Уилям Текери
Панаир на суетата (11) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава X
Мис Шарп започва да си създава приятели

И сега, след като бе приета за член на симпатичното семейство, чиито портрети скицирахме в предишните страници, Ребека бе длъжна, както сама тя отбеляза, да стане приятна на благодетелите си и да спечели доверието им до най-висшата степен, до която това й бе възможно. Човек не може да не се възхищава от това чувство на признателност у едно беззащитно сираче; и ако тя си правеше сметките с известна доза себелюбие, кой ще каже, че благоразумието й не бе напълно оправдано? „Аз съм самичка в света — казваше си самотното момиче. — Не мога да очаквам нищо друго, освен онова, което единствено собствените ми усилия могат да ми донесат; и докато розовобузестото хлапе Амелия, която няма и половината от моя мозък, има десет хиляди фунта и установено положение, клетата Ребека (и моята фигура е много по-хубава от нейната) трябва да разчита само на себе си и на собствения си разсъдък. Е добре, нека да видим дали умът ми може да ми осигури една почтена поддръжка и дали някой и друг ден няма да мога да покажа на мис Амелия истинското си превъзходство пред нея. Не че ненавиждам горката Амелия. Кой би могъл да ненавижда такова безвредно добродушно създание? Само че наистина ще бъде прекрасно, когато някой ден заема мястото си в света над нея. Пък и защо ли да не стане това?“ Така си мечтаеше нашата малка романтична приятелка, такова бъдеще си рисуваше, а и не трябва да се възмущаваме, че във всичките й въздушни кули фигурата на съпруга бе най-важната. За какво друго имат да мислят младите момичета, ако не за съпрузи? За какво друго мислят и майчиците им? „Трябва сама да си бъда майчица“ — казваше си Ребека не без известно парливо чувство на поражение, което я обземаше при мисълта за малкия й неуспех по отношение на Джоз Седли.

Следователно тя си науми благоразумно да си създаде добро положение и сигурност сред семейството на Куинс Кроли и за тази цел реши да стане приятна на всички наоколо, които по някакъв начин биха могли да попречат на удобствата й.

Понеже лейди Кроли не беше от тези хора и тъй като освен туй бе толкова отпусната и безхарактерна, че нямаше никаква тежест в дома си, Ребека скоро откри, че съвсем не е необходимо да спечелва благоразположението й. Тя имаше обичай да говори на възпитаничките си за тяхната „клета мамичка“ и макар да се отнасяше към тази дама с явно изразено хладно уважение, благоразумно насочваше вниманието си главно към останалите членове на семейството.

С децата, чието одобрение напълно спечели, методът й беше доста прост. Тя не товареше младите им мозъци с прекалено много учение, а обратното — остави ги сами да се справят с образованието си; защото кое образование е по-полезно от самообразованието? По-голямата беше донякъде склонна към четене и тъй като в старата библиотека на Куинс Кроли имаше значителен брой произведения от миналия век с по-леко съдържание както на френски, така и на английски (купувани от секретаря на поверителната служба за Мерките и червения восък по времето на позора му), и тъй като никой освен нея не си даваше труда да преглежда рафтовете с книгите, Ребека можа приятно и дори някак си на игра да влее знания в главата на мис Роуз Кроли.

Така тя и мис Роуз прочетоха множество забавни френски и английски литературни произведения, между които могат да се споменат тези на учения д-р Смолет, на изобретателния мистър Хенри Филдинг, на изящния и фантастичен Monsieur Crebillon[1] младши, от когото нашият безсмъртен поет Грей толкова се възхищава, и на универсалния Monsieur de Voltaire[2]. Веднъж, когато мистър Кроли запита какво четат малките госпожици, възпитателката отвърна:

— Смолет.

— О, Смолет — каза мистър Кроли, напълно задоволен. — Неговата история е по-скучна, но съвсем не така опасна като историята на мистър Хюм. Защото вие четете история, нали?

— Да — отвърна мис Роуз, без обаче да прибави, че четяха не друга история, а тази на мистър Хъмфри Клинкър.

При друг случай той се възмути донякъде, като завари сестра си със сборник френски пиеси; но тъй като възпитателката забеляза, че правят това, за да може детето да възприеме особеностите на говоримия френски език, той бе принуден да се съгласи с нея. Като дипломат, мистър Кроли беше крайно горд със собственото изкуство да приказва френски (тъй като все още беше светски човек) и комплиментите, които възпитателката му правеше за тази негова способност, го радваха не малко.

