезия, изкуството да се дрънкат сонати по маниера на Херц и тъй нататък били много по-ценни за една жена, отколкото тези нетрайни прелести, които след няколко години неминуемо изгубвали блясъка си. Много поучително е да чуе човек как жените разискват за негодността и нетрайността на красотата.

Но макар че добродетелта е много по-похвално нещо и че на тези клети същества, страдащи от нещастието да притежават външна красота, трябва непрестанно да се напомня за очакващата ги участ; и макар по всяка вероятност героичният женски характер, от който жените се възхищават като от нещо славно и красиво, да е много по за предпочитане от милите, свежи, усмихнати, естествени и нежни малки домашни богини, които мъжете са склонни да обожават — все пак гореспоменатите и по-несъвършени същества би трябвало да притежават поне утехата, че в края на краищата мъжете наистина се възхищават от тях; въпреки всички декларации и предупреждения, изхождащи от страна на милите ни приятелки, ние продължаваме да живеем с тази наша глупост и заблуда и винаги ще го вършим. И наистина, що се отнася до мене, макар и непрестанно да ми се повтаря от лица, към които изпитвам най-голямо уважение, че мис Браун била незначително хлапе, че мисис Хуайт не притежавала нищо друго, освен petit minois chiffonne[1], и че мисис Блек не представлявала нищо, все пак знам, че с мисис Блек съм разговаряла най-приятно (разбира се, скъпа госпожо, тези разговори са най-добродетелни), виждам как всички мъже са се струпали около стола на мисис Хуайт и как всички младежи просто се бият, за да танцуват с мис Браун. Поради това се изкушавам да мисля, че най-големият комплимент за една жена е презрението, което получава от собствения си пол.

Младите девойки от Амелиното общество чудесно вършеха това спрямо нея. Например едва ли имаше нещо, по което госпожици Озбърн, сестрите на Джордж, и госпожици Добин да бяха така единодушни, както за качествата й, които намираха за съвсем посредствени; а също и учудването, с което гледаха на това, че братята им я намират толкова привлекателна.

— Ние се държим любезно с нея — казваха госпожици Озбърн, две чудесни чернокоси млади девойки, които имаха най-добрите възпитателки, учителки и шивачки; и се отнасяха с нея с такава прекалена любезност и благоволение и я покровителствуваха така непоносимо, че клетото създание наистина бе просто като вцепенено в тяхно присъствие, и ако се съдеше по външните й прояви, действително беше толкова глупава, колкото я считаха. Тя правеше усилия да ги харесва, тъй като бяха сестри на бъдещия й съпруг. Прекарваше с тях „дълги сутрини“, ужасно скучни и досадни предобеди. Разхождаше се тържествено в големия им семеен екипаж заедно с тях и мис Уирт, компаньонката им, кокалеста девица. Водеха я на концерти, където се свиреше старинна музика, за да й доставят удоволствие, както и на оратории, и в катедралата „Св. Павел“, за да види сиропиталищните питомци, и там тя изпадаше в такава уплаха от приятелките си, че просто не посмяваше да се трогне от химна, който децата пееха. Къщата им беше удобна; татковата им трапеза — богата и изящна; обществото им — сериозно и благородно; самочувствието им — огромно. Всичките им навици бяха надути и строго спазвани, а всичките им забавления — непоносимо скучни и благопристойни. След всяко от посещенията си (и, ох, колко доволна беше, когато те се свършваха) мис Озбърн и мис Мария Озбърн, и мис Уирт, компаньонка-девственица, се запитваха една друга с увеличаващо се учудване: „Какво наистина намира Джордж в това създание?“

— Как така? — възкликва някой заядлив читател. — Как стана така, че Амелия, която имаше толкова много приятелки в училище и така много я обичаха там, след като навлезе в светския живот, проницателните същества от собствения й пол започнаха да се отнасят презрително към нея? — Скъпи господине, в пансиона на мис Пинкъртън нямаше никакви мъже, освен стария учител по танц; и вие не мислите, че момичетата биха си съперничили за него, нали? Когато Джордж, техният красив брат, избягваше от къщи веднага след закуска и вечеряше вън от дома около шест пъти седмично, няма нищо чудно, че пренебрегнатите сестри се дразнеха от това. Когато младият Булък (от фирмата „Хълкър, Булък и сие“, банкери, Ломбардстрийт), който ухажваше мис Мария през последните два сезона, покани Амелия да танцуват котилиона, нима можехте да очаквате, че мис Мария ще е доволна? И все пак тя каза, че се радвала, като наивно, великодушно същество.

