Уилям Текери
Панаир на суетата (60) (роман без герой)

Глава LIX
Старото пиано

Посещението на майора остави стария Джон Седли много възбуден и развълнуван. Тази вечер дъщеря му не можа да го убеди да се залови с обичайните си занимания и забавления. През всичкото време той се ровеше из писалището и папките си, като развързваше книжата си с разтреперани пръсти и ги разпределяше и нареждаше за пристигането на Джоз. Те се намираха в отличен порядък — квитанциите, документите, писмата с адвокатите и кореспондентите; книжата, отнасящи се до виненото предприятие (което пропадна поради едно съвсем необяснимо обстоятелство, след като бе започнало с такива блестящи обещания), въглищното предприятие (на което само липсата на капитал попречи да се развие най-блестящо), както и едно-две други подобни начинания. До много късно вечерта той нареждаше тези документи, като се разхождаше от стая в стая с разтреперани ръце и клатеща се свещ.

— Ето документите за виното, ето за въглищата; ето писмата ми до Калкута и Мадрас и отговорите на майор Добин и на мистър Джоузеф Седли относно същите. Той не ще намери никаква нередност от моя страна, Еми — каза старият джентълмен.

Еми се усмихна.

— Не мисля, че Джоз ще се заинтересува да види тези книжа, татко — рече тя.

— Ти не разбираш нищо от търговия, миличка — отвърна бащата, като поклати важно глава.

И трябва наистина да признаем, че в това отношение Еми беше много невежа. Жалко, има хора, които разбират от всичко. След като нареди тези документи на една странична масичка, старият Седли ги покри внимателно с голяма носна кърпа (от онези, които майор Добин му бе изпратил) и поръча най-тържествено на прислужничката и на хазайката да не разместват книжата, приготвени за мистър Джоузеф Седли, който щеше да пристигне на другия ден. Мистър Джоузеф Седли, от Бенгалския отдел на почитаемата Източноиндийска компания.

На следното утро Амелия го завари, станал много рано, по-нетърпелив от всякога.

— Спах много малко, Еми, миличка — каза той. Мислех си за клетата ми Бетси. Как бих желал да беше жива, още веднъж да се повози в екипажа на Джоз. Едно време тя си имаше собствен и колко много й подхождаше! — И очите му се изпълниха със сълзи, които се търколиха по сбръчканото му старо лице. Амелия ги избърса, целуна го усмихната, завърза елегантно вратовръзката му и сложи брошка на най-хубавата му риза с къдрички. В нея и в неделния си траурен костюм той седеше от шест часа сутринта, очаквайки пристигането на сина си.

Когато по-късно раздавачът се появи, неизвестността, която тегнеше над нашите приятели, се прекрати от едно писмо на Джоз до сестра му, в което се казваше, че е малко изморен след пътуването си и няма да може да тръгне веднага, но рано на другия ден ще напусне Саутхамптън и вечерта ще бъде при родителите си. Когато четеше писмото пред баща си, Амелия премълча последната дума; ясно беше, че брат й не знае какво се е случило в семейството им. А и не можеше да го узнае. Макар и майорът да предполагаше с право, че неговият спътник в никакъв случай не би могъл да се размърда и да тръгне в толкова късо време — двадесет и четири часа — и положително ще намери някакво извинение за забавянето си, той не писа на Джоз да го осведоми за нещастието, което бе сполетяло семейството му, тъй като бе зает с разговора си с Амелия дълго след отминаването на раздавача.

Същата сутрин и майор Добин получи писмо в хотел „Слотърс“ от приятеля си в Саутхамптън. С него той молеше милия Доб да го извини за яростта, в която бе изпаднал, когато го беше събудил предишния ден (имал ужасно главоболие и тогава тъкмо бил заспал пръв сън), и му поръчваше да ангажира подходящи стаи в хотел „Слотърс“ за мистър Джоузеф Седли й слугите му. През време на пътуването майорът бе станал много необходим за Джоз. Той не можеше без него. Другите пътници вече бяха заминали за Лондон. Младият Рикетс и дребничкият Чафърс си тръгнаха още същия ден с пощенската кола; докторът беше при семейството си в Портси; Браг отиде в града при колегите си, а първият му помощник беше зает с разтоварването на „Рамшундър“. Мистър Джоз беше много самотен в Саутхамптън и покани собственика на хотел „Джордж“ на чашка вино в същия час, когато майор Добин седеше край масата на баща си, сър Уилям, където сестра му откри (защото за майора беше невъзможно да лъже), че е ходил вече да види мисис Джордж Озбърн.

