Уилям Текери
Панаир на суетата (34) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава XXXIII
В която роднините на мис Кроли проявяват голяма загриженост към нея

Молим любезния читател да си спомни — докато войската се изтегля от Фландрия след героичните си действия там и напредва, за да заеме укрепленията по границите на Франция, преди да я окупира, — че в Англия има няколко души, които си живеят мирничко и които също участвуват в настоящия разказ, тъй че трябва да получат припадащия им се дял от нашата хроника. По време на тези битки и опасности старата мис Кроли си живееше в Брайтън, твърде умерено развълнувана от развитието на големите събития. То се знае, тези големи събития правеха вестниците доста интересни и Бригс прочете на висок глас съответния брой на вестника, в който се споменаваше с похвала за храбростта на Родън Кроли, а след това се съобщаваше и за производството му в по-горен чин.

— Жалко, че този младеж предприе такава непоправима стъпка в живота! — каза леля му. — С неговия чин и отличие той би могъл да се ожени за дъщерята на някой пивовар с четвърт милион — като например мис Грейнс; или пък би могъл да поиска да се сроди с най-добрите семейства в Англия. Някой ден той все щеше да получи парите ми; или не той, децата му — тъй като, мис Бригс, аз съвсем не бързам да си отивам, макар и вие да бързате да се отървете от мене; а вместо това сега е обречен на просия, с балерина за съпруга.

— Няма ли моята скъпа мис Кроли да хвърли съчувствен поглед върху смелия воин, чието име е написано в славните страници на историята на отечеството му? — каза Бригс, която бе много възбудена от събитията при Ватерло и много обичаше да говори романтично, щом й се удадеше случай. — Нима капитанът — или полковникът, както би трябвало сега да го нарека — не е извършил дела, които правят името Кроли славно?

— Бригс, ти си глупачка — каза мис Кроли. — Полковник Кроли натика името Кроли в калта. Да се ожени за дъщерята на учител по рисуване. Да се ожени за една dame de compagnie[1] — защото, Бригс, тя бе точно това. Да, тя бе точно това, което си ти, само че по-млада и доста по-хубава и по-умна. Чудя се дали ти не си била съучастничка на тази клетница, на чиито мръсни подлости той стана жертва и от която ти така много се възхищаваше. Да, положително си била съучастничка. Но завещанието ми ще те разочарова, в това можеш да бъдеш уверена. А сега ще имаш добрината да пишеш на адвоката мистър Уокси и да му кажеш, че желая веднага да го видя.

Понастоящем мис Кроли имаше обичай да пише на адвоката си, мистър Уокси, почти всеки ден от седмицата, тъй като бе сменила всички свои разпореждания относно имуществото си и много бе объркана по въпроса, как и кому да остави парите си.

Старата мома обаче бе доста поукрепнала. Това се доказваше от увеличената енергичност и честотата на сарказмите, с които обсипваше мис Бригс. Клетата компаньонка понасяше тези нападки с такова смирение, с такъв страх и такава покорност, която бе полублагородна, полунеискрена — с една дума, търпеше с онова робско подчинение, което жените в нейното положение и с нейния нрав са длъжни да показват. Кой не е виждал как една жена може да тормози друга жена? Какво са страданията, които мъжете са принудени да понасят, в сравнение с тези всекидневно подхвърляни стрели на презрение и жестокост, които много клети жени търпят от тиранките на собствения си пол? Горките жертви! Ние обаче изхождаме от основното си твърдение, което гласи, че мис Кроли изпадаше в особена раздразнителност и жестокост, когато се привдигаше от някаква болест — също както казват, че раните смъдят най-много, когато са на оздравяване.

Докато приближаваше към края на болестта си, за чието настъпване всички се надяваха, мис Бригс бе едничката жертва, която допущаха при болната. Все пак обаче намиращите се недалеч роднини на мис Кроли не забравяха любимата си леля и посредством подаръци и мили съобщения се стараеха да поддържат своите образи живи в съзнанието й.

