Уилям Текери
Панаир на суетата (21) (роман без герой)

Глава XX
В която капитан Добин играе ролята на брачен пратеник

Без да разбере как, капитан Уилям Добин стана най-жаркият подбудител и помагач за свързването на Джордж Озбърн с Амелия. Ако не беше той, това никога нямаше да стане. Той не можеше да не си го признае и се усмихваше донейде горчиво, като си мислеше, че от всички хора на света именно на него е паднала грижата за тази женитба. Но макар воденето на преговорите да бе едва ли не най-болезнената длъжност, която можеше да му бъде дадена, все пак, щом трябваше да изпълни някакъв дълг, капитан Добин бе свикнал да върши това без много думи и колебание. След като се убеди, че ако я лишат от съпруга й, мис Седли ще умре от отчаяние, той реши да употреби всички усилия, за да я запази жива.

Няма да влизам в пълни подробности относно срещата между Джордж и Амелия, когато той бе доведен отново до нозете (не би ли трябвало да се осмелим да кажем ръцете?) на любимата си посредством намесата на неговия честен приятел Уилям. Много по-кораво сърце от Джорджовото би се стопило при вида на това сладко личице, тъй трагично смазано от мъка и отчаяние, както и при искрените и нежни думи, с които тя разкри страданията на покрусеното си сърце. Но понеже тя не припадна, когато разтрепераната й майка доведе пред нея Озбърн, и понеже даде отдушник на прекомерната си скръб само като сложи глава на рамото на любимия си, където изплака насъбралите се нежни и облекчителни сълзи, старата мисис Седли, която също се почувствува много облекчена, реши, че е най-добре да остави младите хора сами. Когато тя си излизаше, Еми плачеше над ръката на Джордж, целувайки я смирено, сякаш той бе върховният й повелител и господар, а самата тя бе недостойна и виновна и се нуждаеше от благоволението и прошката му.

Нейното смирение и сладко безропотно послушание силно трогнаха и поласкаха Джордж Озбърн. В това вярно и покорно създание той видя робиня и душата му тайно потрепна при съзнанието за своята мощ. Макар и да бе султан, той щеше да се покаже щедър и щеше да вдигне коленичилата Естер, за да я направи своя царица. Освен това тъгата и красотата й го трогнаха колкото подчинението й, така че, както се казва, той я развесели, вдигна я и й прости. Всичките й надежди и чувства, които бяха на умиране поради туй, че бе лишена от това свое слънце, изведнъж отново цъфнаха, когато светлината му пак грейна над нея. Едва ли бихте могли да познаете, че светналото малко личице, сложено нея нощ върху възглавницата на Амелия, бе същото, което лежеше там предишната нощ толкова бледо, така безжизнено, така равнодушно към всичко наоколо. Честната ирландска девойка, прислужничката, зарадвана от тази промяна, поиска позволение да целуне лицето, което изведнъж бе станало тъй цветущо, Амелия обви ръце около шията на момичето и го целуна от цялото си сърце, също като дете. Наистина тя бе малко повече от дете. И като на дете бе нея нощ сънят й — сладък и освежителен; а колко ненаказано голямо беше щастието й, когато се събуди сутринта с раждането на слънчевата светлина!

„Днес той отново ще бъде тук — мислеше си Амелия. — Той е най-великият и най-добрият от всички мъже!“ А и Джордж също така си мислеше, че е едно от най-благородните живи същества и че прави огромна жертва, като се жени за това младо създание.

Докато тя и Озбърн се радваха на приятния си tête-à-tête на горния етаж, старата мисис Седли и капитан Добин разговаряха долу върху създаденото положение и за бъдещето на двамата млади хора. След като събра влюбените и ги остави да се прегръщат най-горещо, постъпвайки като истинска жена, мисис Седли изрази мнението, че никоя земна сила не ще накара мистър Седли да се съгласи на брака между дъщеря му и сина на човека, който се бе отнесъл към него така жестоко и така срамно. И тя заразправя надълго и нашироко за миналите щастливи дни и за миналия им разкош, когато Озбърн живеел много скромно, а жена му оставала крайно доволна, ако можела да получи някои от бебешките дрешки на Джоз, с които мисис Седли й услужила при раждането на едно от децата им. Тя беше сигурна, че дяволската неблагодарност на този човек е сломила сърцето на мистър Седли, а пък що се отнася до женитбата, той нямало никога, никога, никога да се съгласи.