Макар и да се бе снабдил с няколко от най-изисканите жилетки които можеха да се доставят от Калкута, Джоз реши, че не е редно да се появи в Лондон, без да прибави още нещо към гардероба си. Защото предишната му свенливост и плахост бяха отстъпили мястото си на по-открито и по-смело проявяване на чувството за лично достойнство. „Няма защо да крия — казваше Седли Ватерло на приятелите си, — аз съм човек, който държи на облеклото си.“ И макар да се чувствуваше малко неловко, ако на баловете в правителствения дом дамите го гледат, и да се изчервяваше, и да извръщаше очи изплашено от погледите им, той ги избягваше главно от страх да не започнат да го ухажват, тъй като бе враждебно настроен към всякаква мисъл за женитба. Но аз съм чул да казват, че в Калкута нямало друго конте като него; притежавал най-хубавия екипаж, давал най-изисканите ергенски вечери и имал най-красивия сервиз в цялата колония.

За да се направят поръчаните жилетки за човек с неговата големина и представителност, беше нужен най-малко един ден, част от който той употреби да си намери слуга, да се грижи за него и туземеца му; а също и да даде необходимите нареждания на служителя, който трябваше да разчисти багажа му — куфарите, книгите, които изобщо не беше прочел; сандъците му с южни плодове и кутиите с лютив прах от индийски шафран; и всичко останало от неговия Persicos apparatus.

Най-после, на третия ден, той се запъти с широко сърце за Лондон, облечен в новата си жилетка. Туземецът, с тракащи зъби и увит в шал, зъзнеше на капрата до новия слуга. Джоз седеше в пощенската кола, смучеше от време на време чибука си и изглеждаше толкова величествен, че малките момчета го поздравяваха с „ура“ и много хора го мислеха за някакъв губернатор. И мога да ви уверя, че той не отказваше на съдържателите на странноприемниците, които го канеха раболепно да спре и да се подкрепи в спретнатите крайпътни градчета. След като в Саутхамптън изяде обилна закуска, състояща се от риба, ориз и твърдо сварени яйца, в Уинчестър той започна да мисли, че се нуждае от чаша шери. В Алтън слезе от колата, по желанието на слугата си, и си пийна от прочутата за това място бира. Във Фарнам спря, за да разгледа Бишопс Касъл и да хапне лек обед, състоящ се от варени змиорки, телешки котлети и френски зелен фасул, заедно с бутилка кларет. Стана му студено, когато минаваха през Бегшът Хийт, където туземецът тракаше със зъби все повече и повече, а Джоз Сахиб си пийна малко бренди с вода. А когато най-после стигна в Лондон, той беше изконсумирал толкова вино, бира, месо, туршии, шери-бренди и тютюн, че стомахът му заприлича на корабен килер. Беше вечер, когато колата прогърмя по улицата и спря пред малката врата в Бромптън, където този добър син отиде най-напред и преди да види стаите, наети за него в хотел „Слотърс“ от мистър Добин.

Всички, които живееха на тази улица, бяха по прозорците; малката слугиня изтича до дървената портичка; госпожи Клеп гледаха от прозорчето на кухнята; Еми, силно развълнувана, стоеше в коридорчето между шапките и палтата, а старият Седли седеше вътре в приемната цял разтреперан. Джоз слезе величествено по скърцащите стъпала на пощенската кола, подкрепян от новия лакей и зъзнещия туземец, чието кафяво лице бе станало зелено от студ и чиято кожа беше заприличала на гъша. Той направи огромна сензация в коридорчето, където мисис и мис Клеп, дошли навярно за да подслушват на вратата на приемната, намериха Лол Джауб да седи и трепери на скамейката, под палтата, да стене жално и да показва жълтите си очни ябълки и белите си зъби.