— Толкова ми е драго, че харесваш скъпата Амелия — каза тя оживено на мистър Булък след танца. — Тя е сгодена за брат ми Джордж, не представлява нещо кой знай какво, но е най-добродушното и най-непрестореното младо същество. Всички вкъщи имаме такава слабост към нея.

Мила девойко, кой би могъл да измери дълбочината на чувството, изразено в това възторжено „такава“?

Мис Уирт и тези две предани млади жени тъй често и тъй настоятелно внушаваха на Джордж Озбърн, че той прави голяма жертва и че проявява романтично великодушие, като се отдава срещу нищо на Амелия, та не знам дали всъщност той наистина не се считаше за един от най-благородните офицери на британската армия, като се оставяше да бъде обичан, с доста силно чувство на примирение.

По някакъв си начин, макар и да напускаше дома си всяка сутрин, както вече казахме, и да вечеряше навън шест пъти седмично, когато сестрите му мислеха, че влюбеният младеж се намира край полата на мис Седли, в действителност той не беше винаги при Амелия, макар светът да предполагаше, че е в краката й. Положително е, че при повече от един случай, когато капитан Добин отиваше там, за да потърси приятеля си, мис Озбърн (която беше много внимателна към капитана и с усърдие го слушаше да разказва за живота в казармата и се интересуваше за здравето на милата му мамичка) със смях посочваше към отсрещната страна на площада и казваше:

— О, та вие трябва да отидете у семейство Седли, за да питате за Джордж; тук ние тъй рядко го виждаме.

При тези любезни думи капитанът се замисляше малко стеснително и неловко и обръщаше разговора, както подобава на един съвършен светски човек, подхващайки някоя тема от общ характер — например за операта, за последния бал, даден от принца в Карлтън Хаус или пък за времето — тази спасителна за обществото тема.

— Какво невинно същество е този твой любимец! — казваше мис Мария на мис Джейн, след като капитанът си отидеше. — Видя ли го как поруменя, когато се спомена, че клетият Джордж е на дежурство?

— Жалко, че Фредрик Булък не притежава поне малко от неговата скромност, Мария — отвръщаше по-голямата сестра, като тръсваше глава.

— Скромност! Искаш да кажеш непохватност. Не бих желала Фредрик да скъса муселинената ми рокля, както стори капитан Добин с твоята, у мисис Пъркинс.

— Да скъса твоята рокля ли? Та как би могъл да го направи? Нима той не танцуваше с Амелия?

Работата беше там, че когато капитан Добин се изчерви така и взе да се държи неловко, той си бе спомнил едно обстоятелство, което не смяташе за необходимо да съобщава на младите девойки, а именно, че бе ходил вече в дома на мистър Седли, под предлог да се види с Джордж, разбира се; и Джордж не беше там, а само клетата Амелия, с тъжно, изпълнено с копнеж лице, седнала край прозореца на приемната. И след като разговаряха известно време за разни глупости и дребни неща, тя се осмели да запита дали има нещо вярно в това, че полкът скоро щял да бъде изпратен в чужбина и дали капитан Добин е виждал в него ден мистър Озбърн.

Още не бе заповядано на полка да потегли за чужбина; и капитан Добин не бе виждал Джордж.

— Най-вероятното е сега той да е при сестрите си — каза капиталът. — Да отида ли да го доведа? — Тя му подаде ръка любезно и с благодарност и той пресече площада; тя чака през целия ден, обаче Джордж никакъв не се появи.