Навиците на мис Вайълит бяха, напротив, по-груби и по-буйни от навиците на сестра й. Тя например знаеше скритите места, където кокошките снасяха яйцата си. Можеше да се покачи на дърво, за да обере гнездата на пернатите певци. И голямо беше удоволствието й, когато яздеше младите жребци и препускаше из полетата като амазонка. Беше любимка на баща си и на прислужниците от конюшните. Също така бе любимката и ужасът на готвачката, тъй като намираше скритите места на гърнетата със сладко, които нападаше, когато можеше да ги досегне. Двете сестри непрестанно враждуваха помежду си. И когато мис Шарп откриеше някоя от простъпките й, никога не я съобщаваше на лейди Кроли, която би я разправила на бащата или още по-лошо, на мистър Кроли. Тя обещаваше да не казва нищо, ако мис Вайълит е добро момиче и ако обича възпитателката си.

Към мистър Кроли мис Шарп се държеше почтително и с послушание. Имаше обичай да се съветва с него за някои френски пасажи, които не разбираше, въпреки че майка й бе французойка. Той й ги превеждаше за нейно задоволство и освен че й помагаше в светската литература, беше достатъчно любезен да й избира книги с по-сериозен характер и да разговаря твърде често с нея. Тя се възхищаваше страшно много от неговата беседа в полза на един помощен фонд; зачете с интерес брошурата му върху земеделското законодателство; много се вълнуваше, понякога дори до сълзи, от вечерните му проповеди, като казваше:

— О, благодаря ви, сър — и въздишаше и вдигаше поглед към небето, което понякога го караше да благоволи да се ръкува с нея.

— Все пак кръвта е всичко — казваше този религиозен аристократ. — Какво въздействие имат думите ми върху мис Шарп, докато никой от другите не се трогва от тях. Твърде съм изтънчен за тях — прекалено изискан. Трябва да опростя малко стила си — обаче тя го разбира. Майка й е от рода Монморанси.

И наистина това беше семейството, от което мис Шарп произхождаше по майчина линия. Разбира се, тя не казваше, че майка й е била на сцената; това би шокирало религиозните принципи на мистър Кроли. Колко много благородни емигранти бе запратила в мизерия тази ужасна революция! Преди да изминат няколко месеца от идването й в къщата, тя бе разправила повече от една история за прадедите си, имената на някои от които мистър Кроли намери случайно в алманаха на д’Озие, който се намираше в библиотеката и който засили вярата му в тяхната истинност, както и във високото потекло на Ребека. Трябва ли от това любопитство и тършуване из алманасите да предполагаме — а трябва ли и героинята ни да предполага, — че мистър Кроли се интересува от нея? Не, той вършеше това само от приятелство. Не заявихме ли вече, че той бе предан на лейди Джейн Шийпшанкс?

Веднъж или дваж той й направи забележка, че играела на дама със сър Пит, като каза, че това било безбожно развлечение и че било по-добре, ако се залови да чете „Наследството на Тръмп“ или „Сляпата перачка от Муржийлс“, или пък някое по-сериозно произведение. Но мис Шарп отвърна, че майка й често имала обичай да играе същата игра със стария граф де Трик-трак и с преподобния абат дьо Корне, като по този начин намери извинение за това и други светски удоволствия.

Но малката възпитателка се показваше приятна на стария баронет не само като играеше дама с него. Тя намери много други начини да му бъде полезна. С неуморимо търпение прочете всички съдебни книжа, с които обеща да я забавлява преди идването им в Куинс Кроли. Доброволно предложи да препише много от писмата му и ловко промени правописа им, за да придобият съвременен вид. Прояви интерес към всичко, отнасящо се до имението, за фермата, за парка, за градината и конюшните. И беше такава приятна компаньонка, че баронетът рядко излизаше на обичайната си разходка след закуска без нея (и децата, разбира се), когато тя даваше съвети кои дървета да се окастрят, кои лехи да се прекопаят, кои плодове да се съберат и кои коне да отидат на оран или да се впрегнат в каруца. Преди да измине една година от престоя й в Куинс Кроли, тя напълно успя да спечели доверието на баронета; и разговорът на обедната маса, в който по-рано участвуваха баронетът и лакеят Хоръкс, сега се водеше изключително между сър Пит и мис Шарп. Когато мистър Кроли отсъствуваше, тя беше почти господарка на къщата, обаче в новото си високо положение се държеше със скромност и предпазливост, за да не засяга авторитета на хората в кухнята и конюшните, спрямо които държанието й беше винаги крайно скромно и любезно. Сега тя беше съвсем различна от онова високомерно, свенливо, недоволно малко момиче, което познавахме по-рано, и тази промяна в нрава й показваше голямо благоразумие, искрено желание да се понрави или най-малкото — голяма нравствена смелост от нейна страна. Дали тази нова система на смирение и вежливост, възприета от нашата Ребека, се диктуваше от сърцето й, ще се докаже от по-нататъшната й история. Системата на лицемерието, практикувана години наред, рядко може да се прокарва успешно от човек на двадесет и една години; но читателите ни не трябва да забравят, че макар и млада на години, нашата героиня бе възрастна по своята житейска опитност, и написаното от нас е останало безрезултатно, ако те не са открили, че тя бе много умна жена.