Виждате, нали, че ние затворихме ловко вратата, за да не се види срещата между Джоз и стария баща и клетата малка сестрица. Старият човек беше много развълнуван; такава беше, разбира се, и дъщеря му, пък и на Джоз не липсваха чувства. През това дълго десетгодишно отсъствие и най-себелюбивият ще си помисли за дом и роднини. Разстоянието придава светост и на двете. Дългото мечтание за тези загубени удоволствия преувеличава тяхното очарование и сладост. Джоз истински се радваше да види и подаде ръка на баща си, отношенията му с когото бяха изобщо хладни — радваше се, че се вижда със сестра си, която си спомняше така мила и засмяна, и изпита болка, като видя промяната, наложена от времето, мъката и бедите у разстроения стар човек. Еми бе дошла до вратата в черните си дрехи и му прошепна за смъртта на майка им, като го помоли да не приказва за нея с бащата. Но тази предпазливост беше излишна, защото старият Седли веднага започна сам да говори за споменатото събитие, като бърбореше и плачеше. Това доста развълнува индийския джентълмен и накара клетия човек да мисли за себе си по-малко, отколкото имаше обичай.

Срещата трябва да е имала много добър резултат, защото когато Джоз се качи отново на пощенската кола и потегли към хотела си, Еми прегърна нежно баща си, обгърна го с ликуващ поглед и го запита дали не е била права, когато е поддържала, че брат й има добро сърце.

И наистина, развълнуван от нищетата, в която намери близките си, с разчувствувано от тази първа среща сърце, Джоузеф Седли заяви, че те вече няма да търпят никакви нужди и лишения и че той се е прибрал в отечеството си поне за известно време, когато домът му и всичко, което има, ще бъде тяхно и че Амелия ще изглежда много хубава на челното място на трапезата му, докато приеме да седне на собствена.

Тя поклати тъжно глава и както обикновено започна да рони сълзи. Много добре знаеше какво искаше да каже той. Тя и малката й довереница мис Клеп бяха разговаряли най-обстойно по въпроса вечерта, когато бе дошъл майорът. Поривистата Поли не можеше да се стърпи повече да не й разправи за откритието, което беше направила, и описа сепването и радостното разтреперване, чрез което майор Добин се бе издал, когато мистър Бини бе минал с жена си — майорът бе разбрал, че няма защо да се бои от някакъв съперник.

— Не го ли видяхте как цял се разтрепери, когато го запитахте дали е женен и каза: „Кой ви е разправял тези лъжи?“ О, госпожо — продължи Поли, — той просто не си маха очите от вас и съм сигурна, че косата му е побеляла от мисъл по вас.

Амелия обаче, като погледна към леглото си, над което висяха портретите на съпруга и сина й, каза на младата си приятелка никога, никога вече да не й говори по този въпрос; майор Добин е бил най-близкият приятел на мъжа й, както и на самата нея; той е най-мил и грижлив кръстник на Джорджи; тя го обича като брат — но жена, която е била омъжена за такъв ангел и тя посочи към стената, никога не може да мисли за друг брак. Горката Поли въздъхна; мина й през ума какво би правила, ако младият мистър Томпкинс, от аптеката, който винаги в черква я гледаше така и който само с тези нападателни погледи бе накарал плахото й сърчице тъй да затрепери, че бе готова веднага да се предаде — какво би правила, ако той умреше? Тя знаеше, че той страда от туберкулоза — бузите му бяха толкова червени и кръстът му беше необикновено тънък.

Когато страстта на добрия майор й стана ясна, Еми нито го отблъсна по някакъв начин, нито се ядоса на него. Такава преданост, от такъв истински и верен джентълмен, не можеше да разсърди никоя жена. Дездемона не се е сърдила на Касио, макар че несъмнено е виждала слабостта на лейтенанта към нея (и колкото се отнася до мене, аз съм положителен, че в тази тъжна история са ставали много повече неща, отколкото е знаел достойният мавритански воин). Та дори и Миранда е била много мила към Калибан, и то поради същата причина. Не че го е насърчавала — клетият тромав човечец, — разбира се, че не. Също така и Еми не поощряваше своя обожател, майора. Тя реши, че ще го дари с онези приятелски чувства, които той заслужено бе спечелил с превъзходствата и верността си; ще се отнася към него с истинска сърдечност и прямота, докато той й направи предложение; и тогава ще дойде време тя да говори и да сложи край на надеждите, които никога не биха могли да се осъществят.