На първо място нека споменем племенника й Родън Кроли. Няколко седмици след забележителната битка при Ватерло и след като вестниците бяха съобщили за производството и смелостта на този отличил се офицер, параходчето от Диеп донесе на мис Кроли в Брайтън кутия с подаръци, както и синовно писмо от полковника, нейния племенник. В кутията се намираха чифт френски еполети, кръст от Легиона на честта и дръжката на една сабя — останки от бойното поле. Писмото описваше с твърде много хумор как тази дръжка принадлежала на висш гвардейски офицер, който се заклел, че „Гвардията умира, но не се предава“, а следния миг бил взет пленник от един прост войник, който счупил сабята на французина с тъпия край на пушката си и Родън станал господар на счупеното оръжие. А що се отнася до кръста и сполетите, те идвали от един полковник от френската кавалерия, който през време на битката паднал под ръката на Родън Кроли, и той не знаел какво друго да направи с плячката, освен да я изпрати на най-добрата си и най-мила приятелка. Да продължава ли да й пише от Париж, накъдето се отправяла армията? Навярно ще може да й прати интересни новини от столицата и от някои от старите й приятели от емиграцията, към които тя е проявявала толкова доброта през време на изпитанията им.

Старата мома накара Бригс да отговори на полковника с любезно и ласкаво писмо, като по този начин го окуражаваше да продължи кореспонденцията. Първото му писмо беше толкова живо и забавно, че тя с удоволствие чакаше онези, които идеха след него.

— Разбира се, аз знам — обясни тя на мис Бригс, — че Родън не би могъл да напише второ такова писмо, също както и ти, клета ми Бригс, не би могла, и че му го е продиктувал не друг, а онази духовита Ребека; но пък това не е причина племенникът ми да не ме забавлява. И заради това ще му дам да разбере, че съм в добро настроение.

Чудно, дали тя знаеше не само че Беки е написала писмото, но че не друг, а тя е изпратила трофеите — купени от нея за няколко франка от един от многобройните улични търговци, които веднага започнаха да разпродават военни трофеи. Авторът, който знае всичко, знае и тези подробности. Но както и да е, любезният отговор на мис Кроли много окуражи нашите млади приятели — Родън и неговата съпруга, които очакваха най-хубавото от явно подобреното настроение на тяхната леля. Те положиха грижи да я забавляват с множество приятни писма от Париж, където, според думите на Родън, имали щастието да вървят по стъпките на армията-победителка.

На жената на пастора, която си замина за Куинс Кроли, за да се погрижи за счупената ключица на съпруга си, старата мома съвсем ле пращаше такива любезни писма. Мисис Бют, тази пъргава, властна и господарски настроена жена, бе извършила най-непростимата от всички грешки по отношение на своята зълва. Тя не само бе потискала нея и домакинството й — но също така бе отегчавала мис Кроли. И ако клетата мис Бригс бе жена с малко повече дух, тя положително щеше да се почувствува щастлива от поръчението на господарката си — да пише на мисис Бют Кроли и да й съобщи, че след нейното заминаване здравето на мис Кроли се е много подобрило и тя в никакъв случай не трябва да се безпокои, нито пък да напуща семейството си заради нея. Тази победа над една жена, която се бе държала много високомерно и жестоко спрямо мис Бригс, би зарадвала повечето нейни посестрими; обаче истината е, че Бригс бе напълно мекушава и в момента, щом неприятелката й бе притеснена от нещо, тя започна да изпитва към нея само съжаление.

— Колко бях глупава — казваше си с пълно основание мисис Бют, — че им загатнах за намерението си да се върна в онова писмо, с което пратихме токачките на мис Кроли. Трябваше да отида, без да продумам ни дума на бедното, старо оглупяло същество, и да я измъкна от ръцете на оная патка Бригс и на онази змия — камериерката. О, Бют, Бют, защо си счупи ключицата?

Наистина, защо? Видяхме вече как мисис Бют бе играла своите карти прекалено открито. Тя бе господарствувала над домакинството на мис Кроли така пълно и властно, че при първия удобен случай за въстание, разгромът й беше пълен. Тя и семейството й обаче смятаха, че е станала жертва на ужасно себелюбие и измяна и че добрините, които е направила на мис Кроли, са били посрещнати с най-черна неблагодарност. Родъновото производство в по-горен чин, както и обстоятелството, че с похвала споменаваха името му във вестника, изпълваха тази добра християнка с уплаха. Ще се смили ли сега леля му към него, щом е станал полковник и носител на орден за храброст? А онази омразна Ребека отново ли ще й стане любимка? Жената на пастора написа една неделна проповед за съпруга си, в която се говореше за суетата на военната слава и за благоденствието на злите хора. Достойният пастор я прочете с най-хубав глас и без да разбере нито сричка. Един от слушателите му бе Пит Кроли, който бе дошъл с двете си природени сестри на черква — там, където старият баронет за нищо на света не можеше да бъде принуден да стъпи.