— Тогава те трябва да избягат, госпожо — каза със смях Добин, — и да последват примера на капитан Родън Кроли и онази малка възпитателка, приятелката на мис Еми.

— Възможно ли е? Никога не бих си помислила… — И мисис Седли силно се развълнува при тази новина. Колко би желала и Бленкинсоп да я бе чула! Бленкинсоп винаги подозирала онази мис Шарп. Как се бил отървал Джоз!… И тя описа добре познатата вече любовна интрижка между Ребека и данъчния началник на Богли Уола.

Не беше обаче яростта на мистър Седли, от която Добин се боеше толкова, колкото от яростта на другия засегнат родител, и той си призна, че е много разтревожен и загрижен относно поведението на червеновеждия стар тиранин от Ръсъл Скуеър. Добин бе уверен, че той е забранил безусловно брака. Той знаеше какъв упорит и свиреп човек е Озбърн и как не отстъпва от думата си.

— Единствената възможност, която Джордж има за помирение с баща си, е да се отличи в предстоящия поход — заявяваше приятелят му. — Ако умре, съдбата ще е една и за двамата. А ако не успее да се отличи, какво ще стане тогава? Чувал съм, че има малко пари от майка си — достатъчно, за да си купи майорската титла — иначе ще трябва да продаде каквото има и да отиде да копае в Канада или да заживее без обичайните удобства в някоя къщичка в провинцията.

Добин си мислеше, че с такава съпруга той не би имал нищо против да отиде дори в Сибир — и може да е чудно, но на този смешен и крайно неразумен младеж нито за миг не хрумна, че липсата на средства да се поддържа хубав екипаж и коне, както и на доход, който би дал възможност на притежателите му да посрещат приятелите си по благороднически, може да служи за пречка на брака между Джордж и мис Седли.

Тези важни обстоятелства го караха да смята, че женитбата трябва да стане колкото може по-скоро. Чудя се, дали самият той не искаше това да мине по-бърже? Също както в случай на смърт хората желаят да избързат с погребението или както гледат да се свърши по-скоро с раздялата, когато се решат на такава. Едно е положително, че веднъж взел работата в ръцете си, капитан Добин я направляваше с най-голямо усърдие. Той убеди Джордж в необходимостта да се действува неотложно и му изтъкна възможностите за помирение с баща му, което можеше да се постигне, ако вестникът съобщеше за някакво негово отличие. Ако е нужно, и той самият ще предизвика и въвлече и двамата бащи в тази работа. Най-малкото Добин убеди Джордж да свърши всичко, преди да бе дошла очакваната от всички заповед за заминаването на полка на поход в Европа.

Упорито зает с тези женитбени планове, получил одобрението и съгласието на мисис Седли, която нямаше голямо желание да съобщи лично работата на съпруга си, мистър Добин отиде да потърси Джон Седли в неговото свърталище в Сити, кафене „Тапиока“, където, след затварянето на собствената му кантора и след постигналото го нещастие, клетият съсипан стар джентълмен отиваше всекидневно да пише и получава писмата си и да ги събира в тайнствени, вързопчета, няколко от които носеше в джобовете на жакета си. Не знам нещо по-печално от тази улисаност и тези тайнствени занимания на един разорен човек; писмата от богаташи, които ви показва; смачканите и изпоцапани документи, обещаващи поддръжка и изразяващи съчувствия, които той слага свенливо пред вас и върху които гради надеждите си за възстановяване и бъдещо богатство. Обичният ми читател сигурно е имал случай в своя житейски опит да бъде издебван от не един такъв нещастник. Той ви дръпва в ъгъла, изважда от зяпналия си джоб снопчето книжа и с канапа в уста слага пред вас любимите си отбрани писма. Кой не познава тъжния ревностен полусмахнат поглед, който той ви отправя с безнадеждните си очи?