Следователно тя спа много добре след разговора си с мис Поли и беше щастлива повече от друг път, въпреки забавянето на Джоз, „Радвам се, че той няма да се ожени за онази мис О’Дауд“ — мислеше си тя. Сестрата на полковник О’Дауд никога не би могла да бъде подходяща за такъв изискан мъж като майор Уилям. Коя от малкия й кръг познати би била достойна негова съпруга? Не мис Бини — тя е твърде стара и с лош нрав. Мис Озбърн? Също много стара. А малката Поли е прекалено млада. И преди да заспи, мисис Озбърн не можа да намери никоя, която да е подходяща за майора.

Джоз се беше настанил в хотела така добре, можеше с такова удоволствие да си пуши чибука и така спокойно да отиде на театър, когато му се поиска, че вероятно щеше изобщо там да остане, ако приятелят му майорът не беше постоянно до главата му. Този джентълмен просто не остави бенгалеца на мира, докато последният не изпълни обещанието си да устрои дом за Амелия и баща си. Джоз беше меко тесто в ръцете на всекиго; Добин се грижеше за работите на всички други, освен за своите собствени и следователно цивилният лесно стана жертва на безхитростните машинации на този добродушен дипломат и беше готов да купи, да наеме или да отстъпи всичко, каквото приятелят му сметнеше за необходимо, Лол Джауб, на когото момчетата от квартала се подиграваха най-жестоко, когато покажеше мургавата си физиономия на улицата, бе изпратен обратно в Калкута с кораба „Лейди Киклбъри“, след като предварително научи новия слуга на Джоз да му приготовлява индийските подправки, пилафите и чибука. За Джоз беше голямо удоволствие да надзирава построяването на елегантната карета, която той и майорът поръчаха в близката работилница. Купиха и чифт красиви коне, които да возят тържествено Джоз в парка или когато отива на гости на индийските си приятели. При тези разходки Амелия нерядко сядаше до него, когато и майор Добин се виждаше на задното седалище на екипажа. Друг път старият Седли и дъщеря му сами го използуваха, а мис Клеп, която често придружаваше приятелката си, изпитваше голямо удоволствие, когато младият джентълмен от аптеката я виждаше седнала в екипажа, наметната с прочутия жълт шал, и я поглеждаше през витрината, когато минаваше край магазина.

Наскоро след първото появяване на Джоз Седли в Бромптън, в тази скромна къщичка, където семейство Седли беше прекарало последните десет години от живота си, се разигра тъжна сцена. Екипажът на Джоз (временният такъв, а не каретата, която сега се строеше) пристигна един ден и отнесе стария Седли и дъщеря му — за да не се върнат вече. Сълзите, които хазайката и дъщеря й проляха при този случай, бяха едни от най-искрените сълзи на скръб, проливани през време на настоящата история. През цялото си дълго познанство и близост с Амелия те не бяха чули нито една груба дума от нея. Тя беше самата доброта и нежност — винаги благодарна, винаги мила, дори и когато мисис Клеп бе избухвала и бе настоявала за наема. Когато доброто същество си отиваше завинаги, хазайката горчиво се укоряваше, че се е случвало да се обърне грубо към нея. Как плака тя, когато залепиха на прозореца обявление, че малките стаи, които тъй дълго бяха заети, сега се дават под наем! За нея беше ясно, че никога вече няма да имат такива наематели. И наистина следващите месеци доказаха правотата на това тъжно пророчество и мисис Клеп си отмъщаваше за израждането на човечеството, като налагаше най-жестоки контрибуции на кутиите с чая и на агнешките бутчета на квартирантите си. Повечето от тях се караха и роптаеха; някой не плащаха; и никои не се застояваха дълго. Хазайката имаше пълно право да съжалява за онези стари приятели, които я бяха напуснали.

А що се отнася до младата мис Клеп, мъката при раздялата с Амелия беше такава, че дори няма да се опитвам да я обрисувам. Още от дете беше свикнала да бъде по цял ден с нея и тъй силно се бе привързала към тази мила и добра жена, щото, когато голямата карета дойде да я отнесе към охолството, тя припадна в ръцете на приятелката си, която едва ли беше по-малко развълнувана от добродушната девойка, Амелия я обичаше като своя дъщеря. От единадесет години момичето й беше предана приятелка. Раздялата и за нея беше много болезнена. Разбира се, уговориха, че Мери често ще й гостува в голямата нова къща, където мисис Озбърн сега отиваше и където Мери беше сигурна, че тя далеч няма да бъде толкова щастлива, колкото в скромната им колиба, както мис Клеп я наричаше с езика на обичните си романи.

