Уилям Текери
Панаир на суетата (18) (роман без герой)

Глава XVII
Как капитан Добин купи пиано

Ако има някаква гледка в Панаира на суетата, която присмехът и съчувствието да посещават ръка за ръка, където да съзираме най-чудновати контрасти, смешни и жални; където би било еднакво прилично да бъдете любезни и нажалени или свирепи и цинични — това са онзи вид многобройни публични събрания, за които се съобщава всеки ден на последната страница на вестник „Таймс“ и които покойният мистър Джордж Робинс председателствуваше с толкова благородство. Струва ми се, че съществуват малцина лондончани, които не са присъствували на тези събрания, и всички, които имат склонност да поучават, са си мислили с любопитство и страх за деня, когато ще дойде и техният ред и когато мистър Хамърдаун ще извърши продажбата по заповед на правоприемниците на Диоген или ще му бъде наредено от бирниците да предложи на публична продан библиотеката, мебелите, сервизите, дрехите и отбраните вина на починалия Епикур.

Дори и най-себелюбивият обитател на Панаира на суетата не може да не чувствува известно съжаление и съчувствие, когато присъствува на тази жалка сцена, представляваща част от погребалната церемония на някой починал приятел. Останките на лорд Дайвс са в семейната гробница; скулпторите му издълбават надпис, който с пълна истинност отразява добродетелите му и скръбта на наследника му, който сега се разпорежда с имуществото му. Кой от гостите, присъствували някога на масата на Дайвс, може да мине край добре познатата къща, без да въздъхне? Познатата къща, чиито светлини така весело блясваха в седем часа, чиито входни врати се отваряла с такава готовност, а раболепните слуги извикваха името ви от площадка на площадка, докато се изкачвахте по удобната стълба и стигнехте до залата, където веселият стар Дайвс посрещаше приятелите си! И колко много приятели имаше той, и с какво благородство ги гощаваше! Колко духовити ставаха тук хора, които униваха, щом излезеха от вратите му; и как учтиво и приятелски се държаха тези, които навсякъде другаде се клеветяха и мразеха! Той беше надут, но и това се преглъщаше при наличността на такъв готвач като неговия. Може би беше и малко скучен, но нима вино като неговото не правеше всеки разговор приятен? „Трябва на всяка цена да вземем от неговото бургундско вино“ — провикват се оплаквачите от клуба му. „Купих тази кутия при разпродажбата на вещите на стария Дайвс — казва Пинчър, като я подава на другите да я разгледат, — принадлежала е на една от любовниците на Людовик XV, хубава е, нали?“

И те заговарят за младия Дайвс и как той пропилява имуществото си.

Но колко променена е сега къщата! Фасадата й е облепена с обяви, описващи с едри букви различните мебели. От един горен прозорец е провесен килим, половин дузина хамали се излягат по мръсните стъпала, преддверието е изпълнено с дрипави хора с ориенталски физиономии, които мушват в ръката ви напечатани картички и предлагат да наддават от ваше име. Стари жени и любители нахлуват в горните помещения, опипват завесите на леглата, мушват ръце в перушината на възглавниците, потупват дюшеците, отварят и затварят чекмеджетата. Енергични млади домакини премерват одеялата и завесите, за да видят дали ще подхождат за новото им домакинство (един сноб е готов години подред да повтаря, че е купил това или онова от разпродажбата у Дайвс), а мистър Хамърдуан седи до голямата махагонова маса в столовата на долния етаж, размахва чукчето от слонова кост и прилага всички средства, които могат да му дадат сладкодумието, молбите, възторгът, отчаянието и убедителността; крещи на хората си, надсмива се на мистър Дейвидс за бавността му; подбужда мистър Мос към действие; умолява; заповядва, вика, докато най-после чукът удря, подобно на съдбата, а след това преминаваме към следващия предмет. О, Дайвс, кой би могъл да си помисли, когато седяхме около широката маса, блеснала от порцелан и безупречни покривки и кърпи, че на челното й място ще видим такова блюдо като този кряскащ продавач?