Добин откри, че веселият, благоденствуващ и шеговит навремето Джон Седли сега се бе превърнал в такъв именно човек. Жакетът му, който биваше тъй спретнат и изящен, сега бе избелял по ръбовете, а копчетата му се бяха протрили. Лицето му бе хлътнало и небръснато; нагръдникът и вратовръзката му висяха отпуснато под заприличалата на торба жилетка. Когато в миналото черпеше приятелите си в някое кафене, той викаше и се смееше по-високо от всеки и караше всички келнери да подскачат наоколо му; а сега бе просто мъчително да го гледаш как смирено и учтиво се държи със стария прислужник Джон от „Тапиока“, с помътнели очи, скъсани чорапи и напукани меки обувки, чиято длъжност е да поднася восъчни кръгчета за удряне на печати, мастило в глинени мастилници и листове хартия на посетителите на това мрачно увеселително заведение, където, изглежда, нищо друго не се консумираше. А що се отнася до Уилям Добин, комуто през юношеските години той често беше давал пари за почерпка и когото старият джентълмен хиляди пъти бе правил прицелна точка на шегите си, сега Седли му подаде ръка много колебливо и смирено, като го нарече „сър“. Чувство на срам и угризение обхвана Уилям Добин, когато съсипаният стар човек го посрещна и назова така, сякаш самият той беше в нещо виновен за нещастията, които дотолкова бяха принизили Джон Седли.

— Много се радвам да ви видя, капитан Добин, сър — каза той, след като хвърли крадешком един-два погледа към посетителя си (чиято мършава фигура и военен вид запалиха пламъче на възбуда в помътнелите очи на келнера с напуканите обувки и събудиха старата дама в черно, която дремеше сред овехтелите кафени чаши зад тезгяха). — Как са достойният общински съветник и милейди, вашата превъзходна майка, сър? — И когато каза „милейди“, той погледна към келнера, сякаш искаше да каже: „Чуваш ли, Джон, аз все още имам приятели, и при това хора с титла и добро име.“ — По работа ли идвате при мене, сър? Моите млади приятели, Дейл и Спигът, вършат засега цялата ми работа, докато новата ми кантора стане готова; тъй като, знаете, капитане, аз съм тук само временно. Какво бих могъл да сторя за вас, сър? Желаете ли да вземете нещо?

Добин заяви с голямо колебание и заекване, че не е нито жаден, нито гладен; че няма никаква работа за свършване; че е дошъл само да попита дали мистър Седли е добре и да се ръкува с един стар приятел. И сетне прибави, като по най-извратен начин изкриви истината:

— Майка ми е много добре — искам да кажа, напоследък никак не беше добре и чака само първия хубав ден да отиде на гости на мисис Седли. Как е мисис Седли, сър? Надявам се, че е добре. — И тук той се спря, мислейки за дълбоката си неискреност; защото денят беше чудесен и слънцето светеше весело, доколкото това бе възможно в Кофин Корт, където се намираше кафене „Тапиока“; и мистър Добин се сети, че е видял мисис Седли само преди един час, след като бе завел у тях Озбърн с файтона си и го бе оставил tête-à-tête с мис Амелия.

— Жена ми ще бъде много щастлива да се види с милейди — отвърна Седли, като извади книжата си. — Лейди Добин ще ни намери в по-малка къща от тази, в която по-рано имахме обичай да приемаме приятелите си; обаче тя е уютна и промяната на въздуха се отразява добре на дъщеря ми, която не се чувствуваше добре в града — вие, сър, си спомняте за малката Еми, нали? — Да, в града никак не се чувствуваше добре. — Докато старият джентълмен говореше, очите му шареха наоколо и той си мислеше за друго, а пръстите му барабаняха върху книжата и си играеха с изтъркания шнур, с който документите бяха превързани.