След заминаването на Беки Шарп този стар клетник се бе отдал напълно на лошите си навици, на селските клюки и на безмълвния страх от сина си. Панделките на бонето на мис Хоръкс станаха по-разкошни от всякога. Изисканите семейства отбягваха с ужас имението и неговия собственик. Сър Пит ходеше да си попийва по домовете на наемателите си, а в пазарни дни се наливаше с ракия и вода заедно с фермерите от Мъдбъри и от другите околни градчета. Той караше семейната каляска в Саутхамптън, с мис Хоръкс в нея, и хората от околността всяка неделя очакваха да прочетат в провинциалния вестник съобщението за сватбата му. Същото очакваше с безмълвен ужас и синът му. Тежък бе товарът, който мистър Кроли трябваше да носи. На мисионерските срещи и на другите религиозни събрания, където имаше обичай да председателствува и да говори с часове, красноречието му се сковаваше. Защото, когато се изправяше, той чувствуваше, че слушателите казват: „Ето го сина на онзи стар окаяник, сър Пит, който по всяка вероятност пие в селската кръчма.“ Двете момичета щяха да бъдат изоставени напълно на произвола (тъй като сър Пит се закле, че никаква възпитателка нямало вече да влезе в къщата му), ако мистър Пит не бе принудил със заплахи баща си да ги изпрати на училище.

Междувременно, както вече казахме, каквито и различия да съществуваха между скъпите племенници и племеннички на мис Кроли, те всички бяха единодушни в любовта си към нея и всички й пращаха най-различни изрази на голямата си привързаност. Така например мисис Бют изпрати няколко домашни птици, няколко едри глави карфиол и една прекрасна чантичка, изработена от миличките й момичета, които молеха леля си да си спомни за тях, докато пък мистър Пит изпрати праскови, грозде и дивеч от имението. Дилижансът от Саутхамптън донасяше в Брайтън тези изрази на добри чувства, а понякога завеждаше там и самия мистър Пит, тъй като пререканията му със сър Пит го караха да отсъствува дълго от дома. А освен това в Брайтън за него имаше нещо много привлекателно — там се намираше лейди Джейн Шийпшанкс, за чийто годеж с мистър Кроли сме споменавали и по-рано. Нейно сиятелство и сестрите й живееха в Брайтън с тяхната мамичка графиня Саутдаун — тази силна по дух жена, тъй добре позната сред сериозния свят.

Необходимо е да се кажат няколко думи за нейно сиятелство и нейното благородно семейство, което е свързано с настоящи и бъдещи връзки с рода Кроли. Относно главата на семейство Саутдаун, Клемънт Уилям, четвърти граф Саутдаун, може да се каже много малко вън от това, че негово сиятелство влезе в парламента (като лорд Уолзи) под покровителството на мистър Уилбърфорс и известно време бе гордост за своя поръчител, като минаваше за сериозен младеж. Но думите не са в състояние да опишат чувствата на възхитителната му майка, когато се научи, наскоро след смъртта на съпруга си, че синът й е член на няколко светски клуба, че е изгубил много на комар в клуба „Уотие“ и в „Какаовото дърво“; че е правил дългове с уговорка да ги плати след получаване на наследството си и е ипотекирал семейното имение; че кара карета с четири коня и залага при конни състезания и дори си има ложа в операта, където забавлява най-опасна ергенска компания. В обществения кръг на вдовствуващата лейди името му се споменаваше само с въздишки.

Лейди Емилия беше доста по-възрастна от брат си и заемаше значително място в сериозния свят като авторка на някой от споменатите по-преди възхитителни трактати, както и на много химни и религиозни стихове. Тя беше зряла мома с твърде вяли склонности към женитба, тъй като хората от черната раса ангажираха почти всичките й чувства. Струва ми се, на нея дължим това прекрасно стихотворение:

 

Поведи ни към някой слънчев остров,

там далеч на запад в океана,

где небето вечно се усмихва,

а черните вечно ридаят…

 

И тъй нататък.

Тя се намираше в писмовна връзка с джентълмени със свещенически сан в повечето от нашите източно и западноиндийски владения и бе тайно привързана към преподобния Сайлъс Хорнблоуър, когото бяха татуирали в един от островите на Южните морета.