Нека се надяваме, че това нейно твърдение няма да се окаже вярно. В тази скромна колиба клетата Еми бе прекарала много малко щастливи дни. Мрачна участ я бе потискала там. Тя не искаше никога вече да се върне в къщата, след като я напусна, нито пък да се срещне с хазайката, която я бе измъчвала, когато се намираше в лошо настроение или когато не й плащаха, а щом биваше доволна, се беше отнасяла към нея с груба фамилиарност, която едва ли беше по-малко омразна. А и пресилените й комплименти и раболепието й, проявявани сега, когато за Еми бе настъпило благоденствие, никак не се нравеха на вдовицата. Тя се възхищаваше от всичко в новата къща, като възхваляваше всяка мебел и всяко украшение; опипваше роклите на мисис Озбърн и пресмяташе цената им. Заявяваше най-категорично, че нищо не било достатъчно хубаво за прекрасната Амелия. В лицето на тази вулгарна ласкателна обаче, която сега й се подмазваше, вдовицата виждаше грубата тиранка, която толкова пъти й бе причинявала мъка, на която биваше принудена да се моли, когато наемът беше просрочен; която се възмущаваше от разточителството й, когато купуваше някакъв деликатес за болната си майка или баща; която я бе видяла в унижението й и я беше потъпквала.

Никой никога не я бе чул да се оплаква от тези страдания, станали част от съдбата й. Криеше ги от баща си, чиято непредвидливост беше станала причина за много от мъките й. Тя трябваше да понася вината на всичките му грешки и беше до такава степен добра и смирена, сякаш самата природа я беше създала да става жертва.

Надявам се, че няма вече да бъде принудена да страда толкова. И както се казва, че във всяка мъка има някаква утеха, мога да спомена, че когато мис Клеп припадна при раздялата си със своята приятелка, тя бе оставена на грижите на младия човек от аптеката, благодарение на чиято медицинска помощ скоро се оправи. На тръгване от Бромптън Еми подари на Мери всичките мебели в къщата, като взе със себе си само двата портрета над леглото си и пианото — онова старо малко пиано, което вече бе навлязло в печална старост, но което тя си имаше собствени причини да обича. Амелия беше дете, когато родителите й го подариха и за първи път бе започнала да свири на него. Беше й подарено и втори път, както читателят си спомня, когато баща й се разори и когато го бяха спасили от крушението.

Майор Добин остана извънредно много доволен, когато надзираваше нареждането на новата къща на Джоз, за която настояваше да бъде много хубава и удобна, и видя да пристига колата от Бромптън с багажа на преселниците и в нея — старото пиано. Амелия пожела да го сложат във всекидневната й, спретната малка стаичка на втория етаж, в съседство със стаята на баща й, където той обикновено седеше вечерно време.

Когато носачите се появиха със стария музикален инструмент и Амелия даде нареждане да го сложат в споменатата вече стая, Добин изпита силна радост.

— Радвам се, че сте го запазили, Амелия — каза той с голяма нежност в гласа си. — Боях се, че не държите много на него.

— Ценя го повече от всичко, което имам на този свят — отвърна Амелия.

— Наистина ли, Амелия? — извика майорът. Понеже сам той го беше купил, макар и никога да не беше казал нещо за това, и през ума му не беше минало, че Амелия може да смята друг някой за дарител и предполагаше като нещо напълно естествено тя да знае от кого е дошъл този подарък. — Наистина ли, Амелия? — каза той и въпросът, най-важният от всички въпроси, трептеше на устните му, когато Еми отговори:

— Би ли могло да бъде иначе? Нима не ми го подари той?

— Не знаех това — каза клетичкият добър Добин и лицето му се помрачи.