По-възрастният и по-младият син на семейството Кроли подобно на момченцето и момиченцето в барометъра, никога не оставаха заедно вкъщи — те се мразеха един друг от все сърце; Родън Кроли, кавалеристът, изпитваше голямо презрение към целия дом и се вестяваше там само когато леля му правеше годишното си посещение.

За голямото добро качество на тази стара дама вече споменахме. Тя притежаваше седемдесет хиляди лири стерлинги и почти бе осиновила Родън. По-големия си племенник ненавиждаше твърде много и го презираше заради мекушавостта му. От своя страна той не се поколебаваше да заяви, че душата й е окончателно погубена и беше на мнение, че и възможностите на брат му за онзи свят не са по-добри.

— Тя е безбожна светска жена — казваше мистър Кроли. — Движи се между атеисти и французи и духът ми потреперва от ужас, когато си помисля за страшното й положение и за това, че макар да е близо до гроба, тя толкова се е отдала на суетност, разпуснатост и безумие. — Работата беше там, че старата дама отказваше да присъствува на обичайната му вечерна беседа и когато идваше в Куинс Кроли самичка, той биваше принуден да преустанови всекидневното си богослужение.

— Не се занимавай с проповеди, Пит, когато мис Кроли дойде тук — казваше баща му. — Тя съобщава в писмото си, че няма да търпи поученията ти.

— О, сър, не забравяйте прислугата.

— По дяволите прислугата! — отвръщаше сър Пит. И син му смяташе, че нещо дори по-лошо може да се случи, ако те бъдат лишени от благодатта на проповедите му.

— Да му се не види, Пит! — отговори бащата на тези негови възражения. — Нима ще се покажеш такъв глупак, че да оставиш три хиляди годишно да излязат вън от семейството?

— Какво са парите в сравнение с душите ни, сър? — продължи мистър Кроли.

— Искаш да кажеш, че старата дама няма да ти остави нищо, така ли?… — И, кой знае, може би мистър Кроли наистина имаше тъкмо това предвид.

Старата мис Кроли положително не беше от нечестивите. Тя си имаше уютна къщичка в Парк Лейн и тъй като през лондонския сезон ядеше и пиеше повече, отколкото трябваше, през лятото отиваше в Хароугейт или Челтнам, Тя беше най-гостоприемната и най-весела стара девица и казваше, че на младини е била красавица (много добре знаем, че всички стари жени са били красавици на младини). По онова време минаваше за голям радикал и bel esprit[3]. Бе живяла известно време във Франция (където казват, че Сент Жюст събудил у нея нещастна страст) и оттогава нататък бе придобила слабост към френските романи, френската кухня и френските вина. Четеше Волтер и знаеше Русо наизуст; говореше с лекота по въпроса за развода и много енергично за правата на жените.

Тази достойна стара дама имаше голяма слабост към Родън Кроли още от времето, когато беше малко момче, изпрати го в Кеймбридж (за разлика от брат му, който беше в Оксфорд) и когато младият човек бе помолен от управата на първия университет да напусне, след престой от две години, тя му откупи служба в един гвардейски полк.

Този млад офицер бе едно съвършено конте, добре познато в града. Бокс, лов и каране на екипаж с четири коня бяха проявите на тогавашната британска аристокрация; и той беше деен участник във всички тези благородни спортове. При все че принадлежеше към Кралската гвардия, която стоеше на острова и чиято длъжност беше да се навърта около принц-регента, без още да е проявила храбростта си вън от отечеството, Родън Кроли се бе бил вече на три дуела, чрез които даде обилни доказателства за презрението си към смъртта.

— Както и за онова, което идва подир смъртта — би забелязал мистър Кроли, отправяйки приличните си на френско грозде очи към тавана. Той винаги мислеше за братовата си душа или пък за душите на онези, чиито мнения се различаваха от неговите. Това е един вид утеха, на която мнозина сериозни хора се отдават.

Глупавата, романтична мис Кроли, която никак не се ужасяваше от храбростта на любимеца си, имаше обичай винаги да заплаща дълговете му след всеки дуел и не даваше да се пошепне нито една думица против нравствеността му.

— Като се налудува, ще се умири — казваше тя — и освен това той струва много повече от онзи скимтящ лицемер — брат му.

Бележки

[1] Господин Crebillon

[2] Мосю дьо Волтер.

[3] Остроумие.