Колкото се отнася до лейди Джейн, върху която, както вече казахме, бяха съсредоточени чувствата на мистър Пит Кроли, тя беше кротка, тиха, свенлива и лесно поруменяваше. Въпреки позорното поведение на брат си тя плачеше за него и много се срамуваше, че все още продължава да го обича. Дори и сега имаше обичай да му изпраща малки, набързо и тайно написани бележчици, които скритом пускаше в пощата. Единствената страшната тайна, която тежеше на съвестта й, беше, че тя и старата икономка веднъж отидоха скришом да посетят Саутдаун в стаите му в хотел „Олбани“ и го завариха — о, милия пропаднал нехранимайко! — да пуши пура, с бутилка ликьор пред него. Тя се възхищаваше от сестра си, обожаваше майка си и смяташе, че след онзи сбъркал пътя си ангел, Саутдаун, мистър Кроли е най-приятният и най-образованият от всички мъже. Нейната сестра и мамичка, които бяха дами с превъзходни качества, я направляваха във всяко отношение и гледаха на нея с онова мило съжаление, което този вид дами с превъзходни качества винаги раздават така щедро. Нейната мамичка й поръчваше роклите, книгите, шапките и идеите. Караха я да взема уроци по езда, по пиано или да се занимава с друго някое телесно упражнение, в зависимост от това кое лейди Саутдаун считаше за необходимо. И нейно сиятелство би държала дъщеря си в детски престилки до двадесет и шестата й година, на каквато възраст се намираше в настоящия момент, само ако те не бяха изхвърлени от употреба, когато лейди Джейн бе представена на кралица Шарлота.

Когато най-напред тези дами дойдоха в къщата си в Брайтън, мистър Кроли правеше посещенията си единствено на тях, като се задоволяваше да оставя визитната си картичка в дома на леля си и скромно запитваше мистър Баулс или помощник-лакея относно здравословното състояние на болната. Когато срещна мис Бригс да се връща вкъщи от библиотеката с товар романи под мишница, мистър Кроли поруменя по твърде необичаен за него начин и пристъпи напред да се ръкува с компаньонката на мис Кроли. Той представи мис Бригс на дамата, с която в момента се разхождаше — лейди Джейн Шийпшанкс, като каза:

— Лейди Джейн, позволете ми да ви представя на най-добрата приятелка и най-нежната компаньонка на леля ми, мис Бригс, която вие познавате в нейното друго качество, като авторка на хубавите „Песни на сърцето“, към които имате такава слабост.

Лейди Джейн също поруменя, като протегна любезно малката си ръка към мис Бригс и каза нещо много любезно и несвързано относно мамичка и във връзка с намерението си да посети мис Кроли, както и за това, че се радвала да бъде представена на приятелите и роднините на мистър Кроли. С кротките си като на гълъб очи тя кимна за сбогом на мис Бригс, когато се разделяха, а мистър Кроли я дари с дълбок дворцов поклон, какъвто имаше обичай да прави пред нейно величество графинята на Пъмпърникъл, когато беше аташе при тамошния двор.

Ах, този хитър дипломат и последовател на приличния на Макиавели Бинки! Той беше дал на лейди Джейн онова копие от ранните стихове на клетата Бригс, за което си бе спомнил, че е виждал в Куинс Кроли и на което имаше посвещение от поетесата на покойната съпруга на баща му. Той взе със себе си книгата в Брайтън, като я чете в саутхамптънската пощенска кола и лично подчертаваше тук-там с молива си, преди да я подари на нежната лейди Джейн. Той беше също така този, който разкри пред лейди Саутдаун големите преимущества, които можеха да произлязат от една близост между нейното семейство и мис Кроли — преимущества както материални, така и духовни — каза той, — тъй като мис Кроли сега била съвсем самичка. Ужасният разгулен живот и недостойната връзка на брат му Родън бяха охладили чувствата й към този порочен млад човек; а скъперничеството и породената от алчност тирания на мисис Бют Кроли бяха накарали старата дама да въстане срещу прекалено големите изисквания на тези членове на рода им. И макар че през целия си живот той се въздържал да не се сприятелява с мис Кроли, като може би прекалено много бил държал на гордостта си, сега смятал, че трябвало да се употребят всички подобаващи средства, както, за да се спаси душата й от погибел, така и за да осигури богатството й за себе си като глава на семейство Кроли.