— Вие сте военен — продължи той — и аз ви питам, Бил Добин, можеше ли някому да хрумне, че онзи корсикански мошеник ще се завърне от Елба? Когато съюзените владетели бяха тук миналата година и ние им дадохме онзи банкет в Сити, сър, и когато видяхме ракетите и китайския мост в парка Сент Джеймс, можеше ли един разумен човек да предположи, че мирът не е действително сключен, след като вече му бяхме изпели благодарствените молитви, сър? Питам ви, Уилям, можех ли да предположа, че австрийският император е такъв проклет предател — предател и нищо повече? Аз наричам нещата с истинското им име — проклет двуличен предател и интригант, който през всичкото време е желаел завръщането на зет си. И казвам, че бягството на Наполеон от Елба е проклета измама и заговор, сър, в които са забъркани половината европейски държави, за да могат да свалят цената на акциите и да разорят страната ни. Ето защо името ми е в списъка на опропастените търговци. И защо е всичко това, сър? Защото имах доверие в руския император и в принц-регента. Погледнете тук. Погледнете документите ми. Погледнете как са се котирали ценните книжа на първи март и погледнете ги сега. Всичко е било наредено със заговор, сър, иначе онзи мошеник никога не щеше да побегне. Къде е бил английският представител, който го е оставил да избяга? Той трябва да се застреля, сър — трябва да го доведат пред военен съд и да го застрелят, бога ми.

— Сега отиваме да погнем Наполеон, сър — каза Добин, поизплашен от яростта на стария човек, чиито вени на челото се бяха издули и който седеше и удряше със свит юмрук по книжата си. — Ние ще го пипнем, сър — маркизът е вече в Белгия и всеки ден чакаме заповед за тръгване.

— Не му давайте да отдъхне. Върнете се с главата на онзи злодей, сър. Застреляйте този страхливец, сър — крещеше Седли. — Сам аз бих влязъл в армията, ако не бях съсипан и стар — разорен от онзи проклет мошеник — и от бандата крадци и измамници в тази страна, които аз издигнах, сър, и които сега се разхождат с екипажите си — прибави той с пресекнал глас.

Добин се смая не малко при вида на този добър, стар приятел, почти побъркан от сполетялото го нещастие и влуден от старчески гняв. Жалете покрусения джентълмен — вие, които считате парите и доброто име за най-голямо благо; да, за такива ги считат и в Панаира на суетата.

— Да — продължи той, — понякога човек държи змии в пазвата си и ги топли, а сетне те го ухапват. Понякога човек сам слага просяка на коня и после той пръв го стъпква. Вие знаете за кого говоря, момчето ми. Говоря за един възгордял се с богатството си злодей от Ръсъл Скуеър, когото познавах, когато нямаше и един шилинг, и за когото се моля да го видя просяк — такъв, какъвто беше, когато му подадох ръка за помощ.

— Чух нещо за това, сър, от моя приятел Джордж — каза Добин, който с нетърпение чакаше разговорът да стигне дотук. — Кавгата между вас и баща му го нарани твърде много, сър. И дори ви нося известие от него.

— Аха, за това, значи, сте дошли, така ли? — извика старият човек, като скочи. — Какво! Може би той ми съчувствува, така ли? Много мило от страна на този оперен франт, с неговото контешко държане и хайлайфска надутост. Все още ли се навърта около дома ми? Ако синът ми имаше смелостта на мъж, щеше да го застреля. Той е също такъв злодей като баща си. Не позволявам да се споменава името му в дома ми. Проклинам деня, когато го пуснах там; и предпочитам да видя дъщеря си умряла пред краката ми, отколкото омъжена за него.

— Джордж не е виновен за свирепостта на баща си, сър. Любовта на дъщеря ви към него е толкова негово дело, колкото и ваше. Кой сте вие, та да си играете с чувствата на двама млади хора и по ваша воля да сломявате сърцата им?

— Не забравяйте, че неговият баща скъсва годежа — извика старият Седли. — Аз съм този, който го забранява. Неговото семейство и моето са разделени завинаги. Паднал съм ниско, но не чак дотолкова, не, не. Можете да кажете това на цялата сган — на сина, на бащата, на сестрите, на всички.

— Моето мнение, сър, е, че вие нямате нито власт, нито право да разделяте тези двама — отвърна Добин с нисък глас — и че ако не дадете дъщеря си, неин дълг ще бъде да се омъжи без вашето съгласие. Няма причина тя да умира или да живее в нещастие заради това, че сте упорит. Според мене тя трябва да се счита за омъжена, все едно, че съобщението за брака й е вече прочетено във всички черкви в Лондон. И на отправените ви от стария Озбърн обвинения какъв по-хубав отговор можете да дадете от този, че самият му син желае да влезе в семейството ви и да се ожени за дъщеря ви?