Клетото нежно сърчице! То продължаваше да се надява и да тупти, да ожида и да вярва. Виждате, че животът му не представлява нещо кой знае какво. В него няма много събития и случки. Само едно чувство през целия ден — кога ще дойде той? Само една мисъл, с която да заспива и да се събужда. Предполагам, че когато Амелия разпитваше капитан Добин за него, Джордж е играел билярд с капитан Кенън на Суолоу Стрийт; защото Джордж беше весел и общителен младеж и много сръчен във всички игри, изискващи ловкост.

Веднъж, след едно отсъствие от три дни, мис Амелия си сложи бонето и действително нахлу в дома на Озбърн.

— Какво! Оставила си брат ни, за да дойдеш при нас? — казаха младите девойки. — Да не би да сте се скарали? Хайде, Амелия, кажи ни!

Не, не бе имало никаква кавга.

— Та кой ли би могъл да се скара с него? — каза тя, с изпълнени със сълзи очи. Била дошла само — само за да види скъпите си приятелки; толкова отдавна не са се срещали. И през този ден тя се държа тъй глупаво и тромаво, че госпожици Озбърн и тяхната компаньонка, които зяпаха подире й, докато си излезе тъжно, този път се почудиха още повече от всякога какво намира Джордж в клетата малка Амелия.

Да, разбира се, че се учудваха. Как можеше да разкрие тя това свенливо, малко сърчице и да остави тези млади госпожици да го разглеждат с дръзките си черни очи? Най-добре беше то да се свие и скрие. Знам, че госпожици Озбърн се проявяваха като превъзходни критички, когато трябваше да се прецени един кашмирски шал или един копринен розов комбинезон; и когато мис Търнър боядиса своята ален цвят и го преправи на ешарф; и когото мис Пикфорд развали хермелиновата си наметка и направи от нея маншон и гарнитура за палто, уверявам ви, че тези промени не останаха незабелязани от двете наблюдателни сестри. Но имайте предвид, че съществуват неща по-тънки и по-деликатни от кожата и атлаза, от всичките богатства на цар Соломон и от целия гардероб на Савската царица; неща, чиято красота остава незабелязана за очите на мнозина познавачи. И има също тъй благородни и скромни сенчести места; а има и градински цветя, грамадни като медни тигани, които дори и слънцето гледат право в лицето. Мис Седли не беше от типа на слънчогледите; и аз твърдя, че е против законите за пропорционалността, ако една виолетка се нарисува колкото двойна гергина.

Разбира се, така е; в живота на едно добро младо момиче, което все още се намира в бащиното гнездо, не може да има много от тези вълнуващи случки, които са обикновено отредени за героините на романите. Капани и изстрели могат да прокудят кръжащите за храна стари птици — може наблизо да летят соколи, от които те успяват да избягнат или които се нахвърлят върху им; но малките пилета в гнездото водят удобно и неромантично съществуване между пуха и сламата, докато дойде и техният ред да излетят навън. Беки Шарп отдавна бе отлетяла, като подскачаше върху какви ли не клончета, сред множеството къпини, и си кълвеше зрънцата спокойно и благополучно, докато Амелия се свиваше удобничко в дома си на Ръсъл Скуеър; ако понякога излизаше навън в света, то ставаше под покровителството на възрастните; нито пък можеше да се очаква, че някаква беда би могла да я сполети — нея, или богатия й удобен и весел дом, в който бе нежно приютена. Мамичка изпълняваше сутринните си задължения, излизаше на всекидневната си разходка с екипаж, правеше покупки и приятни посещения, и всичко това съставляваше удоволствието или професията, както бихте могли да я наречете, на богатите лондонски дами. Татко се занимаваше с тайнствените си работи в Сити — място, изпълнено с възбуда, по времето, когато войната бушуваше из цяла Европа и се рискуваше животът на цели империи; когато вестник „Куриер“ имаше десетки хиляди абонати; когато единият ден ви носеше битката при Виктория, другият подпалването на Москва или пък рогът на вестителя ечеше по обед на Ръсъл Скуеър и съобщаваше: „Битката за Лайпциг — шестстотин хиляди участници — пълно поражение на французите — двеста хиляди убити.“ Веднъж или два пъти Седли се прибра вкъщи с много мрачно лице; и в това няма нищо чудно, когато подобни новини вълнуват сърцата във всички борси на Европа.