Силната по дух лейди Саутдаун се съгласи напълно и с двете предложения на бъдещия си зет и препоръча веднага да въведат мис Кроли в лоното на християнството. Когато се намираше в собствения си дом, както в Саутдаун, така и в замъка Тротърмор, тази висока и сурова мисионерка и носителка на истината обикаляше околната местност с файтона си, като изпращаше пред себе си вестители на коне, раздаваше цели купища религиозни трактати между селяните и наемателите и заповядваше на Гефър Джоунс да стане ревностен християнин по същия начин, както заповядваше на Гуди Хикс да погълне някакво лекарство без възражение, без противопоставяне и без съдействието на свещеника. Лорд Саутдаун, нейният покоен съпруг, епилептичен и простодушничък благородник, имаше навик да одобрява всичко, което неговата Матилда вършеше и мислеше. Така че през каквито и промени да преминеше вярата й (която се приспособяваше към най-голямо разнообразие от мнения, черпени от най-различни проповедници измежду сектантите), тя ни най-малко не се свенеше да заповядва на всички наематели на земите си и на подчинените си да я следват и да вярват онова, което тя вярваше. Така например дали възприемаше учението на преподобния Сондърс М’Нитр, шотландския пастор; или това на преподобния Люк Уотърс, кроткия последовател на Уесли; или пък на преподобния Джайлс Джоулс, просветения Кърпач, който си бе дал званието „преподобен“, също както Наполеон се бе коронясал за император — при всички тези случаи се очакваше прислугата, децата и наемателите на земите на лейди Саутдаун да коленичат с нейно сиятелство и да кажат „амин“ на молитвите на всеки от тези свещенослужители.

През време на религиозните упражнения позволяваха на стария Саутдаун да седи в собствената си стая поради недоброто си здравословно състояние, да пие топло вино с лимон и захар и да слуша как му четат вестника. Лейди Джейн бе любимата дъщеря на стария граф. Тя се грижеше за него и го обичаше искрено. А що се отнася до лейди Емилия, авторката на „Перачката от Финчли Комън“, заплахите й за наказание свише (то беше по времето, което сега описваме, тъй като по-късно възгледите й се смекчиха) бяха толкова страшни, щото много плашеха свитичкия стар джентълмен, баща й, и лекарите заявяваха, че припадъците му винаги се случват след проповедите на нейно сиятелство.

— Непременно ще й направя посещение — каза тогава лейди Саутдаун в отговор на настояванията на обожателя на дъщеря й. — Кой е медицинският съветник на мис Кроли?

Мистър Кроли спомена името на мистър Кримър.

— Той е много опасен и много невеж лекар, скъпи ми Пит. С помощта на провидението станах причина да се откажат от него в няколко къщи, макар че при един-два случая не пристигнах навреме. Не успях да спася клетия мил генерал Глендърс, който просто умираше в ръцете на този невежа — да, умираше. Посъвзе се малко от праховете на Роджър, които му дадох, но уви! Беше вече твърде късно. Но смъртта му беше приятна; и за него това бе само една промяна към по-добро. Скъпи ми Пит, Кримър трябва да напусне леля ви.

Пит изрази пълното си съгласие. И той също така бе увлечен от енергичността на благородната си роднина и бъдеща тъща. Бяха го накарали да възприеме Сондърс М’Нитр, Люк, Уотърс, Джайлс, Джоулс, праховете на Поджър, хапчетата на Роджър, еликсира на Поуки — всяко едно от лекарствата на нейно сиятелство, било то душевно или телесно. Той никога не напущаше дома й, без да отнесе почитателно със себе си цели купища от продуктите на шарлатанската й теология и медицина. О, скъпи ми братя и другари по съдба от Панаира на суетата, кой от вас не познава и не страда под тиранията на подобни доброжелателни мъчители? Напразно вие им казвате: „Скъпа госпожо, по ваша заповед миналата година аз вземах специалитета на Поджър и му вярвам. Защо, защо сега пък трябва да се откажа от него и да възприема лекарството на Роджър?“

Но на това няма как да се помогне: ако не може да ви убеди с доводи, вярната последователка избухва в сълзи и в края на спора неверникът взема съответното лекарство и казва: „Добре, добре, нека да бъдат Роджъровите хапчета.“

— А що се отнася до душевното й състояние — продължи графинята, — разбира се, веднага трябва да се вземат грижи за него. Щом Кримър се намира край нея, тя може да върши всеки ден; а в какво състояние ще отиде на онзи свят, скъпи ми Пит, в какво ужасно състояние! Веднага ще й пратя преподобния мистър Айрънс. Джейн, напиши няколко думи на преподобния Бартоломю Айрънс, в трето лице, и му кажи, че желая да имам удоволствието да го видя тази вечер на чай в шест половина. Той е човек, който пробужда заспалите; непременно трябва да се види с мис Кроли, преди тя да се е оттеглила на почивка, още тази вечер. Емилия, миличка, приготви пакет книги за мис Кроли. Сложи в него „Глас от пламъците“, „Бойно предупреждение към Йерихон“ както и „Победената плът“ или „Покръстеният канибал“.