Лъч на нещо като задоволство сякаш блесна над стария Седли, когато му бе представен този довод, но все пак той продължи да настоява, че никога нямало да даде съгласието си за брак между Амелия и Джордж Озбърн.

— Тогава ще трябва да свършим работата без вашето съгласие — каза Добин, като се усмихна, и разправи на мистър Седли, също както бе разправил и на мисис Седли предишния ден, за тайната женитба на Ребека и капитан Кроли. Това, изглежда, развесели стария джентълмен.

— Вие капитаните сте ужасни хора — каза той, като завърза книжата си, и нещо подобно на усмивка се появи на устните му, за голямо учудване на бледоокия келнер, който току-що влезе и който никога не бе виждал такова изражение на лицето на Седли, откакто последният бе започнал да посещава мрачното кафене.

Може би мисълта да нанесе по този начин удар на неприятеля си пооблекчи стария джентълмен и понеже разговорът им се свърши, той и Добин се разделиха като доста добри приятели.

— Моите сестри казват, че тя имала диаманти, големи колкото гълъбови яйца — каза със смях Джордж. — Как ли правят цвета на кожата й да изпъква още повече! Какъв ли блясък се получава, когато сложи скъпоценностите около шията си! Черната й като смола коса е къдрава като косата на Самбо. Когато се е представила в двореца, сигурно е носила халка на носа си; и ако си сложи снопче пера на кока, положително ще заприлича на същинска дивашка красавица.

В разговор с Амелия Джордж се подиграваше на външния вид на една млада девойка, с която напоследък баща му и сестрите му се бяха запознали и която стана предмет на голямо уважение от страна на семейството от Ръсъл Скуеър. Говореше се за нея, че имала не знам колко плантации в западноиндийските острови; много пари, вложени в ценни книжа; а в списъка на акционерите на Източноиндийската компания пред името й имало три звездички. Притежавала имение в Съри, къща на Портланд Плейс. Името на богатата западноиндийска наследничка се споменавало с похвала във вестник „Морнинг Пост“. Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън, нейна роднина, й служила за „придружница“ и поддържала домакинството й. Току-що била излязла от училище, където завършила образованието си, а Джордж и сестрите му я били срещнали на един вечерен прием в Девъншир Плейс, дома на стария Хълкър (фирмата „Хълкър, Булък и сие“ от дълго време била във връзка с плантациите й в западноиндийските острови), и момичетата й направили най-сърдечни аванси, които наследничката приела най-любезно. „Сираче с нейното положение — с толкова много пари — колко интересно!“ — казваха госпожици Озбърн. Когато се върнаха от бала у Хълкър, те говореха на компаньонката си мис Уирт само за тяхната нова приятелка; бяха наредили да се срещат постоянно и още на следния ден отидоха с екипажа да я видят. Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън и роднина на лорд Бинки, за когото тя непрестанно говореше, направи на милите наивни момичета впечатление на доста надменна жена и прекалено склонна да приказва за знатните си роднини. Но Рода била тъкмо такава, каквато човек можел да желае — най-откровеното, най-доброто, най-приятното същество — може би се нуждаела от малко повече изисканост, но пък била тъй добродушна! И момичетата започнаха веднага да си говорят на малки имена.

— Трябваше да я видиш как се беше облякла за двореца, Еми — каза със смях Озбърн. — Дойде при сестрите ми да се покаже, преди да я представи там роднината й милейди Бинки. Тази жена Хегистън е роднина с всички. Диамантите й блестяха като ракетите във Воксхол, когато ние бяхме там. (Спомняш ли си Воксхол, Еми, и как Джоз пееше на ухото на скъпото си съкровище?) Представи си, миличка, диаманти и махагон! Помисли си само какъв прекрасен контраст — и белите пера в косата й — искам да кажа, във вълната й. Обиците й бяха като светилници, Бога ми, човек просто можеше да ги запали — а и жълтият й копринен шлейф, който се влачеше отзаде й като опашка на комета.