Междувременно в Блумсбъри и Ръсъл Скуеър животът си течеше така, сякаш в Европа всичко беше наред. Лайпцигското отстъпление не повлия ни най-малко на броя на блюдата, които мистър Самбо поднасяше в помещението за прислугата; съюзните войски се вливаха като поток във Франция; а звънецът си биеше за вечеря в седем часа, както обикновено. Не мисля, че клетичката Амелия се вълнуваше от Бриен и Монмирай, нито че до падането на императора тя се бе заинтересувала за войната; когато това стана, тя плесна с ръце и изрече молитва — о, такава благодарствена молитва! — след което с цялата си душа се хвърли в прегръдките на Джордж Озбърн, за удивление на всички, които станаха свидетели на този изблик на чувства. Работата беше там, че мирът бе обявен и Европа щеше да си почине; Корсиканеца бе победен и полкът на поручик Озбърн нямаше да бъде изпратен да се бие. Този беше пътят на разсъжденията на мис Амелия. За нея участта на Европа, това бе поручик Джордж Озбърн. Когато опасността за него премина, тя запя благодарствени химни. Той беше нейната Европа, нейният император, нейният съюз на монарси и царственият й принц-регент. Той беше нейното слънце и нейната луна; и дори вярвам, че според нея голямата илюминация и балът в кметството в чест на владетелите, са били устроени всъщност за Джордж Озбърн.

Казахме вече, че хитростта, нищетата и мисълта за лични облаги бяха печалните учители, от които клетата мис Беки Шарп получи образованието си. А за мис Амелия Седли последният възпитател бе любовта и просто удивително с какъв напредък постигна тази млада девойка под ръководството на този обичан от всички учител! При всекидневното и постоянно внимание към този прочут възпитател, в продължение на петнадесет или осемнадесет месеца, колко тайни научи Амелия, от които мис Уирт и чернооките млади девойки, които живееха на отсрещната страна на площада, а и самата стара Пинкъртън от Чизик, нямаха никакво понятие! Пък и наистина, как ли можеха да знаят това тези примерни и почтени девици? По отношение на госпожици Пинкъртън и Уирт за нежни чувства не можеше да се говори: не бих посмял дори да загатна подобно нещо за тях. Вярно е, че мис Мария Озбърн бе „привързана“ към мистър Фредерик Огъстъс Булък от фирмата „Хълкър, Булък и Булък“, но нейната бе една напълно почтена привързаност и тя би взела по същия начин Булък старши, тъй като си бе намислила — както подобава на всяка добре възпитана млада жена, — че непременно трябва да притежава къща на Парк Лейн, вила в Уимбълдън, красив екипаж, два високи и елегантни коня, също толкова лакеи и една четвърт от годишните доходи на известната фирма „Хълкър и Булък“, а всички тези преимущества бяха събрани накуп в личността на Фредерик Огъстъс. Ако тогава бяха изнамерени портокаловите цветчета (тези трогателни емблеми на женска чистота, донесени у нас от Франция, където най-обикновено нещо е хората да продават дъщерите си, когато ги омъжват), — повтарям, мис Мария би сложила венеца на невинността и би пристъпила в екипажа наред със стария, оплешивял, с подути от подагра крака и червен от бутилката нос Булък старши: и би отдала красивото си съществуване за щастието му с превъзходна скромност — само че старият джентълмен бе вече оженен; и поради това тя подари чувствата си на по-младия съдружник. Свежи, разцъфнали портокалови цветчета! Онзи ден видях мис Тротър (бивша), украсена с тях, да влиза в екипажа пред черквата „Сент Джордж“, на Хановър Скуеър, и лорд Матусалем се покачи, накуцвайки, до нея. С каква прелестна скромност спусна тя перденцата на каляската — милата невинна девойка! Половината от екипажите на Панаира на суетата присъствуваха на венчавката.