Разпродажбата бе вече напреднала. Превъзходната мебелировка на приемната, направена от най-добрите майстори; отбраните редки и бележити вина, купувани, без да се гледа цената им, според познатия на всички вкус на купувача им; пълният и богат семеен сервиз — всичко това е продадено още предишните дни. Някои от най-хубавите вина (а всички от тях се ползуваха с голяма слава сред познавачите) бяха купени от лакея на мистър Джон Озбърн, ескуайър, Ръсъл Скуеър, за неговия господар, който ги познаваше много добре. Част от най-необходимите прибори на сервиза е купена от неколцина млади борсови посредници от Сити. Сега, когато публиката бе поканена да купи по-маловажните предмети, случи се така, че ораторът на масата подробно описваше качествата на една картина, която искаше да препоръча на слушателите си. Последните съвсем не бяха толкова много, нито толкова отбрани, колкото присъствуващите от предишните дни на разпродажбата.

— Номер триста шестдесет и девет! — изрева мистър Хамърдаун. — Портрет на един джентълмен на слон. Кой ще наддава за джентълмена на слона? Вдигнете картината, Блоумън, и нека господата да я видят. — Един дълъг блед джентълмен, с вид на военен, седнал скромно до махагоновата маса, не можа да удържи усмивката си, когато мистър Блоумън показа картината. — Обърнете слона към капитана, Блоумън. Е, какво ще кажем за слона, сър? — Но капитанът поруменя и бързо и стеснително извърна погледа си другаде.

— Да кажем ли двадесет гвинеи за това произведение на изкуството? Петнадесет, пет, сами определете цената. Джентълменът без слона струва пет фунта стерлинги.

— Чудя се как не е съборил слона — каза един професионален шегаджия, — доста едричък е този джентълмен. — При тези думи в стаята се разнесе общо кикотене (защото ездачът на слона беше нарисуван като доста пълен човек).

— Не се опитвайте да подбивате цената, мистър Мос — каза мистър Хамърдаун. — Нека публиката го разгледа като произведение на изкуството. Смелото животно е нарисувано съвсем естествено; джентълменът е в жълто сако, взел е в ръка пушката си и отива на лов; в далечината се виждат бананово дърво и пагода, вероятно тази картина наподобява някое интересно местенце от нашите знаменити източни владения. Колко давате за този предмет? Хайде, господа, не ме принуждавайте да стоя тук цял ден.

Някой предложи пет шилинга, при което седналият край масата военен погледна към мястото, откъдето бе дошло това щедро предложение, и видя там друг офицер, с една млада дама, която го бе хванала под ръка. И двамата, изглежда, много се забавляваха от тази сцена и в края на краищата, когато чукчето удари, именно те получиха картината за половин гвинея. Седналият край масата джентълмен доби още по-изненадан и по-смутен вид, когато видя тази двойка. Главата му потъна в офицерската яка и той извърна към тях гърба си, за да не могат да го видят.

Нямаме за цел да изреждаме другите вещи, които него ден мистър Хамърдаун има чест да предложи на публична продан, освен само един предмет, малко четвъртито пиано, което бе свалено от горния етаж на къщата (големият роял бе продаден преди това); младата дама го опита с бързата си и ловка ръка (като накара офицера отново да се стресне и поруменее) и когато дойде редът му, започна да наддава.

Но той се натъкна на съпротивление. Евреинът, агент на седналия край масата офицер, наддаваше срещу евреина, агент на купувачите на слона, така че за малкото пиано се поведе остра битка, а мистър Хамърдаун насърчаваше участвуващите в нея.

Най-после, след като състезанието продължи доста, двамата притежатели на слона напуснаха борбата, чукчето удари и човекът, който ръководеше разпродажбата, каза: „Мистър Луис, двадесет и пет“ — така че този, за когото мистър Луис наддаваше, стана собственик на малкото четвъртито пиано. Като извърши покупката, той се изправи с такъв вид, сякаш се чувствуваше много облекчен, в този момент неуспелите в сделката негови съперници го зърнаха и дамата се обърна към кавалера си с думите:

— Я гледай, Родън, това е капитан Добин.

Предполагам, че Беки не бе доволна от новото пиано, което съпругът й бе наел, или може би собствениците му си го бяха взели, отказвайки да продължават да й услужват на кредит, или пък изпитваше особена слабост към инструмента, който току-що се бе опитала да купи, тъй като той й напомняше миналите дни, когато имаше обичай да свири на него в малката всекидневна на нашата скъпа Амелия Седли.