— На колко е години? — запита Еми, на която Джордж бъбреше за тази тъмнокожа особа на сутринта, след като отново се бяха събрали — бъбреше тъй сладко, както никой друг в света не можеше да бъбри.

— Ех, макар и току-що да е напуснала училище, черната принцеса трябва да е на двадесет и две-три години. А пък да я видиш какъв правопис има! Обикновено мисис полковник Хегистън пише писмата й, но веднъж, в момент на изблик на чувства, тя написала една бележка на сестрите ми; вместо „сатен“ писала „сетен“, а вместо „Сент Джеймс“ — „Сент Джамс“.

— О, това трябва да е мис Шварц, която заемаше спалня-салон — каза Еми, като си спомни за добродушната мулатка, която бе изпаднала в такава истерия, когато Амелия напущаше лицея на мис Пинкъртън.

— Точно същото име — каза Джордж. — Баща й бил германски евреин — казват, че бил собственик на роби, свързан по някакъв начин с Канибалските острови. Миналата година той умрял и мис Пинкъртън завършила образованието й. Тя може да свири две парчета на пиано; знае три песни и може да пише, когато мисис Хегистън е наблизо да й диктува буквите. Джейн и Мария вече я обичат като сестра.

— Бих желала и мене да обичаха — каза с копнеж Еми. — Към мене винаги се държаха студено.

— Мило дете, и тебе щяха да обичат, ако имаше двеста хиляди фунта стерлинги — отвърна Джордж. — Така са възпитани. Това, на което нашето общество държи, са парите. Живеем сред големи търговци от Сити и банкери и всеки, който разговаря с тебе, подрънква в джоб парите си. Ето например онзи простак Фред Булък, който ще се ожени за Мария, ето Голдмур, директора на Източноиндийската компания, ето и Дипли, търговеца на восък, от нашия бранш — каза Джордж, като се изчерви неловко. — Дявол да я вземе цялата тази сган от сребролюбци-простаци! Когато присъствувам на големите им тежки вечери, заспивам. И така се срамувам от глупавите приеми на баща си! Свикнал съм да живея с джентълмени, Еми, и със светски хора, а не с охранени търговци. Скъпа малка женичке, ти си единствената от нашия кръг, която мисли, говори и се държи като дама; и ти вършиш това, защото си ангел и не можеш иначе. Не протестирай. Ти наистина си единствената лейди. Не забеляза ли това и мис Кроли, която е живяла сред най-доброто общество на Европа? А що се отнася до Кроли от гвардейския полк, дявол да го вземе, чудесен човек е и аз се възхищавам от него за това, че се ожени за девойката, която си бе избрал.

По същата причина и Амелия много се възхищаваше от мистър Кроли. Вярваше, че Ребека ще бъде щастлива с него и се надяваше (със смях), че Джоз ще се утеши. Така тези двама продължиха да си бъбрят също като едно време. Тя си бе възвърнала доверието в Джордж, макар и да проявяваше доста много ревност спрямо мис Шварц, като казваше, че много се бояла (лицемерка такава) да не би Джордж да я забрави заради парите и именията на наследничката от Сент Китс. Но истината е, че тя беше твърде щастлива, за да изпитва каквито и да било страхове, съмнения или предчувствия; и щом Джордж беше до нея, не се страхуваше ни от наследници, ни от красавици, нито изобщо от нищо.

Когато след обед капитан Добин се върна при двамата — което той стори с голямо съчувствие, — сърцето му се изпълни с радост, като видя как Амелия отново е станала младо момиче — как се смее и чурулика, как пее познатите стари песни пред пианото и как те бяха прекъснати единствено от звънеца отвън, който известяваше за връщането на мистър Седли от Сити, поради което дадоха на Джордж знак да се оттегли.

Освен дето му се усмихна за добре дошъл — и дори това беше лицемерие, тъй като идването му я подразни, — мис Седли нито веднъж не се сети за капитан Добин през време на посещението му. Но той беше доволен, защото я видя щастлива; и изпитваше благодарност за това, че той е станал причина за настоящото й щастие.