В тоя миг Амелия не забеляза това, нито пък й направи впечатление много тъжното изражение, което прие лицето на Добин, но за това й дойде на ум по-после. И тогава й стана ясно, с неописуема болка и смущение, че Уилям й бе подарил пианото, а не Джордж, както си бе въобразявала. Той не беше подарък от Джордж; едничкият, който бе получила от любимия си, както си мислеше — предметът, който обичаше най-много, най-скъпата й реликва и спомен. Тя му беше говорила за Джордж; бе свирила на него любимите му мелодии; през дълги вечерни часове бе седяла пред него и бе изтръгвала, доколкото скромната й дарба позволяваше, тъжни мелодии от клавишите му, като мълчаливо бе ронила сълзи върху тях. То не беше реликва от Джордж. Сега вече то нямаше никаква цена. Следния път, когато старият Седли я помоли да посвири, тя каза, че вече съвсем е загубила гласа си, че я боляло глава, че не можела да свири.

После, според обичая си, започна да се укорява за своята дребнавост и неблагодарност и реши да се извини на добрия Уилям за пренебрежението, което не бе проявила към него, но което бе почувствувала спрямо пианото му. Няколко дни след това, докато седяха в приемната, където Джоз бе задрямал блажено след вечеря, Амелия каза с разтреперан глас на майор Добин:

— Трябва да ви искам извинение за нещо.

— За какво? — попита той.

— За… за онова малко пиано. Не съм ви благодарила за него, когато ми го дадохте — преди много, много години, преди да се омъжа. Мислех си, че някой друг ми го е подарил. Благодаря ви, Уилям. — И тя му протегна ръка; но сърцето на клетата малка женица се свиваше от болка: а що се отнася до очите й, разбира се, те ронеха сълзи.

Но Уилям не можеше вече да се сдържа.

— Амелия, Амелия — каза той, — действително аз го купих за вас. Тогава ви обичах тъй, както ви обичам и сега. Трябва да ви го кажа. Обикнах ви от първия миг, в който ви видях, когато Джордж ме доведе у дома ви, за да ми покаже девойката, за която бе сгоден. Тогава бяхте съвсем младо момиче, в бяло, с големи къдрици; слизахте по стълбата и пеехте — спомняте ли си? — и след това отидохме във Воксхол. Оттогава насам в мисълта ми е имало само една жена и тази жена сте вие. Не е имало нито час през тези дванайсет години, когато да не съм мислил за вас. Дойдох да ви кажа това, преди да тръгна за Индия, но разбрах, че то ви беше безразлично и не ми даде сърце да проговоря. Беше ви все едно дали щях да остана, или да замина.

— Бях много неблагодарна — каза Амелия.

— Не, само безразлична — продължи отчаяно Добин. — У мене няма нищо, което да събуди у една жена друго чувство. Зная какво изпитвате сега. Сърцето ви боли, задето пианото е подарено от мене, а не от Джордж. Бях забравил, иначе никога нямаше да продумам за него. Аз трябва да ви помоля да ми простите, гдето сглупих за миг и си въобразих, че толкова годишната ми преданост би могла да събуди някакви чувства у вас.

— Сега вие сте жестокият — заговори с известна възбуда Амелия. — Джордж е моят съпруг — тук и на небето. Как мога да обичам друг, освен него? И сега съм негова, както когато ме видяхте за пръв път, скъпи Уилям. Именно той ми разправи колко сте добър и благороден и ме научи да ви обичам като брат. Не сте ли били всичко за мене и за момчето ми? Нашият най-скъп, най-верен, най-добър приятел и покровител? Ако бяхте дошли няколко месеца по-рано, може би щяхте да ми спестите тази… тази ужасна раздяла. О, Уилям, тя едва ли не ме уби — но вие не дойдохте, при все че желаех това и се молих да се върнете и тогава ми го взеха и него. Не е ли той прекрасно момче, Уилям? Продължавайте да бъдете негов приятел и мой — и тук гласът й пресекна и тя скри глава на рамото му.

Майорът я обви с ръцете си, като я държеше до себе си като някакво дете, и я целуна по главата.

— Аз няма да се променя, скъпа Амелия — каза той. — Не искам нищо друго, освен любовта ви. Мисля, че иначе не бих могъл да я имам. Оставете ме само да стоя близо до вас и да ви виждам често.

— Да, често — каза Амелия.

И тъй, Уилям бе свободен да гледа и чака, както бедното момче в лицея, което няма пари, може само да въздиша подир сладкишите в таблата на продавачката.