Разпродажбата ставаше в старата къща на Ръсъл Скуеър, където прекарахме заедно няколко вечери в началото на нашия разказ. Добрият стар Джон Седли бе разорен. Името му се бе появило в списъка на фалиралите търговци и това бе последвано от обявяване в несъстоятелност и изключване от борсата. Лакеят на мистър Озбърн дойде да закупи известно количество от знаменития портвайн и да го пренесе в зимника на отсрещния дом. Що се отнася до сервиза изящно изработени сребърни лъжици и вилици, както и до десертните прибори, те станаха собственост на трима млади борсови посредници (господа Дейл, Спигът и Дейл, от Тредни Стрийт), които едно време бяха вършили сделки със стария човек. Той се бе отнесъл много великодушно с тях по времето, когато бе много добър с всички, с които имаше някакво вземане-даване, и сега те изпратиха тази малка останка от корабокрушението, заедно с почитанията си, на добрата мисис Седли. А пък що се отнася до пианото, понеже капитан Уилям Добин можеше да свири на него толкова, колкото и да танцува на въже, твърде е вероятно, той да не го бе купил за собствена употреба.

Накъсо казано, една вечер то пристигна в една много малка къщичка на тясната уличка, отклоняваща се от Фулъм Роуд — една от онези улички, които имат най-романтични имена (тази например се наричаше улица Ана-Мария) и чиито къщи приличат на кукленски домове; където ви се струва, че хората, поглеждащи от прозорците на първия етаж, седят с нозе в приемната; където по храстите в малките градинки отпред вечно цъфтят детски престилки, малки червени чорапки, шапчици и други такива; откъдето чувате звуци на клавесин и момински песни; и накъдето вечер виждате чиновниците от Сити да се тътрят уморено. Тук именно беше домът на мистър Клен, чиновник на мистър Седли, и в това убежище добрият стар джентълмен подслони глава с жена си и дъщеря си, щом ударът настъпи.

Когато до Джоз Седли стигна новината за семейното нещастие, той постъпи тъй, както би постъпил всеки с неговия нрав. Не се върна в Лондон, обаче писа на майка си да се отнесе до пълномощниците му и да изтегли от тях толкова пари, колкото е необходимо, та добрите му покрусени родители да не се боят от нищетата. Като стори това, Джоз продължи да си живее в семейния пансион в Челтнам също както и по-рано. Излизаше на разходка с двуколката си; пиеше си кларета; играеше си бридж; разправяше индийските си историйки, а ирландската вдовица го утешаваше и ласкаеше както обикновено. Паричният му подарък, колкото и да бе добре дошъл, направи слабо впечатление на родителите му; и аз съм чувал Амелия Седли да казва, че първия ден, в който видяла баща си да вдига глава след нещастието, било, когато получила пакета с вилиците и лъжиците, изпратени с поздравите на младите борсови посредници. И тогава той избухнал в плач като малко дете, развълнуван от случката повече и от жена си, на която те били подарени. Едуард Дейл, младшият съдружник във фирмата, който бе купил тези прибори, беше твърде много запленен от Амелия, на която направи предложение за женитба въпреки случилото се нещастие. В 1820 година той се ожени за мис Луиза Кътс (дъщеря на Хайъм и Кътс, известни търговци на зърнени храни), която имаше доста добри доходи; и сега живее в охолство и с многобройна челяд в елегантната си вила на Мюзуел Хил. Но нека споменът за този добър човечец не ни отклонява от нашия главен разказ.