— А също и „Перачката от Финчли Комън“, мамичко — каза лейди Емилия. — Няма да е зле отначало да се започне с нещо успокоително.

— Спрете, скъпи госпожи — каза дипломатът Пит. — Моите почитания към мненията на обичната ми и уважавана лейди Саутдаун, обаче аз смятам, че никак не е разумно да започваме въздействието върху мис Кроли, като още в самото начало й дадем подобни сериозни съчинения. Не забравяйте в какво деликатно състояние се намира тя и как досега не е свикнала, как абсолютно никак не е свикнала да се занимава с въпроси, свързани с безсмъртието на душата й.

— Значи, Пит, вие смятате, че да се започне с тези въпроси, е прекалено рано, така ли? — каза лейди Емилия, като се изправи с шест малки книжки, които се намираха вече в ръката й.

— Ако започнете веднага, вие съвсем ще я изплашите. Познавам светския характер на леля ми много добре и съм уверен, че всеки внезапен опит да я въведе в лоното на вярата ще представлява най-неподходящото средство за спасението на душата на тази нещастна жена. По този начин само ще я изплашите и ядосате. Най-вероятно е да захвърли книгите и да откаже да има каквито и да било връзки с изпращачите им.

— Вашата природа, Пит, е също така грубо светска, както и тази на леля ви — каза лейди Емилия, като излезе гордо от стаята с книгите в ръка.

— И няма защо да ви казвам, скъпа ми лейди Саутдаун — продължи Пит с нисък глас, без да обръща внимание на прекъсването, — колко фатална може да се окаже липсата на малко благост и предпазливост относно надеждите, които бихме могли да храним във връзка със светските притежания на леля ми. Не забравяйте, че тя има седемдесет хиляди лири стерлинги; помислете за възрастта й, за разстроените й нерви и за деликатното й здраве. Знам, че е унищожила завещанието, което е било направено в полза на моя брат, полковник Кроли. И ние трябва да поведем тази наранена душа към правия път, като я успокоим, а не като я изплашим; следователно аз смятам, и вие ще се съгласите с мене, че… че…

— Разбира се, разбира се — забеляза лейди Саутдаун. — Джейн, миличка, няма защо да изпращаш онази бележка на мистър Айрънс. Ако здравето й е такова, че разискванията биха я изморили, ние ще чакаме, докато се пооправи. Утре ще направя посещение на мис Кроли.

— И ако ми позволите да предложа нещо, прелестна госпожо — каза Пит с благ глас, — по-добре ще бъде да не вземате със себе си нашата тъй ценна Емилия, която е прекалено жарка; най-хубаво би било да се придружавате от милата ни и кротка лейди Джейн.

— Емилия положително ще развали всичко — каза лейди Саутдаун. И този път тя се съгласи да измени на обичайната си практика, която, както вече казахме, се състоеше в това да изпраща на застрашената от погибел душа цял куп религиозни трактати, преди лично да отиде и се заеме със спасяването й (също както нападението на французите винаги се предшествуваше от яростна канонада). И тъй, заради здравето на болната или за спасението на душата й, или пък заради парите й, лейди Саутдаун се съгласи да отложи временно любимите си начини на действие.

На следния ден големият женски екипаж на семейство Саутдаун, с графската коронка и герб, спря тържествено пред портите на мис Кроли и високият сериозен лакей подаде на мистър Баулс визитните картички на нейно сиятелство за мис Кроли, както и една за мис Бригс. Като компромис вечерта лейди Емилия изпрати на компаньонката един пакет, съдържащ няколко копия от „Перачката“, както и други трактати с по-мек характер, за лична употреба на мис Б., а също тъй и няколко книги за прислугата: „Няколко мисли за прислугата“, „Тиганът и огънят“ и „Официалното облекло на греха“, чието съдържание беше много силно.

Бележки

[1] компаньонка.