Но не такъв вид любов беше чувството, което завърши образованието на Амелия; и в продължение на една година превърна доброто младо момиче в добра млада жена, която щеше да стане и добра съпруга, когато дойдеше това щастливо време. Тази млада личност (може би беше много неблагоразумно от страна на родителите й да я насърчават и да я поощряват в това обожаване на идоли и в глупавите й романтични идеи) обичаше с цялото си сърце младия офицер, който бе на служба на негово величество и с когото вече направихме кратко, познанство. Тя започваше да мисли за него още в първия миг след като се събудеше; й неговото име беше последното, което споменаваше в молитвите си. Никога не бе виждала толкова красив и толкова умен човек, такава елегантна фигура на кон, такъв танцьор, изобщо такъв герой във всяко отношение. Хората говореха за поклона на принца. Та какво представляваше той в сравнение с поклона на Джордж! Тя бе виждала престолонаследника, когото всички така възхваляваха. Сравнете го с нейния Джордж! Нито един от хубавите кавалери в операта (а по онова време наистина имаше хубави кавалери със същински оперни цилиндри) не беше в състояние да се мери с него. Той можеше да бъде само приказен принц; и, о, колко великодушен беше, че се привеждаше пред една такава смирена Пепеляшка! Ако мис Пинкъртън бе довереница на Амелия, тя би се опитала да спре тази сляпа преданост, но бъдете сигурни, че нямаше да постигне голям успех. Защото това е в самата природа и в самия инстинкт на някои жени. Едни са родени да хитруват, а други да обичат; и бих желал всеки почтен ерген, който чете настоящата повест, да си избере от онзи вид жени, който най-много ще му допадне.

И понеже се намираше под влиянието на това непреодолимо чувство, мис Амелия пренебрегна най-жестоко своите дванадесет скъпи приятелки в Чизик, както обикновено правят този вид себелюбиви хора. Разбира се, тя мислеше само за любовта си; пък и мис Солтейър беше твърде студена да й се довери, а не можеше да се реши да разкаже за своята любов и на мис Шварц, младата наследничка от Сент Китс, с коса като вълна. Тя покани през ваканцията малката Лаура Мартин у дома си и, както ми се струва, разкри пред нея сърцето си, като обеща на малкото момиче да го вземе да живее при нея, щом се омъжи, и му описа много неща за любовта, които трябва да са били изключително полезни и нови за тази малка личност. Уви, уви! Боя се, че умът на клетата Еми не бе много уравновесен.

Какво правеха родителите й, че не спираха това сърце да не бие толкова бързо? Старият Седли, изглежда, не бе много наблюдателен. Напоследък той беше доста умислен и работите му в Сити го поглъщаха. Мисис Седли имаше такъв лек и нелюбопитен характер, че дори не ревнуваше. Мистър Джоз беше далеч, обсаден от една ирландска вдовица в Челтнам. Амелия имаше на разположение цялата къща — уви, понякога тя беше прекалено много на нейно разположение. Защото Джордж естествено беше в казармата на гвардейците-кавалеристи; пък и невинаги можеше да си вземе отпуск от Четъм; а нали трябваше да се види с приятелите и сестрите си и да се движи сред обществото, когато биваше в града? (Той, който беше украса на всяко общество!) А пък когато бе с полка си, той биваше твърде изморен, за да пише дълги писма. Знам къде пазеше тя пакетчето писма, които беше получила. И ще бъда като лунен лъч — ще надникна полекичка към леглото, където вярата, красотата и невинността лежат и бленуват.

Но докато писмата на Озбърн бяха кратки и явно писани от военен, трябва да се признае, че, от друга страна, ако писмата на мис Седли до мистър Озбърн се издадяха, тогава би трябвало да продължим настоящата книга с такова множество томове, че и най-сантименталният читател не би могъл да ги изчете. Тя не само изпълваше цели листове хартия от голям формат, но и задраскваше с най-удивителна упоритост; преписваше без мъка цели страници от стихотворните сбирки; подчертаваше с жар думи и пасажи и, с една дума, издаваше напълно състоянието си. Тя не беше героиня. Писмата й биха изпълнени с повторения. Граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество, а в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да трогнете сърцето, въпреки погрешната граматика, и ако сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията да върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!

Бележки

[1] Малко смачкано лице.