Читателите ни, надявам се, имат достатъчно добро мнение за капитан и мисис Кроли, та да предположат, че може да им хрумне да отидат на гости в едно тъй далечно място като Блумсбъри, ако са знаели, че семейството, което са искали да почетат с посещението си, вече е не само на заден план в обществото, но е и без пари и не може в нищо да им бъде полезно. Ребека бе много изненадана, когато видя, че удобната стара къща, където я бяха посрещнали любезно, бе нападната от купувачи и продавачи на търг и нейните интимни семейни ценности бяха осквернявани и ограбвани от чужди хора. Един месец след бягството си тя се бе сетила за Амелия, и Родън, разсмивайки се гръмко, бе изразил съгласието си да се види отново с младия Озбърн. „Той е много удобен познайник, Бек — прибави този шегаджия. — Бих желал да му продам и друг кон, Бек. Бих желал също да изиграя още няколко партии билярд с него. Точно сега той може да ни бъде това, което аз наричам полезен, мисис Кроли — ха, ха!“ Няма защо да се предполага от тези негови думи, че Родън Кроли умишлено е възнамерявал да измами Озбърн на хазарт. Той само желаеше да се възползува от играта му по начина, който всеки обичащ спорта джентълмен от Панаира на суетата смята за свое право спрямо съседа си.

Старата леля твърде много се бавеше със своето „примиряване“. Бе изминал цял месец. Мистър Баулс отказваше да пусне Родън в къщата й, а също и слугите му нямаха достъп там. Писмата му се връщаха неотваряни. Мис Кроли не мръдваше навън — тя не се чувствуваше добре, — а мисис Бют продължаваше да стои пред нея и нито за миг не я напускаше. Както Кроли, така и жена му предчувствуваха, че нейното продължително присъствие там предвещава някаква беда.

— Божичко, сега вече започнах да разбирам защо тя все гледаше да ни събере в Куинс Кроли — казваше Родън.

— Каква хитра женица! — възкликна Ребека.

— Ех, аз не съжалявам, а май че и ти — провикна се капитанът, все още обхванат от силна любов към жена си, която вместо отговор го възнагради с целувка, като се почувствува не малко задоволена от великодушната вяра, която съпругът й имаше в нея.

„Ако би имал малко повече мозък — мислеше си тя, — може би щях да успея да направя нещо от него.“ Но тя никога не го оставяше да долови мнението, което имаше за него, като с неуморима любезност слушаше разказите му за онова, което ставаше в конюшнята и в полковата столова; смееше се на всичките му шеги; показваше най-голям интерес към Джек Спетърдеш, чийто впрегатен кон остарял, към Боб Мартингейл, когото арестували в един игрален дом, и към Том Синкбарс, който щял да вземе участие в конните надбягвания. Когато той се прибираше, тя се държеше живо и весело; когато искаше да излиза, и тя настояваше той да не остава вкъщи; когато беше у дома, тя му свиреше и пееше, правеше му хубави напитки, надзираваше приготвянето на вечерята му, топлеше чехлите му и потапяше душата му в удобства. Чувал съм баба ми да казва, че най-добрите жени са лицемерни. Ние не знаем колко те скриват от нас, как стоят нащрек, когато изглеждат най-безизкуствени и доверчиви; колко често техните искрени усмивки, които тъй лесно се появяват на устните им, са само изкуствени средства, с които ни умилостивяват, бягат от истината или ни обезоръжават. Не казвам, че такъв е случаят само с кокетните — същото се отнася и до образците на домашна добродетел, до онези, които служат за пример на женско съвършенство. Кой не е виждал как една жена скрива тъпотата на глупавия си съпруг или пък укротява яростта на свирепия? Ние приемаме това приятно на вид робско подчинение и хвалим жената за него; и тази хубава измама ние наричаме истина. Една добра къщовна жена е по необходимост шарлатанка; и съпругът на Корнелия е бил измамен, също както и Потифар — само че по различен начин.

Чрез тези прояви на внимание опитният нехранимайко Родън Кроли бе превърнат в един много щастлив и покорен женен мъж. Той вече не посещаваше предишните си свърталища. Веднъж или дваж запитаха за него в клубовете му, но не почувствуваха много отсъствието му; в тези павилиони на Панаира на суетата хората не усещат много силно липсата на подобните си. Уединената му съпруга, винаги усмихната и весела, малката му удобна квартира, вкусните яденета и прекараните в семейния кът вечери притежаваха всичкия чар на нещо ново и скрито от другите. Бракът не бе още обявен пред света, нито пък във вестник „Морнинг пост“. Всичките му кредитори щяха да се впуснат вкупом върху му, ако знаеха, че се е свързал с една жена без богатство. „Моите роднини няма да ви изпъдят“ — казваше Беки с малко горчив смях; и тя бе напълно доволна да чака, докато старата леля се сдобреше с тях, че след това да изяви претенции за мястото си в обществото. Така че тя живееше в Бромптън, като междувременно не виждаше никого или само онези малцина от приятелите на съпруга си, които бяха допускани до столовата й. Те всички бяха очаровани от нея. Малките вечери, смехът и бъбренето и след това музиката доставяха радост на всички, които участвуваха в тези удоволствия. На майор Мартингейл никога не му хрумваше да поиска да види акта за женитбата. Капитан Синкбарс бе напълно очарован от умението й да прави пунш. А младият поручик Спетърдеш (който обичаше да играе пикет и когото капитан Кроли често канеше) бе просто сразен от мисис Кроли. Но нейната предпазливост и скромност не я напущаха нито за миг, пък и репутацията на Кроли като ревнив и войнствен офицер служеше за отлична защита на малката му женичка.

В този град има джентълмени от много добри семейства и твърде известни сред обществото, които никога не са влизали в приемната на една дама; така че за женитбата на Родън Кроли може би се разказваше в неговия роден край, където, разбира се, мисис Бют бе разнесла новината, обаче в Лондон или се съмняваха в нея, или не бяха я научили, или изобщо не приказваха за това. Той си живееше удобно на кредит. Имаше голям капитал от дългове, с които, ако са благоразумно разпределени, човек може да кара дълги години и с които мнозина съумяват да преживяват сто пъти по-добре и от хората с готови пари. Та кой от тези, които се движат по лондонските улици, не може да посочи поне десетина мъже, возещи се в прекрасни екипажи, докато той върви пешком, които са известни в модното общество, които търговците с поклон изпращат до екипажите им, които не се лишават от нищо и които никой не знае от какво живеят? Виждаме Джек Трифтлес да се разхожда из парка или да се стрелка с файтона си по Пел Мел и отиваме на вечерите му, където се поднасят превъзходни блюда. „Как е започнало това — казваме ние — и как ли ще свърши?“ „Драги приятелю — чух веднъж Джек да казва, — аз имам дългове във всички европейски столици.“ Краят трябва да дойде някой ден, обаче междувременно Джек си живее чудесно; хората с удоволствие стискат ръката му, не обръщат внимание на тъмните историйки, които от време на време се шепнат за него, и заявяват, че е добродушен, весел, безразсъден човек.

Истината ни задължава да признаем: Ребека се бе омъжила точно за такъв човек. В неговия дом имаше всичко, освен готови пари, от които домакинството им доста наскоро почувствува нужда. Един ден, като четяха вестника, те стигнаха до съобщението: „Поручик Дж. Озбърн става капитан чрез откупуване чина на Смит.“ Тогава Родън изрече споменатата вече забележка за любимия на Амелия, което доведе до посещението им на Ръсъл Скуеър.

Когато Родън и жена му поискаха да поговорят с капитан Добин на разпродажбата и да чуят подробности около бедата, която бе сполетяла старите приятели на Ребека, капитанът бе изчезнал. Това, което успяха да научат, им бе разказано от случаен преносвач или посредник на търга.

— Погледни онези с кривите човки — каза Беки, като се качваше много развеселена във файтона с картината под мишница. — Приличат на лешояди след сражение.

— Не знам, миличка, никога не съм бил в сражение. Попитай Мартингейл; той беше в Испания като адютант на генерал Блейзис.

— Мистър Седли беше много мил и стар човечец — каза Ребека. — Искрено съжалявам, че се е разорил.

— О, хората на борсата са свикнали на това, знаеш — отвърна Родън и махна една муха от ухото на коня.

— Как ми се искаше да купим от порцелановите сервизи, Родън! — продължи сантиментално съпругата му. — Двадесет и пет гвинеи за онова малко пиано бе ужасно голяма сума. Избрахме го от магазина на Бродууд за Амелия, когато завърши училището. Тогава струваше само тридесет и пет гвинеи.

— Онзи — как се наричаше. — Озбърн, навярно сега ще се откаже от нея, след като семейството е разорено. Как ли ще страда хубавичката ти малка приятелка, а, Беки?

— О, ще й мине — каза с усмивка Беки и те продължиха пътя си, като заговориха за нещо друго.